„Президентски Дебати 2016“ „Президентът – част от решенията или от проблемите във външната политика" Печат
Автор Експерт   
Вторник, 21 Юни 2016 18:15

„Президентски Дебати 2016“

„Президентът – част от решенията или от проблемите във външната политика"

Симеон Николов, директор на Център за стратегически изследвания, бивш зам. министър на отбраната

Уважаеми г-н Първанов, Уважаеми г-н Калфин, Дами и господа,

Благодаря за предоставената ми възможност да участвам в настоящата дискусия. Проследих с голямо внимание предишните две и публикувах мнението си по разгледаните теми.

Първата тема от днешната дискусия „Тенденции в съвременните международни отношения” би ни отнела много време, затова считам, че е достатъчно тя да бъде пречупена през призмата на предизвикателставата пред новия президент. В началото на следващата година той може да се озове изненадващо в много сложна ситуация, която е трудно прогнозируема сега, но до голяма степен е предопределена от непрозрачните процеси и решения,  протичащи в момента, непрозрачност, каквато имаше и преди срещата на НАТО в Уелс и каквато има и сега, при подготовката на срещата във Варшава, вследствие на което и избухна скандала с т.н. черноморски флот на НАТО.

В сферата на сигурността и външната политика се работи с контекстни сценарии , на които се основава методологията за планирането им. Това веднага ни навежда на мисълта, че Концепцията за национална сигурност отдавна трябваше да бъде актуализирана. Новият президент би трябвало задължително да инициира разработването на външнополитическа стратегия, за каквато от години има единомислие в академичните среди и тези на българската дипломация, и която да стъпи на  матрицата на националните интереси. Според наше проучване сред професионалните и политически активни среди тя се подкрепя от 81,4 % от хората.

В зависимост от възможните сценарии президентът може да бъде изправен пред различни предизвикателства:

– Независимо от заклинанията, че няма да има световна война, стратегията на ескалация на отношенията на САЩ и НАТО с Русия може да ни маневрира в екстремни ситуации. Президентът би трябвало да търси активен диалог с онези западноевропейски страни, които и днес дават сигнали, че не одобряват твърдия и конфронтационен курс, увеличаващ риска от опасни инциденти и военен сблъсък. Тези западноевропейски сили се нуждаят от нашата подкрепа. Днес президентът би трябвало да работи за възстановяване на диалога НАТО–Русия.

Проблемите могат да ескалират, ако се сбъднат и част от прогнозите на някои западни специални служби, дори швейцарските, които още през 2010 г., когато нямаше бежанска криза,  в доклад за сигурността на международната среда предупредиха, че могат да настъпят кризи и дестабилизация, достигащи до граждански войни в ред европейски държави.

– Дългосрочна заплаха и трудни решения очакват България по линия на бежанската криза. Тук основните усилия на изпълнителната власт могат да получат подкрепата на президента за преодоляване на изолацията на България при подготовката на бъдещи мерки, нещо което и евродепутатите ни не успяват да направят своевременно. От друга страна взаимодействието с изпълнителната власт трябва да предотврати излъчването на погрешни сигнали навън, като безотговорно споделената идея на един зам.председател на НС по време на командировка в чужбина, че бихме могли да заселим бежанци в обезлюдените български селища.

– Предизвикателства за новия президент ще бъде и едно развитие на ЕС на различни скорости, поставящо България в неизгодна периферна позиция и изолиращо я от важни инициативи, както и евентуален домино–ефект след референдума във Великобритания за оставане или напускане на ЕС. Подценяваната до момента идея за европейска армия, вместо с хоризонт 8–10 години, може да се наложи реализирането й до 4– 5 години и активността на някои европейски страни в тази насока сигнализира за това. Геополитически аргументи за влияние или опит за сплотяване на разпадащ се ЕС– това ще оттекне на българската политическа сцена и ще изисква активна позиция.

– Някои прогнози за Балканите също изискват повишено внимание от наша страна и външнополитическа активност на президента: бъдещето на Босна и Херцеговина –Република Сръбска, Амбициите на Албания, Косово, ситуацията в Македония, засилването на радикалния ислям в региона, всичко това подкопава перспективата за пълно интегриране в европейското семейство и пряко ще се отрази на България.

Най–трудно за България ще бъде, ако Турция не се върне към един демократичен и проевропейски режим, ако продължи авторитарната тенденция и ислямизацията на страната. Много умения и търпение ще се изисква от българския президент и от премиерите в следващия период за водене на една балансираща политика и защита на националните интереси.

 

Изисквания към българския президент предвид на външнополитическите му правомощия

Преди броени дни се появиха публикации за проведена кръгла маса, които създадоха впечатление, че в центъра  на вниманието са въпросите коя партия какъв кандидат може да излъчи, което автоматично очерта разделителни линии, вместо фокусът да бъде върху качествата на личността главнокомандващ и фигура, отстояваща външната политика на страната, тоест все въпроси, които би трябвало да обединяват нацията.

В очертаващите се турбулентни времена на трансформация в света е повече от логично, че се нуждаем от президент–визионер, мислещ за бъдещето на страната си, защото без това няма да го има. Тази необходимост се засили след усложняване на междунарадната среда за сигурност и след оформилите се оценки за неспособността на някои родни политици да виждат по–далеч от текущите си интереси и мандат. Обезпокояващо е отсъствието на реакция, когато външни фактори определят страната ни заедно с още няколко източноевропейски такива като „фронтова”, без да си даваме сметка за последствията и без да си спомним за принципа на неделимост на сигурността в нашия Съюз. В обществото ни и дори в по–голяма част от „политкоректната” експертна общност отсъства сякаш способността да разшифрова пред хората геополитическия замисъл на актуалните събития, а коментираме вторични такива. Защото сегашната стратегия на ескалация напр. представлява геополитическа операция, която трябва да предотврати подновяването на едно сближаване между Москва и Берлин, втора фаза на предизвиканите в Украйна събития, т.е. тя не е насочена само срещу Русия, а и срещу нашия център –Брюксел и Берлин. А черноморски флот с Турция е само елемент от мозайката и капан за въвличане. Никой не запита, защо Германия изпраща само 400 военни на мегаучението „Анаконда 2016”, а малка България– над 250 души. Друг фрапиращ пример е не само политическото но и експертното мълчание относно предложенията хибридните заплахи да бъдат повод за задействане на член 5–и от Североатлантическия договор, защото ако поводът е една бунтовническа група минала границата или една кибератака, неизвестно откъде, това би означавало да  свалим бариерата за начало на гореща война почти до нула и да улесним инсценирането на такава, дори от същия кабинет, от който е проведена атаката. Важни външнополитически решения и формиране на ясни позиции предполагат много чувствителност, разбиране към предупрежденията на експертите в специфични области на международната политкика и сигурността и както никъде другаде – далновидност.

 

Става дума за посланията, които изпраща един президент и аналитичната база, помагаща му да формира мнение. Нереализирана остана през годините една идея, която в много други страни от десетилетия е добра практика: това са Центровете за стратегически изследвания, близки до президентството или равноотдалечени между президенството и правителството, за които можем само да завиждаме. Докато българският експертен потенциал е разпилян и ни зарибяват с чужди идеи и проекти, забелязваме как в други страни разработка на един или друг Think Thank – бързо се превръща в част от международно проекторешение, както беше преди срещата на НАТО в Уелс или на ЕС по въпросите за бежанската криза, което е и форма на влияние, а на нас ни остава постфактум да прочетем и да се присъединим без оглед на националния ни интерес.

Президентът разполага наистина с продуктите и инструментариума на разузнавателните служби и независимо от подчинеността им има известни възможности за въздействие. Първо, въпросът за използването на продукта им е двупосочен: политиците не оставят впечатление, че се научиха да ползват и ценят разузнавателната информация, а службите, като че ли започнаха да се приспособяват към онова, което политиците искат да чуят. Последните два доклада, на ДАР и на „Военна информация”, поне публикуваните явни съкратени варианти, предизвикват някои въпроси. Заплахите са сходни с формулираните такива и от други европейски страни, няма и дума за такава от Русия, но интересно защо президентът извежда тогава на първо място заплахата от Изток? Второ, подновените опити да се политизират службите, трябва да срещат съпротивата на президента, а това не е факт, напротив, той подкрепя този противоконституционен процес.

Външнополитическата роля на президента може да се анализира в две плоскости: международната и влияещите й вътрешнополитически фактори и условия.

Във външнополитическите отношения и контакти между държавните глави не би трябвало да се предизвикват напрежения, които да пречат на един бъдещи спешни и важни консултации, когато събитията ги наложат. За съжаление сега управляващите създават с поведението и изказванията си условия, при които не могат да инициират личен контакт в критичен момент, което означава, че не могат да служат и на интересите на страната.

Поведението на сегашния президент в някои случаи ни навежда на мисълта за връзката „достойноство на президента– достойнство на държавата”. Достойното държавническо поведение е гаранция против унижението на нацията и загубата на държавна самостоятелност. Президентът може би трябва винаги да помни древноиндийската мъдрост, че разликата между достойно и недостойно е като тази между животните превръщащи тревата в мляко и влечугото, превръщащи я в отрова. Образът на България навън е отделна тема, но напоследък прави впечатение, че всички допитвания от международен мащаб до общественото мнение в съответните страни и тяхното обобщаване, изключват България и още няколко страни, сякаш общественото мнение тук няма никакво значение.

В страната си президентът трябва да бъде архитектът на консенсуса в обществото по основните насоки на външната политика и сигурност, да умее да формулира цели и пътища за постигането им. Българският народ обаче е претоварен със свръхочаквания и това е затруднение за поведението на президента. А най–голямото предизвикателство е възстановяването на доверието към институциите.

Президентът трябва да задава тон в дискусиите в България по въпросите на външната политика и сигурност, защото не е нормално в епохата на свободата на движение на хора и капитали, на взаимозависимост на страните от финансово–икономическите връзки и отношения да се поставя сериозно въпроса за необходимост от определяне на враг и мобилизиране най вече на военни усилия срещу него. Това е изключително важно, защото външнополитическият стълб върху който се опира държавността я прави също силна, а само силната държава осигурява свобода на своите граждани, принос за което има президента.

Боравенето на някои политици със сложната материя на външната политика и сигурността, с дипломацията и научния анализ в геополитиката показва неразбирането, че това го могат само майстори, които образно казано са еднакво добри на арфа, с четка и със снайпер. А това трябва да го може един добър президент.

Назначаването и отзоваването на дипломатическите представители, предшествани от консултации с правителството е една много чувствителна тема. Но сякаш никой не иска да се поучи от богатата с примери история. Когато има голям дефицит на познание в политиците, какво представлява дипломатическата професия, когато не се познават условията и характера на работа особено в международните организации, изискващи дългогодишна дипломатическа практика и високо професионално ниво, остава единствено президентът да корегира аматьорския подход на министри и политици за да ограничи вредата от неподходящите хора в българската дипломация и преди всичко да не допуска грубото погазване на Закона. Впрочем, незаслужено в сянка остава военната дипломация, включително представителите ни в щабовете на НАТО, към които би трябвало да важат същите принципи.

Днес много ведомства участват в международния живот и е истинско предизвикателство да се постигне координация между държавните структури. МВнР периодично е обръщало внимание на други ведомства. Но и самото МВнР при изготвянето на Закона за дипломатиеската служба  и промените в него се изкуши да си присвои някои правомощия, които Конституционният съд отмени. А недостатъците в координацията се отразяват негативно върху работата на президента. И президентът Първанов сигурно си спомня, как научи за инициатива на външния ни министър, когато пристигна на посещение в чужбина или какъв ограничен кръг шифрограми заделяше в определен период за него МВнР, оглавявано от представител на друга политическа сила. Всъщност недостатъчната политическа култура по сигурността, която означава да оцениш заплахите, да разбереш цената на сигурността и да обединиш усилията си с останалите по няколко основни въпроса на държавата, а не да партизираш и идеологизираш, винаги ни е пречила и продължава да ни пречи.

Тук опираме до въпроси като фактори и актьори, които оказват влияние върху формирането на външната политика: партиите, обществени групи по интереси, вътрешно лоби с непосредствено участие при вземане на решения и външно лоби с непряко влияние върху политиката и формиране на общественото мнение. В бъдеще ще има по–силно изразен и профилиран лобизъм предвид новите хибридни форми на въздействие и целенасочено влияние на съседни държави като Турция. Както тези въпроси, така и ролята на общественото мнение и медиите изискват наистина повече време и дълбочина на анализа.  Макар че само политическата нечистоплътност създаваща условия за дискредитиране на българския кандидат за генерален секретар на ООН, уникален шанс за България, илюстрира достатъчно моралното и интелектуално ниво, на което се намираме.

От изключителна важност е и подбора на екипа на президента от секретари, съветници и експерти в случая по външнопилитическата му дейност. Сравнителен анализ на дейността на президентската институция  в определени направления и пресните спомени от неудачите на сегашния президент Плевнелиев илюстрират много добре значението на качествата на този екип още при дългосрочното планиране, замисъл  и подготовка на инициативите на президента.

Последното ме изкушава да завърша с някои избрани мисли от наблюдавалите отвътре президентската администрация:

– Президентството е като акумулатор, който се зарежда от енергията на народа и всъщност ни става ясно, колко много трябва да знаем, за да разберем, колко малко знаем.

– Добре дошъл господин Президент, ако не знаете къде е изхода, хич и не влизайте.

Само че в последното Плевнелиев очевидно не се е вслушал.