СЛОНЪТ, ДРАКОНЪТ И АМЕРИКАНЦИТЕ НА АЗИАТСКИЯ ДАНСИНГ Печат
Автор Експерт   
Сряда, 11 Април 2012 12:35

 

СЛОНЪТ, ДРАКОНЪТ И АМЕРИКАНЦИТЕ  НА АЗИАТСКИЯ ДАНСИНГ

Владимир Бубняк٭

 
Отношенията между Индия и Китай представляват особен интерес за дипломатите и за изследователите, тъй като се характеризират с продължителни спорове и противоречия по териториални въпроси и с непредизвикана от страна на Индия инвазия на китайските въоръжени сили в нейната територия в районите на щата Аруначал Прадеш, окупирани в хода на 32-дневната война през октомври-ноември 1962 г

 


При китайското нападение правителството в Делхи изпада в смут, а индийската армия се оказва неподготвена, зле екипирана и неадекватно командвана. В този момент СССР не отговаря на молбата за подкрепа. Президентът Кенеди обаче откликва с такава подкрепа. Китай прекратява войната само месец след началото й, удовлетворен от постигнатото, т. е. от дискредитирането на премиера Неру в страната и от уязвяването на международния авторитет на Индия. Тази формулировка обаче не е съвсем точна.

Конкретно последствие от войната през есента на 1962 г. е увеличаването на военните разходи на Индия и изострянето на отношенията с Китай и Пакистан. Ново предизвикателство към Индия, което повишава степента на напрежение с двата съседа, е подписването на китайско-пакистанско Споразумение за демаркация на границите, включително и в кашмирската част, т. е. включително и за индийски територии. В Делхи приемат това споразумение като “архивраждебна акция срещу Индия”[1].

Независимо от острите реакции срещу ядрените опити и наложените санкции от страна на ООН, с годините Индия успява да възобнови своите контакти с Франция, СССР, САЩ и Китай. Страната целенасочено развива своя стремеж към могъщество, който се опира на значителни военни средства[2].

1.     Американският проект за Азия

САЩ  имат определени стратегически и икономически интереси в азиатския континент, които определят рамките  на т. нар. Голям азиатски проект на Америка[3]. В хода на разработването на проекта американски специалисти анализират разположението на силите в континента и възможните  ключови геостратегически играчи, т. е. за държави, които имат мощ, мотивация и страте-гическо месторазположение, за да бъдат партньори на САЩ в зряло стратегическо партньорство.  Според Бжежински такива са Франция, Германия, Русия, Китай, Индия, но за последните две той прави уговорка, че те “частично могат да бъдат квалифицирани като играчи”. Х. Кисинджър допуска, че в групата на ключовите мощни сили в света ще влязат САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия, а може би и Индия, както и множество средни и по-малки страни[4]. Джордж Фридман възприема Япония, Турция и Полша за нови велики сили, но твърди, че XXI век ще бъде векът на САЩ”. Поради това просперитетът на всички останали държави ще бъде резултат от отношението им към Америка.[5] Известният френски политолог, професор по международни отношения Заки Лаиди смята, че в момента в света има четири големи икономически центъра на сила: САЩ, Европа, Китай и Япония. Тяхната мощ се определя от три елемента: материални ресурси, без които технически погледнато нищо не е възможно; стратегическа мощ, която предполага способност да упражняват сила до периферията на субекта и отвъд нея; и  "инстинкт за сила" или  воля за влияние върху световните дела.

През последното десетилетие на ХХ в. Вашингтон  активно поддържа системата на двустранни военни  алианси с Япония и Южна Корея. Белият дом укрепва отношенията с Австралия, привлича Сингапур в стратегическо сътрудничество, обявява Тайланд и Филипините за най-важните съюзници извън НАТО. САЩ поддържат сериозно военно присъствие  в Тихия океан (подводници, крилати ракети, стратегически бомбардировачи и бойни хеликоптери) с основна база остров Гуам. Те водят политика на системно ограничаване на китайската мощ и на евентуалната китайска хегемония в Азия. Тази политика се изразява в подкрепа на икономическия и военния възход на най-важните конкуренти на Китай, между които е Индия[6].

В края на 80-те години на ХХ в. специална комисия на Пентагона (министерството на отбраната на САЩ) анализира статута и възможностите на южноазиатския гигант и достига до заключението, че Индия постепенно се превръща в “независим и силен център в Азия”. Тя все по-сигурно достига равнището на индустриален и военен център на сила, на който САЩ могат да разчитат. В този исторически период обаче американско-индийските отношения се развиват неблагоприятно заради отказа на Делхи да подпише Договора за неразпространение на ядреното оръжие и системното осъществяване на индийската ядрена програма. В своите мемоари Б. Клинтън споделя тревогата на  президентската администрация от усилията на Индия и на Пакистан да станат ядрени държави. Индия мотивира своите действия с необходимостта  да възспира Китай, а Пакистан твърди същото по отношение на Индия. Негативното отношение на президента Клинтън и на германския канцлер Х. Кол към петте индийски ядрени опита, извършени през май 1998 г. , които утвърждават Индия за ядрена сила, и се следват от пакистански ядрени опити, се изразява в специално прес-заявление, направено след поредната среща на Г-7 в Бирмингам и американско-германските разговори в Сан Суси в Потсдам (13 май 1998 г.)[7]. Съветът за сигурност приема остра резолюция срещу тези опити и настоява Индия да се съобрази с Договора за неразпространение на ядреното оръжие[8]. Правителството на Китай също публикува свое заявление, но то звучи лаконично[9].

Към началото на 90-те години на ХХ в., когато се извършват дълбоките политически и обществени промени в света, азиатският континент и големите азиатски държави, т. нар. Тигри и Дракони от Източна и Югоизточна Азия, и Слонът (Индия) от Южна Азия извършват невероятно големи скокове в своето обществено, икономическо и модерно развитие. Те постепенно се превръщат в главни движещи сили на световното развитие, чието значение нараства непрестанно. Гигантите на континента демонстрират висока устойчивост при реализирането на необходимите реформи, предизвикани от четвъртата научна, технологична, информационна и комуникационна революция в света, и реализиране чрез последователна политика на съчетаване на модерното със съхраняването на традициите на обществата, на религиозната и на културната среда. Отличителна черта на съвременна Азия е интензивното развитие на интеграционните процеси на регионално равнище, които постоянно се засилват, търсенето на нови модели сътрудничество в континента, но и в света, както и модели на политика на сигурност, която да гарантира стабилността и силата на съответните държави.

2.Възходът на Индия и конкуренцията й с Китай

В тези години на промени и израстване на гигантите на Азия, Индия бавно, но сигурно излиза от ситуацията на преживяваща последиците от колониализма и уверено поема пътя на модерността. Тя е най-голямата многонационална  демокрация с либерален пазар, с модерно производство, със значителен инженерно-технически потенциал, с достатъчно успешни опити на реформи в социалната политика, с благоприятни перспективи за развитието в десетилетията на ХХІ в. Индия, както и Китай – т. нар. Слонът и Драконът, са държави с претенции за статут на велики сили. До края на ХХ в. Китай има известна преднина в динамиката на растежа[10], а Индия постоянно показва своите възможности да участва в конкуренцията за статута и да демонстрира своята загриженост за стратегическите последици от възхода на Китай.

Всеобщо е мнението, че големият шанс на Индия се корени от една страна в нейната философия и култура, а от друга страна, в силната държава и частните капитали, ориентирани към „икономиката на знанието” и на многобройната образована, английски-говоряща и евтина работна ръка. Предпоставка за бъдещите успехи на Индия в международните отношения са общочовешките ценности и интереси на нейното население, които се намират в съотношение с национално-държавните ценности и интереси. Индия все по-определено променя съдбата си и заедно с това променя световната история, твърди Р. Мередит, автор на изследване за съвременното израстване на Индия и на Китай[11].

Индия признава своите опасения от нарастващата мощ на Китай, с която оправдава осъществяването на своята ядрена програма през 90-те години на ХХ в. В десетилетията обаче нейните държавници правят опити да подобрят двустранните отношения. Исторически принос към тази цел има премиерът Раджив Ганди, който посещава Китай през декември 1988 г. и съдейства за значителното подобряване на двустранните отношения. След неговата смърт двете азиатски държави постигат две важни споразумения (1993 г., 1996  г.) - за намаляване на напрежението и за запазване на мира по временната контролна линия в оспорваните от двете страни гранични райони в Хималаите, докато не бъде постигнато окончателно разрешение на проблема. Месец преди ядрените опити на 13 май 1998 г. в Индия, началникът на генералния щаб на Китайската народноосвободителна армия ген. Фу Куаню посещава Делхи в опит да съдейства за подобряване на отношенията между двете военни сили. Пекин обаче реагира остро на ядрените опити на 13 май с. г. Като председателстващ Съвета за сигурност на ООН неговият постоянен представител лансира серия инициативи, включително приемането на резолюция 1172, която осъжда ядрените опити е призовава Индия и Пакистан да ги прекратят незабавно. В тази обстановка управляващите в Делхи предприемат стъпки към ново сближаване с Пекин[12]. 

Първа стъпка е официално оповестеният отказ на управляващите от твърденията за “китайска заплаха” чрез заявление на главния секретар на индийския министър-председател Браджеш Мишра. През октомври 1998 г. той заявява, че “Индия не смята Китай за враг нито пък възнамерява да започва въоръжейна надпревара с Пекин”. Следва среща на китайския посланик в Индия Чжоу Ган и бившият посланик Чен Рюишън с  президента Кочерил Нараянан (януари 1999 г.), на която Нараянан отново подчертава, че Индия и Китай не се разглеждат един друг като заплаха.

На свой ред Пекин оценява отказа на Делхи от антикитайската реторика и двете страни се споразумяват, новозначения индийски външен министър Джасван Сингх да посети Китай през юни 1999 г., за да обсъди ред въпроси, включително стартирането на диалог в сферата на сигурността. Сингх се появява в Пекин в разгара на Каргилската криза с Пакистан, заплашваща да ескалира в открит военен сблъсък. Неутралното поведение на Китай в спора спечелва одобрението на Индия. След още няколко посещения на високо равнище, през април 1999 г. се възобновяват и редовните срещи на китайско-индийската съвместна работна група[13].

Визитата на министър Фернандес проправя пътя за още по-важното посещение на премиера Атал Бихари Ваджпайе в Китай, през юни 2000 г., по време на което Пекин и Делхи постигнат консенсус по широк аспект от двустранни, регионални и глобални проблеми[14]. Китайският президент Цзян Цзъмин разговаря с индийския президент К. Р. Нараянан по формулата “да се забрави миналото”. По тази формула индийското правителство признава целостта на КНР с Тибет и Тайван, а КНР променя позицията си по проблемите на Кашмир. Двамата държавници официално обявяват, че нито една от страните им не разглежда другата като потенциална заплаха. Те потвърждават решимостта си да разрешат всички спорове с мирни средства и декларират, че са заинтересовани от изграждането на справедлив и равноправен международен политически и икономически ред, от укрепване ролята на ООН и от развитие на глобалния процес на контрол на въоръжаването, включително предотвратяване милитаризирането на открития Космос.

Посещението на премиера Ваджпайе в Китай не прави силен пробив по въпросите на граничния спор, но двете страни се споразумяват да определят свои специални представители, които „да анализират и очертаят рамката за разрешаване на граничния проблем и да предложат график на преговорите по него”[15]. Тази стъпка отразява разбирането и на двете страни, че реализирането на целия потенциал на двустранните отношения изисква намирането на окончателно и задоволително решение по този въпрос. Освен това Китай и Индия правят ред други важни жестове (макар и символични, в по-голямата си част). Делхи признава, че Тибетският автономен район е неотделима част от китайската територия, а Пекин мълчаливо признава Сиким за индийски щат.

Министър-председателят Ваджпайе и неговото правителство допринасят за развитие на друстранните отношения с Китай, включително и за ръста на двустранната търговия, чиито обем нараства средно със 7,6 млрд. долара годишно. Не без значение е и фактът, че в индийската делегация, водена от премиера, участват голям брой индийски бизнесмени. От трите основни речи, които Ваджпайе произнася в Китай, две са посветени на икономически въпроси, една от които засяга потенциалното китайско-индийско сътрудничество в сферата на информа-ционните технологии. Двете страни определят Чангу (в Сиким) и Ренцинган (в Тибет) за основни центрове на граничната търговия. Те се споразумяват да използват прохода Начу Ла за целите на търговския трафик[16]. Външния министър на Индия, посетил съседната държава през септември 2001 г., развива новия стадии на двустранните индийско-китайски отношения и получава съответното признание от китайска страна[17].

Пекин и Делхи развиват активно потенциала си за регионално икономическо сътрудничество, включително по линията на субрегионалната Кунминска инициа-тива, чиято цел е подобряване на комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните комуникациите, търговията, възможностите за пътуване и инвестиционните връзки между Бангладеш, Бирма (Мианмар), Китай и Индия[18].

През ноември 2001 г. Пекин и Делхи за първи път обменят карти на централния сектор на оспорваната гранична зона, включваща границите на Химачал Прадеш и Утар Прадеш с Тибет. През септември с. г. в Делхи се провежда първото заседание на създадената по инициатива на президентите т. нар. група от изтъкнати личности - бивши дипломати, преподаватели и учени от двете страни, които имат задачата да изработят препоръки за подобряване на китайско-индийските отношения както и по други въпроси. Двете страни стартират и диалог по проблемите на сигурността, консултации за борбата с тероризма и стратегическия диалог на равнище заместник министри. Продължилото цяла  седмица посещение на индийския министър на отбраната Джордж Фернандес в Китай, първото след повече от 10 години на замразяване на подобни срещи, при това в условията на сериозната Каргилска криза между Индия и Пакистан и епидемията от птичи грип, предизвиква искренно одобрение на неговите домакини[19].

По този начин към 2005 г. Индия и Китай излизат на магистралата на стратегическото сътрудничество, което се развива независимо от някои прояви на известни различия между двете най-големи азиатски държави. Ману Бхашкаран, старши научен сътрудник в Института за политически науки в Сингапур, е твърдо убеден, че Китай и Индия променят начина на поведение както помежду си, така и в света[20].

3.По отношение на Китай САЩ провеждат политика в две направления: на развитие на икономическите контакти, на подкрепа на кандидатурата на азиатския Дракон за Световната търговска организация (СТО), която се удовлетворява през 2001 г., и направлението, пряко свързано с американския азиатски проект за ограничаване на военната мощ и на политическото влияние на Пекин чрез засилване на военната сила на Япония и на Индия. Ху Цзинтао, преди да стане президент, обобщава фактите на тази политика на Вашингтон по следния начин:

“САЩ укрепват военното си присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, укрепват американско-японския съюз, укрепват стратегическото сътруд-ничество с Индия, подобряват отношенията с Виетнам, залъгват Пакистан, крепят проамериканското правителство в Афганистан, увеличават продажбите на оръжие за Тайван и т. н. Американците разширяват своите предни постове и създават нови “точки за натиск” върху нас от изток, от юг и от запад. Това води до много сериозна промяна в нашето геополитическо обкръжение”[21].

След 11 септември 2001 г. фундаментални промени в китайско-американските отношение не настъпват, но политиката на антитероризъм е предмет на взаимен интерес и за двете държави. С подкрепата си за антитерористичните действия на САЩ, Китай получава редица преимущества - по-голям достъп на китайските служби за сигурност до американската антитерористична експертиза и технологии, и мълчаливото съгласие на Запада с репресивното потискане на национализма и сепаратизма в Синцзян. И след 11 септември Китай продължава да продава оръжие на Ирак, Иран, Либия, Сирия, Судан, Северна Корея. Въпреки предишните обвинения по въпросите на китайския износ на оръжие, с тази търговия азиатският Дракон демонстрира желание да постигне благоприятен международен облик[22].

“Войната против тероризма” в Афганистан (7 октомври 2001 г.) обаче създава нови проблеми за близките азиатски държави. В интерес на антитерористичните операции Съединените щати и техните съюзници имат потребност от близки до Афганистан военни бази. Вашингтон успява да спечели за каузата съгласието на Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, които предоставят свои военни бази и летища на американските и съюзническите сили. Появилото се американското военно присъствие в известна степен изненадва Русия и открива ново поле на противодействие между двете сили. Китай също се чувства пряко засегнат от това американско проникване в сфери, до които до този момент Щатите нямат възможност да се докоснат. В новата обстановка американската политиката на меко сдържане на Китай, чийто съседи са военнополитически съюзници на САЩ – Южна Корея, Япония, Тайван, Филипините, може да стесни  позициите на източноазиатския Дракон в Централна Азия.

Индия преценява обстановката през призмата на противоречията с Пакистан, тъй като той създава и подкрепя движението Талибан и неговия режим в Афганистан. След началото на американската война срещу тероризма в тази централноазиатска държава и особено след разгръщането на  въздушните офанзиви на ВВС на САЩ срещу позициите на талибаните и на бойците на Ал Кайда, режимът губи позиции, лагерите и базите на Ал.Кайда са разрушени, както и столицата им в гр. Кандахар. В този критичен за терористите момент, Пакистан дава убежище на изтеглящите се бойни отряди в пограничните провинции на страната, където живеят пущунските племена. Две години талибаните и бойците на Ал Кайда възстановяват силите си отново с помощта на тайните служби на Пакистан, за да подновят след това терористичните операции в афганистанска територия. В Исламабад години наред имат самочувствието, че контролират обстановката в Афганистан и поради това трудно се преориентират към политика на подкрепа на антитерористичните сили, към които принадлежи Индия. При това разположение на силите индийско-пакистанският конфликт придобива ново значение и нова сила. Делхи не може да остане безразличен към положението в Афганистан и в същото време не може да пренебрегне фактите за подкрепата на САЩ за Пакистан.

4. Предпочитанията на САЩ към Индия обаче са реалност. През май 2002 г. за първи път след 39 г., САЩ и Индия провеждат съвместни военни маневри, които светът възприема като поредното доказателство за това, че “Вашингтон избира Индия за главен съюзник в региона”[23].

През септември 2002 г. администрацията на президента Буш обявява своята Стратегия за национална сигурност, в която президентът и неговият екип заявяват решимостта си да поддържат военното превъзходство на Америка. В основата на стратегията се поставя разработеният още през 1997 г. “Проект за новия век на Америка”, съставен от група близки до президента неоконсерватори. Този проект представлява ясно и директно предизвикателство за стратегическите амбиции на Китай, Русия, както и на Индия, които в определена степен застрашават или могат да застрашават  фундаменталните интереси на Щатите и тяхната национална сигурност.

Лайтмотивът на проекта е САЩ да предотвратят възможността, която и да e държава на планетата да стане достатъчно силна, за да претендира за глобално лидерство, или да се превърне в неоспорим лидер в собствения си регион. В изпълнение на тази концепция Белият дом постоянно се опитва да ерозира позициите на Русия в постсъветското пространство в Централна Азия, в нейния сибирски хинтерланд и в чувствителните гранични зони от Балтика до Кавказ и от Централна Азия до Курилите. Военни бази на НАТО и САЩ, както в годините на студената война, се разполагат по периферията на руската територия.

Основните постановки на Стратегията за сигурност на САЩ от 2002 г. пораждат различни размисли. Британският политолог Т. Гартън Аш твърди, че доктрината за изпреварващите действия не е нова. Още през 1995 г. една директива на президента Клинтън за стратегията на контратероризма постановява, Съединените щати “да възспират и изпреварват, да арестуват и преследват ... индивиди, които извършват или планират да извършат (терористични) нападения”. Директивата конкретно обявява за висш приоритет задачата, “да се попречи на територистичните групи да се сдобият с ОМУ”. След шока от 11 септември, денят, в който бойци на Ал Кайда извършват терористични нападения над двете кули на Световния търговски център, над Пентагона и правят опит за нападение над Белия дом, което се осуетява от американската стратегическа авиация, администрацията на Дж. У. Буш превръща “изпреварващите действия (в) централен елемент от стратегията за национална сигурност”. За много американски и европейски граждани тази  стратегия и съответната доктрина могат да създадат опасен прецедент. Всяка държава може да удари всяка друга, заявявайки че изпреварва потенциална терористична заплаха или да защити източниците на разузнавателна информация[24].

Предвид посочените обстоятелства, обявената Стратегия за национална сигурност на САЩ/2002 г. фактически провокира Русия и Китай. Първо, по нейните постановки САЩ  поемат едностранна отговорност за световния ред. Второ, те обявяват “претенция  за специално стратегическо право на САЩ да осъществяват изпреварващ военен удар, за да бъде неутрализирана евентуална заплаха”. Тази претенция, според Зб. Бжежински, произтича от новата дефиниция на американската външна политика - “глобална хегемония, поддържана във война с тероризма” . По силата на обявения политически курс САЩ ще “прилагат своите стратегии като организират подходящи коалиции – толкова широки, колкото е необходимо – от държави, способни и настроени да наложат такъв силов баланс, който да е от полза за свободата”. Такива държави са преди всичко Япония, Южна Корея, Австралия. Главната цел на предвидените регионални и двустранни стратегии е “да се контролира и направлява ходът на промените в този динамичен регион”[25].  

Индия от своя страна подобрява отношенията си с Китай  през 2005, т. е. в годината, в която е приета за наблюдател в ШОС, и като продължение на споразмението от 2003 г.[26]. След нови ползотворни разговори в Делхи, двете страни издигат отношенията си до ново “стратегическо” равнище. Те се заемат да решават десетилетния си граничен спор[27]. Благоприятното развитие на двустранните индийско-китайски отношения се постига в условията на ускорена и растяща двустранна търговия, чийто обем през 2004 г. достига най-високото си равнище в историята на двустранните отношения – 13,6 млрд. долара[28].

В своеобразната политическа надпревара, малко неочаквано Вашингтон предлага на Делхи сделка за доставка на модернизирани изтребители, но с правото на избор между Ф-16 и по-модерния Ф-18. В офертата се включва и лиценз за тяхното производство, какъвто не се предлага на Исламабад. Предложението с по-изгодните оферти към Индия може да се обясни със споменатата вече прогноза на Американския национален съвет по разузнаването от февруари 2005 г. за издигането на Индия и Китай на равнището на “водещи международни играчи” през 2020 г. Тази прогноза се съпровожда от цялостно обобщение:

“Съвсем ясно е, че Азия ще играе изключително важна роля в промените през следващите 15 години. Можем да очакваме, че по-нататъшното усилване на САЩ като посредник между съперничещите си сили в региона, ще предизвика нарастващо раздразнение у китайците и индийците, което ще направи американското присъствие в Азия все по-неуместно”[29].

Предполагаемите опасения за бъдещата политика на Съединените щати в значителна степен обясняват действията на американската администрация и дипломация спрямо Индия през 2005 г. и през следващите години в рамките на стратегическия индийско-американски диалог. Подписаната от двете правителства 10-годишна програма в сферата на отбраната се реализира в провеждане на съвместни военноморски учения, в разширяване на оръжийната търговия, трансфер на военни технологии за Индия, съвместно военно производство, сътрудничество в областта на  противоракетната отбраната (ПРО), без САЩ да се интересуват от чисто финансовата печалба. Те предлагат цяла поточна линия за сглобяване на реактивни изтребители, както и други военни технологии, без да настояват Индия да поеме ангажимент да стане военен съюзник на Америка[30].

Този факт в значителна степен обяснява действията на Вашингтон по въпросите на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион. На 16 март 2006 г. министрите на външните работи на САЩ, Япония и Австралия провеждат поредната среща на т. нар. Тристранен диалог по сигурността. Държавният секретар К. Райс дава тон на разговорите на срещата с остри критики срещу Китай, наречен “негативна сила” в Източна Азия и с твърдението, че министерската среща ще се посвети на темата за последствията от “китайския икономически и военен възход, който предизвиква загриженост сред онези, които поемат отговорност да защитят мира в Азиатско-Тихоокеанския регион”. Според Д. Туайнинг заявленията на К. Райс и духът на Тристранния диалог по сигурността целят да обединят съюзниците в стремежа им да променят стратегическите възможности на Китай и “да го окуражат да поеме своите отговорности на възходяща сила”, т. е. да породят тревога в Пекин[31].

През ноември 2006 г. обаче китайският президент Ху Цзинтао посещава Индия, води разговори на най-високо равнище, създава обстановка на доверие и разбирателство, приета с удовлетворение от индийска страна. Визитата е определено плодотворна, тъй като двете страни обявяват стратегия на сътрудничество, разработена в Програма от 10 точки за развитие на двустранните отношения. Китай и Индия подписват дузина споразумения за укрепване на сътрудничеството в търговията, инвестициите, енергийния сектор, културния обмен и образованието[32].

Във Вашингтон обаче продължават да предполагат, че въпреки всичко политиката на окуражаване на Индия и тревога за Китай ще открие пред Индия нови възможности за активен диалог по стратегическото сътрудничество със САЩ и с техните съюзници. В тази политика на сдържане на Китай и поощряване на Индия се включва и Северноатлантическият алианс. На срещата на най-високо равнище на Съвета на НАТО в Рига през октомври 2006 г. алиансът демонстрира готовност да укрепи военната интерактивност и съвместното планиране с Австралия, Япония, Нова Зеландия, Южна Корея. В края на с. г. светът узнава, че Индия и Япония ще поддържат стратегическо и глобално партньорство[33].

В началото на следваща година по инициатива на японския премиер Шиндзо Абе започва официален съвместен диалог по сигурността между представители на Австралия, Индия, Япония и САЩ. През април с.г. Индия участва в безпрецедентни съвместни военноморски учения със САЩ и Япония. Тези стъпки на стратегическо сътрудничество с участието на Делхи напомнят тезата на проф. Елизабет Шерууд-Рендъл за “съюз на съюзите” и за коалициите, в който “Индия е повече от подходящ военен партньор на САЩ”[34].

Последствията от тази дипломация на поощряване на Индия за сметка на негативното отношение към Китай дава повод в Делхи да изразят удовлетворение от зачитането на възможностите и позициите на южноазиатската държава. То обаче не заличава традиционното подозрение на част от политическите кръгове на Индия към американската политика на доминация и утилатерализъм. Такива подозрения споделят в Индонезия и във Виетнам. В случай, че Вашингтон преиграе политиката на т. нар. меко сдържане на Китай, при положение, че Индия не влошава отношенията с Китай, може да възникнат сериозни проблеми. В една от последните си книги, изпълнена със сериозни забележки по проблемите и проявите на американската външна политика в Азия, Зб. Бжежински предупреждава, че “мощта на великата сила намалява, когато тя престане да служи на някаква идея”. Следващата президетска администрация трябва да си даде сметка за това и “реално да обвърже американската сила с претенциите на политически събуденото човечество”[35].

Вашингтон и Делхи все пак развиват своите делови отношения. Представители на двете правителства сключват договор за доставка на 6 американски транспортни самолета С 130 Y “Херкулес” на стойност 1 млрд. долара на Индия. През лятото на 2007 г. американският самолетоносач “Нимиц” хвърля котва в пристанището Чаннам (Мадрас), като демонстрация за военното сътрудничество между Индия и САЩ. В Индия се обявява търг за доставки на нови реактивни изтребители на стойност 10 млрд. долара, в който за момента фаворити са американски компании[36].

Индия обаче не може да се разглежда в качеството на “подчинен съюзник”. Тя приема единствено статута на силен и равноправен парньор, който се ръководи от своите приоритети.

Първо, тя не приема ограничаване на нейните интереси по събражения на други държави. Високопоставени чиновници в Делхи уточняват, че военните взаимоотношения с други страни, както и търсенето на достъп до енергийни залежи се предмет на секретна политика.

Второ, Индия се интересува живо от Централна Азия и дава сигнали за желанието си да достигне до находищата на енергийни източници в Казахстан. Тя разглежда възможностите за реализирането и на газопровод Иран-Афганистан-Пакистан-Индия (IPI) повече от другия проект за т. нар. туркменски газопровод, който не включва Иран и САЩ. Впрочем и двата проекта са предмет на сериозни обсъждания и преговори през 2007 г. [37]

Фактите, отразяващи развитието на стратегическият диалог Индия-САЩ, говорят за наличието на взаимен интерес, който определя поддържането на стратегическото сътрудничеството.  Индийско-американският диалог продължава при следните условия.

Първо, разговорите се водят на най-високото равнище и за двете страни, за да се гарантира участието на изработващите решения, а не на техните изпълнители.

Второ, изборът на Филип Зеликов, съветник на държавния секретар, за водач на американската делегация в стратегическия диалог, е сполучлив, като се имат предвид, ерудицията на Ф. Зеликов по проблемите на Индия, неговите геополитически виждания и, най-важното, влиянието му в бюрократичните среди на Държавния департамент. Той има свободен достъп до К. Райс.

Трето, страните възстановяват предишната практика на конфиденциален брифинг на индийското правителство за инициативите на администрацията и в международен план.

По същество стратегическият диалог трябва да се фокусира върху широка гама области, включително и върху въпроси на международния и регионалния ред. Пет от тях  са признат приоритет в близка перспектива: членството на Индия в Съвета за сигурност на ООН; участието на Индия в Инициативата за сигурност и неразпространяване; индийско-американско сътрудничество в областта на отбраната; индийско-американско партньорство в областта на космическото пространство;

5. В началото на ХХІ в. САЩ се изправят пред цяла поредица комплексни стратегически проблеми, които ги подтикват да търсят стратегическо партньорство с Индия. Те са:

·     Икономическият ръст и натрупването на военна сила превръща Китай в голяма военна заплаха в Азиатско-тихоокеанския регион, която демонстрира своята амбиция да оспори доминирането на САЩ в региона;

·     потенциалното възраждане на Русия като играч, който отстоява своите интереси не само в европейските дела, но в по-голяма степен, и в Евразия и в Азиатско-тихоокеанския регион,  с възможности да промени стратегическите баланси и в Средния изток;

·     развитието на стратегическото партньорство между Русия и Китай усложнява стратегическото равновесие на силите по западното тихоокеанско крайбрежие;

·     предизвикателствата на ислямистките фундаменталисти в Персийския залив, в Афганистан, Пакистан и в някои централно-азиатските републики, насочени срещу САЩ и Запада като цяло;

·     отслабване на изнесеното напред американско военно присъствие във важни стратегически райони на Централна Азия, вследствие изтеглянето на американски военни части от бази в т. нар. пост-съветското пространство на Централна Азия, което се отразява върху сигурността на морските пътища; и

·     потенциалното талибанизиране на Пакистан и сблъскванията на сцената на Югозападна Азия покрай и в Афганистан с участието на бойци на Ал Кайда и на арабски страни.

В този смисъл перспективата на стратегическото партньорство между Индия и САЩ е благоприятна. Тя обхваща много области, в които интересите на двете страни са близки:

·     САЩ имат жизнено важни стратегически интереси в региона на Персийския залив, на Южна и на Югоизточна Азия. В първата част на региона се намират най-големите световни запаси от енергийни източници, а втората част обхваща стратегическите точки, от които се контролира връзката между Индийския и Тихия океан. За Индия тези региони са от критична важност за националните интереси и за стабилността на границите и за енергийната й политика.

·     САЩ и Индия ценят „свободата на мореплаването в открито море” и по-специално на морските пътища, които тръгват от Ормузкия пролив и водят към Запада и Изтока.

·     Ислямският фундаментализъм е постоянна и силна заплаха и за Индия, и за САЩ. Ислямските фундаменталистки организации определят тези две държави за свои врагове. Активността на фундаменталистите в Афганистан, в Пакистан и в някои централноазиатски републики, налага съгласувани действия на САЩ и Индия, в които предполагаеми партньори могат да бъдат Русия и Китай.

·     Съществуващото стратегическо равновесие в архитектурата на сигурността на Азиатско-тихоокеанския регион е приемливо за Индия и САЩ.

Действието на посочените фактори определя и основните теми на диалога за стратегическо партньорство между Индия и САЩ.

6.Индия обаче балансира между сътрудничество със САЩ и НАТО, от една страна, и с Китай и Русия в ШОС от друга страна. По принцип Индия сътрудничи с регионална групировка ШОС, която е създадена за тясно икономическо и политическо сътрудничество и за активна борба срещу тероризма, срещу екстремния религиозен фундаментализъм и отцепничеството. ШОС е регионална асоциация, чиито цели са: да се подобрява сигурността, икономическото сътрудничество и културните отношения, както и да се предотвратява контрабандата на наркотици и трансграничната криза. Връзката на Индия с тази група страни може да служи за разширяване на двустранните връзки с централноазиатските страни и да стане част от граничните трансрегионални проекти, например в областта на енергетиката.

Що се отнася до сътрудничеството със САЩ и техните военни съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион, то се изразява преди всичко в областта на подготовката на военноморските сили. През септември 2007 г. Индия взема участие в съвместни военни маневри със САЩ, Япония и Австралия в Бенгалския залив, наречени „Малабар”. Маневрите приличат на проведените през юни с.г. под името „Сабя-Талисман учения с участието на сили на САЩ и Австралия, в които участват 20 хиляди американски и 7500 австралийски военни, плюс десет американски и 20 австралийски бойни кораби и 125 самолети. Формално, „Малабар” и „Сабя-Талисман” целят да се противопоставят на морското пиратство, наркотрафика и да проверят координирането на действията при стихийни бедствия или при хуманитарни операции. На практика обаче те изглеждат като етапи от формирането на нова система за колективна сигурност, под егидата на САЩ[38].

Бележки под линия



[1] Бовен, М. Цит. съч., 96-97; Мирчева Хр. История на международните отношения в най-ново време. Кн. 2, С., 2002, 210-212.

[2] Бовен, М. Цит. съч., с.109.

[3] Вж. Туайнинг, Д. Голямият азиатски проект на Америка. Геополитика, 2007, бр. 4, 133-146.

[4] Вж Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Цит. съч., 50-51; Кисинджър, Х. Дипломацията. Цит. съч., 15-16.

[5] Вж. Фридман, Дж., Следващите 100 години: прогноза за XXI век, София, 2009.

[6] Туайнинг, Д. Цит. съч., 133-134.

[7] Клинтън, Б. Моят живот, С., 2004, с. 785

[8] UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

[9] China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, р. 7.

[10] Batabyal, Anindya, Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy, China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

[11] Мередит, Р. Слонът и драконът. Възходът на Индия и Китай и какво означава това за всички нас. Прев. от англ., С., 2009, с. 9.

[12] Юан Цзиндон, Драконът и слонът: китайско-индийските отношения през ХХІ в. Геополитика, 2007, бр. 6, с. 107.

[13] Пак там, с. 108.

[14] „Wang Hongwei, “Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 75 (2003): 8–14.

[15] „ China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online , June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

[16] Narayanan, Raviprasad “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence—Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), (http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/); Nimmi Kurian, “Prospects for Sino-Indian Trans-border Economic Linkages,” International Studies 42, nos. 3–4 (April 2005), рр. 295–306.

[17] First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

[18] Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): рр. 17–22.

[19] Юан Цзиндон, Цит. съч., с. 108; Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors аnd Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005). .

[20] Мередит, Р. Цит. съч., с.186.

[21] Цит. по Туайнинг, Д. Цит. съч., с. 143.

[22] Рой, Д. Китай и война с терроризмом. В: Столкновение цивилизации или столкновение интересов в Афро-азиатском мире. Цит. съч., с.166.

[23] Чен Дж. Внешняя политика Пекина. В : Столкновение цивилизацииили столкновение интересов в Афро-азиатском мире. Цит. съч., с. 175.

[24] Аш, Т. Гартън, Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. С. 2005, с. 157.

[25] Бжежински, Зб. Изборът, с. 165; Туайнинг, Д. Цит. съч., с. 140.

[26] Narayanan, Raviprasad “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence-Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), (http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/).

[27] McGregor, R. “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times, November 20, 2006, p. 11

[28] Gentleman, А. “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006.

[29] Стоянов, Вл. Цит. съч.,  29-30, 32.

[30] Туайнинг, Д. Цит. съч., с. 136.

[31] Пак там, с. 141; Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006): 179–197.

[32] Вж. Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005): pp. 61–74; Amit Gupta, “U.S.-In­dia-China: Assessing Tripolarity,” China Report 42, no. 1 (2006): pp. 69–83.

[33] Баджпайе, Ч. Източният вектор във външната политика на Индия. Геополитика, 2007, бр. 6, 85-86.

[34]  Шерууд-Рендъл, Е. Цит. съч., с.111.

[35] Бжежински, Зб. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. С., 2007, с. 235.

[36] Шривастава, С. Цит. съч., с. 144-146.

[37] Шривастава, С. Централноазиатският вектор на индийската геополитика. Геополитика, 2007, бр. 5, 144-146

[38] Вж. India 2007 (A Reference annual), Publication Division, Ministry of Information and Broadcasting Government of India, New Delhi, 2007.

БИБЛИОГРАФИЯ

1.        Проф. Челани, Брахма, Сянката на Китай над Азия и политиката. Доклад на семинар на Американско-китайския център “Х. Кисинджър”, Вашингтон (www.globalaffairs.ru/number/Ten_Kitaya_nad_Aziei_i_politica_SShA_15066).

2.        Бовен, М. Цит. съч., 96-97; Мирчева Хр. История на международните отношения в най-ново време. Кн. 2, С., 2002, 210-212.

3.        Туайнинг, Д. Голямият азиатски проект на Америка. Геополитика, 2007, бр. 4

4.        Бжежински Зб. Голямата шахматна дъска, С. 1997.

5.        Фридман, Дж., Следващите 100 години: прогноза за XXI век, София, 2009.

6.        Клинтън, Б. Моят живот, С., 2004, с. 785

7.        UN Security Council Resolution 1172, June 6, 1998, http://www.un.org/Docs/scres/1998/sres1172.htm.

8.        China's Statement on India's Nuclear Tests,” Beijing Review , June 1–7, 1998, р. 7.

9.        Batabyal, Anindya, Balancing China in Asia: A Realist Assessment of India's Look East Strategy, China Report 42, no. 2 (2006): 179–197.

10.     Мередит, Р. Слонът и драконът. Възходът на Индия и Китай и какво означава това за всички нас. Прев. от англ., С., 2009, с. 9.

11.     Юан Цзиндон, Драконът и слонът: китайско-индийските отношения през ХХІ в. Геополитика, 2007, бр. 6, с. 107.

12.     Wang Hongwei,Zhongyin guanxi jinru mulin youhao xinshiqi,” Nanya Yanjiu [South Asian Studies], no. 75 (2003) Wikipedia.org/wiki/ Възпитание и образование в Древния Изток).

13.     China, India Sign Declaration on Bilateral Ties,” People's Daily Online ,     June 24, 2003, http://english.people.com.cn/200306/24/eng20030624_118770.shtml.

14.     Narayanan, Raviprasad “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence-Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), (http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/).

15.     First Meeting of the India-China Eminent Per­sons' Group,” New Delhi, September 19, 2001.

16.    Ren Jia, “Zhongyinmianmeng diqu jingji hezuo de zhanlue yiyi,” Nanya Yanjiu [ South Asian Studies ], no. 74 (2003): рр. 17–22.

17.    Юан Цзиндон,; Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors аnd Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005). .

18.    Рой, Д. Китай и война с терроризмом. В: Столкновение цивилизации или столкновение интересов в Афро-азиатском мире. Цит. съч., с.166.

19.    Чен Дж. Внешняя политика Пекина. В : Столкновение цивилизацииили столкновение интересов в Афро-азиатском мире. Цит. съч., с. 175

20.    Аш, Т. Гартън, Свободният свят. Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. С. 2005, с. 157.

21.    Бжежински, Зб. Изборът. Глобално господство или глобално лидерство. С., 2004.

22.    Narayanan, Raviprasad “India's Foreign Policy Towards China: The NDA Experi­ence-Dominant Issues in Sino-Indian Relation,” Harvard Asia Quarterly 7, no. 4 (Autumn 2003), (http://www.asiaquarterly.com/content/view/141/40/).

23.    McGregor, R. “Old Grievances Bedevil Efforts to Reach Across the Himalayas,” Financial Times , November 20, 2006. 

24.    Gentleman, А. “China and India Emphasize Cooperation,” New York Times , November 21, 2006.

25.    Стоянов, Вл. САЩ в зоната на “рисковия триъгълник”. Геополитика. 2005, бр. 4.

26.    Anindya Batabyal, “Balancing China in Asia: A Re­alist Assessment of India's Look East Strategy,” China Report , no. 42 (2006).

27.    Zhang Guihong, “Sino-Indian Security Relations: Bilateral Issues, External Factors and Regional Implications,” South Asian Survey 12, no. 1 (2005).

28.    Баджпайе, Четиджи Източноазиатският вектор във външната политика на Индия. Геополитика, 2007, бр. 6.

29.    Шерууд-Рендъл, Елизабет Геополитическите съюзи като фактор за национална сигурност на САЩ. Геополитика, 2007 , бр. 5.

30.    Бжежински, Зб. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. С., 2007.

31.    Шривастава, С. Централноазиатският вектор на индийската геополитика. Геополитика, 2007, бр. 5.

32.    India 2007 (A Reference annual), Publication Division, Ministry of Information and Broadcasting Government of India, New Delhi, 2007.

٭/ Владимир Бубняк е 40 годишен, роден в Горна Оряховица, син на украински лекар, неженен. До преди 3 години бе заместник ръководител на мисия и консул в Посолството на Република България в Дъблин, Ирландия. Завършил е политология в Делхи-Индия, право в СУ - специализация "Международно право и международни отношения". В момента е докторант в СУ. Владее английски, руски, украински, хинди и италиански език.