Геополитическата слепота на Ердоган със заявката му срещу Иран ще ощети и съседите Печат
Автор Експерт   
Неделя, 19 Февруари 2017 22:07

Геополитическата слепота на Ердоган със заявката му срещу Иран ще ощети и съседите

Зорница Илиева

В турбулентния свят, в който живеем в епохата на Тръмп и Путин, някои лидери са толкова повратливи в стил „обръщане на палачинката“ в политиките си, че дори сериозните анализатори трудно успяват да се ориентират в ситуация на уж внезапно преориентиране и коментарите им често остават в зоната на предположенията.

В това отношение турският президент Ердоган е толкова обигран, че може да му се връчи палмата на първенството. От етап на замръзнали до степен на трайно смразени отношения с Русия след свалянето на руския СУ-24 по сирийско-турската граница той съумя не само да възстанови връзките с Москва, но и да съдейства за достигане на връх в търговията между двете страни в размер на 100 млрд. Поне така преди дни пишат в „Икономист“.

Както казват в статията, „Ердоган реши да бъде приятел с Путин, защото да му е враг е болезнено“. Засега не е решен въпросът с износа за необятния руски пазар на турските хранителни продукти, но проектите за атомната електроцентрала „Аккою“ и „Турски поток“ се придвижват. После се постигна чрез преговори прекратяване на огъня в Алепо, Сирия, а месец след това се обяви план за прекратяване на огъня в цяла Сирия.

Даже убийството на руския посланик в Анкара не успя да влоши отново отношенията, а „европейските и американските дипломати в турската столица наблюдаваха отстрани случващото се“. Известно е, че за постигане на цели и реализиране на лични амбиции Ердоган е в състояние да преминава лесно от обвинения /включително нелицеприятни/ към комплименти към лидери на други държави или политически противници вътре в страната.

Не са тайна взаимните обвинения за подпомагане например на „Ислямска държава“, ИД, които идваха и от Анкара, и от Москва, но напоследък двете страни са на етап съгласуване на въздушни нападения над тази организация в Сирия. Разбира се, че Путин и Ердоган имат различен поглед върху събития и процеси на геополитическата сцена и като силни политически лидери имат различни очаквания и стратегии, различни национални интереси и принципи. „Икономист“ не е пропуснал да подчертае, че Ердоган е обърнал поглед към Москва, за да осигури предимство на своите позиции и искания към Запада, най-вече САЩ, с които отношенията напоследък се приемаха за проблемни. Особено след опита за преврат от 15 юли, за чието организиране бе обвинен Фетуллах Гюлен, живеещ от десетилетие в Пенсилвания, САЩ.

Но преди дни на Мюнхенската конференция по сигурността турският премиер Йълдъръм призовава НАТО, доминирано от Вашингтон, да засили военното си присъствие по южния, включително югоизточния фланг на организацията, и то с думи като: „НАТО не трябва да губи възпиращата и отбранителната си способност“, което е пълно противоречие на интересите на Русия, която не приема разпростирането на НАТО по територии, които са около границите й.

Счита се, че Путин е разчитал чрез сближаване с Ердоган да отслаби и самото НАТО, тъй като Турция е един от проблемните членове на тази организация. Известни са изказвания, които определят Турция като „съюзник в НАТО, на който не може да се има доверие“. В самата Турция често има становища на активни членове на управляващата ПСР и редица висши военни за отказ от поети ангажименти към НАТО.

При чистките след опита за преврат хиляди западно ориентирани военни и служители бяха уволнени, казват в „Икономист“, а това било начин „да се отвори пътят за тези, които са по-топло ориентирани към Русия“. В същото време някак изведнъж се оказва, че е започнал процес „за намаляване на истерията срещу САЩ, започнала след 15 юли“, което е сигнал, че след влизането на Тръмп в Белия дом се заема позиция на изчакване с цел изясняване на отношения в собствена полза, а това отново довежда до „обръщане на палачинката“ в Ердогановата политика. Припомнят се дори думи на един бивш турски президент, че „да установиш отношения с голяма държава е все едно да влезеш в леглото с мечка, а ако мечката е руска, най-добре е да стоиш буден“.

Няма съмнение, че очакването САЩ да решат да удовлетворят искането на турските власти да бъде върнат в страната Гюлен е едно от условията за възстановяване на „отлични отношения“ с Вашингтон. Другото е, разбира се, „слагане на юзди“ на отношенията на Държавния департамент с YPG /военната организация на сирийските кюрди/, т.е. САЩ да спрат подкрепата си за организациите на сирийките кюрди, които са им съюзник в битките по суша с ИД на територията на Сирия.

Именно Сирия е онази ябълка на раздора, която не само противопоставя големите в лицето на САЩ и Русия, но принуждава Анкара да „обръща палачинката“ ту на Изток, ту на Запад, за да избегне сбъдването на вечния свой кошмар – кюрдска държава при съседите, която може да прелее на собствената й територия. До Москва се изпраща писмо с искане да се затвори представителството на YPG/PYD в руската столица, а с операцията „Ефратски щит“ срещу ИД в Сирия и обявяване на „зона за сигурност“, в която нямат право да летят самолети на сирийската армия на президента Асад, се обръща поглед на Запад.

След като реши, че САЩ имат за цел създаване в Северна Сирия на „държава на ПКК“, което не само би „кантонизирало Сирия“, но и разделило Турция, Анкара се включи в преговорите в Астана, Казахстан, за да се договори с Москва и Техеран за спиране на огъня в Сирия и намиране на компромисен изход от кървавата ситуация в тази страна. Което минава чрез битки за ликвидиране на ИД. Но на практика включва и намеса във вътрешните работи на Дамаск, защото турски въоръжени сили се намират на чужда територия без санкции на ООН или покана от официалната власт в Сирия.

Още повече че в стремежа си за създаване на зоната за сигурност на запад от р. Ефрат до Рака Турция създава и национална армия, която била с цел да защитава населението от ИД и от… Асад. В една страна няма как да има две национални армии. Един вид Сирия се разделя.

И тук вече идва нов обратен турски ход, този път по отношение на Иран, основен играч в региона на Близкия изток и дългогодишен поддръжник на президента Асад, с когото са водени преговорите в Астана, Казахстан, за изход от сирийската криза. В рамките на неотдавнашното си посещение в страните от Залива, на една пресконференция в Бахрейн, Ердоган заявява, че е „необходимо да се справим с персийския национализъм“.

Наблюдателите веднага разчетоха в тези думи влияние на слова на Тръмп по отношение на Иран, което отново е „обръщане на палачинката“, защото в турската външна политика Иран винаги е бил представян като един от най-важните съседи на Турция, с който я свързват традиционно приятелство и силни търговски връзки.

Бригаден генерал Беязит Караташ веднага по този повод е изразил становище, че „САЩ никога не са искали да имаме добри отношения с Иран, и от думите на Ердоган никоя държава в региона няма полза, защото, ако направите вътрешната и външна политика на религиозна основа, няма как да бъдете успешни“. От своя страна бригаден генерал Сонер Полат, председател на Центъра за национални стратегии, казва, че „това изявление на Ердоган срещу Иран, с който седнахме на една маса в Астана и постигнахме договорка, може да се определи като геополитическа слепота“.

Защото, „ако се създаде Голям Кюрдистан, страните, които ще бъдат разделени, са не само Турция, ами и Ирак, Сирия и Иран“. „Геополитическата слепота“ е в резултат на точно такъв „източен курназлък“, при който дадена страна ощетява съседи, а в дългосрочен план това ще доведе до загуби. Дори в краткосрочен план да има печалби.

Причината е, че с „подобни думи се нараняват държави с цел да се харесате на саудитите, но така нарушавате баланси в региона и това е в полза на Запада“. Няма как подобен обрат в позиции да не предизвика коментари в Анкара, но те остават в сянката на кампанията за гласуване с „да“ или „не“ на предстоящия на 16 април референдум, който ще отчете гласа на турските граждани в полза или срещу промените в конституцията за превръщане на страната в президентска република.

Но експерти /като доц. Саит Йелмаз, специалист по външна политика и национална сигурност/ няма как да не обърнат внимание в дълбочина върху „сценариите, които Тръмп иска да прилага по отношение на Иран“, в които Турция явно има своя роля. Анкара и Техеран дълго време наистина действаха съгласувано, защото интересите и на двете страни са за запазване на националните държави в региона.

Считаше се, че ако не бъде защитена националната цялост, неминуемо ще се появи едно терористично блато и ще се отиде към много опасен сценарий. Въпросът е защо сега, пита доц. Йелмаз, Ердоган под влияние на Саудитска Арабия и другите сунитски страни от Залива реши да говори за „персийски национализъм“ и така да внушава иранска заплаха, което е в полза на САЩ и Израел, защото разваля единството в региона? Дали наистина заедно с Тръмп дойде отново на дневен ред т.нар. „ирански сценарий“? Защото Москва и Техеран имат развиващо се сътрудничество и договарят на регионална основа изход от сирийския батак? Може би това, което стана в Сирия, се опитват да го направят в Иран? И вместо американски войници за разрешаване на конфликта се вкарват един срещу друг мюсюлмани? Отново политика на „разделяй и владей“ в чужд интерес? Или просто се вбива клин между съюзници, които Москва се опитва да привлече, за да избегне прилаганата от Запада политика на изолация и омаломощаване?

Да се стопира политиката на Русия за запазване на териториална цялост, държавност и водеща роля на геополитическата сцена? Отговорите явно ще се получат след време. Засега един от особено приближените до властта в Турция вестници, „Йени Шафак“, който дълго време критикуваше САЩ, особено след опита за преврат от 15 юли, в Деня на влюбените излезе със заглавие „Единен фронт срещу Иран“.

Редица наблюдатели в Турция са убедени, че телефонните разговори на Тръмп с Ердоган, с лидерите в Катар, Кувейт и Ирак са имали за цел да се породи религиозна интрига за изолиране на Иран и оттам за подклаждане отново на сунитско-шиитското противоборство.

Явно политиката за използване на т.нар. умерен ислям като оръжие за постигане на дадени цели не е изоставена и при Тръмп, а раздорите на религиозна основа оставят трайни следи и сеят нестихваща омраза сред и без това консервативните общества в Близкия изток. Напомнянето, че след намесата на САЩ ситуацията в страни като Йемен, Либия, Ирак, Афганистан, Сирия е плачевна и „доведе до кръв и сълзи“, е само аргумент на опоненти на политиката на Ердоган за намеса в съседни държави. За тях „Иран е комшия, приятел и ортак в съдбата“, защото след 1639 г. не е имало случай двете страни да са воювали. Тогава е била подписана спогодбата „Касръ-ширин“, която е поставила здрави основи на съвместно мирно съществуване.

„Турският народ трябва да гледа не със западни, а със свои собствени очи“, казват в опозиционната преса в Турция. Доколкото я има. Независимо че премиерът Йълдъръм доста се е ядосал на въпроси на журналисти в Малта, където е бил на официално посещение преди срещата по сигурността в Мюнхен, които са го питали за свободата на медиите в Турция.

Проправителствените медии като „Сабах“ и „Стар“ незабавно излязоха със заглавия, че Йълдъръм е изнесъл „урок по медийна свобода на журналистите в Малта“. Но отговор на въпрос за броя на журналистите, които се намират в затвор, няма. Има мнение, че „свободата на медиите е отделно и различно нещо, защото с техните механизми се дава широка подкрепа на тероризма“. И се отправя призив към ЕС да поднови отварянето на нови глави в преговорния процес за влизане на Турция в ЕС.

При положение че Ердоган заявява отново, че след референдума и положителния отговор на турските граждани в полза на президентска република ще подпише указ за връщане на смъртното наказание? Но такава е т.нар. гъвкава политика на Ердоган, която наистина толкова често обръща палачинката, че никой не е сигурен дали е приятел, враг или просто временно съратник. Но вече 15 години успява не само да задържи властта, но и да реализира амбициите си за още повече власт. Бил мечтал още докато бил кмет на Истанбул, да превърне страната в президентска република.

Право на турските граждани е да преценят дали това е добре за тях. Друг е въпросът с политиките извън страната. Участието в различни сценарии исторически доказано е с краткосрочен ефект. Тук вече да му мислят съседите. За геополитическите лидери е сигурно, че са наясно. Защото те са играчите.