Нито рак, нито риба Печат
Автор Експерт   
Неделя, 17 Януари 2016 22:20

Нито рак, нито риба

Славчо Кънчев*

 

Двойно мислене означава способността да се държат две противоречиви убеждения в нечий ум едновременно и да се възприемат и двете.

Джордж Оруел (Ерик Блеър) – (1903–1950 г.) – английски писател

Френският публицист, политически деец и историк Алексис дьо Токвил** пише в доклада си до Националното събрание на Франция, след посещението си през ХІХ век в завоювания Алжир: „Варварските народи не могат да бъдат изучени иначе, освен с оръжие в ръка. Ние завоювахме арабите, преди да ги опознаем ... С идването на европейското население тук е основано цивилизовано християнско общество. Остава само да се разбере, в съответствие с какви закони то трябва да живее и какво трябва да бъде извършено, за да бъде ускорено неговото развитие“.

Като институционализирана основа за подобно схващане с расистки оттенък е било въвеждането във френската държава на разделяне на населението на граждани и поданици, притежаващи ограничен кръг от права. В същия доклад А. дьо Токвил недвусмислено пише по този повод: „Ние в никакъв случай не сме задължени и това няма да донесе никаква полза, да създаваме у нашите поданици-мюсюлмани преувеличена представа за тяхната значимост, или да ги убеждаваме в това, че ние сме длъжни при всички обстоятелства да се обръщаме с тях така, като че ли те са наши съграждани и са равни с нас“.

Каква е ситуацията един век и половина по-късно в бившите европейски метрополии по отношение на заселилите се в тях имигранти от бившите колониални държави?

През последната четвърт на миналото столетие както в Северна Америка (Съединените щати и Канада), така и в някои страни на Западна Европа постепенно, но напълно целенасочено от официалните власти беше вкаран в политическата практика мултикултурализмът. Е, в по-голяма степен реалността показваше, че тази политика е върху символическата, пропагандната територия, а не в инструменталната област. Неслучайно по-задълбочените и идеологически неангажирани анализатори характеризират мултикултурализма като „символична компенсация на социално уязвимите групи“.

Навсякъде, където терминът „мултикултурализъм“ беше станал част от темите на публичното говорене (дискурс), в него беше влаган смисъл на „политика на признаване“. Изхождано беше от предположението – което, от своя страна, захранваше надеждата, – че преходът от европоцентристко високомерие и твърдата убеденост в културното превъзходство на бялото християнско население към състояние на равно уважение в публичното пространство на всички култури, ще позволи да бъдат решени – или най-малкото туширани – социалните проблеми. На групите, намиращи се в подножието на социалната пирамида и подложени на структурна дискриминация, беше предложено да считат себе си за носители на особени култури.

По същия начин, по който през средата на 70-те години в Съединените щати беше обявено, че афроамериканското население на страната се явява носител на отделна – и заслужаваща признание, – черна култура (black culture), в Европа на трудовите емигранти беше предложено да бъде гледано като носители на културно различие.

Защо ли досега не е учредена ежегодна награда за изключителни постижения в прилагането на макиавелизма – неподбирането на средства и методи, прикрити чрез умело двуличие и лицемерие, за да бъде постигната набелязана цел? Как иначе да бъде преформатирано за пропагандна употреба реалното социално положение на имигрантите от бедния Юг, насочили се към икономически по-напредналия Север? Ето защо е изобретено ноу-хау, чрез което генезисът на проблема, на който се натъкват имигрантите – икономически трудности в ежедневието: загуба на работа или ниско заплащане, липса на прилично жилище или недостиг на материални средства за образование на децата им, – всички тези напълно реални различия спрямо стандарта на средностатистическия местен жител биват умело изтласквани в периферията на социалното индикиране, като вниманието бива фокусирано върху културните различия на имигрантите от местното население (религиозна принадлежност, битово-стилови особености и пр.). Оттук не е трудно да се достигне до извода, че ако имигрантите се оказват „неинтегрирани“ (тоест социални маргинали), то причината за подобна несъстояла се интеграция към приемното общество е „конфликтът на идентичността“ – несъвместимостта на културните образци в страната на произход с културните образци на приемащата страна. А за да бъде придадена валидност на тази теза и в бъдеще време, не само пълнолетните имигранти, но и техните деца (родени и социализирани в европейски държави), биват легитимирани от голяма част от масмедиите в страната приемник като своего рода културни монади***, които са се доказали неоспоримо като неспособни за вътрешна тварнсформация и загрижени единствено за запазването на своята културна идентичност спрямо местното население. Което намерение бива реализирано чрез една съзнателна автосегрегация спрямо културата на приемното население.

Именно от тази квазифактологична основа се появява и опитът да бъде обяснена социалната изключеност на индивидите, произлизащи от имигрантските среди, чрез морално-психологически причини – демонстриране на дефицит от желание за интеграция поради предпоставено решение в никакъв случай да не се стигне до отказ от собствената културна принадлежност.

От „мултикултурализма“ се очакваше да демонстрира голям потенциал в намирането на модусвивенди за разреждане на социалното напрежение, евентуално породено от протести на най-онеправданите слоеве на обществото – обитателите на имигрантските гета.

Тогава, в случай на вълнения сред имигрантите, те лесно биха могли да бъдат представени като проява на културна несъвместимост между пришълците и местните жители, както и да бъдат вкарани в действие репресивните (правоприлагащите) органи. По тази тема може не само да бъде теоретизирано, понеже практиката е налице. Вълненията в неблагополучните градски квартали (с високо ниво на бедност, безработица и като следствие – насилие и престъпност) – от крайградските зони на Манчестър през 2001 г. до предградията на шведския град Упсала в 2006 г.; същото се отнася и до вълненията в Париж и в други френски градове през 2005 г. Всеки път те притежават етно-класов характер, а не само класов, тъй като преобладаващата част от населението върху тези територии е от имигрантската среда. Но тези социални катаклизми – не без помощта на масмедиите, – са наложени в публичното пространство в стереотипната категория на етно-културни.

Но към края на първото десетилетие на ХХІ в. ситуацията започна да търпи промяна. Неоспорим е крахът на маньовъра с „мултикултурализма“. Риториката на тази тема постепенно заглъхна, като пусна котва назад във времето. През 2010 и 2011 г. в публичното пространство излетяха стартовите балони на нова парадигма. Отначало канцлерката на Германия Ангела Меркел, после и тогавашният британски премиер Дейвид Камерън възвестиха „провала на мултикултурализма“. Обаче смяната на фокуса на дискурса дори на инч не промени по същество продължаващата операция по манипулация на масовото съзнание.

Властите в големите държави на Европейския съюз – Германия, Великобритания, Франция, продължават да приплъзват центъра на тежестта на обществените катаклизми, в които участниците са имиграти, от социалната плоскост в културната и морално-психологическата. Докато беше на мода доктрината на мултикултурализма, се акцентираше върху разнообразието и уважението към различията, то сега вече ударението е поставено върху асимилацията и уважението към културата на приемащото население. Темата за господството на капиталистическия ред с органично присъщата му свръхексплоатация, базирана върху етническа или расова основа, е тема табу.

Уви, свръхексплоатацията е факт! Дали  нелегалните фабрични цехове в нюйорските квартали на Бронкс или социално неосигурените селскостопански работници - хиспанос**** или чиканос***** – по полята на Калифорния, също и берачите на горски плодове в Швеция, пребиваващи в унизителни условия. И пр. Една нова и перфидна форма на колониализма продължава да съществува. Като мотивацията е изцяло икономическа.

От времето, когато Владимир Улянов (Ленин) е акцентирал върху колониалната система като първостепенен фактор за натрупването на капитала в тогавашните метрополии чрез икономическо ограбване на колониите, принципът на утилитаризма, тоест на търсенето на изгодата, е концептуалния императив в политиката на богатия Север към бедния Юг. Както заяви неотдавна президентът на Бундесбанк Йенс Вайдман в интервю за в. „Зюддойче цайтунг“: „В свят на демографски изменения Германия се нуждае от допълнителна работна сила, която да съхрани нейния растеж. ... В дългосрочен план Германия ще се изправи пред значителни предизвикателства като застаряването на обществото, ожесточаването на конкуренцията от развиващите се страни и реформата в сектора на енергетиката“.

И във Франция е изключително важна ролята на имигрантите за функционирането на държавата. След като през 1995 г. тогавашният президент Жак Ширак провъзгласи преминаването на армията от наборна към професионална, въпреки че кадровото окомплектоване на армията беше решено до голяма степен от високия процент безработни сред коренното младо население, все пак се наложи военните вербовачи да се обърнат и към нови групи от населението, потенциално заинтересовани от военната кариера – младежта от имигрантски произход.

Както свидетелстват респондентите на социологическите проучвания, дискриминацията във френската армия съществува, но е тема, която бива заобикаляна. Но там, в ежедневието, зад понятията „араб“, „мюсюлманин“, „предградие“, „изключение“, „престъпност“ и „ислямски тероризъм“, които се смесват в един кюп, отделният човек не е легитимиран чрез другите свои качества. Прозвищата са едни и същи: за черните африканци и произлезлите от Магреба – „чернилка“; за жените, носещи чадри – „пингвини“; „негро“, „нигер“, глава на макак******; маймуна – за французите от черна Африка, за африканците на Джибути – ястелива риба.

Не само във Франция, но и в други държави на Западна Европа имигрантите са тези, които вършат тежката и непривлекателна работа: в екарисажи, фирми за сметопочистване и т. н.

Ето я доктрината на двойнственото мислене: от една страна имигрантите са добре дошли да запълват нишите на трудова заетост и да оказват натиск върху пазара на местна работна сила, а, от друга страна, не са на практика равнопоставени граждани. Ситуация, в която продължава да се натрупва взривен потенциал, както между самите имигранти, така и сред крайно десните националистически формации.

 

 

*  Славчо Кънчев –  р. 1949 г. Завършва физика в СУ „Кл. Охридски“. Член на СБЖ от 1982 г. Председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България от основаването й през 1999 г. Автор на повече от 1000 статии в периодичния печат, на научни публикации по социология и право, на сборници с международна публицистика.

** – 1805–1859 г.

*** –  Единици.

**** – Имигранти от Латинска Америка.

***** – Имигранти от Мексико.

****** – Тесноноси маймуни, разпространени в Югоизточна Азия и Африка.