Събитията чертаят качествено нова рамка в света Печат
Автор Експерт   
Вторник, 20 Януари 2015 23:36

Събитията чертаят  качествено нова рамка в света

Любомир Кючуков٭/

Темата „Украйна“ доминираше през изминалата година не само в Европа, но и в геополитически план. Украйна върна понятието „война“ в европейската политическа лексика. И това е най-обобщеният извод от конфликтите и процесите, които протичат там.

Неусетно се осъществи ключова трансформация в политическото пространство, като войната отново се възприема не само като възможен, но и като допустим инструмент за решаване на конфликти, което е качествен негативен скок в ценностната система и политическата практика в Европа след Втората световна война (като изключим войните в постюгославското пространство, които се разглеждаха като едва ли не присъщи за региона). При това – война във всичките й аспекти: гражданска, „студена“, война на санкциите, медийна, хибридна и т.н.
В този контекст Студената война продължава да бъде инерционно понятие и политика, характерна за двуполюсния свят. А светът отдавна не е двуполюсен.Той е много по-различен, полюсите са много повече, предизвикателствата са по-сериозни, новите и най-дълбоки геополитически разломи не са между Изтока и Запада в Европа. От тази гледна точка да говорим за Студена война в известна степен е анахронизъм. Което не означава, че няма да се случи. Европа опасно да доближи границите на риска от пълномащабна и международна военна конфронтация.Все пак краят на годината даде надежди, че конфликтът постепенно се охлажда и излиза от горещия си, военен етап.
От друга страна, в Украйна става дума за една геополитическа и геостратегическа конфронтация. Конфронтация и на идеи за бъдещето на света. Но и от двете страни на конфликта има известна недооценка на новите явления в света. Нови са предизвикателствата, които глобализацията постави пред националните държави.Те имат своето отражение и в Русия, и в Европейския съюз, но реакцията е различна.Русия реагира като централизира политическата власт, мобилизира икономическите ресурси и консолидира обществената подкрепа.Тя се постара да укрепи държавността и това не беше уникална реакция, защото същото до голяма степен направи Турция, а и други страни. И ако говорим за повсеместно засилване на национализма като реакция на глобализацията, то в Русия той се възпроизведе в ранг на държавна политика, докато в европейските страни все още е на ниво обществени нагласи под формата на ксенофобия и антиемигрантски прояви. Това измества като цяло политическия спектър надясно, но това в Европа все още не се формулира като цялостни държавни политики. Въпреки че има нюанси, защото се появиха сериозни центробежни тенденции в доста европейски страни. Родиха се сепаратизми в Шотландия, Каталуния, Фландрия, Северна Италия и т.н. Тези процеси са бунтът на богатите региони, които не искат да плащат цената на кризата.

Появата на нови национализми и събуждането на старите реваншизми е най-сериозният риск за следвоенния европейски политически модел и основното предизвикателство пред ЕС. Това се вижда много ярко в Източна Европа – в Унгария вече управлява крайно националистическата тенденция, но тези елементи присъстват повсеместно. И Европа тепърва ще трябва да се връща към разбирането за единство и солидарност и да търси мястото си на сериозен политически субект в глобалния свят. Защото постепенно тече процес на маргинализация – политическа и икономическа, на Европа. И това е една от тенденциите, която много сериозно се обсъжда в големите европейски столици. За съжаление, у нас този дебат отсъства. Ние се възприемаме като функция от случващото се, т.е. като обект, а не като субект на европейската политика и на европейските решения. Това намира израз в обстоятелството, че България по-скоро присъства, отколкото участва в ЕС – тенденция, особено засилена през последните пет години.

В световен мащаб се случи друг важен процес, свързан с излизането на „Ислямска държава“ като фактор в международната политика. Това е най-яркото очертание на новия тип разломи които се формират в глобалното общество. Те не минават по границите между държавите, а вътре, през обществата, където обединяващият фактор са етносът, религията, културата, дори цивилизационния модел на развитие. Виждаме съвършено различни визии за това накъде и как трябва да върви светът. Това, за което не си даваме сметка, тъй като през последните повече от сто години светът е повече евроцентристки или евроатлантически центристки, е, че Западният свят постепенно остава в изолация – като ценностна система и като начин на функциониране на обществото. Либералната демокрация, която считаме за модел, започва да бъде атакувана от много посоки. И е очевидно, че този разлом е много по-голям, отколкото разломът между Русия и Европа. Неслучайно Русия, САЩ и Европа, дори и Иран, са от едната страна на барикадата спрямо „Ислямска държава“. В този разлом се очертава фундаментална, цивилизационна разлика.Затова имаме, ако не взаимодействие, но поне еднопосочни действия на големите световни сили срещу заплахата на „Ислямска държава“.
И това е само първият голям разлом, който глобалният свят ни наложи вътре в обществата. В него не воюват държави, а групировки и общности, обединени на друга основа, в известна степен – религиозно-идеологическа. За „Ислямска държава“ воюват не само граждани от арабските страни, но и от европейските държави. Националната принадлежност няма значение. Войната вече се води на едно по-високо ниво – наддържавно, регионално. Имаме съвършено нова конфигурация. Това личи дори и при войната в Украйна, където воюват групировки. Включително и от украинска страна, в армията, воюват доброволни формирования, частни армии, а от другата страна са паравоенни формирования. На практика това не са военни действия в класически вид. Всичко това очертава качествено нова рамка в света която 2014-а година рязко очерта.

На Балканите на пръв поглед нищо ново не се случва. Но пред района отново се очертава изборът между „алтернативата“ да са зона-фронт или зона-буфер. Защото към балканските страни очевидно има геополитически и геостратегически интереси. Наличието на доста сериозно ислямско население се калкулира от „Ислямска държава“. Вече има достатъчно публична информация, че от района също се рекрутират бойци за тази терористична групировка.От друга страна, конфронтацията между Русия и ЕС се проектира в региона на Балканите.
Не особено позитивен тренд за развитието на Балканите е изтласкването им в периферията на европейските интереси и намерения. Самият факт, че до 2020 г. няма да има ново разширение на ЕС, както заяви шефът на Европейската комисия Жан Клод Юнкер, не е изненада във времевите си параметри, т.е. от гледна точка на акта на следващото присъединяване. Но това компроментира процеса на преговорите: като интензивност, като стимул за реформи, като ангажимент на ЕС. Оставен, макар и за известно време, извън конкретната европейска перспектива, регионът се изправя пред алтернативата на нарасналия национализъм. Това определя реалния избор пред Балканите – национализъм или интеграция, т.е. стабилност или дестабилизация. Встрани от евроатлантическата интеграция регионът рискува да се превърне в една сива, аморфна от гледна точка на геополитическите процеси зона, подложена на много ветрове.

Турция реагира като Русия на предизвикателствата на глобализацията. Тя концентрира политическа и икономическа власт, и макар и невинаги по най-демократичен начин, успя да консолидира и обществото. Остава обаче голямата въпросителна – докъде се простират възможностите на „Модела Ердоган“ не толкова във външнополитически, колкото във вътрешен план. Защото едновременно с консолидацията в страната текат и обратните процеси – на изчерпване и ерозия на този модел. И докато консолидацията е институционално доминирана, ерозията е на ниво обществено мнение – независимо от цялостното плъзгане към ислямизация, което дава допълнителна идеологическа подплата на вътрешната политика на Ердоган.
Продължават опитите на Турция да играе и много сериозна политическа роля в целия регион. И ако трябва да говорим за реален ефект от конфронтацията на ЕС с Русия, то това е сближаването й с Турция.
Ние тласнахме Русия на Изток и икономически, и политически – към Китай, Турция и Азия като цяло.
От друга страна, доктрината на Анкара за „нулеви проблеми със съседите“ се оказа трудно осъществима. Турция поради самото си политическо активизиране влезе в политическо противостояние както със съседите си, така и с Европа – на ниво политическа риторика. Европа е доста критична към нарушаване на демократичните процеси в Турция. От друга страна, Брюксел си дава сметка, че въпросите с Украйна и Турция са геостратегически по отношение границите на европейското политическо пространство т.е. къде Европа свършва не географски, а политически. Затова Европа и в двата случая не може да махне с ръка на това, което се случва и в Украйна, и в Турция.


На практика тече многопластово преконфигуриране и в международната политика, и в световната икономика – с цените на нефта, например. До голяма степен последното десетилетие постави знак, ако не за равенство, то за взаимна зависимост между сигурност и енергетика. Те вече са част от едно цяло. За съжаление, всички реагираме на тези процеси постфактум като констатация, а не като осмисляне и водене на процесите, които да дават визията на политическото действие. В много случаи политическото действие е инерционно, реактивно, а не проактивно – първо се реагира, а после се осмислят резултатите.

През тази година основните конфликти ще продължат. Може да се очаква, че Украйна все пак ще излезе от етапа на въоръжен сблъсък. Но когато става дума за гражданска война, е много трудно да се спре войната, а два пъти по-трудно е да се изгради мирът. И в Украйна милиони хора от двете страни на сегашния конфликт ще трябва да се научат отново да живеят заедно.
Правителството в Киев като че ли пропусна шанса за намиране на стабилно решение, защото федерализацията продължава да бъде достатъчно реална опция за страната, но вече инициативата не е в Киев, а в Москва. Тя не може да се състои без санкцията на Русия. Събитията подминаха етапа, когато Киев можеше да инициира този процес. От друга страна е позитивно, че има спиране на огъня, че в Русия активно говорят за запазване териториалната цялост на Украйна, макар и изваждайки извън скоби Крим.

Що се отнася до „Ислямска държава“, нещата са по-трудно предсказуеми и доста по-трудно регулируеми. Защото независимо от остротата на конфликта в Украйна, там има комуникация между държави и институции. Има отговорни фактори, които водят диалог, и при постигане на съгласие могат да го отстоят и реализират. При борбата с „Ислямска държава“ това не е възможно. Това е своеобразна терористична атака срещу държавността в целия регион. И затова борбата там може да бъде само до победа, но победа засега не се очертава. Там не може да има политическо решение, договореност и съгласие, а ще има война докрай, само че война докрай засега песимистично се очертава като война безкрай.

Прогнозата за развитието на ЕС предвижда центробежни сили и в рамките на държавите членки, и в Съюза. Дали тази първа година за Европейската комисия и за самия Юнкер ще бъде успешна, зависи от критерия и формулата на този успех. В Европа текат много противоположни процеси и на национално, и на съюзно равнище. Тя трябва да финализира дебата сама за себе си, за бъдещето си: какъв тип съюз да бъде, дали да продължава задълбочаването на интеграцията, дали да има отхлабване (отпускан) и леко връщане към националното начало, което основно отстоява премиерът на Великобритания Дейвид Камерън.
Носители на тази тенденция са и крайнодесните сили в ЕС. Основна жертва на кризата в Европа става солидарността, която до голяма степен вече отсъства от политическото говорене, да не говорим от конкретните действия. Европа е изправена пред труден период. От една страна, тя се опитва да се консолидира и вътрешно да се хомогенизира, а, от друга, е поставена пред външен натиск и предизвикателства. Големият проблем е, че самата глобализация поставя на широка основа разглеждането на социалната проблематика. Европа сама по себе си не може да реши проблемите на бедността и безработицата по света, колкото и да приема бежанци и емигранти. Не може да реши сама и проблема с пандемията с ебола. От друга страна, тя не може да се затвори.
Най-лесното популистко решение да се затворят границите, е форма на политически неолудизъм – като да чупиш машините, за да спреш промишлената революция. Невъзможно е да се спре глобализацията. Затова Европа е изправена пред труден избор – да намери баланса и да запази демократичността и отвореността си, но да не бъде взривена отвътре.
Един от големите въпроси, които ще се обсъждат в ЕС през годината, е този за сключването на търговското споразумение ЕС-САЩ. Това споразумение е опит за отговор на евроатлантическото пространство на предизвикателствата пред развитието на света – за консолидацията му в икономически план. Но самото споразумение крие много въпросителни от гледна точка на резултата, който прилагането му ще предизвика. Особено по отношение на Европа с нейната икономика, социален модел и правна система.
Защото в много случаи става дума точно за нови правила на играта. А по какви и чии правила ще се играе общата игра, е един от най-сериозните въпроси. От неговия отговор зависи и резултата от това споразумение. Засега въпросите са повече от отговорите.
През последните 20 години светът вече е съвършено друг, технологически светът става все по-виртуален, по-разнопосочен, по-полицентричен, което го прави все по-непредсказуем. Започва да се оформя тип блестяща изолация на Европа и САЩ, на евроатлантическия свят, на т.нар. „златен милиард“, от останалия свят – Китай, Латинска Америка, Индия. Това са все страни, които са сред най-динамично развиващите се.
На второ място те вече оформят новия полицентричен свят. И трето, вече се оформя едно ново глобално разделение на труда, което е функционално, не в национален, а в глобален мащаб. При развитието на новите технологии говорим за Силиконовата долина и Хайдарабад, при автомобилното производството говорим за Детройт и Щутгард, за кинопроизводството това са Холивуд и Боливуд, а не за САЩ, Индия или Германия. И тази нова тенденция ще оформи рамката на развитие на света.

٭/ Директор на Института за икономика и международни отношения, бивш зам.министър на външните работи, посланик, член ва УС на БДД