България е на ход - по старшинство в региона, по принос в световната организация и по достойнство Печат
Автор Експерт   
Събота, 25 Юни 2016 11:31

България е на ход - по старшинство в региона, по принос в световната организация и по достойнство

Жоржета Пехливанова

Настъпи най-напрегнатият и решаващ период за избор на новия генерален секретар на ООН.Дните на Бан Ки-мун като генерален секретар са преброени и той вече започна своите прощални визити. Само преди дни в Санкт Петербург Бан се сбогува с президента на Русия Владимир Путин.

Въпреки, че мандатът му приключва на 31 декември 2016г. приготовленията за „пост-ерата Бан Ки-мун“ са в ход. На международната сцена вече танцуват имена за негови наследници, с желание да поемат “най-невъзможно трудната работа на земята”. Тази странна оценка за най-високия пост в света е на първия генерален секретар на Обединените нации, норвежкият дипломат Трюгве Ли, който след Втората световна война /1946 – 1952г/ оглавява организацията и поставя първите темели на световното обединение. Ли посредничи в световните и регионални конфликти - Корейската война (1950-53), блокадата на Западен Берлин (1948-1949), по негово време получават международно признание нови държави като Израел, Китай, Индонезия. Но дейността му трудно се одобрява, както от Москва, така и от Вашингтон и той се принуждава да подаде оставка със станалата хитова фраза за този пост - „Welcome, Dag Hammarskjöld, to the most impossible job on this earth!“

Днес Обединените нации е организация, която много трудно може да се обгърне и да се разбере нейната огромна дейност. В ООН работят над 40.000 души, където генералният секретар е поставен в една пъстра мултинационална и мултикултурна среда и активно посредничи между 193 държави-членки, осъществява координацията на над 30 програми и специализирани регионални и субрегионални организации. Изострилите се климатични промени, засилващото се съперничество между световни и регионални лидери за доминация и ревизиране на международната система, появилите се нови и стари въоръжени конфликти в много горещи точки по света, надничащата опасност тези конфликти в резултат на силната взаимнообвързаност на днешния свят да се разпрострат из съседни държави и да се превърнат в глобални проблеми, не признаващи националните граници, налага генералният секретар да търси и да намира изход за тяхното решаване, задължавайки с участие всички държави на планетата чрез ООН. Днес, както никога човечеството има остра нужда ООН да възвърне функцията си на обединител на Нациите, това, което е заложено и в официалното име на световната организация – Организация наОБЕДИНЕНИТЕНАЦИИ.

Именно затова изборът на новия генерален секретар е ключово важно за всички нации и от тук и критериите и изискванията към него са високи.

В качеството си на глава на световната организация генералният секретар е основният дипломат и неин най-висш администратор. Наред с различни функции, ръководени или възложени му от държави или организации от системата на ООН или от регионалните организации е и отговорността “да довежда до знанието на Съвета за сигурност за всеки проблем, който по негова преценка може да застраши опазването на мира и международната сигурност“ ...

Постоянните страни - членки в Съвета за сигурност имат изисквания към избора на бъдещия генерален секретар. Едно от условията е той да бъде известна и влиятелна личност, необвързана политически, да произхожда от страна-членка, която не изпъква и не интерферира с интересите си в ООН . Затова представянето си кандидат Ирина Бокова започна с думите:„Идвам от малка, но горда страна с бурна история – България“, което се прие изключително добре на изслушването й от представителите на държави-членки в ООН, април 2016г. От значение за избора е също така кандидатът да не е заемал най-високи постове в страната си / президент или премиер/ – т.е. да не е обременен политически.

Обединените нации не може да се нарече в буквалния конвенционален смисъл на думата демократична институция. Обединените нации, както е известно, е твърде затворена и консервативна в много от структурите си и при вземане на редица решения. В Съвета за сигурност действа така наречената „диктатурата на петте глави”: Съединените американски щати, Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия (накратко Обединеното кралство), Република Франция, Руската федерация и Китайската народна република, държави с право на вето, т.е. единствените, без чието съгласие нищо не може да се реши.

За да се промени този песимистичен облик на Съвета за сигурност, организацията прибегна до интелигентен дипломатически ход, един вид неписана демократична практика, която бихме могли да наречем “консенсусна ротация”, за да не бъде наричан повече “клуб от непреклонни деспоти”. От 1981г. започна завъртане на рулетката на властта в организацията, което означава да дадеш еднаква порция власт на всеки един от петте региона последователно и временно – за 5 или 10 години. Така всички региони участват в управлението на организацията.

Регионалната ротация

ООН е разделена на пет големи регионални групи. Всичките регионални групи, с изключение на групата “Източна Европа”, редувайки се за високия пост, са излъчили всички осемте до сега генерални секретари на Обединените нации:

1. Групата “Западна Европа и други – четирима генерални секретари - седем мандата;

2. Латинска Америка и Карибите – един генерален секретар – два мандата;

3. Азиатско - тихоокеанският регион - двама генерални секретари – четири мандата;

4. Африка – двама генерални секретари – три мандата.

5. Групата “Източна Европа” има - 0 генерален секретар и 0 – мандати.

Повечето държави в ООН са за спазване на ротацията като принцип при избиране на генерален секретар. Но има и държави, които смятат, че Съветът за сигурност не е длъжен да се придържа към нея при селекцията и че трябва да бъде избран най-добрият кандидат по начина ad hoc.

Регионът, който изчерпи своя лимит и изигра картите си, които бяха раздадени през миналите десет години, беше Азия и шансът се падна на южнокорееца Бан Ки-мун за генерален секретар на ООН с два мандата.

Сега е редът на Източна Европа – 25 години след падането на Берлинската стена и 70 години след основаването на ООН. Ротативната демокрация предоставя тази привилегия на една от страните в даден регион и шансът източноевропейка да оглави световната организация е голям.

Но какво би станало, ако групата „Източна Европа“, която е наред, не успее да се договори за един общ кандидат? Не може да се оспорва правото на всички страни от групата на Източна Европа да издигнат своя кандидат и да искат техен съгражданин да получи този пост. В цялата тази суматоха е особено важно да се зачетат качествата на кандидата и тези на страната му. Често, когато ротативната демокрация е накърнена и не сработва, идва на помощ гласуването. Има една малка подробност и нюанс, който следва да се има предвид и той е - ветото на петте победители във Втората световна война. Дипломатическата висша банка в Обединените нации не печели винаги най-добрият аргумент, не печели и този, който с охота обещава и поема ангажименти, а печели онзи, който успее да заобиколи червения картон – на вето на всяка една от постоянните членки в Съвета за сигурност.

Добре дошли, на инфарктния избор на годината!

През първите 40 години в ООН регионалната ротация не бе особено зачитана. През 1981г. групата на Латинска Америка постави въпроса да има принцип при регионална ротация за кандидатите за генерален секретар на ООН. Тогава перуанският дипломат Хавиер Перес де Куеляр кандидатства за поста генерален секретар на ООН. И не всички страни са подкрепили този принцип, което личи от списъка на кандидатите от другите страни. Въпреки възраженията на голям процент държави и въпреки ветото на някои от постоянните страни-членки и прегласуванията до избирането му в Съвета за сигурност, Куеляр печели високия пост. Когато египетският дипломат и политик Бутрос Гали бива избран през 1991г., по-голямата част са на мнението, че е ред на Африка, но е имало и такива, които не споделяли това мнение, а че е въпрос на справедливост.

Съществува тактическа договорка в ООН, че следващият генерален секретар трябва да бъде жена от Източна Европа, но „регионът е заплашен от риска да остане на сухо, защото не знае да играе картите си...“, смятат някои дипломатически наблюдатели. Историческата възможност на Източна Европа може да бъде пропусната от една страна заради вялата подкрепа, която кандидатите получават до момента от техните страни. И от друга затова, че Източна Европа не постига консенсус досега в групата зад една обща кандидатура, което отвори ветрилото за участието на кандидати от други регионални групи.

Извън българския кандидат, останалите седем кандидати от Източноевропейската група са на млади държави-членки на ООН, появили се след разпадането на три държави през последните две десетилетия. Тези държави, като независими международно-правни субекти са пълноправни членове на ООН отскоро, а не и от времето на членството на бившите им държави, в чиито граници са били:

Игор Лукшич - Черна Гора, пълноправен член на ООН от 28.06. 2006г.;

Вук Йаремич - Сърбия, член на ООН от 1.11.2000г.;

Мирослав Лайчак - Словакия, член на ООН от 19.01.1993г.;

Данило Тюрк - Словения, член на ООН от 22.05.1992г.;

Весна Пусич - Хърватия, член на ООН от 22.05.1992г.;

Наталия Герман - Молдова, член на ООН от 2.03.1992г.;

Сърджан Керим - Бивша Югославска Република Македония, член на ООН от 2.04.1993г.

Въпреки, че съществува общо желание младите страни-членки на ООН да бъдат насърчавани и ангажирани в структури и дейности на световната организация, следва да бъде отчетено старшинството в ООН на държавите от региона, сред които и България, приносът им за развитието на ООН, тяхната отговорна миролюбива политика при вземане на редица решения в организацията през годините и тяхното място в Източноевропейската група. От значение е и фактът, че българският кандидат Ирина Бокова е най-сериозната кандидатура от групата, жена с най-висок дипломатически ценз и статут, дипломатическа дейност в България и в системата на Обединените нации на ръководител с умения за постигане на консенсус при решаване на сложни дипломатически и политически проблеми и конфликти. Тя се ползва с висока репутация пред петимата постоянни членове на Съвета за сигурност и е известна с нейната ясна позиция по международната политика, както и по въпросите за бъдещата мисия и дейност на Обединените нации.

Дипломатическият ценз

Изискуемото условие за този висш пост на световната дипломация е дипломатическо образование.

Прави впечатление, че много от кандидатите премълчават своето образование и професия, когато е несвойствена с дипломацията. Обикновено цитират университети или високите си постове, но пропускат специалността и тяхната квалификация по диплома.

Кандидатката на Нова Зеландия Хелън Кларк от групата „Западна Европа и други“ е завършила специалност „педагогика“ в университета Auckland и от студентка влиза в Лейбъристкта партия, където работи.

Кандидатът на Португалия Антонио Гутереш от същата регионална група е електроинженер по професия, завършил е Техническия висш институт в Лисабон, но работи като партиен функционер в Португалската социалистическа партия.

Аржентинският кандидат Сусана Малкора, от регионална група „Латинска Америка и Карибите“, която от 6 месеца е външен министър в правителството на М. Макри, е също електроинженер, завършила е Техническия университет гр. Росарио и 25 години работи в частния бизнес - „IBM“ и „Телеком“ в Буенос Айрес, преди да постъпи на работа в ООН. В ООН тя работи като директор в Службата за полева поддръжка, отговаряща за мироопазващите мисии, а по-късно 2 години и половина /до края на 2015г./ е Завеждащ канцеларията на Бан Ки-мун.

Латиноамериканските медии определят Сусана Малкора за фаворизиран претендент за поста на Сюзън Райс, съветник по сигурността на президента Обама, заради това, че по време на визитата на Обама в Аржентина - март 2016г., двете с Райс подготвят подписването на военния договор за двете нови военни бази, които САЩ ще инсталира в Аржентина на трите граници между Аржентина, Бразилия и Парагвай, в гр. Ушуая, Огнена земя.

„Светът вече има папа-аржентинец, но сега да получи и хипер-активната аржентинка Суси Малкора за генерален секретар на Обединените нации, е вече прекалено, идва свръх-доза за южноамериканската страна...“ коментират световните информационни агенции.

Партийният трамплин

В биографиите на повечето кандидати за генерален секретар на ООН е изтъкнато подробно тяхното партийно развитие и политическо издигане. Към тази част от биографията на кандидатите държавите в ООН при избора са особено чувствителни и подхождат много предпазливо, за да не бъде бъдещият генерален секретар обременен политически при вземане на важни решения.

Португалският кандидат Антонио Гутереш е социалист-трибун и с висок международен имидж като такъв. След като завършва инженерство Гутереш постъпва на партийна работа в Португалската социалистическа партия и през 1992г. става неин лидер. През 1994г. след изборна победа на партията Антонио Гутереш става премиер на Португалия/1995-2002/. Същевременно от 1991г той е вицепрезидент и по-късно президент на Социалистическия Интернационал до 2005г. След изборна загуба през 2005г. Гутереш отива на работа в ООН, в Женева, /2005-2015/ като ръководител във Върховния комисариат за бежанците.

Новозеландската кандидатка Хелън Кларк е също с фрапантно партийно израстване. Още от студентка, през 1970г. тя влиза в Лейбъристката партия на Нова Зеландия и има бързо развитие. Съвсем млада става депутат в Парламента, а по-късно, когато партията печели изборите, Кларк заема редица важни министерски постове, но не и дипломатически. В четири правителства тя е социален министър, здравен министър, министър по строителството и вице-премиер. От 1998г. Кларк е лидер на партията, а през същата година Лейбъристката партия печели изборите и Хелън Кларк става министър-председател и същевременно външен министър /2005-2009/ . Кларк остава три поредни мандата премиер – 10 години. /1999-2009г./ През 2009г. партията й загубва изборите и тя постъпва на работа в ООН като администратор по Програмата за развитие – до сега.

Според наблюдателите най-силна подкрепа към кандидата на Нова Зеландия се очаква от Великобритания в Съвета за сигурност, тъй като Нова Зеландия е държава в състава наБританската общност на нациите, с държавен глава - кралица Елизабет II. Но съществува спорен и заплетен казус, който може да провокира останалите постоянни членки на Съвета за сигурност. Тъй като по Устава на ООН Великобритания, която е една от постоянните членки на Съвета за сигурност, е без право да има свой кандидат за генерален секретар на ООН, което се отнася и за останалите постоянни-членки Русия, Франция, Китай и САЩ. Не е изключено кандидатурата на Нова Зеландия да бъде оспорена от останалите постоянни членки като конфликт на интереси. Очаква се Великобритания да лобира за кандидатката на Нова Зеландия Хелън Кларк, защото Нова Зеландия е член от Британската общност. Но има и друг също спорен и заплетен казус, който поставя под въпрос коректността на участието и гласуването в Съвета за сигурност и равнопоставеността на кандидатите пред него, тъй като Нова Зеландия в момента е една от 10-те непостоянни членки в Съвета за сигурност на ООН.

От какъвто и ъгъл да погледнем претендентите - Малкора, Гутереш и Кларк, които минават за едни от силните кандидатури и конкуренти на Ирина Бокова за ООН, се налага да приемем, че българският кандидат е личността, която изцяло отговаря на изискванията на световната организация за генерален секретар с нейната дипломатическа подготовка и дългогодишна международна дейност и професионално развитие, личност, от каквато именно се нуждае световната организация.

Искам да припомня, че предшествениците - генерални секретари на ООН са избирани също на база на професионализма им.

И отговорът ми на въпроса “защо Ирина?” е:

Защото кандидатите следва да отговарят на най-високите стандарти за ефикасност, компетентност и почтеност, да са твърдо привързани към целите и принципите на Устава на ООН, да притежават доказани лидерски и управленски способности, както и да имат продължителен опит в международните отношения и силни дипломатически, комуникационни и многоезикови умения.

Ирина Бокова отговаря на всички по-горе изисквания и е известна в света. Бокова познава системата на ООН и системата на ООН познава Бокова. Визията, която Ирина Бокова представи като кандидат за генерален секретар на ООН -"Мир, устойчивост и достойнство - новото лице на хуманизма в днешния свят", лайтмотивът е разбирането, че глобалните предизвикателства не могат да се решават индивидуално, а налагат колективно ръководство и глобални решения при новите световни реалности и многополюсен свят, който става все по-комплексен и взаимозависим, в който, за да бъдат предотвратени конфликтите, е задължително необходимо Обединените нации да бъде една много по-активна структура.

Българският кандидат Ирина Бокова запазва челната си позиция на фаворит. През призмата на Обединените нации и специализираните медии тя е считана за най-добрият кандидат за генерален секретар и е фаворит за световната дипломация след двете изслушванията на общо 11-те кандидати в ООН, проведени в Ню Йорк през месеците април и юни 2016г.. От 11-те официални кандидати – 8 кандидати /3 жени и 5 мъже/ са от групата „Източна Европа“ и 3 кандидати / 2 жени и 1 мъж/ са от две други регионални групи.

Ирина Бокова изцяло покрива изискванията за генерален секретар на ООН: висок дипломатически образователен ценз, владее 4 от 6-те работни езици в световната организация; кариерно развитие по дипломатическата стълбица от аташе до посланик, зам.-външен министър, външен министър, депутат в Народното събрание, посланик във Франция, втори мандат генерален директор на ЮНЕСКО - изборна и втора по важност длъжност в Обединените нации след генералния секретар. Нейната дейност е съизмерима по мащаб и важност с тази на генералния секретар, защото ЮНЕСКОцелида изгради мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникациите, тя емеката сила на Обединените нации за опазване на световния мир и сигурност.

България е 60 години пълноправен член на Обединените нации и се ползва с висок имидж в Организацията. България е със старшинство в регионалната група “Източна Европа”, с постижения и дейност, проверени от времето. България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955г. едновременно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Ирландия, Испания, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон. През 1960г. България става член на Комитета по разоръжаване, а през 1962г. е избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи. България участва като непостоянен член на Съвета за сигурност 3 пъти: 1966-1967; 1986-1987; 2002-2003. България активно се включва в мироопазващите операции на ООН-ОПМ: Камбоджа /1992-1993/, Ангола /1995-1999/, Таджикистан /1995-2000/, Етиопия/Еритрея /2000-2004/, Босна и Херцеговина /1997/, Косово/ 2000/, Афганистан /2002/, Либерия/2004/ и т.н.

Българската държава подходи изключително внимателно и предпазливо при определянето на Ирина Бокова за неин официален кандидат. Бокова бе подкрепена от трима премиери на България – Симеон Сакскобругготски, Пламен Орешарски и Бойко Борисов и от двамата последни президенти на България - Георги Първанов и Росен Плевнелиев.

За първи път в историята си България, страна от Източна Европа, издига свой кандидат за генерален секретар на ООН. Сред 8-те страни, които са излъчили свои кандидати за генерален секретар от групата, България е с най-дълъг стаж, 60 години, пълноправен член на ООН. От там и вниманието, с което би следвало Обединените нации и институциите й да се отнесат към българската кандидатура. Още повече, че българският кандидат е жена и е от системата, Ирина Бокова е втори мандат генерален директор на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО, и системата отлично познава нейната дейност.

Така, че България е на ход - по старшинство в региона, по принос в световната организация, а по достойнство - Ирина Бокова заслужава да оглави Обединените нации!