Турция: От регионален хегемон до регионален инструмент и самоизолация Печат
Автор Експерт   
Неделя, 31 Януари 2016 18:08

Турция: От регионален хегемон до  регионален инструмент и самоизолация

Посланик Любен Петров

Турция вече не е независим играч, сама наруши основният принцип на външната си политика – да не зависи от глобалните играчи. Днес тя действа под диктата на САЩ в Близкия и Средния изток, на Балканите и в Европа.

Крайъгълен камък на докрината на неоосманизма беше (миналото време на глагола е използвано неслучайно), че Турция не трябва да бъде зависима от когото и да било едноличен играч на сцената. Става дума за глобалните играчи САЩ и НАТО, Европа/Европейски съюз, Русия и Китай. Защото, по мнението на Давутоглу, зависимостта на Турция от САЩ и Европа е нарушила баланса на външната политика на Турция и е навредила на националните и регионалните ѝ интереси.
Всяка от тези сили има своите интереси в пространствата, където Турция възнамерява да разпростре влиянието си. Всички те са наясно, че ще имат работа с нов претендент за свое място и роля сред тях и че ще им създава проблеми. Загрижеността и страховете им идват най-вече от непредсказуемостта на независимото му поведение и от възможни “самостоятелни стратегически игри” в случаи на големи сътресения.

Най-големи предизвикателства в началния период на интензивното приложение на доктрината Турция отправя към Съединените щати и НАТО. През 2002-2003 година правителството на Партията на справедливостта и развитието води продължителни (девет месеца!) и на моменти драматични преговори със САЩ във връзка с кризата в Ирак и подготвяния американски удар. Американското правителство предлага на Турция срещу съгласие и подкрепа за военно решение на кризата 6 млрд долара безвъзмездна помощ, 20 млрд долара кредит, плюс изпращане на 20 000 турски войници в иракски Кюрдистан за защита на турските национални интереси. Когато през март 2003 година турският парламент накрая отказва да приеме тези условия, решението се посреща като изключителна сензация, като “шок”, “прелом и водораздел” в турско-американските отношения. Но е посрещнато с бурен възторг от близо 50 000 демонстранти в Анкара, които се обявяват срещу военната интервенция. Редица коментатори отбелязват съвкупността от фактори за това събитие: масовите антивоенни и антиамерикански настроения, опасността от въвличане на страната в тежък конфликт, който може да застраши на определен етап териториалната ѝ цялост, желанието на част от управляващия елит да се доближи максимално близо до ключовите европейски държави Германия, Франция, Русия. По време на преговорите с американците ЕС дава съгласие да започнат преговори за присъединяване на Труция.


Следващият сблъсък е през 2008 г. – Турция дискретно оттегля подкрепата си на Грузия преди военните действия, а по време на конфликта между Русия и Грузия наложи ограничения на американските кораби да влязат в Черно море на основание на международното споразумение от Монтрьо за проливите и по този начин допринесе за деескалация на конфликта. За пореден път постави на преден план държавно-националния интерес, като загърби очакваната от Запада трансатлантическа солидарност.


Третият сблъсък е във връзка с ядрената програма на Иран. Турското правителство изразява разбиране за суверенното право на Иран да се развива технологично по начин, който най-добре съответства на неговите енергийни нужди и подписва споразумение за енергийно сътрудничество, отказва да подкрепи резолюцията на ООН, внесена от САЩ, Франция и Великобритания за налагане на санкции на Иран. А на обвиненията на Америка, че променя стратегическата линия на турската политика отговаря, че очевидно някой не може да се освободи от логиката на Студената война.


Примерите са от периода на новата турска геополитика – неоосманизма. Ако върнем лентата назад, ще открием още по-фрапантни случаи от подобен характер. Това е периодът на подготовката и развитието на Кипърската криза, който обхваща управлението на Исмет Иньонью (1961-1965) и на Сюлейман Демирел (1965-1971).
Любопитна подробност. През август 1966 г. в разговорите на Иван Башев с турския му колега Исхан Сабри Чаглаянгил последният заявява следното за позициите на Турция по международните проблеми: “В отбранителната система, в която участваме (НАТО), ние не признаваме никаква страна-ръководител, никакъв лидер. Нямаме намеренияе да служим на големите държави, които участват в НАТО... Ние не следваме политика на сляпа привързаност към един или друг блок... Недоразуменията с другите страни във връзка с това са ни коствали скъпо.” Тази позиция е представена 35 година преди Давутоглу да оформи доктрината за неоосманизма.


Разногласията между Америка и Турция по Кипър са изложени в разменените писма между президента Линдън Джонсън и премиера Исмет Иньонью. Те са безкомпромисни. Вашингтон не само се обявява категорично против евентуална въоръжена интервенция на Турция, но и заплашва, че тя не може да разчита автоматично на помощта на съюзниците от НАТО при евентуално нападение от Съветския съюз. В писмото-отговор на Исмет Иньоню се отхвърлят аргументите на американския президент, изтъкват се сериозните различия в тълкуването на основни положения в съюзническите отношения между двете страни и се заявява, че основите на НАТО са разклатени, че тя боледува и има нужда от лечение. От последвалата среща между двамата ръководители във Вашингтон става ясно, че в американо-английските планове има място за преминаване на Кипър към Гърция срещу определена компенсация на Турция. Съдържанието на двете писма, макар и непубликувани, става достояние на турската общественост, предизвиква всеобщо възмущение от писмото на американския президент и солидарност с отговора на турския министър-председател. Издигат се искания в полза на провеждането на по-независима външна политика в рамките на съществуващите съюзи, която да отговаря преди всичко на турските интереси, а след това на интересите на нейните съюзници, настоява се за установяване на добросъседски отношения със Съветския съюз, с близкоизточните арабски страни и за търсене на разрешение на кипърската криза в интерес на гръцката и на турската общност на острова.


За първи път в следвоенната история Турция започва открито да критикува САЩ, разгръща в страната широка антиамериканска кампания. Това слага началото на нова тенденция във външната политика на турската държава – политика, която се осмелява да не следва във всичко Америка. Турция остава вярна на задълженията си вътре в НАТО, но извън тях провежда линия, която отговаря преди всичко на нейните собствени интереси.

Тази политика започва да се прилага от Исмет Иньоню, а след това и от правителството на Сюлейман Демирел. Предприемат се редица инициативи за ускорено икономическо развитие на страната. Значително развитие получават турско-съветските политически и икономически отношения, което се посреща с явно неодобрение от САЩ. Постигнато е значително развитие и на турско-арабските отношения. В условията на изостряне на близкоизточната криза в резултат на израелската агресия през 1967 г. турското правителство все но-определено застава в защита на борбата на арабските народи за ликвидиране на последиците от агресията. По време на събитията в Йордания и в Ливан Демирел налага ограничения на използването на американските бази на турска територия. Забранява и полетите на самолетите Ю-2 от турска територия след свалянето на такъв самолет на територията на СССР и острия протест на съветското правителство. Турция започва да претендира за равноправно партньорство в НАТО и отбягва да се намесва в конфликти, които надхвърлят нейните задължения в организацията.


Припомням тези примери от политиката на други турски правителства по две причини – първата, те отдавна са забравени, и втората – те са убедителна илюстрация не за приемственост на аналогична политика, а за дълбоко отстъпление на сегашните турски управляващи от собствената им политика.
Вашингтон прие промяната в двустранните отношения като естествен резултат от курса на неоосманистите към по-самостоятелна външна политика. И тъй като нямаше алтернатива, потърси начин да запази дълготрайното сътрудничество. Преломът настъпи след посещението на Барак Обама в Анкара през 2009 г. След това посещение последва обратът в турската политика в Либия и особено в Сирия, а по-късно и в целия Близък изток, за да се стигне до сегашния етап на турско-американските отношения.


Спечели ли или загуби Турция от този обрат? Загуби и то много.
Щриховам. Неоосманизмът се провали като политика и идеология по всички основни направления. Турция вече не е независим играч, сама наруши основният принцип на външната си политика – да не зависи от глобалните играчи. Днес тя действа под диктата на САЩ в Близкия и Средния изток, на Балканите и в Европа. Искаше да стане регионален хегемон, а се превърна в регионален инструмент на западните глобални сили. Вместо “нула проблеми със съседите” изпадна в регионална изолация – резултат от сектанска (сунитска) политика, а не от заговор на съседите. Шиитите я репликираха: “дебатите за исляма трябва да се водят в медресетата и културните организации”, “не е отговорност на държавата да вкара всеки в рая.” ((Президентът на Иран Хасан Рохани). Това е самоизолация.
Със заиграването с Ислямска държава, с бежанската вълна, за която Турция има и свои “заслуги”, с износа на исляма и в Европа турските управляващи сами подкопаха и малките шансове за членство в ЕС

Във вътрешната си политика Ердоган поляризира страната – половината го боготвори, останалата част го ненавижда от дън душа. С подновената въоръжена борба с кюрдите изправи Турция на ръба на гражданската война.
Но най-голямата, непростимата му грешка е предателството към своя партньор Русия. Това е друга тема, която изисква отделно разглеждане.