Банките и нещата от живота: митове, илюзии и реалност Печат
Автор Експерт   
Неделя, 31 Януари 2016 19:04

Банките и нещата от живота: митове, илюзии и реалност

Славчо Кънчев*

Банките са нещо прекрасно, когато работят. Обикновено това е така. Но когато не е, всичко се обърква.

Пол Кругман, носител на Нобелова награда по икономика за 2008 г.

На 9 август 2007 г. френската банка „БНП Париба“ прекрати плащанията от три нейни фонда. Така се появи черният лебед, който възвести началото на първата голяма финансова криза на ХХІ век, в основата на чийто генезис е рисковото ипотечно кредитиране в Съединените щати.

Всъщност тази дата се превърна в окончателната поанта в главата на Историята, когато банковата сфера в глобален мащаб беше изцяло доминирана от афоризма на Джордж Бърнард Шоу, че парите не се правят на силна светлина. Кризата генерира логичен интерес към светая светих на финансовите операции, стремеж към прозрачност, като основа за публичен контрол върху дейността в банковата сфера. Тази цел, която обективно се появи в публичното пространство, беше реакция на токсичните последствия за обществения интерес от волунтаристичните операции на мнозина топ-финансисти, респективно и на „капитаните“ на банковия сектор, мотивирани предимно от стремежа им към неограничени печалби и разположили се твърде безотговорно в розовата част на спектъра на финансовите прогнози.

Подобно поведение, реализирано под удобното покривало на понятието „банкова тайна“, довежда до многопосочни вредни последствия както за отделни национални икономики, така оказва и съществено негативно влияние върху глобалната финансова сфера, а оттук и върху състоянието на цялата световна икономика.

Понастоящем върху Стария континент, в условията на „посткризисен“ период, състоянието на стопанствата на държавите членки на Европейския съюз остава нестабилно. През второто тримесечие на 2014 г. дори икономиката на локомотива на ЕС – тази на Германия, претърпя силен удар с 0,2 процента спад на брутния вътрешен продукт. Дори там, където е отбелязан минимален икономически растеж, той е в границите на статистическата грешка. Неблагоприятна е и прогнозата на Международния валутен фонд. В най-новия си доклад МВФ е прогнозирал икономически ръст в 18-те държави членки на еврозоната за 2014 г. 0,8 % –осезателно по-малко от предишното предвиждане от 1,1 %. От международната организация предвиждат растеж от 1,3 % през 2015 г., вместо предвижданите по-рано 1,5 %. Същевременно проблемът със заетостта на работната ръка остава централен. Което от своя страна натоварва допълнително националните бюджети по линия на разширените социални програми. Ето защо усилията са насочени към увеличаване на бюджетните приходи. Едно от основните пера за попълване на фиска е данъкът върху общия доход. Именно затова като цяло в Европейския съюз е засилена тенденцията към осветляване на банковата сфера и така да бъдат каптирани шлюзовете за укриване на данъци.

В началото на м. август т. г. гръцкият вестник „То Вима“ съобщи, че властите в южната ни съседка са започнали проверки на всички банкови сметки, по които има наличност над 100 000 евро. Очаква се да бъдат проверени над 1,2 млн. банкови авоари, разкрити преди и по време на кризата от 2010 до 2012 г. По-късно под лупа ще бъдат разгледани и влоговете над 300 000 евро. Още в началото на проверките са установени фрапантни примери на банкови сметки. Властите са попаднали на случай, когато строителен предприемач притежава по банкови депозити 280 млн. евро, а декларираният му доход е 72 000 евро.

Каква е ситуацията в България?

Подобна по замисъл акция у нас изобщо не е провеждана не само в периода от 10 ноември 1989 г. до 24.  07. 1998 г., когато е приет първият вариант на Закона за мерките срещу прането на пари. Но и през останалите години на т. нар. „преход“. Не че идеята не е била тиражирана в предизборни периоди, единствено с цел манипулативно набиране на гласове. После не само не се е достигало до крайната фаза на евентуалната й реализация, но дори не е била изобщо стартирана процедурата.

Факт е, че макар и твърде рядко, съдът у нас издава разрешение за отваряне на светая светих – банковата тайна. И ако понякога биват запорирани сметки вследствие на инициатива на Комисията за отнемане на имущество, придобито от незаконна дейност, то тези процедури по принцип биват осъществявани само върху територията на Република България. Не и извън границите на страната ни. Темата за авоарите на българските граждани в чужбина, техния произход, получаваните върху тях лихви, подлежащи на облагане с данък съгласно понастоящем действащото българско законодателство, е табу в максимално възможна степен. Понеже става въпрос за колосални средства.

По данни на Global Financial Integrity  (GFI), за периода 2003–2013 г. от България са били изнесени нелегално 36,92 млрд. щ. долара, което нарежда страната на 38-о място в световната класация за нелегалните финансови потоци. Авторите на доклада посочват, че основните източници на нелегалния износ на капитал са престъпленията, корупцията и неплащането на данъци.

От Българската народна банка отказват да предоставят публична информация колко български физически и юридически лица са декларирали банкови авоари в чужбина, както и каква е общата сума по тези депозити. „Данните се използват единствено за статистиката на БНБ и не се оповестяват публично. Събираме декларациите, защото законът ни задължава“ – поясняват от банковата институция.

Според закона физическите лица не декларират откриването на сметка в чужбина, но са длъжни да се отчитат пред БНБ веднъж годишно (в срок до 31 март на следващата година) за наличието на салда в чуждестранни банки, вземания или кредити от чуждестранни лица, налични към 31 декември на отчетната година. От друга страна, всички сметки на местни юридически лица в чужбина се декларират пред БНБ.

Информацията, която постъпва от чужбина, много рядко става публично достояние. Например само за една година (от 2010 до 2011 г.), депозитите на наши сънародници в швейцарски банки са се увеличили с над 100 млн. евро, ако се съди по постъпилите в републиканския ни бюджет данъци върху лихвите. Но парите постъпват анблок, тоест никой у нас не би могъл да каже на кои български граждани принадлежат тези спестявания в Швейцария. Не се знае дали някой от тях е собственик на 1 млн. евро, на 300 000 евро или на 5 000. Нито се знае колко големи са авоарите на български фирми в чужбина. Но по приблизителни изчисления1, на основата на глобалната сума от данъка върху лихвите по депозитите в Швейцария, наши банкови експерти оценяват общата сума на банковите авоари на наши сънародници в алпийската държава на над 500 млн. евро, тоест повече от 1 млрд. лева. Депозити български граждани обаче притежават не единствено в швейцарски банкови институции. Офшорните зони са примамливо място за закотвяне на нелегални пари. И понеже глобалната сума, изнесена извън България за всички години на т. нар. „преход“, е далеко над тези 36,92 млрд. щ. долара, упоменати от Global Financial Integrity за периода 2003–2013 г., то са налице милиарди аргументи в полза на информационното затъмнение. Което гарантира и ефикасна карантина срещу „вредни“ скандали, свързани с прикриване на доходи.

Какъвто избухна в Гърция с т. нар. списък „Лагард“ – на заможните гърци, които укриват финансовото си състояние в сметки в швейцарски банки. Разкритията добиха допълнителен пикантен привкус, след като седмичниците „То Вима“ и „Прото Тема“, на основание на изявление на Никол Лекас – заместник-директор на финансовата полиция на Гърция, изнесоха информация, че майката на бившия премиер на Гърция Георгиос Папандреу – Маргарет Папандреу, укрива близо 550 млн. евро в сметки в Швейцария. Нейният депозит е бил сред най-големите в списъка „Лагард“. Но това е само парче от мозайката.

Според международни анализатори най-малко 140 млрд. евро, спечелени от гръцкия корабен бранш не са били обложени с данъци от 2002 г. насам – сума, която би могла да редуцира наполовина дълга на силно закъсалата финансово държава. Само в Швейцария се смята, че са изнесени 60 млрд. евро, повечето собственост на корабни компании. Наистина част от тях са придобити по законен начин благодарение на цяла мрежа от специални регулации, позволяващи данъчни отстъпки на бранша. Друга част обаче са незаконни, получени чрез данъчни измами. През миналата година например Виктор Рестис – собственик на корабна компания, беше арестуван по подозрение за пране на пари.

Акцията срещу укриването на недекларирани пред данъчните власти авоари в швейцарски банки беше предприета първоначално от Съединените щати. Още през 2009 г. започна натискът от страна на официален Вашингтон, като част от комплекса мерки срещу финансирането на тероризма, както и противодействие срещу прането на пари. Естествено благоприятен фактор за бюджета на Съединените щати биха били и допълнителните постъпления от укрити данъци.

През 2012 г. Главното данъчно управление на САЩ (IRS) изплати на бившия служител на швейцарския банков лидер „Ю Би Ес“ Брадли Биркенфелд, който разкри как бившият му работодател е съдействал на хиляди американци да укриват дължими данъци върху обща сума в размер на 20 млрд. щ. долара, колосалната награда от 104 млн. щ. долара, преди облагането й с данъци.

Съвсем очаквано швейцарската преса прие новината за огромната парична премия на „героя“ доста критично. „Базлерцайтунг“ публикува статия със заглавие „Богат урожай за крадец“, като имаше предвид, че информаторът е откраднал сведения, които представляват защитена банкова тайна, според един швейцарски закон, приет още през далечната 1934 г. Заглавието на френскоезичния „24 Heures“ беше „Брадли Биркенфелд удари джакпота в Щатите“, а в. „Тагерс-айнцайгер“ от Цюрих обобщи: „Съблазнително предложение за банкер“, визирайки правилото на Главното данъчно управление на САЩ да изплаща възнаграждение, достигащо до 30 % от приходите, събрани вследствие на предоставени от информатори сведения за укрити данъци. Мнението на всички швейцарски банкови анализатори беше, че рекордните 104 млн. щ. долара за информатор са нов удар срещу банковата сфера на швейцарската икономика и може да насърчи и други банкови служители да последват примера на Биркенфелд.

И Германия закупи дискове с данни за данъчни измамници и си върна 4 млрд. евро. През 2010 г. банката „HSBC“ обяви, че Ерве Фалсиани, бивш компютърен специалист в трезора, е откраднал клиентски данни, които са засегнали повече от 24 000 сметки в Швейцария, които сведения по-късно са били предадени на френските данъчни власти. Поучена от този горчив урок, швейцарската банка „UBS“ забрани на своите служители да пътуват до Франция даже за покупки в супермаркетите. Това се дължи и на конкретния факт, че през 2013 г. френската прокуратура обвини тази банка в насърчаване на французите да изнасят парите си в Швейцария, за да укриват данъци. Чрез забраната за пътуванията до Франция банката иска да осуети задържането и разпитването на нейните служители.  Макар че в публичното пространство у нас да се появи идея България да купи дискове с информация за българи, които са укривали приходи, но до реализацията й така и не се стигна.

Преводите на швейцарските банкови институции на данъка върху лихвите по депозити на български граждани в полза на нашия републикански бюджет е не повече от имитация за приключване на проблема. Той остава! Понеже не е налице каквато и да е информация за първоначалния произход на авоарите. А е и съвсем сигурно, че данъци върху тези суми от десетки милиарди долари, изнесени нелегално от България, съвсем не са били плащани. Че нали именно в това е бил смисълът на незаконното им прехвърляне извън страната.

 

Незаинтересоваността на властите у нас от имената на конкретните вложители – български граждани, в чуждестранни банкови институции, както и от размера на авоарите им, съдейства за перманентното съществуване на благоприятна среда за законови нарушения с цел финансова облага. Например само за периода от 2007 до 2010 г. недекларираните приходи от имотни сделки в България са близо 675 млн. лв., според данни на дирекция „Управление на риска“ в Националната агенция по приходите. НАП е направила анализ на укриването на приходи от агенции и брокери на недвижими имоти, според който неплатените данъци за периода 2007–2010 г. са общо 122 млн. лева, като в това число не влизат местните данъци и такси, понеже те не се събират от НАП. Част от които несъмнено са се упътили в чужбина, заедно с основните суми, върху които е било избягнато заплащането на дължимите данъци.

Според оценката на един от корифеите в швейцарския банков сектор – дългогодишния изпълнителен директор на банка „Ю Би Ес” Серджо Ермоти, в управляваната от него финансова институция има депозити на стойност между 13 и 32 млрд. щ. долара, които не са били обложени с данъци в държавите, откъдето е произходът им. Но както самата „Ю Би Ес“, така и която и да е от останалите швейцарски банки не е инициирала проверки на депозити поради неясен произход. Да, и понастоящем е актуална саркастичната шега на Волтер, че ако видите швейцарски банкер да скача през прозореца, може смело да скочите след него – там непременно ще има пари.

Първият масиран натиск за отпадане на тайната в банковия сектор на Швейцария беше предприет от законни наследници на лица – предимно евреи – които са били репресирани от хитлеристкия режим, както в самата Германия, така и в други държави, но са успели да прехвърлят парични средства по авоари в швейцарски банки. Мнозина от тях намират смъртта си в нацистките концлагери, без да успеят да информират своите наследници за точното местонахождение на банковите си сметки. Ето защо наследниците им настояваха пред швейцарските власти да получат информация в коя банка евентуално притежават сметки. Изискванията им бяха частично удовлетворени, без обаче да бъде поставен под съмнение приоритетът за спазването на банковата тайна.

Въпреки съпротивата на банковото лоби, както в глобален мащаб, така и на национално ниво, срещу отпадането на банковата тайна или поне за нейното силно ограничаване от една страна, а, от друга страна, противодействието на самите депозанти, често заемащи значителни властови позиции, по-вероятно е, че камбаната на промяната скоро ще удари. Много финансови експерти се надяват, че е въпрос само на време да бъдат въведени единни международни стандарти, в резултат на които автоматично ще се предава цялата информация за притежателите на депозити на данъчните власти в съответната държава.

Но дотогава българските власти очевидно ще бездействат, без да проявяват каквато и да е инициатива да получат информация конкретно кои български граждани притежават авоари в чуждестранни – не само в швейцарски – банки, какви са размерите им, а после да бъде извършено разследване дали са били платени съответните дължими данъци при сдобиването с финансовите средства от притежателите им. Още повече, че самата действаща в целия Европейски съюз от няколко години директива за спестяванията (ех, де да бяха наистина само спестявания), според която всички страни са длъжни да разменят информация помежду си за лихвите, получени от техни граждани от депозити в други държави-членки на общността, не е изчерпателна и съвършена. Тоест не затваря всички вратички за финансови машинации. Понеже тази информация не е персонализирана и например, когато България получи данни, че български граждани са получили Х евро от лихви в държава от ЕС, не се знае кои са тези българи и кой от тях какви средства притежава точно в сметката си.

Както се казва, налице е голям излишък от недостиг на информация. Предвидливо и скрупольозно  планиран. Е, както са казвали древните римляни „Qui prodest?“, сиреч „Кой има изгода?“.

Отвъд Атлантическия океан както федералните, така и щатските власти системно обективират валидната още от годините на Ал Капоне максима, че „Само две неща са неизбежни – смъртта и данъците“.  Поставили на принципна основа противодействието на укриване на данъци от американски граждани чрез откриване на недекларирани банкови сметки в чужбина, и особено засилили активността си в тази насока след началото на кризата през 2008 г., Съединените щати в никакъв случай не разчитат единствено на финансовата мотивация на отделни информатори. Чиито размери са определени по програмата, която беше ревизирана от американския Конгрес в края на 2006-а година, за да бъдат увеличени данъчните приходи чрез по-големи стимули за информаторите.

От страна на официален Вашингтон беше оказан целенасочен натиск върху швейцарските власти и през м. г. беше подготвен проектоплан, който би позволил на швейцарските банки да сложат край на разправиите си с американските власти по повод на укриването на данъци.

Защо фокусът на американския натиск за разкриване на банковата тайна беше насочен именно към Швейцария? Въпреки че страната е била винаги сред най-скъпите дестинации за прикриване на авоарите, тя е била и сред най-предпочитаните. На първо място това е традиционната стабилност на швейцарската икономика като цяло. Което е и гаранция срещу трусове в банковата сфера. Банковите експерти по света са категорични, че регистрацията и поддръжката на банкови сметки в Швейцария е доста скъпа, но всяко заплатено евро си заслужава. И обслужването, и дискретността са на много високо ниво. Според експерти доскоро там можело да се съхраняват пари, без да са необходими никакви лични данни. Операциите с авоарите са били извършвани само с парола, за която знаят единствено клиентът и банката. По този начин никакви хакери или разследващи органи не могат да се доберат до информация кой какви пари притежава по банковите сметки.

Документът за споразумението между Съединените щати и Швейцария беше публикуван на 29 август м. г., но той не се отнася до 14 швейцарски банки и швейцарски клонове на интернационални финансови групи, срещу които се води криминално разследване от властите във Вашингтон, включително и „Креди сюис груп“ и „Юлиус Баер“. Действието му ще обхване останалите около 300 компании от швейцарския банков сектор.

В отделна група попадат онези банки, срещу които не се води следствие, но все пак има подозрение, че може да са извършили в една или друга степен нарушения на американското законодателство. Те получават право да търсят споразумение с щатските власти, без да се намесва прокуратурата на Съединените щати. В замяна обаче банките ще трябва да предоставят подробности за дейността си в САЩ и да заплатят различни по тежест глоби. Техният размер се определя от броя на неоповестените им американски клиенти и от периода, през който активите им са били депозирани в някоя швейцарска банка. Глоби са предвидени за всички недекларирани сметки с авоари над 50 000 щ. долара, които са били укрити от техните притежатели в данъчните им декларации пред американските власти. А швейцарските банки не са били изискали документ за легализирането им пред данъчните служби в Съединените щати.

Онези от депозитите, които са били открити преди 1 август 2008 г., подлежат на облагане с 20 % от максималната им доларова равностойност. Депозитите пък, които са се появили между 1 август 2008 г. и 28 февруари 2009 г., подлежат на глоба до 30 %, а за влоговете, които са били открити след 28 февруари 2009 г., санкцията, платима от техните притежатели, нараства на 50 процента.

Колкото се отнася до една хипотетична процедура от същото естество, приложена спрямо незаконно изнесените 36,92 млрд. щ. долара за периода 2003 г. – 2013 г., то при предполагаеми 60 % внесени в различни банки по света (хипотезата е, че с останалите 40 % са закупени недвижими и движими собствености), където  режимът за проследяване на произхода на депозитите не е достатъчно строг, ако изобщо съществува, то сумата би била около 22 млрд. щ. долара. При положение, че върху тях е наложена средна наказателна санкция от 35 %, то евентуалният приход за бюджета на България би бил от порядъка на 7,7 млрд. щ. долара. Сума, представляваща голяма част от външния ни дълг.

Изпълнението на гореописаната финансова операция предполага съвсем различна от досегашната философия на управлението на нашата държава и – най-важното – кадрите по „високите етажи на властта“ да са в морално отношение от другата страна на проблема.

Ето че приетият през 2013 г. американски закон Foreign Account Tax Compliance Act (FATCA) изисква от швейцарските финансови учреждения да предоставят всякаква информация, засягаща пари на граждани на САЩ, депозирани в тях. Това вече е толкова неудобно за местните банкери, че те започнаха да закриват подобни сметки, а пък техните притежатели започнаха да се отказват от американското си гражданство в полза на швейцарско или на друга държава в Европа. Още през 2011 г. така са постъпили 2 000 души, за да се предпазят в аванс от очаквания закон, гарантиращ на американските данъчни власти достъп до пълна информация за депозитите на американски граждани в чужбина. На пръв поглед две хиляди души не са никак много. Но тези американки и американци в никакъв случай не са измежду редящите се на опашки за храна пред обществените кухни или пък спящи зимно време в кашони покрай вентилационните шахти на уличната топлопроводна мрежа в големите американски градове. Именно те принадлежат към финансовия каймак на американското общество. Дължат значителни данъчни суми и несъмнено има какво да губят. Пък и нали да избягаш навреме е начин да победиш, както е казал испанският поет-драматик Педро Калдерон. Важното е да успееш толкова много да се запасиш за черни дни, че да ги чакаш с нетърпение.

От началото на настоящото десетилетие досега броят на отказалите се от американско гражданство плътно доближава 8 хиляди. Само през първото тримесечие на т. г. паспортите си са върнали 1001 души. Най-често от американско гражданство се отказват лица, живеещи в чужбина. Три четвърти от отказите се падат на Канада, Великобритания и Швейцария. Според данни на американския Държавен департамент зад граница живеят 7,6 млн. американци. Значителен човешки потенциал за отказ от американско гражданство, мотивирано от обстоятелството, че за разлика от други развити държави, гражданите на Съединените щати са длъжни да плащат налог върху доходите си, независимо къде пребивават. „Цедката“ за нарушителите все повече се стеснява. През последните четири години над 43 хиляди нарушители на данъчното законодателство са платили на хазната повече от 6 млрд. долара за просрочени задължения, санкции и глоби. Но не само в данъчната сфера, но и в тази – на финансовите санкции, законодателството облагодетелства състоятелните американци. Например нарушител, който държи в тайна банкова сметка между 50 хиляди и 100 хиляди долара, ще заплати, ако се възползва от амнистията, почти шест пъти повече от сумата на неплатените налози. А онези данъкоплатци, които укриват по банкови сметки над 7 млн. долара, ще са задължени към фиска само три пъти повече. От друга страна, от 1 юли т. г. Данъчната служба на САЩ получи законодателна основа за още по-строги и прецизни действия посредством влизането в сила на Закона за данъчното облагане на чуждестранните сметки (FATCA). То задължава задграничните финансови организации да им съобщават за доходите на клиентите си, които се явяват американски граждани. Това създава предпоставка броят на уличените нарушители да продължи да расте, което означава, че несъмнено ще се увеличава и количеството на американците, желаещи да се разделят с паспортите си на граждани на Съединените щати.

Аналогично споразумение с швейцарските власти сключи и Франция. Дотогава мнозина французи традиционно се възползваха от обстоятелството, че чужденците в Швейцария винаги са плащали повече налози от местните граждани, но въпреки това им беше по-изгодно, отколкото ежегодно да попълват данъчни декларации в родината си. Ето я причината, поради която Швейцария имаше репутацията на финансов рай. Че нали на човек е нужно не така много, но за мнозина и това е малко както поучава девизът на фамилията Морган.

Но след като швейцарските банкови институции капитулираха под натиска на САЩ да предоставят данни за депозитите на американски граждани, се получи ефектът на доминото. И ето че вече французите, установили се на местоживеене в Швейцария, ще бъдат лишени от възможността да ползват златните изключения от железните правила на френското данъчно облагане, поради самия факт, че са приели ново гражданство. Според новата договореност между двете държави, с данък ще бъде облаган всеки живеещ в Швейцария французин, който е получил наследство във Франция. Със същия налог ще се облага и всеки французин, който получава наследство в Швейцария.

Ала това съвсем не изчерпва данъчната примка. Франция ще обложи и наследството на всеки швейцарец, който е имал собственост в страната и който е бил свързан с нея с икономически интереси, например е притежавал акции на френски компании. Френските данъчни власти съгласно новото споразумение вече имат възможност да изискват данъчни постъпления и в т. нар. „подозрителни случаи“. Например ако някой французин емигрира в Швейцария в навечерието на смъртта на свой роднина, ще се счита, че е направил това не за да се грижи за болния, а е планирал да избегне френския данък върху наследството в алпийската държава. Ето защо мнозина състоятелни френски граждани извършват „данъчна“ емиграция в посока, различна от Швейцария. Като например известният френски киноактьор Жерар Депардийо, който подаде молба и получи руско гражданство лично от президента Владимир Путин.

Има защо френските власти да полагат усилия за затягане на менгемето около финансовите мошеници. Че нали не кой да е друг, а самият бивш френски министър на бюджета Жером Каюзак измами швейцарската банка „Юлиус Баер“, в която държал тайна – тоест недекларирана пред френските данъчни власти – своя сметка. Той представил пред служителите фалшив документ, че парите, които внася в банката, са декларирани пред данъчните власти в неговата родина.

Всъщност историята на дългогодишната афера започва още през 1992 г. Тогава Филип Пенинкю, отдавнашен приятел на Каюзак, открил на свое име и внесъл необложените с данъци 600 000 евро в женевския клон на швейцарската банка UBS. Няколко месеца по-късно сметката била прехвърлена на името на нейния фактически собственик Каюзак. А през 2000 г. базираното в Женева малко финансово дружество Reyl & Co., днес частна банка, открива т. нар. „групова сметка“ в UBS, в която били и парите на Жером Каюзак. След като през 2009 г. Швейцария се съгласи да сътрудничи на финансовите власти на чужди държави по случаи на укриване на данъци, френският Остап Бендер поискал от Reyl & Co. да преведат неговия авоар в групова сметка в клон на швейцарската банка „Юлиус Баер“ в Сингапур. Точно пред този банков клон Жером Каюзак представил фалшива декларация за платени данъци. Но после в интернет се появява информация за „извънработните“ занимания на френския бюджетен министър. Тогава прокуратурата във Франция започва разследване, а Жером Каюзак е – уви! – принуден да подаде оставка.

Е, да станеш жертва на справедливостта е не по-малко неприятно, отколкото жертва на несправедливостта.

Под натиска на общественото мнение тогавашният френски министър-председател Жан-Марк Еро предложи на президента Франсоа Оланд да одобри пакет от мерки, които допълнително да въздействат за „прозрачността и честността“ на лицата, изпълняващи обществени функции във Франция.

Осмото чудо на света би се появило в българския парламент, ако там беше обсъждан законопроект на основата на френския опит. Но уморазтърсващо събитие на българска територия не последва. Което за пореден път демонстрира неоспоримия факт, че в историята на нашия преход не всичко е черно. Има и бели петна.

В противоположна посока на управленската практика в България по отношение на нелегалната „данъчна емиграция“ действат официалните власти в редица държави на Европейския съюз. Ето защо Великобритания, Австрия и Германия сключиха споразумения с Швейцария, за да бъдат удържани данъци върху депозитите на техни граждани в швейцарски банки или във филиали на международни финансови институции, разположени на територията на алпийската страна.

Обществените настроения в Европейския съюз рязко ескалираха срещу съществуващите данъчни убежища. Беше организирана международна онлайн подписка против тях. Базираната в Брюксел група Transparancy Europe, която организира подписката, посочи, че в годините на икономии и увеличение на данъците, общественото недоволство, насочено срещу укривателите на данъци и де факто техните съучастници във финансовите институции, силно е нараснало.

Вследствие от общата обстановка дори властите в Люксембург омекнаха по въпроса за тайната на банковите сметки и съобщиха, че най-късно до началото на 2018 г. ще започнат да предоставят информация за авоарите на чужди граждани във финансови институции на територията на Люксембург или в техни филиали в чужбина.

Банковите лобита, разбира се, не предават позициите си за непрозрачност без съпротива. От друга страна, се появиха критики към Съединените щати и Великобритания, че толерират данъчни убежища под тяхна юрисдикция. Още през 2012 г. тогавашният финансов министър на Австрия Мария Фектер, в своите опити да защити банковата тайна, коментира, че промяната в законодателството не може да бъде „еднопосочна улица“ и обвини властите във Вашингтон и Лондон, че не затварят международните данъчни вратички в щата Делауеър и съответно в Нормандските острови.

Прегрешението на банкови институции в самите САЩ имат богат летопис. Един от тези случаи е „делото на Пиночет“. Освен обвиненията в нарушение на правата на човека, извършени по време на неговото управление в Чили, на генерал Аугусто Пиночет било предявено и обвинение в корупция. Службата за вътрешни приходи на Чили подава на 1 октомври 2004 г. иск против Пиночет с обвинение в мошеничество и отклоняване от заплащане на данъци чрез използване на секретни сметки в Съединените щати, които били открити под измислени имена през периода 1996–2002 г. Идва месец ноември 2005 година. Пиночет е изправен пред съда по обвинение в избягване на дължими данъци и е поставен под домашен арест. Предполагало се е, че той е скрил по тайни банкови сметки 27 млн. щ. долара, впоследствие тази сума е била намалена на 13 млн. щ. долара. Пиночет умира през 2006 г., преди да бъде произнесена окончателната присъда по делото.

„Партньор“ на Пиночет по повдигнатото обвинение била една вашингтонска банка. Rigys Bank, напълно съзнавайки своята роля в престъпването на закона, участвала в операцията по изпирането на парите, собственост на Аугусто Пиночет. Финансовата институция създала офшорни подставени компании, фиктивно действащи от свое име, и по този начин умело прикривала връзката на Пиночет с банковите сметки, скривала авоарите му от регулиращите органи, приемала милиони долари по депозити без изпълнение на процедурата „познавай своя клиент“, тоест без идентификация и проверка на личността на бенефициарния собственик, както и на източника на средства.

Rigys Bank в конкретния случай приемала корупционните доходи на генерал Пиночет и изпълнявала следните действия: след ареста на Пиночет в Лондон през 1998 г. с цел възможно екстрадиция в Испания, Rigys Bank превела 1,6 млн. щ. долара от лондонските сметки на Пиночет в Съединените щати, игнорирайки определението на испанския съд за замразяване на неговите активи. Rigys Bank пазила в тайна съществуването на банковите сметки на Пиночет от инспекторите на Управлението за валутен контрол на Съединените щати в продължение на две години, заобикаляйки исканията на ведомството за предоставяне на информация. Сметките били закрити едва след проведената от управлението пълна проверка през 2002 г.

През януари 2005 г. Rigys Bank се признала за виновна в непредставяне на отчет за подозрителна дейност на правоохранителните органи и заплатила глоби в размер на 16 млн. щ. долара. Един месец по-късно, за да уредят предявените им от властите на Испания гражданско и криминално обвинение заради неизпълнението на съдебното определение от 1998 г. за замразяване активите на Пиночет, Rigys Bank и нейните собственици Джоузеф и Роберт Олбритон изплатили около 1 млн. щ. долара за погасяване на съдебните разноски и внесли 8 млн. щ. долара във фонда за помощ на жертвите на пиночетовския режим. Краят на историята е, че несъблюдаването на мерките за борба с изпирането на пари довело до продажбата на Rigys Bank.

 

Процесът на глобализация изцяло улеснява перачите на пари. Самият термин „пране на пари“ (на английски език „money loundering“) беше използван за първи път през 80-те години в Съединените щати за доходите на наркобизнеса и обозначаване на процес за преобразуване на нелегално получени по престъпен начин в легални пари. В международното право, разгъната дефиниция на легализирането (прането) на доходи от престъпна дейност и на видовете и прийомите за такова легализиране се съдържа във Виенската конвенция на ООН за борба с незаконния оборот с наркотични средства и психотропни вещества от 19 декември 1988 г., оказала голямо влияние върху развитието на съответното законодателство на западните държави. Виенската конвенция от 1988 г. квалифицира като престъпление прането на пари, получени от незаконния оборот с наркотици. В дефиницията беше отчетена и актуалната действителност – обстоятелството, че развитието на организираната престъпност доведе до ръст на доходите на престъпните организации, получаващи средства и от други престъпни дейности – търговия с роби, проституция, търговия с човешки органи, нелегална търговия с оръжие, изнудване, рекет, разпространяване на радиоактивни и особено опасни вещества. Част от тези доходи, след процеса на изпиране, са инвестирани в легалната икономика.

Конвенцията на Съвета на Европа № 141 „За прането, разкриването, изземването и конфискуването на доходите от престъпна дейност“ от 8 ноември 1990 г. призна за престъпни дейностите, свързани с прането на пари, получени не само от наркобизнеса, но също и от други видове престъпления. Статия 6 на Конвенцията изрежда нарушенията, явяващи се източник на „изпраните пари“. В законодателството на едни държави под определението „мръсни пари“ попадат всички доходи, чието получаване е свързано с нарушение на наказателния кодекс, във втори – само на доходи, чийто източници са чрез извършени тежки престъпления, в трети – даже доходите, свързани с нарушение на гражданското и административното право. В редица държави категорията „мръсни пари“ включва и парите, получени от корупция.

Точно този канал – „сребърните аргументи“, както още древните римляни са наричали подкупите, е изключително важен за България. Поради изобилието на корупционни практики. Първопричина за вече традиционните отрицателни оценки, които страната ни получава, на основание на стойностите на индекса й за корупция. Световната практика недвусмислено показва, че голяма част от сенчестата икономика, органично свързана с корупционна сфера на икономиката, като финансови потоци минава именно през банковата сфера. Е, и било доста демоде кервани от мулета да разнасят съкровища през девет земи в десета!

Ето защо банките у нас е наложително да бъдат под непрекъснат и ефикасен контрол. Като казусът „Корпоративна търговска банка“ прави актуален проблема за създаването на публичен орган от представители на гражданското общество, който да наблюдава дейността на самото Управление за банков надзор в Българска народна банка. Което след банковата криза през 1997 г., в условията на ново законодателство в банковата сфера напълно абдикира от своите задължения, каквото е и заключението на националния омбудсман Константин Пенчев. В противен случай развитието на събитията може да ескалира както количествено, така и да се промени качествено. Дефинитивно в отрицателна посока. Понеже вече е напълно очевиден моралният генезис на световната криза, породен от човешкия фактор. Немалко от съавторите на финансовите сътресения са именно в банковата сфера. Задействани от обстоятелството, че на когото много е дадено, на него още повече се иска.

Ето защо в публичното пространство изобщо не предизвика шок новината, че Институтът за религиозни дейности, по известен като Банката на Ватикана, отчита за 2013 г. размер на печалбата си, практически паднал до нула, в резултат на закриването на няколко хиляди сметки. Операциите по които предизвикаха обвинения в пране на пари.

Съмнителната репутация на Банката на Ватикана е твърде отдавна. През 1982 г. шефът на банката Пол Казимир Марцинкус беше заподозрян в причастност към фалита на Banko Ambrosiano, свързана с италианската мафия Cosa Nostra, в която Институтът за религиозни дела беше най-големият акционер. Същата година избягалият от Италия ръководител на банкрутиралата банка Роберто Калви беше намерен обесен под моста Блекфрайърс в Лондон. През 2009 г. италианските власти започнаха да проверяват трансакциите на Банката на Ватиката във връзка с подозрения за пране на пари. Една година по-късно бяха арестувани нейни активи за 23 млн. щ. долара. А срещу нейния тогавашен президент Еторе Готи Тедески беше заведено наказателно дело. През юли 2013 г. полицията арестува банковия служител епископ Нунцио Скарано по подозрение в мошеничество и корупция. Последваха оставките на генералния директор Паоло Чиприани и на неговия заместник.

Скандалите отекнаха не само в цялото италианско общество, но и в римо-католическия свят като цяло. Наложи се намесата на самия Свети престол. Папата назначи специална комисия за разследване на дейностите на банката и за изработването на план за по-нататъшни действия. Не беше изключен и вариантът за нейното ликвидиране. През м. април т. г. комисията, съставена от осем кардинали, представи обстоен план за реформиране. Понтификът одобри проекта, предвиждащ решително преструктуриране: закриване на подозрителни сметки, съкращаване на инвестиционна дейност със собствени средства и най-важното – по-прозрачно управление на операциите. Сегашният президент на институцията, немският финансист Ернст фон Фрайберг, назначен на поста през 2013 г. за да проведе реформата, категорично заяви: „От самото си идване на поста винаги съм казвал, че няма да позволя подозрителни операции“. Нали желаещи да ползват банковата сфера за незаконни финансови операции никак не липсват. Понеже живеем във време, когато напълно излишните неща са жизнено необходими, както е казал Оскар Уайлд. А те струват пари, твърде много пари ...

Тази ситуация е налице в глобален мащаб. Включително и в Тихоокеанския регион. Типичен пример е и Страната на изгряващото слънце.

„Голдман Сакс с патлаци“ – ето как метафорично американският разследващ журналист Джек Аделстийн, работил за авторитетния японски всекидневник „Йомиури шимбун“, описва клана Ямагучи – най-големия в Якудза – мафията в Япония. Използването на образа на влиятелната американска банка никак не е случайно.

Макар че несъмнено страната може да се хвали с едно от най-ниските равнища на престъпност в света, от началото на новото хилядолетие традиционните дейности на Якудза: рекет, наркотици, проституция, хазарт, постепенно намаляват относителната си тежест във финансовите потоци към престъпния свят.

Несъмнено една от причините за промяната е, че полицията все по-добре върши работата си. По данни на правоохранителните органи през 2012 г. членовете на Якудза са намалели с цели 28 процента в сравнение с преди 10 години, но въпреки това все още броят ... 63 000 души! Това е най-многочислената мафия в света. Но другата, основната причина за пренасочването на дейността на Якудза е, че членовете на мафията започват да се занимават с далеч по-изгодни във финансово отношение дейности, по-дискретни, а и по-стабилни. Внезапно част от престъпните синдикати в Япония се насочиха към финансите и злоупотребите с поверителна информация. „Бизнесът със злоупотреби с вътрешна борсова информация се разрасна неимоверно, можете да направите много повече пари чрез борсови манипулации, отколкото чрез класическото изнудване. Това е новата страст на Якудза“ – споделя в бестселъра си „Токийска поквара“ Джейк Аделстийн. Резонно е заключението му за превръщането на престъпните босове в банкери с патлаци.

Именно затова и официалните власти в Токио са подложени на международен натиск да прилагат по-сурови мерки срещу изпирането на пари от японските престъпни синдикати в момент, когато американското финансово министерство полага усилия за замразяване на авоарите в чужбина на клона Ямагучи – „милиарди долари с незаконен произход всяка година“ – според финансови експерти в Съединените щати.

Ето защо японските власти ожесточиха мерките, откакто през м. септември 2013 г. банка „Мидзухо“ призна, че е отпуснала кредити на двама мафиоти. Четири други банки, сред които най-голямата – „Мицубиши Ю Еф Джей файненшъл груп“ не чакаха да ги изобличат, а бързо признаха, че също са заемали пари на членове на Якудза. Ами че да, наистина е твърде скандално да бъдат отпускани кредити, които после ще бъдат изплащани чрез извършване на престъпления. Макар че вероятно върху цялата тази история погледът от страна на японските банки-кредитодаватели е бил в напълно розова светлина: проява на добронамереност – нали природата е дала на човека всичко, с изключение на парите. Пък и най-тежкото нещо на света е празният джоб.

Именно затова големи екипи от специалисти в банковата сфера получиха задание да помъдруват – но успешно! – как да бъде заобиколен наложеният от Европейския съюз след финансовата криза, таван от 100 % годишни бонуси върху годишната заплата на банковите служители, или до 200 %, но с изричното одобрение на акционерите. Е, малка подробност от вътрешната банкова кухня е, че банковите чиновници от висшия ешалон – чрез съответните машинации – са и съпритежатели на акции. Но на това обстоятелство не би било правилно да се гледа само като конфликт на интереси, то по-скоро е противодействие на отвратителния парадокс, че Слънцето е толкова голямо, а хубавите места под него са толкова малко.

Всъщност въпреки помпозните ангажименти за ограничаване на възнагражденията на банкерите, много от големите европейски банки ще продължат да изплащат тлъсти бонуси на своите служители. Новината отново нажежи общественото недоволство срещу тази порочна практика, която дори мнозина финансови анализатори определят като главната причина за финансовата криза. Всуе се оказаха опитите на официален Брюксел да регулира заплащането в банковия сектор. Те се оказват напразни усилия, след като тинк-танковете на банковата сфера бързо намериха начин да заобиколят ограничението.

Така например най-голямата британска банка „Ейч Ес Би Си“ (HSBC) обяви публично, че тримата ръководни изпълнителни директори на банката ще получават „фиксирани надбавки“ на стойност около 130 % от заплатите им за настоящата година. Шефът на инвестиционната банка Самир Асаф получава 1,5 млн. паунда в акции. Главният изпълнителен директор Стюарт Гъливер го очакват допълнителни 850 хил. паунда в акции към заплатата му от 1,25 млн. паунда, а общият размер на раздадените бонуси за 15 висши служители ще достигне 7,1 млн. паунда. Питър Уонг – заместник-председател и ръководител на бизнеса в Азия взима 760 хиляди паунда, докато наградата за финансовия директор Иън Маккей и главния мениджър на риска Марк Моузес е била по 470 хил. паунда в акции.

Банка „Ейч Ес Би Си“ не е единствената, която в порядък, наречен екстрен, евакуира своите служители от ада на финансовите недоимъци. Редица други банки също кроят планове за допълнителни парични стимули на своите екипи в Европа. А всички – би било чудо някоя финансова институция да не се включи – се очаква да последват примера на HSBC и да поискат одобрението на своите акционери за увеличаване на бонусите до два пъти размера на основното възнаграждение. Но като че ли най-иновативен е „мисловният тръст“ на „Голдман Сакс“ (Goldman Sachs) за заобикаляне на ограниченията в бонусите, наложени от Европейския съюз и засягащи финансовите институции, действащи на негова територия. Именно „Голдман Сакс“ е банката, която създаде най-сложните деривативи, опции, суапове и други финансови инструменти, станали печално известни по време на кризата. И сега тя успя да изобрети и корнукопична2 схема за заплащане, която би оцеляла и при най-масираната атака от страна на официален Брюксел. Стотици топбанкери, прозрели, че парите са толкова по-голямо зло, колкото по-малко ги притежаваш, ще бъдат включени в нова структура за променливо заплащане, която заменя бонуса с евфемизма „месечна надбавка“, базирана на позицията. Финансовият гигант от Уолстрийт е изготвил „пътна карта“ как умело да заобиколи европейската регулация и да не допусне неговите служители в лондонското Сити да изпаднат в ролята на гаврошовци сред останалите членове на глобалния му екип. Понеже, както е известно, американските банкови мениджъри получават средно с 8 % по-високи заплати и с цели 50 процента по-големи (оле-лее!) премии от европейските си колеги. До момента е известно, че надбавките ще бъдат изплащани ежемесечно в зависимост от „икономическите условия“. Това е една перфектна ниша за манипулация на Директивата за капиталовите изисквания (Capital Requirements Directive – CRD IV) на официален Брюксел, която влезе в сила през м. юли 2013 г. Именно тя урежда формирането на променливия компонент на общото възнаграждение спрямо фиксираната заплата на банкерите, като ограничава бонусите. Но новото ноу-хау на „Голдман Сакс“ позволява дори в условия на финансов спад банкови мениджъри да получават допълнителни възнаграждения.

Такъв прецедент вече съществува. Закъсалата „Роял Банк ъф Скотланд“ (RBS), която е 81 % собственост на данъкоплатците и (уж!) се намира под силен обществен контрол върху заплащането, получи одобрение от акционерите си да изплати на своите топбанкери 576 млн. паунда бонуси, въпреки отчетената официална загуба от 8,2 млрд. паунда за 2013 г. – най-големия отрицателен актив, откакто банката получи спасителен заем от английското правителство през 2008 г.

Влиятелното банково лоби в Англия успя да повлияе върху официалните власти да заведат дело срещу някои от регулациите на сектора в Европейския съд в Люксембург. Лондон е лидер и в съпротивата срещу приетата в края на м. януари 2014 г. от Европейския съюз Директива за ипотечните кредити, която въвежда ясни правила за защита на потребителите и гарантира отговорно поведение от страна на кредиторите и на кредитните посредници. Държавите членки на ЕС са задължени да пренесат разпоредбите й в националните си законодателства до 21 март 2016 г. На Европейския съюз бяха необходими близо 10 години, за да постигне споразумение по директивата, но понастоящем не всички държави са доволни. Времето, което остава до крайния срок за хармонизиране на националните законодателства никак не е много, затова и в някои страни членки на ЕС се активизираха дискусиите как въвеждането на новите текстове в националните им законодателства би се отразило на икономическата обстановка. Въпреки че основната цел на директивата е да подобри практиките на ипотечното кредитиране в ЕС, част от страните не спестяват острата критика както към отделни текстове, така и по принцип към директивата като твърда намеса в понастоящем съществуващото статукво.

Един от основните аргументи срещу директивата е подмяната на нейния фокус от първоначалния. Отначало, когато започна нейното създаване, целта на Европейската комисия беше да издаде правилата за един по-интегриран и конкурентен пазар на ипотечни кредити в ЕС. Финансовата криза от 2008 г. направи актуален един нов акцент върху съдържанието на директивата, а именно по-добрата защита на потребителите от лошата практика в банковата сфера. Ето защо беше разработен един нов формат на директивата от регулаторни рамки за операциите на банкерите до моделиране на реакции, ако нещо се обърка. Но според Съвета на ипотечните кредитори във Великобритания директивата наистина предлага ефикасна защита за кредитополучателите, обаче в същото време е строго бюрократична и въвеждането й би струвало скъпо на британските банки. Кредитните институции във Великобритания опонират и срещу въвеждането на изискването да предоставят информация на клиентите за „най-лошия случай“, при който биха могли да се развият лихвените проценти. Според тях това би довело до объркване у потенциалните клиенти. Най-спорните въпроси за британските кредитори включват също така и определянето на такси при предсрочно погасяване, както и правото на потребителя да се възползва от седемдневен период на размисъл. В британския пакет от възражения срещу опита на Европейския съюз да хармонизира законодателството в областта на ипотечното кредитиране е и неоспоримото обстоятелство, че в различните държави членки на ЕС, практиките варират твърде много от еднаквост на условията за предлагане на потребителски и ипотечен кредит до установена ясна разлика между потребителски кредит и ипотечен кредит.

Регулирането на финансовите услуги винаги е било ябълката на раздора между Лондон и Брюксел, понеже Европейският съюз отговори – макар и с известно закъснение – на финансовата криза с въвеждането на регламенти, които ограничават работата на финансовите трейдъри, хедж фондове и банки, както и на пазарите на които те оперират. А Великобритания е седалище на най-големите финансови институции на континента, които с основание се опасяват, че прекомерните регулации могат да отблъснат талантливите служители на Уолстрийт, Азия или Близкия изток.

Този повтарящ се поведенчески стереотип на банкокрацията плисва в лицето на обществото  един въпрос. Един от многото: Банките научили ли са изобщо нещо от банковата криза? Не по-малко належащият въпрос е защо банкерите са толкова пристрастени към бонусите, след като именно те са мотивационният мотор, който ги тласка твърде често към високорискови операции, нерядко завършващи със стремглав финансов срив, токсичен както за самата банкова институция, също и за кариерното развитие на банкерите. Вредни най-вече и за публичния интерес, но той в никакъв случай не е в центъра на вниманието на обитателите на Банколандия. Именно затова основната работна идея на ограниченията в бонусите, приети от Брюксел е, че всички лица, които поемат материални рискове от името на една банка, да бъдат включени в рамката за регулация на заплащането им и това да намали апетитът им към риск.

Според някои анализатори и изследвания по темата, банкерите не желаят да се откажат от бонусите, понеже не са в състояние в психологически аспект да го постигнат. Чувстват опасността да изпаднат в абстиненция. Психолози твърдят, че хората, които притежават значително богатство, показват сходни характеристики като пристрастените към наркотици или алкохол. Че нали още в І в. пр. н. е. древноримският поет Публий Сир е прозрял, че „Златото разпалва жаждата за злато, а не я утолява“.

Ето защо по много канали банковите служители могат да бъдат депремирани, ако бонусите им например са по-малки от тези на колегите им в индустриалния сектор – ето го едно зърно за депресия. Друг депресиращ сигнал – ако ежегодната крива на бонусите клюмне надолу. Ето го и едно частично обяснение на стремежа за непрестанно увеличаване на възнагражденията с натрупването на трудов стаж в дадена банка. Бацилът на „бонус културата“ тласка все по-нагоре възнагражденията на целия сектор и е успял да прекъсне обективните икономически връзки с основни величини като производителността и печалбата. Понеже съществува „вътрешно-отраслово“ дискретен обмен на информация относно размера на бонусите. Тяхната ескалация вече е и една принудена ваксина срещу текучеството на кадри. В условията на глобален пазар не само на стоки и услуги, но и на кадри, всеки банкер иска да се чувства „справедливо възнаграден“, гаранция да не би да бъде „прецакан“ по линия на финикийските знаци спрямо колегите си в други финансови институции. Реалният резултат е една надпревара нон-стоп по пистата за бонуси, които се налагат като крайна и единствена легитимация за професионалните качества.

Важен компонент в противодействието на рисковите операции в банковата сфера, както и за спазването на добрите практики в дейността на финансовите институции са съответните национални регулаторни органи. Например британската банка Barclays беше глобена с рекордната сума от 38 млн. паунда (62 млн. щ. долара) заради това, че не е защитила както трябва активите на клиентите си. Според британския банков регулатор, наложил санкцията, Barclays е застрашило активи на клиентите си на стойност 16,5 млрд. паунда между 2007 г. и 2012 г., което  отразява „значителни слабости“ в контрола и системите на инвестиционното подразделение на банката. Настоящата глоба е наложена три години след като подразделение на същата финансова институция беше санкционирано с 1,1 млн. паунда за подобно нарушение. Тревожното в случая е, че според британския регулаторен орган банката не е успяла да си вземе поука.

Има ли светлина в дъното на тунела? Да, но засега едва-едва мъждука надеждата банкерите да се освободят от вредносния за обществото свой навик. От една страна с тази цел са възприетите от Европейската комисия допълнителни правила при раздаването на бонуси на банкерите. Това са т. нар. Регулаторни технически стандарти (Regulatory Technical Standarts – RTS), които въвеждат критериите за категоризиране на персонала, чиито действия оказват съществено влияние върху рисковия профил на дадена банкова институция. „Някои банки правят всичко възможно, за да надхитрят правилата за заплащането“, заяви през м. март т. г. при представянето на стандартите тогавашният европейски комисар за финансовите услуги Мишел Барние. Той допълни, че Европейската комисия ще остане бдителна, за да бъде сигурна, че новите разпоредби, разработени от Европейския банков орган (ЕБО), ще бъдат спазвани.

От друга страна малък оптимизъм поражда и фактът, че съществуват някои – макар и спорадични засега – доказателства, че ситуацията започва да се променя в положителна посока. Някои от големите европейски банки наистина се опитват да намалят парите за висшите мениджъри, но като интегрална картина продължава да липсва воля за това. Една бяла овца сред черното банково стадо е шведската „Свенска Ханделсбанкен“ (Svenska Handelsbanken). Никога не е изплащала бонуси на своите банкери (с изключение на малък брой служители в отдела за инвестиционно банкиране), но въпреки това надминава по финансови резултати повечето от своите конкуренти. И се утвърди като една от водещите банки в скандинавските държави, а същевременно е една от най-рентабилните финансови институции в Европа в продължение на десетилетия.

Каква е ситуацията в България? Членовете на банкократичното общество споделят информацията по въпроса за техните заплати и евентуални бонуси – или както и да са наричани другояче – като неми риби. Колкото се отнася до официално изнесената от Българската народна банка актуална информация за банковия сектор у нас, то тя е, че за първите пет месеца на 2014 г. печалбата на трезорите вече е в размер на 364 млн. лв. – с 98,5 млн. лв., или с 37 % повече спрямо аналогичния период през миналата година. Няма промяна и в подреждането на първите пет банки, що се отнася до размера на техните активи. Най-голям обем на активите продължава да притежава Уникредит Булбанк. Втора е Банка ДСК, а трета – Първа инвестиционна банка. На четвърта позиция остава Корпоративна търговска банка, а Обединена българска банка запазва петата си позиция.

Дали да се заинтересуваме какви са заплатите и останалите възнаграждения на главните изпълнителни директори на гореизброените пет банки? Но като че ли все пак е по-уместно в случая да се съобразим с едно от правилата за изискани обноски на английските джентълмени: „Нека не задаваме въпроси, от чиито отговори после и двете страни в диалога ще се чувстват неудобно“.

Лично моето мнение е, че в контекста на цялата социална обстановка у нас, ако на чичо Вуте му хрумне да направи това питане по интернет от кошарата си, то не би се чувствал сконфузен, когато научи отговора. Даже ни би се притеснил, че леля Пена може да го зареже, понеже ще й светне, че мъжът й страда от парична дисфункция. В остро-хронична форма!

А Вие, г-н Главен изпълнителен директор, как бихте се чувствали, когато отговаряте?

... Банките и нещата от живота... Нещата от живота и банките... И още един въпрос, Въпросът с главна буква, който виси със страшна сила, обесен с главата надолу: Докога в банковата сфера интересът на суверена няма да е изцяло защитен?

Позитивността в прогнозния отговор е обективно доминирана от евентуалното присъствие на гражданското участие в законодателния процес относно банковата сфера. Основа за подобно заключение е реализираната извън България, макар и частична практика от подобно естество.

И така, нека да поразгледаме малко по-подробно банковата система в Съединените щати. В нашия нов „Голям брат“, чиито представители при по-кратките си или дори и при по-продължителните си воаяжи в България пропуснаха – съзнателно или не – да ни запознаят как функционират американските банки.

Най-забележителното в цялата тази информация, необлъчила с тон magister dixit, тоест „учителят каза“, българското население е, че във всички щати банките са подчинени на местното законодателство. Ха, че то и тук уж е същото, веднага би възкликнал скептично настроеният читател.

Да, но годината е 2005-а. Осми ноември. Първият вторник след първия понеделник на месеца, когато в отделните щати се провеждат избори и други гласувания, тоест референдуми, ако има насрочени допитвания до гласоподавателите. Точно в този ден в щата Тексас е насрочен и референдум по въпроса за премахване на тавана върху лихвата по търговските кредити. Няма лапсус – правилно е сведението от графата „други“. В този американски щат таваните на търговските кредити, отпуснати на фирми, се определят по законодателен път.

В Съединените щати още три щата лимитират лихвите на банковите заеми, като това не се отнася до потребителските кредити. Конституцията на щата Тексас дава възможност на законодателната власт в щата да определя максималните нива на лихвите. Като лихва над 10 % се счита за лихварство. (Бон шанс, че тук не е Тексас! – въздъхват с облекчение българските банкери.)

Предложената през 2005 г. за гласуване поправка № 5 в конституцията на Тексас, заради чието одобрение или отхвърляне беше свикан референдумът, предвиждаше да се премахне таванът на лихвата за търговски заеми над 7 млн. щ. долара. Беше наложително да се проведе референдум, понеже във всички американски щати, с изключение на Делауеър, промените в щатската конституция могат да бъдат направени единствено чрез щатски референдум. За разлика от България, където суверенът не си е извоювал правото само той да приема или променя основния закон.

Естествено, чрез своите лобита регионалната банкова общност в Тексас енергично пропагандираше отпадането на лихвения таван. Като се кълнеше до самозабрава, че тогава върху икономиката на Тексас би се изсипала манна небесна. Тексаските банки считаха, че техните банкови институции са дискриминирани, а следователно – и ощетени, в сравнение с банките, нерегистрирани в щата и съответно незасегнати от ограниченията. След евентуалното отпадане на лихвения таван като следствие от референдума, тексаските банки биха имали възможността да отпускат големи заеми – над 7 млн. щ. д., при договаряне на лихвата. А също и да заявяват претенции за получаване на дялово участие във финансирания от тях бизнес. Което би им осигурило допълнителни приходи.

За огромно съжаление на тексаските банкери избирателите, в своето мнозинство, отхвърлиха предложената поправка в основния закон на техния щат. Водени от прочутия американски „common sence“ – здравия разум, че по-високата цена на отпусканите заеми за търговски цели, тоест увеличаването на кредитната лихва, би се явило съществена спънка за стартирането, разширяването или изобщо развитието на бизнеса.

Мощното банкерско лоби в щата Тексас тогава претърпява поражение. Поради една единствена причина: въпросът е поставен за решаване от всички гласоподаватели. И ако заинтересованите кръгове – в случая банкерите, биха могли чрез нерегламентирано финансово стимулиране, наричано още и „корупция“, извън погледа на суверена, да договорят с едно ограничено на брой законодателно тяло, приемането на благоприятна за тях нормативна уредба, то не така стои въпросът при един референдум.

Макар че и в тази ситуация лобистките групи, заплатени от заинтересованите от определен изход от референдума, се стараят да повлияят в дадена посока върху настроенията на гласоподавателите, то при публичното излагане на различните становища, е много по-трудно да бъдат заблудени избирателите чия позиция от чий интерес произхожда. Пък и несъмнено не е възможно да бъде подкупен целият електорат.

Всъщност и банковата сфера, както и всяка друга област на обществения живот, зависи от формата на управление на държавата. Дали тя е представителна демокрация, където реалната власт се намира у едно малцинство, или функционира хибридният вариант на демокрацията. Който представлява съчетаването на пряката и представителната демокрация.

Доминиращата философия на социалния живот неминуемо се легитимира първо в конституцията на която и да е държава. Дали този основен закон да бъде приеман и променян само чрез гласовете на едно – макар и по презумпция представително малцинство, образуващо съответния законодателен орган, или единствено чрез пряко волеизлияние на народа-суверен.

Още при създаването на Съединените американски щати Джеймс Медисън3 излага републиканската концепция: „Тъй като народът е легитимният източник на властта и от него произтича конституционното устройство ... напълно съзвучно с републиканската теория е връщането към същия първоизточник при възникване на необходимост от разширяване, намаляване или промяна на пълномощията на държавното управление“ (The Federalist Papers, 1788).

За да бъде участието на суверена рационално и с позитивен резултат, е необходимо обаче той да бъде изчерпателно информиран относно същността на проблема, в чието решаване би взел участие чрез механизма на пряката демокрация. Която би трябвало да е приложима в цялата сфера на обществения живот. А не както е понастоящем положението в България, съгласно чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.

Действащата сега нормативна уредба изключва от възможната проблематика на националния референдум както размера на данъците, таксите и трудовите и осигурителните плащания и вноски, също и цялостния размер, както и разпределението по отделни пера на приходната, така и на разходната част на държавния бюджет. Всъщност публичните финанси са най-голямото законно табу за обсъждане по време на национални референдуми, след самата „кощунствена“ идея за референдумна промяна на конституцията.

Ала демокрацията не би могла да функционира пълноценно в интерес на суверена – съвременната история на България от двадесет и пет години насам категорично го потвърждава, – ако само се изявява в ролята на своего рода „социална газела“, която демонстрира единствено дълги междумандатни скокове. От деня на изборите до следващото им настъпване.

Ето кое прави възможно определянето на лихвите единствено по волята на банковите „отци“, също и на множеството банкови такси, а и изобщо на мнозинството операции в банковата сфера – един непрекъснат Experimentum in anima vili, както са казвали древните римляни – „експеримент с пренебрежително отношение към интересите на лицата, които са засегнати от него“.

Както нов опит за промяна на статуквото банковите резултати в Съединените щати одобриха на 3 септември т. г. нови правила, които ще принудят големите банки, регистрирани или действащи върху територията на страната да държат повече бързи ликвидни активи, които лесно могат да бъдат осребрени в период на криза. Правилата, въведени от Федералния резерв, Федералната агенция за гарантиране на депозитите (FDIC) и службата за регулиране на валутата са част от комплекса реформи, чиято цел е да направят големите финансови институции като JP Morgan Chase и Citigroup по-малко податливи и по-устойчиви при евентуални икономически катаклизми.

Новият пакет от регулаторни норми ще наложи задължение върху всяка от 30-те най-големи банки да притежава достатъчно ликвидни активи, като например пари по разплащателните сметки, съкровищни облигации и други ценни книжа, които биха им осигурили необходимото финансиране в кризисен период от 30 дена. Тази регулаторна мярка има своя обективен генезис: „Изчерпването на ликвидността беше факторът на зараза по време на финансовата криза“, според члена на управителния съвет на Федералния резерв на САЩ Даниел Таруло. Целта на новите правила е да минимизират вероятността от подобни ситуации чрез ограничаване на прекомерните ликвидни рискове. Големите финансови институции в Съединените щати ще бъдат задължени да притежават общо около 2,5 трилиона долара в бързоликвидни средства от 2017 г. нататък. Ако това правило бъде въведено понастоящем в сила, те биха имали недостиг до контролната цифра от около 100 млрд. долара.

Новите изисквания за ликвидност, които всъщност представляват американската версия на най-новите европейски регулаторни правила в банковата сфера, наричани „Базел ІІІ“, първоначално ще бъдат прилагани само спрямо най-големите банки в Съединените щати. Финансовите институции с повече от 250 млрд. долара активи вече са задължени да изчисляват своите всекидневни нужди от ликвидност, докато по-малките ще калкулират стойностите на месечна база. Сред членовете на управителния съвет на Федералния резерв съществува висока степен на единодушие относно необходимостта от корекции в инструментариума за регулиране на финансовата сфера. Както стана ясно по време на финансовата криза, повечето от най-големите и системно важни американски финансови институции не притежаваха достатъчно количество висококачествени ликвидни активи, с които да издържат на напрегнатата пазарна среда, е становището на председателя на Федералния резерв Джанет Ейлън. Ето защо предстоят още нови регулации, които Федералният резерв възнамерява да създаде, както и появата на отделни разпоредби за ликвидността на чуждестранните банки, които не попадат в обхвата на досега установените изисквания.

От натрупаната в публичното пространство фактология се налага безспорният извод, че регулаторната нормативна база е необходимо да обхваща не само сферата на банковите операции, както и правилата за изчисляване на възнагражденията на банковите служители, но и степента за прозрачност. Точно по този начин могат да бъдат каптирани шлюзовете за различен род нарушения, вредоносни за публичния интерес. Целесъобразно е да се действа ante factum, т. е. преди събитието, чрез превантивни мерки, а не post factum – чрез санкции. Каквито например понастоящем могат да бъдат наложени в максимален размер на шест банки във Великобритания във връзка със започнатото срещу тях разследване във връзка с манипулации на валутните пазари; а именно Barclays, Citigroup, HSBC, JP Morgan Chase, Royal Bank of Scotland и UBS. На кредитните институции могат да бъдат наложени глоби в размер на повече от 1 милиард британски лири. Няколко банки спряха търговията с валута заради обвинението в манипулации, което идва много скоро след един друг скандал в банковата сфера – този за манипулиране на индекса LIBOR, служещ за основа за определяне на лихвите по редица финансови инструменти по света.

Но колкото и да е всеобхватна банковата сфера, вариантите за финансови машинации в нея не представляват – според математичната терминология – безкрайно множество. И ако върху българска територия се коментира източването на значителни средства от мажоритарния акционер в Кооперативна търговска банка – Цветан Василев, то американската Комисия по ценни книжа и фондови борси и Федералната агенция за гарантиране на депозитите (FDIC) са поредните финансови регулатори, които разследват операциите на спасената неотдавна от португалското правителство банка „Есперито Санто“ (Banko Espirito Santo). Мултинационалните усилия да се разплетат тайните финансови операции и връзки на бизнес империята на семейство Espirito Santo показват, че в продължение на две години португалската банка Espirito Santo тайно е отпускала пари на своя мажоритарен акционер Espirito Santo International (ESI). Според документите кредиторът предоставял недекларирани заеми чрез панамската банка ES Bank Panama. И точно тази експозиция към компанията майка натежава на кредитора, провокира кризата му и доведе до наложителността от държавна спасителна акция.

Колкото се отнася до мотото на настоящата публикация, то Пол Кругман – носителят на Нобелова награда по икономика за 2008 г., е напълно прав, че банките са нещо прекрасно, когато работят. И когато действията в банковата сфера са изцяло в обществен интерес, продиктувани от здравия разум. Именно такова е решението на компанията, която осъществява системата за международни плащания SWIFT, свързано с предложението на Великобритания за изключването на Руската федерация от обхвата на системата, както и с позицията на Европарламента, който призова Европейския съюз да не премахва санкциите срещу Русия, ако официалните руски власти не предприемат стъпки за деескалация на украинската криза, и да бъде подготвен за нови ограничителни мерки, в това число и изключването на РФ от SWIFT. В същата посока е и натискът на Съединените щати. От SWIFT подчертават, че няма да се солидаризират с индивидуални призиви за изключване на финансови институции от своята система, тъй като тя е неутрално глобална компания, работеща в съответствие със законите на Кралство Белгия.

Базираното в Белгия Общество за световни междубанкови финансови телекомуникации (Society for Worldwide Interbank Financial Telecommunications) е система за комуникации, използвана от над 10,5 хиляди банки по света за извършването на международни парични проведи. Без достъп до нея руските банки и техните клиенти биха изпаднали в пълна невъзможност да изпращат и получават пари в и от чужбина, което би всяло хаос в търговията, инвестициите и милионите ежедневни финансови трансакции. Когато Иран беше санкциониран през 2012 г. и достъпът на иранската държава до SWIFT беше прекратен, икономическите последици са били твърде негативни. Именно затова в последвалите преговори със западните страни иранските представители са настоявали тази санкция да е една от първите, които да бъдат отменени.

Но дори и да бъде изолирана от SWIFT, Руската федерация би могла да намери начини за придвижването на пари през своите граници. Руските банки са в състояние да изработят конкретни споразумения за преки трансфери с чуждите финансови институции. Друг, по-радикален вариант за решаване на този проблем е страната да въведе в действие своя собствена система като алтернатива на SWIFT. Руският заместник-министър на финансите Алексей Моисеев заяви на 27 август м. г., че правителството вечe е изработило закон за въвеждането на новата система за банкови разплащания.

И все пак въпросителните спрямо евентуалния успех на това начинание остават. Понеже големите банки извън Русия едва ли твърде охотно биха участвали в акция за заобикалянето на SWIFT, тъй като те могат да бъдат санкционирани от Съединените щати (на първо място!) и Европейския съюз (макар и с известна неохота) и дори да бъдат изключени от SWIFT. На основание устава на организацията, който забранява на членовете й да участват в дейности, които биха могли да й навредят.

Въпреки че Великобритания твърдо настоява за този ход, германският канцлер Ангела Меркел заяви на 31 август т. г., че спирането на достъпа до SWIFT не е било обсъждано на срещата на европейските лидери. Основната причина за колебанието на ЕС най-вероятно са опасенията на ответна реакция на руските власти. Според „кремлинолога“ Кристофър Уифър от базираната в руската столица консултантска компания „Macro Advisory“: „Блокирането на достъпа на Русия до SWIFT би представлявало сериозна ескалация на санкциите и вероятно ще доведе до еднакво тежки контрасанкции“.

Политизирането на регулаторните правила не само не се посреща с одобрение в банковия свят, но и съпротивата срещу него не престава: Показателен е скандалът от 2014 г. с глобата от 9 млрд. долара, наложена от правителството на Съединените щати за френската „БНП Париба“ (BNP Paribas) заради нарушаване на американското ембарго срещу Судан, Куба и Иран.

В заключение е целесъобразно да бъде обобщено, че въвеждането на унифицирана регулаторна нормативна база в глобален мащаб, както и прозрачността в максимална степен в банковата сфера са обективни предпоставки за редуциране на токсичните последствия за обществения интерес от дейността в нея.

Имплементирането на нов бизнес модел в банковата сфера би било не само по-рационална магистрала за удовлетворяване на публичния интерес, но и би актуализирало с положителен резултат дейността на финансовите институции. Предпоставянето на повече информация за бизнеса им може да допринесе за увеличаване на броя на банковите клиенти, смята професорът на корпоративна комуникация в швейцарския университет в гр. Лугано Франческо Лорати. „Тайната беше добра търговска практика в миналото. Днес банките трябва да направят така, че хората да знаят за тяхната компетентност и да могат да видят, че дадена банка върши по-добра работа от конкурентите си“, е неговото експертно становище, споделяно и от мнозина негови колеги в алпийската държава.

Преструктурирането на банковата сфера в съответствие с обществения интерес е очевидно труден процес, който среща многопосочни обструкции, агрегирани от мощни финансови потенциали. Според изследване на компанията „Ърстън консултинг груп“ финансовото богатство, скрито само в офшорните зони, достига колосалната сума 8,9 трилиона долара на авоари в офшорни фирми и банки. Съвсем отделно е и многомилиардната сумарна сметка на отделните авоари по банковите клонове извън офшорните зони, спрямо които не е прилагана процедурата „познай своя клиент“. И докато ситуацията не бъде драматично променена, високорисковата вероятност, както от регионални, така и от глобални финансови катаклизми, остава.

SOS-операцията за измъкването от евентуален фалит на португалския банков гигант Banco Espirito Santo имаше не единствено национален, но и своя европейски отзвук. Едно болезнено напомняне на регулаторните органи, че синдромът „неплатежоспособна банка“ не е овладян напълно върху Стария континент. Въпреки рационалния план за преструктурирането на Espirito Santo, феноменът отново постави в епицентъра на публичното внимание проблема с необходимата и достатъчна степен на контрол, както и допълнително повдигна градуса на неудовлетвореността от липсата на прозрачност в банковия сектор. През м. октомври 2014 г. финансовите министри от Европейския съюз се договориха държавите членки автоматично да обменят информация за притежателите на банкови сметки с цел да се противопоставят на укриването на данъци. Идеята е премахването на банковата тайна да бъде въведено през 2017 г. Автоматичният обмен на банкови данни означава, че ако гражданин на една страна от ЕС има сметка в банка на територията на друга държава от Европейския съюз, то данъчните власти на страната му автоматично ще бъдат уведомени за това, включително и какви лихви получава от влога. Изчисленията на Европейската комисия сочат, че загубите от укриване са около 1 трилион евро годишно. Новият закон се очаква да бъде действен фактор тези загуби да бъдат намалени и дължимите данъци да бъдат събирани.

Фактически измененията засягат Директива (2011/16/ЕС) за обмен на информация между данъчните администрации на държавите членки. Постигнатото споразумение разширява съществуващото законодателство за обмен на банкова информация за доходите от трудови правоотношения, мениджърски възнаграждения, от застраховки „живот“, от пенсии или от собственост. Вече обменът на банкова информация ще покрива и източници на приходи като дивиденти, доходи от лихви и продажби от финансови активи.

Казусът „Espirito Santo“ легитимира наложителната необходимост от извършването на експедитивна проверка на кредитните институции в Европейския съюз и то още преди Европейската централна банка да поеме отговорността за тях от 4 ноември 2014 г. Базираната във Франкфурт институция стартира процес на задълбочено проучване на качеството на активите на 128-те тай-големи банки на континента, които държат общо 85 % от общите банкови активи в 18-те държави, които използват еврото. Освен това Европейският банков орган (ЕЦБ), преди влизането в сила на Единния надзорен механизъм, подложи финансовите институции на всеобхватни, основани на строги критерии тестове, т. нар. „стрес-тестове“, чиято цел е да дадат отговор на въпроса дали банките ще устоят и при най-неблагоприятно стечение на обстоятелствата за развитие на икономиката, в съчетание с едновременни сериозни сътресения на финансовите пазари.

За да приближи още повече използвания модел на стрес-тестовете към реалността, ЕЦБ реши да включи в методиката и въздействието на евентуални бъдещи съдебни дела срещу банките и наложени им глоби. Банковият сектор е напълно информиран относно това, как ще бъдат обработвани данните за потенциалните съдебни разходи през един подробен 72-страничен документ. В него са включени и детайлни сведения за програмата за гарантиране на качеството (Quality Assurance Programme), която Европейската централна банка ще използва, за да стигне до обективна оценка на огромния обем данни за портфейлите на банките, както и за начина, по който тази информация ще предпоставя прогнозата за евентуални бъдещи загуби на банките. Този сложен технически документ получи публичност не в някакъв окастрен вариант на експозе на неговото съдържание, а изцяло, като легитимация на усилията на ЕЦБ да гарантира, че тестовете са напълно прозрачни, компетентни и следователно – надеждни. Една важна, операция, която е замислена да съдейства на Европейския банков орган да елиминира съмненията и успокои общественото мнение относно финансовото здраве на банките в еврозоната.

Изискването на Европейската централна банка към финансовите институции в еврозоната, които са преценили, че евентуални бъдещи съдебни искове към тях имат висока прогнозна вероятност, е през следващите три години да заделят допълнителни провизии от бъдещите си печалби, за да са в състояние безпроблемно да посрещнат както евентуалните съдебни разноски, така и определените глоби, ако такива им бъдат наложени. На онези измежду кредитните институции, които не са предвидили необходимите им провизии за поемане на евентуалните разходи на съдебните дела и за покриване на глобите, ще им се наложи да се явят на „поправителен изпит“. Тоест да променят прогнозните си баланси, като включат провизии по съответно перо „загуби от съдебни процеси и глоби“, в случай, че ЕЦБ установи грешки в изчисленията на евентуалните бъдещи загуби. В качеството си на регулаторен орган Европейският банков орган е предвидил в процеса и сравнителен анализ на тези показатели на банките по отделни държави. Това й намерение обаче не е прието еднозначно в банковия сектор. Понеже според някои банкери сравняването на потенциалните загуби в различните страни едва ли е коректно заради специфичните за всяка държава фактори.

Решението на Европейската централна банка да включи и този показател при определянето на оценките на 128-те най-големи банки на континента е логичен резултат от практиката през последните години на глоби и съдебни спорове, в които ответна страна са били кредитните институции. Според анализ на Morgan Stanley от 2009 г. насам банките са заделили или изплатили повече от 80 млрд. щ. долара. Например през м. май 2014 г. втората по големина швейцарска банка „Креди Сюис“ (Credit Suisse) се съгласи да изплати рекордната глоба от 2,6 млрд. долара, наложена й от правителството на Съединените щати, след като се призна за виновна по обвинение, че е била де факто съучастник на американски граждани – нейни клиенти, да избегнат плащането на дължими данъци.

Предвидено е след процедурата за оценка на стрес-тестовете банките да бъдат класифицирани в три категории: тези, чиито очаквани загуби са в пълно съответствие с модела на ЕЦБ, ще получат „зелен флаг“. Кредитните институции с прогнозни загуби доста под критериите на ЕЦБ ще бъдат декорирани с „кехлибарен флаг“ и от тях ще бъдат изискани допълнителни обяснения за прилаганите от тях методи. В третата категория попадат кредитните институции, които не са спазили изискванията и не са използвали правилната методология, тогава резултатите на такава банка получават „червен флаг“, а показателите или ще бъдат поправени, за да влязат в нормата, или директно заменени с предложените й от Европейската централна банка.

Резултатът от безпрецедентния изпит, извършван в продължение на 12 месеца от Европейската централна банка и Европейския банков орган за 25 от банките завърши с „червен флаг“. На стрес-теста са се провалили девет италиански банки, една германска финансова институция, три гръцки банки, три кипърски, две словенски, две белгийски и по една банка от Ирландия, Австрия, Португалия, Франция и Испания. Тестовете за устойчивост са показали, че 25-те финансови институции, които са показали слаби резултати, имат нужда от 25 млрд. евро допълнителен капитал за реагиране на кризи. Дванадесет от тези банки обаче вече са направили необходимото, за да запълнят установения по време на проверката недостиг на средства. Останалите 13 банки са задължени да информират ЕЦБ как възнамеряват да наберат допълнителния капитал, като ще разполагат с 9 месеца, за да  изпълнят изискванията.

Предприетите регулаторни действия, основани на съответната нормативна база, както от Съединените щати, така и от страна на Европейския съюз, имат за цел да ограничат „суверенитета“ на банковия сектор, като по този начин минимизират потенциала му за генератор на финансови кризи, вместо да бъде мощен и ефикасен инструмент за икономическо развитие.

Но изпълнението на тази основна роля на банковата сфера в глобален мащаб понастоящем е непълноценно. Въпреки строгите финансови регулации, които Европейският съюз въведе през последните пет години в отговор на икономическата криза, банковите институции в еврозоната все още не са напълно здрави. Това е генералното заключение в най-новия доклад на Международния валутен фонд, публикуван на 8 октомври 2014 г., който анализира финансовата стабилност. Подчертано е, че финансовите институции в 18-те държави от валутния блок продължават да са в състояние на недостатъчно добра капитализация и са неспособни да кредитират икономиката на нивата, чиито параметри генерират устойчив растеж. Докладът (Global Financial Stability Report) е на базата на анализ на 300-те най-големи банки в света, включително и на финансовите институции в еврозоната, които управляват близо 70 % от общата сума на активите на планетата. МВФ констатира, че една четвърт от всички разгледани банки не разполагат с адекватни капиталови буфери или доходност, за да подкрепят един благоприятен ръст на кредитирането от 5 % годишно. Повечето от тези банки са в еврозоната, като там делът на кредиторите, които не са в състояние да подпомагат кредитирането, възлиза на 46 на сто. Според доклада необходимо е европейските политици да рекапитилизират адекватно банките, да консолидират по-слабите институции и да приложат последователно мерките за присъединяване към банковия съюз.

Колкото се отнася до противодействието на изпирането на пари чрез банковия сектор, то през последния четвърт век се полагат усилия за създаване на ефективна нормативна база, както и за нейното имплементиране в практиката на финансовите институции.

Като противодействие на глобалния процес за „пране на пари“ действат стандартите, установени от Международната група за борба с финансовите злоупотреби (FATF), която беше създадена през 1989 г. по инициатива на лидерите на седемте развити държави, в качеството им на мерки срещу изпирането на пари, получени от търговия с наркотици. През 1990 г. FATF разпространи 40 препоръки за борба с изпирането на пари, които оттогава бяха нееднократно преразглеждани и допълвани. През м. октомври 2001 г. FATF прие осем специални препоръки, насочени срещу финансирането на тероризма. По-късно беше добавена и девета препоръка, затова понастоящем тези стандарти обикновено биват наричани FATF 40+9. Тези стандарти изискват от държавите минимален комплекс от мерки, засягащи както наказателното съдопроизводство, системите за регулиране и международното сътрудничество, но и финансовите институции.

Минималните стандарти FATF в значителна степен са ориентирани към частния сектор, особено важно място е отделено на финансовите институции като първа линия на защита срещу прането на пари. От финансовите институции се изисква да познават своите клиенти и отказ от анонимни банкови сметки. Преди да встъпят в отношения с даден клиент, служителите във финансовия сектор е необходимо да установят неговата самоличност, както и на всички участващи от неговата страна агенти. Особено внимание трябва да бъде отделено на политическите деятели, които са характеризирани като „лица, ползващи се вследствие на сегашната си или минала длъжност с обществено доверие, например правителствени чиновници, ръководители на държавни компании, политици, политически функционери, планове на техните семейства или близки роднини“.

В съответствие със стандартите FATF на финансовите институции се забранява да влизат в делови взаимоотношения с банки – „черупки“, както и да имат делови връзки с финансови институции, които откриват сметки на банки – „черупки“. Законът на Съединените щати „За обединение и засилване на Америка чрез създаване на съответни механизми, необходими за борба с тероризма“ (известен като USA PATRIOT Act), например, изисква конфискация на междубанкови сметки при определени обстоятелства. Съгласно един от неговите членове, в случай, че финансовите средства са вложени по сметка в чуждестранна банка, притежаваща междубанкова сметка в американска финансова институция, то тези средства се считат за вложени в междубанкова сметка в САЩ по отношение на решение за запориране на средствата, и американското правителство не е нужно да установява пряка връзка на тези средства със средствата, вложени в чуждестранната банка.

Стандартите на FATF изискват също съблюдаване на процедура за идентификация на клиентите от определени видове нефинансов бизнес и професии. Това изискване се разпростира спрямо адвокатите, нотариусите, агентите по покупка-продажба на недвижими имоти, както и други независими професионали в сферата на юридическите и счетоводните услуги, които изпълняват за своите клиенти такива услуги като управление на парични средства, ценни книги и други активи. Изискването се разпростира също и спрямо служителите в казина; дилъри, работещи със скъпоценни камъни и метали, но само в тези случаи, когато операциите на клиента достигат определен праг или го надвишават. Познаването на клиентите, на естеството на техния бизнес, както и детайлното вникване в собствения бизнес са изисквания към регулираните посредством стандартите на FATF правила институции, за да бъдат те в състояние да идентифицират необичайна или подозрителна дейност.

През 2000 г. 11 глобални банки4 предложили като допълнение към препоръките на FATF комплекс от принципи, които решават много вътрешноведомствени проблеми, съкращават значително разходите за съблюдаване изискванията на регулиращите органи и намаляват репутационния риск, а също позволяват да бъдат избегнати вредите, които биват нанасяни върху репутацията от обвинения в пране на пари. Тези т. наречени „Волфсбергски принципи“ установяват общи стандарти за банките-участници, които обслужват състоятелни клиенти. Принципите съдържат общи процедури „дю дилиджънс“5 за откриване и контрол на банковите сметки, особено тези, които принадлежат на политически дейци, които могат в отделни случаи да съчетават корупцията с изпирането на пари и даже с финансиране на тероризма.

Важно е да се подчертае, че даже при наличие на гореописаните стандарти, борбата с изпирането на пари не може да бъде ефективна без международно сътрудничество. Националните интереси на България диктуват тя да бъде активен участник в него.

Накрая може да се заключи, че оттук нататък банковата сфера ще присъства много по-осезателно във фокуса на публичното внимание, отколкото досега.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

 

Забележки:

1 – Приет е усреднен процент на лихвите върху депозити, понеже различните банки в Швейцария се различават по изплащания процент.

2  – Произлиза от метафоричния образ на рога на изобилието в древногръцката митология.

3 – Американски държавен и политически деец (1751–1836 г.), президент на САЩ (1809–1817 г.).

4 – ABN AMRO, Barclays Bank, Banco Santander Central Hispano, S. A., The Chase Manhattan Private Bank, Citibank, N. A., Credit Suisse Group, Deutsche Bank AG, HSBC, J. P. Morgan, Société Générale, UBS AG. Техният брой нараства до 12 след присъединяването на Bank of Tokyo, Mitsubishi UFJ.

5 – (от англ. език, буквално „дължимо усърдие“) – предварително проучване на физически или юридически лица преди договориране на сделка с тях и е с цел да бъде намален до минимум рискът.