Ердоган променя тактиката, но не и стратегическите цели Печат
Автор Експерт   
Понеделник, 08 Август 2016 14:03

Ердоган променя тактиката, но не и стратегическите цели

Симеон Николов

Преди да замине за Москва турският президент си организира впечатляващ митинг в своя подкрепа, изключително грандомански и щедро, с нескритото намерение за силен пропаганден ефект не само в Европа, но и в щата Пенсилвания, където живее Фатуллах Гюлен, силно тенденциозно наречен „Среща на демокрацията”.

Това обаче не може да прикрие недемократичния и нехуманен характер на действията по реализиране на действителния преврат в страната, нито да оправдае арестуването на журналисти, закриване на медии, уволнение на 21 000 учители и стотици  университетски преподаватели, арестуването на 62 деца и т.н.. Няма как да не напомняме и в бъдеще на Ердоган думите му: „Демокрацията е само един влак, на който се качваме, докато стигнем целта. Джамиите са нашите казарми, минаретата–нашите щикове, куполите– нашите шлемове и вярващите – нашите войници”. Излиза, че на Ердоган му се иска да ни каже, че още не е слязъл от влака.

Фанатизиран лозунг от митинга като „Нареди ни да умрем и ще го направим!", няма нищо общо със „Среща на демокрацията”, а е много сериозен сигнал за раждането на нещо много различно от демокрацията. Все повече мероприятията на Ердоган напомнят за националсоциалистките масови маршове, които после  се насочват срещу малцинствата. Изключването на прокюрдската партия ХДП не е добър знак. В нацистка Германия преследваните бяха евреите, в днешна Турция– гюленистите и кюрдите. Но на зарежеш между 15 и 20 млн от населението си, това няма да свърши добре.

Ердоган получи подкрепата на по–голяма част от хората, защото те не бяха съгласни с военна форма на преврат в държавата, но все пак над 48% от избирателите миналата година показаха, че не са съгласни и с ислямизацията. Освен несъгласието с военните преврати има една втора причина, поради която турският народ прощава на Ердоган и това е демонстрирания от него патриотизъм и стремеж за утвърждаване на турската идентичност. Внушените от Ердоган антиамериканизъм и антизападни настроения  повлияха също за подкрепата на хората. На трето място, обаче, потвърдено от разговори с хора от Турция, известна роля играе и страхът. Няма алтернатива: или си с Ердоган, или си враг, губиш работата си, свободата, дори живота си. За опозиционните партии също няма надежда за следващите поне 3–4 години, а и никой разумен политик не би рискувал страната му да изпадне в кръвопролитна гражданска война при това съотношение на силите, нито да загуби 40% от територията си, защото в момента друг не би могъл да консолидира усилията за запазване целостта на Турция. Т.е. водещо е и желанието да се предотврати разпадането на страната. Все пак е показателно, че в речта на председателя на НРП Кемал Кълъчдарогу присъстваше призива за запазване светския и парламентарен характер на държавата, недопускане политиката в джамиите, казармите, съдебната власт и силно провокативната за събралото се консервативно–религиозно множество тема за ролята и мястото на жената.

 

 

Срещата Путин– Ердоган – промяна на стратегия и тактика, а не на геополитически цели

Промяна на курса на Ердоган за излизане от тоталната изолация /ако изключим Саудитска Арабия/, в която го доведе погрешната неоосманистка политика, започна още преди опита за преврат. Подновяване на отношенията с Израел, прекъснати преди 6 години /май 2010 –та –щурмуването на турския кораб, пробил блокадата пред Газа/, тайните преговори със смъртния си враг – режима на Ассад, седмици  преди преврата и сега срещата на президентите на Турция и Русия, позволяват да се направят следните изводи:

1. Сближаването с Москва е мотивирано основно от икономически интереси, а не е толкова от геополитическа смяна на курса. Стокообменът между двете страни през 2014 г. бе 31 млрд долара, а с услугите– 44 млрд долара, като Русия печелеше повече. Икономическите загуби обаче, са безспорни– санкциите водят до 0,7% спад на турския БВП през 2016 г., руските туристи намаляха с 95%, а турските строителни фирми в Русия загубиха милиарди. Възобновяването на двата големи проекта обаче /Турски поток и АЕЦ/ внасят трайни геополитически елементи в отношенията. Турция не се отказва от амбицията си да стане енергиен разпределителен център. Москва ще успее в известна степен да се противопостави на усилията на Запада за диверсификация на енергийните доставки. Ролята на Украйна като транзитна страна намалява, а договорът й с Русия изтича през 2019 г. През 2016 г. тя трябва да достави 72 милиарда кубически метра руски газ , което е 40 на сто от доставките на руски газ за Европа.

 

2. Сближаването с Израел също е основано на конкретни енергийни интереси– възможността за сделка за доставка на газ от находището Левиатан /обем 620 млрд куб.м. газ/ през Кипър, което би допринесло за намаляване на зависимостта от руски газ /55% от нуждите на Турция се покиват от Газпром/. Разбираемо е, че това не устройва Москва.

 

3. Търсенето на антикюрдски съюзи показва, че въпреки привидния провал на агресивната си геополитическа стратегия, режимът на Ердоган ще продължи да преследва основните си геополитически цели, а задача на задачите ще бъде недопускане на кюрдска автономия на южната граница, особено заради страховете, че такъв базисен демократичен модел би излъчвал нежелателно влияние и върху некюрдски региони в съседство.

 

4. Смяната на курса не е продиктувана от дистанциране на Анкара от Запада заради лансирани обвинения за съпричастност към опита за преврата, а поради провала на опитите да откаже САЩ от плановете им за подкрепа на кюрдите и отказа на Европа /НАТО/  да приеме многократните предложения за инвазия в Северна Сирия под предлог за създаване на зона забранена за полети. Затова тя ще търси подкрепата на Риад, Кайро, Дамаск, Техеран и дори на Москва за прокарване на антикюрдската си политика.

В по–широк план можем да станем свидетили на подсказаното отдавна от Анкара желани за влизане в Шанхайската организация за сътрудничество.

 

Каквито и икономически дивиденти да постигне, те не можгат да заменят икономическите загуби, които ще последват, ако Турция продължи безпрецедентно острия си тон и влошаването на отношенията със Запада.

 

Бързият напредък в промяната на курса на турската политика разбираемо предизвиква някои опасения в европейски политици и в САЩ. Не случайно се подготвя и посещение на държавния секретар на САЩ Джон Кери в Анкара още през този месец.

При воденето на срещи от такъв ранг като Путин–Ердоган и възстановяването на подобни мащабни проекти винаги има допълнителни договорки, компромиси и отстъпки, които могат да се окажат дори по–важни. Те ще бъдат най–вероятно свързани с поведението на Русия и Турция в Сирия и отношението им към Ассад. Репликата на Ердоган в интервю за ТАСС, два дни преди срещата , че урегулирането на ситуацията в Сирия е невъзможно без участието на Русия, подсказа вероятно договорени вече вазимни отстъпки.

За руската страна в сферата на сигурността обаче, има поне три много по–важни въпроси, отколкото икономическите проекти.

– Първо, обвързаността с Турция  да гарантира доколкото е възможно, че като страна по конвенцията от Монтрьо, тя не би трябвало да нарушава същата, пропускайки амрекинаски самолетоносач с придружаващата го корабна групировка, което  би заплашило значително Русия и би предизвикало нейн ответен удар;

– Второ, отношенията с Анкара да позволяват вияние за недопускане на дестабилизирането на пояса от страни по южната граница на Русия: Таджикистан, Туркмения, Узбекистан и др. страни от Средния Изток, за което вече са подготвени отряди на „умерена” ислямска опозиция, които странно защо включват бойци с боен опит в Ислямска държава, изтеглени от Сирия и насочени към тези страни.

– Трето, стратегическото военно сътрудничество, което Турция стартира с Украйна с интерес главно към военната промишленост да не води до укрепване на военния потенциал на Киев и съдействие на екстремистките украински сили и плановете им за снилови действия към Крим /Кримския батальон с участието на турската неофашистка организация Сивите вълци/.

Друг необявен въпрос на срещата в Москва не може да бъде подминат: подкрепата и силното военно присъствие на Турция в Азербайджан. Карабахския кщонфликт, Армения и Азербайджан са издключитгелно важни за Русия.

 

Турция в Черно море

Когато се говори за баланса в Черно море обикновено се пропуска да се спомене за модерния и мощен турски флот /19 подводници,  14 фрегати с крилати ракети, 8 корвети, 4 бързоходни катери, 19 ракетни катери, 14 десантни кораби и др./ и за факта, че минимум 10 американски кораба постоянно се сменят съгласно изискванията на конвенцията от Монтрьо, но присъстват в черноморски води, участват във военни учения заедно с други кораби на страни–членки на НАТО.

Черно море не може да бъде демилитаризирано, но може да не се увеличава военния потенциал и да се ограничи демонстрацията на сила, създаваща голям риск от случайни инциденти и предизвикване на горещ конфликт.

В България се създаде погрешно впечатление, че на срещата на НАТО във Варшаа едва ли не сме наложили вето на предложението за постоянна оперативна група от кораби на страни членки на алианса. Всъщност въпросът остана за разрешаване на следващата среща на НАТО през октомври и той не е снет от дневния ред. Нещо повече, още тогава не бе обърнато внимание, че замисълът  за усилване на военното присъствие в Черно море  включваше и разполагане на военновъздушни сили, например авиоескадрила на САЩ в България или Румъния. Този замисъл може да бъде разширен и с други средства, например за ПВО. Нито България, нито Румъния са се отказали и предложенията валят с пълна сила. Единствено Турция е под въпрос, която замлъкна по темата за корабната групировка в момента, в който тръгна да затопля отново отношенията си с Русия. Казаното от бившият британски външен министър Филип Хамънд за усилването на Източния фланг в северната му част важи в пълна сила и за Черно море: „Тези формирования са нещо като натегната пружина на взривател“.

Турция и военните способности на НАТО

Събитията в Турция безспорно подкопават способностите на НАТО в региона. Появилите се оценки, че тази страна не е незаменима са верни само от военно–оперативни сображения. Но въпросът тук е много по–широк и важен: Турция е важна за стабилността в целия регион и далеч извън него.

Независимо от обтегнатите отношения и взаимни обвинения, не е реалистично страната да напусне НАТО в обозримо бъдеще. Връзката НАТО–Турция беше и си остава брак по сметка, дори на цената на подкрепата за един антидемократичен режим. Парадоксът е, че ако Турция сега кандидатстваше в НАТО, нямаше да отговаря на основните критерий за членство  като стабилна демократична система, мирно разрешаване на териториални и етнически сблъсъци, отстояване на правовата държава, правата на човека и т.н. Но същото важи донякъде за Полша и Унгария.

Във военно отношение ще продължи да разширява влиянието си в региона. Преди 1 ½ години в Катар започна изграждането на първата турска военна база на чужда територия за 3000 военни с катарско финансиране и одобрение от Саудитска Арабия. Азербайджан е изцяло под контрола на турските военни.

 

Когато днес Турция изнудва, рекетира, дори заплашва Запада, сякаш забравяме че именно благодарение на членството си в НАТО тя  получи много повече, отколкото Западът от нея. Гарантирана бе нейната сигурност, но и всяко очевидно несъстоятелно искане, като разполагането на комплексите Пeйтриът по границите й, бе удовлетворявано. В изграждането на нейната военна мощ, насочена в миналото срещу Варшавския договор, са наляти милиарди долари военна помощ.

Прекратяване на предоставяне на информация на разузнавателните служби на САЩ е много по–показателно днес, откокото всякакви антиамериканвски изявления.

Но и нанесените от контрапреврата удар върху армията, сриване на авторитета й, предприетите дълбоки реформи ще се отразят негативно върху боеготовността на въоръжените сили в краткосрочен план.

Турция– ЕС

Причината за абсурдните и нагли тези на официална Анкара, опитите дори да бъдем поучавани в демокрация и обвинявани в подкрепа на тероризма,  трябва да се търсят в:

– намерението изпреварващо с тях да бъде приглушена европейската критика за неизбежните за планирания контрапреврат груби погазвания на демократичните норми, – на второ място – неизпълнение на оставащите условия по споразумението с ЕС като промяна на антитутористичния закон и др.

– на трето и най–важно място- демонстриране на самостоятелност, необходима на Анкара при предстоящите й действия срещу създаването на кюрдска автономия на южната граница.  Просто тактика.

Ердоган бърза да приключи вътрешните си проблеми по потушаване на контролирания опит за преврат за да продължи преследването на жизненоважните си цели на югоизток с други способи. Сценариите са три:

1. Самостоятелно навлизане с въоръжени сили на Сирийска територия, което вече е невъзможно, предвид сигнала, че вероятно са постигнати предварителни договорености с Русия, които ще се пътвърдат на срещата в Москва.

2. Прикриване на границата, подмяна на населението в прочистените от кюрдите градове и продължаване помощта за организации в Сирия, които да не позволят създаването на кюрдска автономия. /По време на преврата имаше информация поне от два–три източника, че Сирийската свободна армия, Ахрар ал Шам и Джейш Ал Ислам, последните две считани за терорстични, са имали готовност да бъдат привлечени за потушаване на преврата.

3. Съчетаване на втората възможност с постигнатите с Путин договорки, което е и най–вероятно.

Отдавна никой не вярва в реално членство на Турция в ЕС в обозримо бъдеще, включително и самият Ердоган, който използва това само за извличане на дивиденти в своя полза. От 35 глави  за 11 години са отворени 15, но е приключена само 1, което означава, че при запазване на същата скорост, на Турция ще са й необходими още 340 години. Продължаването на лъжливия танц обаче се обяснява с взаимната зависимост Турция– ЕС. Турският президент съзнава, че страната му в икономически апсект е силно зависима от европейски инвестиции, а във вътрешнополитически план избирателите му очакват да изпълни обещанието си за визи за богата Европа. Въпреки че Турция е по–зависима от ЕС, отколкото обратно, европейският бизнес е силно заинтересован от запазването на инвестициите си в Турция, а европейските политици изразяват тревога от това, че Ердоган се оглежда за смяна на търговски партньори. Европейският депутат Елмар Брок възкликнта дори: „Като гледам предстоящата среща Путин–Ердоган, силно се надявам да не се превърне във фестивал на автократите.”

 

Президентът на ЕК Жан–Клод Юнкер отхвърли всякакви предложеия за прекратяване на преговорите с Турция за ЕС, освен ако не се въведе отново смъртното наказание, защото си дава сметка, не само за последствията с бежанците и антитерористичната борба, а и за онова огромно мнозинство от 48% турски избиратели, които са проеврпопейски и светски ориентирани и такъв рязък ход на Брюксел би отнел всякакви надежди и вътрешна сила  за борба срещу диктатурата и извоюване на истинска демокрация в бъдеще, а те и без това се чувстват изоставени от Европа.

 

Разделението на мненията по Турция не е само между отделните европейски страни, а и вътре в самите правителства: например между позициите на външния министър и премиера на Швеция.

В най–новото допитване до общественото мнение в Германия се оказа, че 66% от немците са за спиране на преговорите с Турция за приемане в ЕС. 69% са за незабавно спиране на плащанията по споразумението за бежанците, 52% са за излизане от същото споразумение с Турция. 90% от анкетираните смятат, че там демокрацията е в опасност.

 

Ако ЕС се поддаде на изднудването на Турция и премахне визите, ще загуби твърде много от авторитета си, а последствията ще са разгромяващи по отношение на по–нататъшните преговори с Турция и финансирането на споразумението с бежанците.

 

Основният въпрос, който безпокои по отношение сигурността в Турция, е дали крайно консервативно–религиозните среди, които Ердоган изведе на улицата, няма да се радикализират до степен, че той да не може да ги овладее. Разправата, на която ще се отдадат тези сили може да разпали гражданска война, която да излезе от района на Източна Турция и обхване цялата страна. А това ще оозначават нови бежански вълни към Европа.

Другото опасение е, че слабостта на Ердоган да използва огромната маса турски емигранти в Европа като инструмент и средства за подкрепа и респективно за натиск, изнася несигурността от Турция в западноевропейските страни. Но турският президент вижда в този фактор възможност за една идеологизирана и утвърждаваща турската идентичност политика. За съжаление обаче, радикализирането на турците в Европа вече започна и се изрази не само в протести, но и в сблъсъци и нападения над мирни граждани и обекти на турски и кюрдски организации.

В Германия турската общонст е дълбоко разделенна, а се  констатира вече и отчуждение на немците от живеещите и работещи там турски граждани.

Заплахата от миграционна вълна

Рискът от нова мигрантска вълна, вследствие на неспазване или суспендиране на споразумението Турция–ЕС наистина е висок, въпреки че и двете страни не би трябвало да имат интерес от такова негативно развитие. В края на 2015 г. ЕК прогнозира, че се очакват още 3 милиона мигранти до 2017 г. включитено, но засега увеличаването е далеч от тези очаквания.

Във връзка със събитията след 15 юли в Турция, бяха изтеглени турските представители, занимаващи се с изпълнение на споразумението по размяна на бежанци с Гърция и не бяха изпратени нови такива. Това затрудни работата. Но когато Анкара обвинява Европа, сякаш не се сещаме да обърнем внимание на предизвиканите от нея затруднения.

Турската страна и преди преврата не изпълняваше споразумението с ЕС. За първи път конкретни числа бяха посочени към 12 юли и се разбра, че докато ЕС е приела 800 мигранти, от Гърция в Турция са върнати 468 бежанци. Турция забранява излизането на сирийци, притежаващи визи за Германия например. Организацията по бежанците към ООН призова Анкара да не забранява на добре образовани сирийци като инженери и лекари да продължат пътя си към ЕС, но без резултат.

Дори западноевропейски политици допускат грешката да твърдят, че Турция се придържала към споразумението и „изхранвала” 3 млн бежанци. Всъщност от 2,7 млн само 280 000 са настанени в лагери, останалите са пръснати в цялата страна и нито могат организирано да бъдат насочени в бежански поток, нито директно да бъдат финансирани, освен евентуално с проекти в образованието и други, за което турската страна не пожела да даде конкретника, когато бяха договаряни три плюс три милиарда.

Освен заминалите за Европа, има бежанци от Източна Турция, които  се завръщат в Сирия. Бъдещ миграционен поток може да се формира от следните 4 категории:

– организирано от останалите в лагери над 200 000 души;

– няколко стотин хиляди сирийци, които през 2017 г. ще придобият правото на турски паспорт, а евентуално либерализиране на визовия режив от ЕС ще облекчи пътуванията им;

– 700 000 кюрди, вътрешноразселени от гражданската война в Източна Турция, болшенството от които обаче са много бедни и едва ли могжат да си позволят пътуване, но част от тях имат роднини в Германия, Франция и Швеция;

– търсещи политическо убежище турски граждани след масовите арести, уволнения, затваряне на редакции, училища, както и предстоящ натиск срещу част от бизнеса.

 

Потенциалът за бежански потоци в бъдеще обаче е гигантски: първо от страни с население от 25 милиона като Сирия до такива с 200 милиона като Пакистан. Второ, от страни, в които се водят граждански войни като Йемен /40 млн/, Сомалия /12 млн/, Мали /16 млн/, Южен Судан /12 млн/ и др. Трето, от страни с огромна разлика в жизнения стандарт: доходите им са 100 пъти по–ниски от тези в Гермяния например. В Афганистан търсещите работа са 75% от населението. А в България идват бежанци главно от Афганистан, Пакистан и по–малко от Сирия.

 

Подхранваната илюзия, че можем да бъдем някакъв остров на сигурността, защото никой не искал да остава, е фатално сбъркана! В дългосрочен план сегашната мигрантска криза би могла да се овладее за около 15 години, ако се окаже силна икономическа подкрепа на тези страни, ако се инвестира в образованието на населението им, ако се спрат доставките на оръжия и се разбият мрежите на трафикантите. В протеивн случай след 2–3 десетилетия Европа изцяло ще се промени, а прогнозата на ЦРУ на САЩ за възникване на нови  мюссюлмански държави на стария континент и откъсване на части от територията на днешни европейски държави, ще се окаже   много реална.