Европа на национализмите и трите опасности пред ЕС Печат
Автор Експерт   
Вторник, 05 Юли 2016 11:58

Европа на национализмите и трите опасности пред ЕС

Любомир Кючуков

Реакцииите на резултатите от британския референдум както в Обединеното кралство, така и в Европа са твърде разнопосочни. Първата плоскост, в която текат анализите, е свързана с това кой и защо гласува за излизане.

Едва ли е съвсем точна оценката, че за оставане в ЕС са гласували богатите и образованите, а за излизане – по-бедните и с по-ниско образование. Това е вярно в известна степен само за Англия, и то с доста висока степен на условност, защото югоизтокът и югозападът на Англия, където брекзит получи най-силна подкрепа, са най-консервативната й част, където е преобладава средната и високата средна класа. По-бедните части на Обединеното кралство – Шотландия и Северна Ирландия, гласуваха „за“ оставане в ЕС, но пък бедният Уелс гласува за излизане. Така че по-скоро разделителните линии пресичат всички слоеве на британското общество. Дори и при ясната доминация на подкрепата за напускане на по-възрастното поколение и стремежът към оставане у по-младите, всяка една от възрастовите групи също е много дълбоко вътрешно разделена. Реалност са и антимиграционните настроения, но те също се отразиха по различен начин в различните слоеве на обществото: при по-бедните – като страхове за работни места и социалната сигурност; при по-богатите – като отказ да се плаща цената на кризата, включително мигрантската. Неслучайно цялата кампания мина под знака на войната на страховете и заплахите – през призмата на финансовите последствия.

Впрочем, тези тенденции са характерни и за цяла Европа – както на ниво държави, така и вътре в тях. Неслучайно първите призиви за подобен референдум бяха в Холандия, а основните сепаратистки тенденции се развиват в богатите региони като Каталуния в Испания, Фландрия в Белгия и Северна Италия.

Втората плоскост са процесите в самата Европа. Наложи се усещането, че евроинтеграцията в ЕС беше заменена с евробюрокрация. Европейската комисия, като всяка бюрокрация, постепенно завзема политически полета и започва да диктува решения на страните. От друга страна тези, които са натоварени да взимат тези решения и да носят отговорност – а това са Европейският съвет и държавните, и правителствените ръководители на страните-членки, нерядко се възползват от това, удобно прехвърляйки отговорността за непопулярните или грешни решения на Брюксел.

Постепенно по пътя на 60-годишната си, действително успешна евроинтеграция, ЕС постепенно загуби част от основополагащите си  ценности, приемайки ги за даденост и превръщайки ги в клише. ЕС е преди всичко проект за мир и за просперитет. Но войната се върна на континента не само като факт (в бивша Югославия и Украйна), но и като морално допустимо средство за решаването на конфликти. Просперитетът падна жертва на търсената ефективност на институциите, превърнала инструмента в цел, а растежът и печалбата в икономиката изместиха човека в развитието на обществото. Резултатът е голямото дистанциране на институциите от гражданите в ЕС – основната и важна разделителна линия за Европа.
Всъщност, това, което в момента се случва, не е крачка към Европа на нациите, а крачка към Европа на национализмите
Изложени на всички ветрове на глобализацията и загубили в голяма степен защитата на националната държава, европейските общества имат тенденция към затваряне в себе си, към търсене на загубената сигурност в по-малки общности, често на базата на общност на етнос или религия. Но с това затваряне Европа с бързи стъпки върви към своето минало, към оформяне на нови разделителни линии между държавите, включително и към събуждане на позабравени реваншизми, които повличат  възпроизвеждане на опасности от миналото. Защото директният трансфер на история в политиката води само до реваншизъм. Това е особено видима тенденция в Източна Европа. От друга страна процесите са достатъчно еднотипни за цяла Европа, те вече текат не само и не толкова на ниво държава, а и на ниво общество и трудно могат да се ограничат в рамките на отделна страна. Което извежда на преден план въпросът за бъдещето на ЕС.
След брекзит се очертават три опасности пред ЕС еднакво негативни. Едната е да драматизираме резултата от референдума във Великобритания в апокалиптични прогнози за края на ЕС, с което да се стимулират центробежните тенденции. Втората е да претендираме, че нищо особено не се е случило и продължим както досега. И третата – да предприемем прибързани и хаотични действия. Защото сега преди всичко е необходим сериозен и задълбочен дебат за бъдещето на Европа и идея как искаме да живеем в следващите 20-30 г. Дебат, от който да изкристализира общата визия дали ще вървим към по-нататъшно задълбочаване на политическата интеграция и развитие на наднационалното начало, или ще се търси един по-продължителен период на запазване и дори връщане на пълномощия към националните правителства. Едва след като Европа се обедини около едно единно виждане за своето бъдеще, вече ще можем да говорим за инструменти, механизми и пътища за осъществяването му. Обратното би обрекло ЕС на хаотични, разнопосочни мерки, задълбочаващи проблемите. И едва тогава ще можем да говорим за реално лидерство, олицетворяващо и реализиращо тези идеи. Обратното би било подмяна на лидерството с месианство, натоварване с очаквания, че някой друг ще посочи пътя и реши вместо нас проблемите. Практиката показва, че силното лидерство както в ЕС, така и извън него (в държави като Унгария, Полша, Турция, Русия) не задължително води до позитиви.
Междувременно, както показа и дебатът във Великобритания, тези, които пледират за крачка назад, я виждат по-скоро като крачка встрани: ползване на благата от членството, но не и поемане на отговорностите за решаване на общите проблеми на ЕС. Но солидарността в Европа не е благотворителност, а инвестиция в сигурност – както собствената, така и общоевропейската. Задълбочаване на вътрешните дисбаланси носи рискове за общата стабилност.
Другата голяма тема днес е ще се реализира ли брекзит на практика. Още повече, че първите действия на премиера Камерън бяха да осигури неколкомесечен времеви буфер, преди да се предприемат конкретни действия за задействане на прословутия чл. 50 на Лисабонския договор, което е задължително условие, за да започне процедурата по разделяне. Прехвърляйки отговорността на следващия британски премиер, Камерън не само даде възможност за преосмисляне, но и изправи както Великобритания, така и Европа като цяло пред период на продължителна несигурност. Британската дипломация многократно е разчитала на подход при преговорите на принципа 
„не“, за да получим по-добро „да“
Но готовност за нови отстъпки в Европа няма. Великобритания и досега беше галеното дете на ЕС и се ползваше с редица привилегии – започвайки от получаването обратно на значителна част от членския си внос в общия бюджет и стигайки до възможността да участва по свой избор в общоевропейските политики в зависимост от това доколко те я устройват (по тази причина Обединеното кралство не е член на Еврозоната, Шенген и т.н). 
Изтрезняването в британското общество може да бъде силно стимулирано от заявената решимост на Шотландия да предприеме реални действия за отделяне от Обединеното кралство с цел оставане в ЕС. Като провеждането на повторен шотландски референдум за независимост този път има всички изгледи за успех – добавяйки към местните националисти и проевропейски настроените шотландци. А той може да бъде последван от подобни действия и в Северна Ирландия. Което ще изправи британското общество пред необходимостта да преосмисли границите на напускания и разпад.
В тази ситуация се поставя въпросът, дали за България има опасност да остане в периферията на ЕС. Тя е съвсем реална, ако ЕС не се превърне в по-хомогенна структура и евроинтеграцията не постигне ново ниво на развитие. Европа на многото скорости и на различните конфигурации означава
да се институцио-нализира периферното ни положение
Това означава за България да участва активно в дебата за бъдещето на Европа, а не да очаква готови решения, да не снема от дневния си ред членството в Шенген и Еврозоната, да работи целенасочено за решаване на проблемите в областта на правосъдието и борбата с корупцията, за да отпадне механизмът за наблюдение и сътрудничество. С други думи – да се превърне и да се държи като пълноправен член на ЕС.

Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения, бивш посланик във Великобритания