Амбициите на ЕС за стратегическа автономия в отбраната и шансовете на България Печат
Автор Експерт   
Четвъртък, 19 Октомври 2017 10:54

Амбициите на ЕС за стратегическа автономия в отбраната и шансовете на България

Симеон Николов

Доклад на конференцията „Заедно в сигурността. Ролята на България в общата европейска отбрана”, 16. 10. 2017 г. , София

В България досега темата за по–дълбока интеграция в общата политика за сигурност и отбрана е повдигана най вече на експертно ниво и е  дискутирана епизодично, като в малкото специализирани публикации и доклади се очертани сравнително добре основните проблеми и предимства, както и опасения, докато истинският обществен дебат всъщност не се е състоял.

Затова организираната на 16 октомври дискусия ”Заедно в сигурността, ролята на България в общата европейска отбрана”, както и излязлата от печат само преди два месеца книга „ Стратегическата автономия и отбраната на Европа”, събрала изключително богат материал за потенциала за военна интеграция на всички страни–членки на ЕС и позициите на правителства, политически партии, експерти и общественост, имат особено голямо значение за информирания избор на бъдещото ни развитие в сферата на сигурността.

 

Средата за сигурност

В основата на идеята за задълбочаване на Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС без съмнение стои коренно променената среда за сигурност, чиято мултиполярност доведе и до диверсифициране на заплахите върху политическата, обществената и икономичекска сфера и тяхната взаимообвързаност. Глобализацията също оказва влияние върху това развитие и размива границите между вътрешна и външна сигурност. Новите стратегически заплахи, чието приоритизиране винаги поражда спорове, са: тероризма като явление по принцип и обявената от носителите му война на цивилизования свят, а в частност тероризма на „Ислямска държава” и амбициите й да завладява територии и създава свой халифат; бежанските потоци от Близкия Изток и Африка, опасения за промяна на етническия състав на населението и нарастване на престъпността; разпространение на оръжията за масово унищожение и ракетни технологии; хакерски атаки срещу критична инфраструктура и развиване на киберспособности не само за защита, но и за агресия срещу други държави; регионалните конфликти и т.н. провалени държави”, които създават нестабилност; търговията с наркотици и хора и нейната обвързаност с тероризма.

Към тези, изложени и в документите на ЕС заплахи обаче, следва да прибавим:

ислямизацията на Еропа, радикализацията на част от обществото и дестабилизиране на демократични държави; борбата за енергийни ресурси между държавите доби нова острота,  а  прилаганите  средства и прийоми в нея увеличават рисковете от сблъсъци и дестабилизиране на цели региони;  съчетаването или наслагването на заплахи, водещи в една и съща посока – периодично, но дългосрочно  дестабилизиране на Европа – от миграционната криза, от ислямизацията, от веригата от терористични атаки, от евентуален ефект на доминото на проявите на сепаратизъм.

 

Върху средата за сигурност влияе и ставащото в Турция и насоката, в която Ердоган води страната си. Възниква въпросът, колко дълго още Турция ще се смята за надежден партньор на НАТО, след като съмнения в това има както във Вашингтон, така и в Брюксел. На този фон повод за размишления е позицията, изразена от министъра по европейските въпроси Омер Челик, че „Сигурността на европейския континент не може да бъде гарантиран без Турция и дългоочакваната европейска армия не може да бъде създадена без участието на турските въоръжени сили.”

 

Излизането на Великобритания от ЕС прави Европейския съюз по–слаб в амбицията му да бъде играч на световната сцена, но същевременно отпушва досегашното блокиране от страна на Лондон на  инициативите към европейска интеграция в сферата на отбраната.

 

Фактори, определящи необходимоста от военна интеграция

Отговорите на въпроса, защо сме принудени да говорим за необходимост от по–дълбока военна интеграция, стигаща дори до идеята за Европейска армия в едно по–далечно бъдеще, са от политичесски, организационен, финансов и военен характер.

 

Първо, различията на страните–членки в оценката на геополитическите рискове и различните им интереси, за съжаление пречеха досега да се формира  обща стратегическа култура и правеше трудно разбирателството по общите военни инструменти,  инфраструктура и подходи.

За разлика от авторите на българския доклад за състоянието на отбраната, в ЕС ясно бе формулирано, че понастоящем не е в състояние нито да гарантира съгурността на собствените си граждани, нито да допринесе ефективно за борба срещу опасностите и нарушаването на сигурността и мира в стратегическите съседни райони и в останалия свят.  В сегашната си форма ЕС не еспособен да взема бързи решения.

Общата политика за сигурност и отбрана се очерта като една от малкото останали области, в която повечето от страните могат да се разберат за една обща политика и покажат солидарност, не на последно място защото съгласно проучванията болшенството от гражданите го очакват.

 

Второ, ЕС си даде сметка, че в сегашното си състояние не може да отговори на собствените си амбиции да бъде геополитически фактор, въпреки своята икономическа мощ. Нейната „мека сила”, както казва Жан–Клод Юнкер, нека да не бъдем наивни, с нарастване на опасностите около нас вече е недостатъчна. Една обединена Европа може да играе ролята на посредник между САЩ, Китай, Русия и Близкия Изток, ако не продължи сегашния път, застращаващ я от разпад, според някои автори в Европа. Тя може да постигне глобално влияние само в рамките на ЕС и с взаимодействие с НАТО. Но досега Общата политика за сигурност и отбрана оставаше най–слабото звено в европейската интеграция. Отношенията в Съюза се нуждаят от консолидиране за да може да бъде приет като партньор навън. Със заявеното  излизане на Великобритания от ЕС отпадна блокирането на идеята за Европейска армия и нарастна ролята на Франция и Германия, които стоят зад нея.

 

Трето,  постепенното намаляване на военните бюджети след края на Студената война се отрази отрицателно върху военните способности на повечето европейски страни. Едва след срещата на НАТО в Уелс започна леко увеличаване на същите в 17 държави, сравнително се запазиха  нивата в 3 страни–членки /Гърция, Холандия и Словакия/ и продължи  намаляването на военните бюджети в 6 държави / Белгия, Дания, Италия, Хърватия, Португалия, Словения и Кипър/.

 

Четвърто, дублирането на въоръжението и техниката се превърна в проблем, водещ до разхищаване на финансов ресурс от над 25 млрд евро от общо 200 млрд, което е в особена тежест на по–малките страни. Европейският парламент предупреждаваще за това още през 2011 г.: над 20 нови програми за бронирани машини, 6 различни програми за подводници и 3 текущи програми за бойни самолети. Страните–членки на ЕС имат на въоръжение 37 различни транспортни бронирани машини и 19 типа различни бойни самолети. Затова сътрудничеството между страните още в процеса на планиране става неизбежно, ако ЕС иска да премахне дефицита от способности.

 

Пето, обявените от ЕС четири ключови военни способности не могат да бъдат постигнати самостоятелно от отделни страни: зареждане във въздуха, сателитни комуникации, киберотбрана, развитие производството на дронове. В Генералната стратегия  от юни 2016 г. изрично е посочено: „Страните членки остават суверенни в реенията си по отбрана, но при придобиване и поддържане на много от тези способнтости и сътрудничеството в тези области изисква спешна координация.

 

Реалистично ли е намерението за военна интеграция  и възможни сценарий

Законосъобразно решение бе намерено в един нов момент, внесен в Лисабонския договор /2007 г, член 42, параграф 6 , който определя т.н. „Постоянно структурирано сътрудничество”: „Страните–членки, които отговарят на по–високи критерий по отношение на военните способности и са влезли помежду си в по–дълбоки задължения в сътрудничество и участие в мисии с най–високи изисквания, основават Постоянно структурирано сътрудничество”, реализирлащо се по изискванита на член 46. С това става ясно, че не най–бавните или обременени с най– големи съмнения или колебания трябва да определят темпото на интеграция, а особено ангажираните. Тук трябва обаче да се добави, че все пак е необходимо съгласието на страните–членки.

Тази нова отправна точка, списъкът от критерий и механизмът за оценка на кандидатите обаче, поражда опасения на някои по–малки и по–слаби страни, които не отговарят на съответните критерий по отношенвие на военните си способности, че докато силните и богатите се обединят, те могат да останат в периферията.

 

Важен момент е, че Лисабонският договор предвиди изрично задължение за солидарност: В случай на въоръжено нападение на територията на страната–членка, другите страни–членки й дължат подкрепа с всички налични сили в съответствие с член 51 от хартата на ООН”. Тази клауза беше активирана за първи път през ноември 2015 г. заради терористичня акт в Париж.

 

Задълбочаването на интеграцията във военната област не започва от нулата.

ЕС провежда собствени военни мисии от 2003 г. : в Македония, Конго, БиХ, Киншаса.

Седем са военните мисии: в Чад, Сомалия, Либия, Мали, Централна Африка, Средиземно море. Цивилните са в Косово, Афганистан, Киншаса, Мали, Нигер, Сомалия.

Общи военни структури бяха създадени с т.н Европейски бойни групи. В една от тях участва и България и дава дежурства съвместно с Румъния, Гърция и Кипър.  Поддържа се инициативата «Единно европейско небе», работи над десетки проекти с военно приложение в Европейската агенция по отбрана и т.н. ЕС и сега провежда 17 военни и цивилни операции по света, ръковдени от пет щаба. Досега и България участваше и участва в такива / БиХ, Украйна/Молдова, Афганистан, Ирак, Палестинсски територии, Грузия, Аденски залив/.

 

Много преди това пътя на двустранното и многостранно бойно сътрудничество бе трасиран от: германо–френската бригада, основана 1989 г.; щаба на Еврокорпуса в Щрасбург с участието на Франция, Германия, Белгия, Испания, Люксембург;

щаба на германо–холандския корпус в Мюнстер /1995 г./; щаба на мултинационалния корпус в Щетин /2000 г./; Европейското въздушно–транпортно командване; общ достъп до стратегически въздушен транспорт за прехвърляне на сили за бързо реагиране, разполагащ с 6 транспортни самолета „Антонов”, дислоцирани в Лайпциг; общ щаб на страните от Бенелюкс в Ден Хелдер; общо формирование за противоминна отбрана на батийските държави с щаб в Естония; мултинационалното командване на  EURFFOR и EUROMARFOR с участието на Франция, Испания, Итаялия и Португалия;  подчиняването на холнадска бригада на командването на германски сили за бързо реагиране; подчиняване на 43–та холандска механизирана бригада под командването на първа танкова дивизия в Германия и подчиняването на германо–холандски танков батальон в Мюнстер на 43 механизирана бригада на Холандия; Последните примери от т.г. са присъединяването на румъннската 81 механизирана бригада и чешката 4–та бригада за бързо реагиране  към германския Бундесвер.

 

С внесения през декември 2016 г. от върховиня представител по външната политика, сигурност и отбрана г–жа Могерини План за реализация на Глобалната стратегия за външна политика и политика за сигурност от юни 2016 г. бяха начертани конкретни стъпки за идентифициране на нуждите от цивилен и военен капацитет, задълбочаване на сътрудничеството  върху нуждите на ЕС.

 

Важна роля се отделя на Европейската агенция по отбрана за развитие на отбранителните способности, научни изследвания, доставки и въоръжение, кoето изисква предварителни определяне на необходимите нужди, планиране и консултации.

 

В бъдеще страните–членки би трябвало не само да  обединяват командните структури и способности, а по–силно, отколкото досега да споделят и заедно изпълняват задачи– не всяка армия трябва да може всичко. Времето на националните универсални армии отминава безвъзвратно. Към рамковата концепция от 2014 г. за предоставяне на европейски способности чрез група от нации, които искат да си сътрудничат по–интензивно , отколкото досега, координирани от една т.н. „рамкова нация” се присъединиха 16 страни–членки на НАТО. Прави впечатление обаче, че в това не са активни Франция, Италия и Великобритания.

 

От трите сценария, които предложи Документът за размисъл относно бъдещето на европейската отбрана за преминаване към съюз за сигурност и отбрана до 2025 г.  / 1. Съюз за сигурност и отбрана, 2. Споделена сигурност и отбрана и 3. Обща отбрана и сигурност /, очевидно, че вторият се очертава като най–реалистичен, въпреки че е натоварен с много амбиции.

При първият вариант не само че се запазва сегашното статукво, но се влиза дори в противоречие с основни документи /договори/ като например оставането на национално ниво на реакции срещу заплахи, като тероризъм, въпреки записаното в Лисабонския договор задължение за солидарност, което вече дори беше приложено след терористичните атаки в Париж.

Третият вариант пък очевидно не е реалистичен в посочените срокове и мащаби предвид на позициите на някои страни, дефицит на солидарност и невъзможността да се преструктурира ефективно отбранително–индустриалния  сектор в Европа. Макар и при него се срещат неуместни формулировки като тази, че „Заплахите за сигурността ще бъдат обект на системен мониторинг”. Какво пречи такъв да се осъществява дори на сегашния етап и задължително още при втория сценарий? От друга страна координирането на сценарий за реакция при кибератаки е в сферата на фантастиката при сегашните тромави механизми и би било възможно само при наличие на единна европейска държава. Предложения като Постоянни европейски морски сили и Европейски сили за гражданска отбрана са по–скоро реалистични в регионални формати, но не и като общоевропейски. Третият сценарий предлага впрочем това, на което трябва да е способен и НАТО.

Въпреки формулирането на три сценария, посоката е една и съща: „Само ако изградим общ Отбранителен съюз, гражданите ни ще се чувстват сигурни”. Показателно е също, че и трите сценария започват с въпроса за солидарността, което очевидно е един от основните проблеми и тя градира от „доброволна” при първия сценарий, такава „във финансов и оперативен план” при втория и „превръщането й в „норма” при третия сценарий. Сътрудничеството с НАТО, засегнато на трето място и в трите сценарии е почти неизменно: „по–интензивно” при първия, „задълбочаване и подобряване координацията” при втория и повишена устойчивост при третия сценарий. При вторият сценарий обаче, ние наистина изграждаме способности, а не „Европейска армия”.

Реакции на страните–членки: НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС

Основният повод за скептицизъм в някои страни–членки на ЕС е предполаганото дублиране на структури с НАТО. Такива изразяват 7 страни: Естония, Хърватия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и Словения. Преследването на целта за по–силна Обща политика за сигурност и отбрана и в крайна сметка европейска армия поражда у някои дори опасения за отслабване на НАТО.

Страните, които се стремят да разсеят тези съмнения са Германия, Франция, Испания и Италия.

Това показва, че все още не се е състояла истинската дискусия по тематиката. Някои страни одобряват предложенията за сътрудничество в сферата на Отбранителната индустрия, но частично отхвърлят засилването на военния вектор на Общата политика за сигурност и отбрана.

От осемте страни, които през 2012 г. се обединиха около идеята за Европейска армия и на срещата си във Варшава излязоха с декларация „Бъдещето на Европа”, днес едниствено Полша е преминала към лагера на скептиците.

 

На практика обаче, въпреки някои различия, двете организаци НАТО и ЕС се сближиха още повече, подписвайки Обща декларация през юли 2016 г. на срещата на върха на НАТО във Варшава, която определи тясното сътрудничество между тях в 7 области, подкрепено с 42 предложения за реализация. Това означава на практика съгласуване и планиране на политическо и администартивно ниво.

 

Предвид на различията в ЕС, все още непредсказуемите последици от Брекзит,  многото различни отбранителни традиции, интереси вътре в Съюза, би било нереалистично и несъответстващо на днешните цели да очакваме един скок и бърза реализация на Отбранителен съюз и обща армия. Но затова е още по–важно прилагането на принципа на Постоянното структурирано сътрудничество  бързо и с конкретни и успешни проекти, утвържадаване на инструментариума като принос за разсейване на скептицизма, който има у някои.

 

Какво трябва да се направи още на европейско и на национално ниво?

А/ На европейско ниво

1. Предвид на значителните различия относно структури, командване, парламентарен контрол и др. експертите, подготвили сборника „Стратегическата автономия и отбраната на Европа” предлагат провеждане на пълен общ преглед на сектора за сигурност в ЕС, позволяващ изводи за състоянието и перспективите на развитие.

2. Поради отдаване на национален суверенитет би трябвало да се регулират национални условия за това. Подобни казуси вече са решавани със създаване на вътрешен пазар или въвеждане на обща валута.

3. Предвид на това, че в един преходен период се очертава да има паралелни структури, а целта е интегрирана Европейска армия, би следвало да се очертае ясна пътна карта.

4. Висящ е въпроса за ролята на ядрените сили във Франция / а доскоро и във Великобритания/, дали ще съществуват в или паралелно на интегрираните европейски сили.

5. В преговорите с Великобритания за напускане на Общността трябва да се търсят възможности за запазване на участието й в някои сфери на сигурността, предвид военноморските й и военновъздушни способности, ролята й в Европейската агенция по отбрана като високотехнологична нация, участието й в мисии на ЕС, в структури на ЕС като Европол, Cepol, Olaf и др. Или да се преразпределят някои нейни квоти.

6. Доколко една Европейска армия би променила отношенията между ЕС и НАТО? Ако изхождаме от подписаната на 08 07 2016 г. във Вашингтон Декларация между двата съюза, то „Едно силно НАТО и един силен ЕС взаимно си въздействат и стават по–силни. Те взаимно се допълват, а не се конкурират и  няма вероятност промяната да се отразят на трансатлантическите отношения.

Лансираната от някои автори теза обаче, че САЩ и ЕС трябвало да бъдат под шапката на НАТО е фундаментално погрешна. НАТО има също своите слабости, грешки и необходимост от реформи. Но не генерали и чиновници –секретари би трябвало да определят, политизират и изострят  важни политики в международните отношения, а обратно: военните структури са инструмента, а не команден пулт за развитието на европейския континент и света или втори център на власт.

 

Европейската отбранително–технологична и индустриална база

По отношение на отбранитената индустрия ЕС също не стартира от нулата, но едва през 2007 г. прие стратегията за Европейска отбранително–технологична и индустриална база, която набеляза три цели: националните отбранителни индустрии да бъдат насочени към една общоевропейска отбранителна цел; да се създадат истински европейски структури;  в резултат на тези две стъпки Европа да стане като цяло по–независима.

Идеята беше да се хармонизира европейската отбранителна политика  и индустриална среда и постепенната интеграция да доведе до независимост в сигурността на доставките на ниво ЕС, вместо на национално ниво.

 

Глобалните промени в отбранителния индустриален свят обаче ще имат съществено влияние върху замисъла за задълбочаване на общата европейска отбрана. Общият извод се свежда до това, че докато правителствата продължават да мислят национално, отбранителната индустрия действа все повече глобално. Конкретно: намаляват европейските отбранителни бюджети; нараства зависимостта на отбранителната индустрия от износ в чужбина; възниква комплексна мрежа от цивилни и военни индустрии, технологии  ипродукти, отличаваща се с нарастваща скорост на инвестиране.

Има известна погрешна представа за обема на европейската отбранителна индустрия. Нейният дял поне от стоте най–големи оръжейни производители в света  е 28%, докато делът на северноамериканската е 52%. Важно е да отбележим, че Източна Еропа има само 11% дял в този оборот. При това има огромна разлика между оръжейните компании и способностите ми, индустриалния им капацитет и конкурентноспособност.

В сравнение с цивилната индустрия обемът на отбранителната индустрия в Европа е дори много малък: първите 30 най–големи компании имат общ оборот от 86–90 милиарда евро, което е само 1/3–та от този на Фолксваген за 2015 г. Повечето страни предпочитат държавния контрол върху отбранитената индустрия /Франция, Полша/, в други по–голямата част е приватизирана /Великобритаия, отчасти Германия/. Но продължава да съществува разделение на 28 национални пазари и 28 национални политики по отношение на отбранителни технологии, пазари, доставки, износ.

Друга важна характеристика, която е незаобиколима в процеса на еврпопейска интеграция е, че най–големите компании са повече глобални, отколкото европейски играчи на пазара – BAE-Systems, Airbus, Finmeccanica, Tales   и др. Петте най–гореми реализират две трети от оборота.

ЕС произвежда наистина много платформи и компотенти в рамките на соствените граници, но той е зависим от износа на военната си продукция и от вноса на суровини като волфрам, твърди дискове и др. Даже може да се твърди, че Европа е почти напълно  зависима от американски и израелски доставчици при големите безпилотни  самолети и изцяло зависи от американското производство на изтребители пето поколение като F-35.

Трябва да се има предвид, че търсенето на европейския пазар е слабо и всеки 5 от 7 европейски оръжейни фирми са зависими от реализацията на износа си, който заема над 50–70% от продукцията им. Германия изнася 71%, Италия– 78%, Испания– 83%, Франция– 84% Великобритания– 94% от военната си продукция.

Има проблем с това, че все по–малко са иновациите в държавно финансиранани отбланителни програми, докато цивилни компании могат да си позволят значителни средства за това. Т.н.  през 2014 г. страните–членки на Европейската агнеция за отбрана са инвестирали 8,7 млрд евро за научни изследвания и развойна дейност, докато само Фолксваген е заделил 11,5 млрд евро за такива цели.

Основният извод от тези тенденции е, че те правят по–малко вероятно страните–членки на ЕС да реализират сегашната визия за европейска отбранителна технологична база. На европейско ниво секторът трудно би могъл да се преструктурира ефективно. В следващите години вследствие на изместване на пазарите и интернационализацията на продукцията той ще се глобализира все по–силно. Все по–трудно ще става да се запазят чисто наионални отбранителни сектори. Възниква въпросът, как Европа ще може да  запази една отбранително–технологична индустрилна база, която да предостави необходимите военни способности на европейските въоръжени сили.

Планът за действие на ЕК предлага някои инструменти, особено правото сама да финансира  изследвания, проекти и придобиване на нови способности, по които може да  има възражения на база еврпейските договори и параметрите на дейността на ЕК. /Член 352 от Договора за начин на работа на ЕС/

Франция и Германия обаче демонстрираха решимост с обявяването на 13 юли 2017 г. проект за общ боен самолет, което ще има далеч стигащи последствия, защото самолетостроенето е ключов индустриален клон и защото се обръща гръб на Вашингтон и Лондон, независимо от технологичните рискове, които се поемат. При това се очаква към проекта да се присъединят Испания и Швеция и други страни. Т.е. Европейската автономия, записана в Глобалната стратегия става малко по–близка.

 

б/ На национално ниво

България– възможнсти и рискове

Интересите на България диктуват да се присъедини към инициативата за обща европейска отбрана, която й гарантира изграждане на военни способности съвместно с други страни–партньори, достъп до ключови способности, които не могат да бъдат постигнати самостоятелно  и оптимизиране в дългосрочен план собствените си военни разходи. Поради голямата си изостаналонст в модернизацията обаче, този ефект не може да се очаква непосредствено, нито пък ни позволява да изчакваме развитието на идеята за задълбочаване на общата европейска политика за сигурност и отбрана.

Напротив, сегашното ни състояние крие риска да не можем да отговорим на критериите и механизмите, които въвежда общата европейска отбрана  за страните, чийто въоръжени сили ще започват да се интегрират. /т.г. изпреварващо и без такива вероятно, бе обявено преподчиняване на  чехска и румънска бригада към структури на Бундесвера./

Ако продълаваме да изоставаме в изгражането на военни способности, може би няма вече да е силно казано или преувеличено, че България не изпълнява в пълен обем нито член 3–ти от Договора на НАТО за самостоятено изграждане на военни способности, преди да разчита на член 5–ти, нито Лисабонския договор, задължаващ страните–членки на ЕС постопенно да подобряват военните си способности. Именно затова от Брюксел ни нарекоха консуматор, а не генератор на сигурност, което трябва да променим.

Предизвикателство за България в подготовката и участието на една обща Европейска отбрана е: хроничният финансов недостиг за военния бюджет, нивото на културата в сигурността на общество и политически елит, чийто плод беше системното пренебрегване на нуждите на армията, демографската криза и професионалната подготовка и реализация на определени слоеве от населението. Алтернативата е изоставяне на политическия популизъм с мантрата «НАТО ни пази», и връщане на военния бюджет на нивата от 2007 г. от 2,3 %. , при 1,3% сега. Осигуряване на приемственост между правителствата, консенсус по въпросите на сигурността  и недопускане на политизиране на армията.

 

От друга страна България също като ЕС не започва от нулата и има вече натрупан опит и потенциал.

Приносът на България в Общата политика по сигурността и отбраната на ЕС се изразява в участие в многонационалните бойни групи на ЕС /Battlegroups/ с шестмесечни дежурства, като елемент от действащата концепция за бързо реагиране на ЕС. Продължава участието в Инициативата «Единно европейско небе», в проекта към нея «Военно приложение на изследователската програма за управление на въздушното движение в единно европейско небе», в програмата за развитие на Европейския флот за въздушен транспорт, в проекта «Мрежа за наблюдение на морското пространство». В рамките на активното и обещаващо  сътрудничеството с Европейската агенция по отбрана  по линия на фондовете за програмния период 2014– 2020 г. бе избран проекта на България «Сателитно базирана космическа система за наблюдение и проследяване– Център в полза на Европа». Проектът предвижда изграждане на територията на България на Европейски център за събиране на данни за обекти в околоземна орбита. От юни 2015 г. България се включи в «Инициативата за планиска подготовка» в рамките на «Обединяване и споделяне» на Европейската агенция по отбраната с още 11 държави.

Опитът, който има натрупан в Българската армия е главно по линия на участие в мисии на НАТО и ЕС и във военни учения. Най–болезнени бяха загубите и поуките в Ирак. В приключилата през 2014 г. операция на НАТО в Афганистан числеността на българския контингент достигаше 420 души, разпределени в два района– Кабул и Кандахар. В операцията на Стабилизиращите сили на НАТО в Косово България участва с 11 военнослужащи в щаба на силите и в тренировъчните групи. В операцията на НАТО за борба срещу тероризма в Средиземно море България участва ежегодно с една българска фрегата. Не е без значение, че много офицери натрупаха опит в командни центрове на НАТО, а други преминаха дългосрочно обучение в чужди военни академии и антитерористични курсове. Само Сухопътните войски обаче, успяват да покрият изискванията на НАТО за участие в операции и мисии извън територията на страната. При ВВС и ВМС се наблюдава значително изоставане. В Сухопътни войски бяха положени  усилия за обобщаване на опита от мисии във вид на стандартни операционни процедури и тактики, които да се изучават и прилагат от подразделенията. През март 2016 г. бе представен сборника «Опитът от участие в операции за поддържане на международния мир»., проект координиран от Европейската група за изследване на армиите и обществото. Особено ценен опит натрупаха в продължение на 10 години медицинските екипи, 160 на брой в Афганистан, Мали и Босна и Херцеговина, който вече е намерил място и в научни трудове.

В операции и мисии на ЕС България участва през 2015 г. в Босна и Херцеговина с 10 военнослужащи и с по 1 военнослужащ в операцията на ЕС в Средиземно море, в тренировъчната мисия в Мали, във военната операция в Централноафриканската република, в Гражданската мисия за наблюдение в Грузия и в Полицейската мисия на ЕС в Афгжанистан. Европейските батальонни групи /Battlegroups/ трябваше да допринесат за по–добро координиране на военните капацитети на отделните държави и по–добро съгласуване на общата външна и военна политика. Но поради това, че никота не бяха задействани, опитът е ограничен. Резултатите бяха незначително модернизиране и очертаване на основните дефицити на способности. А тези формирования  можеха да послужат за елемент от една бъдеща обща Европейска армия.

От системата на военното образование важен център е Висшето военноморско училище във Варна, чиийто дипломи са признати в цял свят, използва модерни методи и оборудване. Във Военната академия в София и Висшето военно училище във Велико Търново се подготвят и кадри от други държави.

Отбранителната индустриална база е важен фактор за успешно участие в една обща Европейска армия. Българските фирми в тази област са специализирани главно в леко стрелково оръжие, артилерийски боеприпаси, разновидности морски мини, разновидности магнитни противотанкови мини, радиостанции, наземни радари, комуникационно-информационни апаратни, радари, оптични мерници, противогази и защитни облекла, бронежелетки, капацитет за ремонт на бронирани машини и авиационнна техника и др. Сред продуктите й са такива, които нямат аналог в света:
противодолазна граната, скачаща граната, задържащи заграждения, магнитни противокорабни мини, взриватели за противотанкови мини, противохеликоптерни мини, бронева защита, КВ и УКВ радиосмутители и др.

Най–полезно за България е  решението за създаване на общ Фонд за европейската отбранителна индустрия по две причини. Страната има нужда от закупване на ограничен брой въоръжение и техника поради по-малката си армия и възможности, поради което те ще бъдат и по–скъпи. Затова общи поръчки от няколко страни от ЕС ще бъдат очевидно по–изгодни. Второто обаче е още по–важно, България разполага с добър научно–технически потенциал, но не успява да довърши уникални проекти, някои от които биват реализирани от чужди фирми, само защото националните средства на научно–технически изследвания  са крайно недостатъчни. Затова идеята за такъв фонд в ЕС ще бъде приветствана.

Предложеният от ЕК документ за размисъл относно бъдещето на европейската отбрана втори сценарий „Споделена сигурност и отбрана” е най–подходящ за България, защото дава шанс за преодоляване на изоставането ни в изграждане на военни способности, частично изключва риска от оставане в една периферия, дава възможности за включване в редица нови инициативи и обещава финансиране на общи проекти. Този сценарий гарантира: пряко ангажиране в защита на държавите–членки, контролиране и защита на външните граници на ЕС, драстично намаляване на дублирането между държавите–членки, участие на България като морска страна в наблюдението и контрола на морските граници. За съжаление, някои постановки в този втори сценарий са фармулирани пожелателно и е въпрос на политическа воля на страните–членки да бъдат реализирани.

В контекста на разлеждания въпрос за интегриране на въоръжените сили на Съюза пред България стоят редица въпроси за изясняване и вземане на решения:

1. Самият дебат ни помага за разбирането на Общата европейска политика за сигурност и отбрана по–силно и като отбранителна политика.

2. Предпоставка за включване на България и други страни–членки е формирането на общостратегическа култура, свързана с правилната оценка на рисковете за сиурността. А дефицитът на такава намираше израз неведнъж в досегашните спорове за това, какво е необходимо на БА.

3. При изготвянето на проекта за актуализирана Стратегия за национална сигурност, чийто срок е края на 2017 г., би трябвало да се отдели повече внимание на мястото на България в бъдещето на Европейската отбрана. В работния проект на същата за съжаление на последно място в т. III.1 „Външна среда за сигурност” в чл. 43 са отбелязани само две изречения, като второто изброява общо замисъла за създаване на европейски способности, адекватни отговори на външни заплахи и т.н. без да стига до същността, шансовете и намеренията на страната ни, още повече, че хоризонтът на предлаганата от ЕС визия и 2025 г.  Същата повърхностност се забелязва и в т. IV.3, член 128, където само се споменава, че „България следва да съдейства за изграждане на Европейски отбранителен съюз”. Сякаш ще „съдействаме” на някой да пресече улицата.   Въобще не се взема предвид факта, че нашите партньори като Германия, Гърция и др. страни разработват нови стратегии, в които поставят вече акцента върху защита на собствената територия и не толкова на мисии в други региони на света.

4. Визниква въпросът за най–удачното и без политически задръжки присъединяване на България към по–голям партньор или регионална военна структура. Важно е, как България би се присъединила към многонационални способности в някои области, които ще се разработят със съдействието на Европейския фонд за отбрана, кои от тях ще са ни необходими  и колко ще ни струва такова присъединяване. Очевидно че има разлика, дали това ще е стратегическия транспорт или морското наблюдение и дистанционно управление на летателни системи.

5. Тъй като Европейският фонд ще предоставя подкрепа само ако повече компании  от няколко държави се обединят по даден проект или ако няколко държави искат да придобият един отбранителен продукт, ще се  наложи България да се  ориенира и  организира контактите с други фирми и страни  на много по–ранен етап. Същото важи и за предварителното ни участие в Програма на ЕС за научни изследвания.

След като се очаква значително увеличаване на многонационални програми и обществени поръчки в области като хеликоптери, разузнаване, химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита, робототехника и кодиращ софтуер, би трябвало българската странa, която има потенциал в някои от тях, предварително да се подготви и участва в такива. Трябва да се има предвид обаче, че обсъжданата на този етап финансова подкрепа само от 20% на проект съвсем няма да е достатъчна.

6. При създаването на Европейски фонд за отбрана и въвеждане на съвместно управление при възлагане на поръчките за по–сложни платформи, очевидно че при закупуване на ново въоръжение ще трябва да подпомагаме европейската отбранителна индустрия и няма да имаме избора за продукция извън границите на съюза, доколкото вторият сценарий започва със солидарността във финансов и оперативен план. Обявеният от Франиця и Германия проект за нов общ боен самолет, отворен за всички други членки, дава представа за решимостта към  действителна стратегическа автономия в отбраната.

7. След представянето на Глобалната стратегия на ЕС в областта на сигурността и отбраната м.г. беше заявено, че „Сигурността и отбраната трябва да бъдат централни теми в Европа”. Въпреки че  приоритетите на българското председателство на Съвета на ЕС вече са определени, първият от тях включва постигане на консенсус по гарантиране сигурността на гражданите и отваря широко поле за дебати и търсене на решения. Осъзнава се необходимостта от консолидиране на отношенията в Съюза. Освен това, през май  2018 г. предстои дебатът за бюджета на ЕС, от който в голяма степен зависи изпълнението на замисъла за Европейски фонд за отбрана. В тези две посоки България следва да лансира своите инициативи. Със сигурност ще има спорове за размера на фонда и за размера на подкрепата на всеки проект.

8. Българската отбранителна индустрия като партньор на българската армия и част от националната сигурност задължително трябва да бъде подкрепяна чрез участието ни в Европейската агенция по отбрана, нейните програми и проекти.  Чрез нашите евродепутати в ЕП, който показа с решенията си през последните години отношението си към ОПСО /2012 г. за консолидация по отношение индустриалната и технлогична база; 2013 г. за подкрепа на изследванията в рамките на програма Хоризонт 2020; 2015–2016 г. за изготвяне на Бяла книга за състоянието на отбраната в Съюза./ На национално ниво е важно рязко да се увеличи финансирането на изследователската и развойна дейност, въпрос който се поставя безрезултатно от над 12 години и доведе до стопяване на безценен капитал от специалисти. Разбира се, подкрепа на дело, а не с доклади на плана за изпълнение на Националната програма за реализиране на Стратегията за развитие на отбранителната индустрия. Включването й и в проектите за модернизация на българската армия, доколкото е възможно, което изисква и дългосрочно и стабилно планиране и прозрачно за военната индустрия провеждане на модернизационния процес. Последните скандали показват, че не толкова нови съвети и съвещания са необходими, колкото спазване на законите, законови регулации, където е необходимо, еднакво отношение към държавни и частни производители и общо представяне с държавна подкрепа на силно конкурентната международна сцена.

9. Предстоящите решения по отношение на развитието на Европейската отбрана, които трябва да вземе България и да прояви инициативи и предложи свои идеи започват от това: подкрепа на създаването на предложената организаия в ЕС и ЕП по линия на Общата политика за сигурност и отбрана;  ще участва ли в главната военна квартира на ЕС, което не е разписано само като право или задължение за всички, но вратата е отворена за сегашни и бъдещи членове;  какъв ще е делът на нашите финансови вноски или за предвиждания Фонд за отбранителната индустрия или ще се намери друго решение; ще предприеме ли стъпки към някои конкретни проекти като: участие и разполагане в България на предлаганата като идея европейска обсерватория, която ще следи инвестициите във високотехнологични разработки като изкуствения интелект, биотехнологиите и суперкомпютрите;  кандидатстване за ситуиране на бъдещата обоевропейска военна академия в България на основание отличните оценки за нашите военно–учебни заведения като ВМУ, ВМА, ВА; а в по–далечно бъдеще и за Специалната европейска агенция за научни изследвания.

Изводи

Създаването на обща Европейска армия в голяма степен ще зависи от геополитическата динамика и фактори, на които България не може да влияе, но и от способността на ЕС да преодолее сегашните си слабости , за което може да допринесе всяка страна–членка. Това ще бъде очевидно един дългосрочен процес и доминиращата роля на САЩ и НАТО ще продължат да определят реакциите на предизвикателствата за сигурността. Усилията на европейските държави би трябвало да бъдат фокусирани върху етапите на създаване на условия и изграждане на Европейската армия. Тенденцията по пътя към многополюсен свят да се формират регионални пространства, нуждаещи се от военни гаранции за сигурността им, най–вероятно ще благоприятства  създадаването първоначално на общи структури както в териториален план, така и по родове войски. На определен етап това не означава отказ от национален суверенитет, за който трябва предварително да се постигне вътрешнонационален консенсус.

 

Забележка след конференцията:

Дефицит на приемственост, визия и професионализъм– пречка за включването ни в обща Европейска отбрана

Политически популизъм, тяснопартийни интереси, двуличие, прикриване на огромни проблеми, мимикрия на полит–коректни политолози вгорчават опита за обществена дискусия по въпросите на сигурността и отбраната. Изключително полезната инициатива за обсъждане на документа на ЕК за бъдещето на Европейската отбрана, която да съдейства за формиране на правителствена позиция, показа, че управляващите продължават да са на ниво от началния етап от  влизането ни в ЕС и НАТО. Премиерът се усъмни в смисъла на модернизацията и призова военните тепърва да му доказват необходимостта от такава, отново противопостави отделни обществени слоеве едни срещу други с въпроса, къде да насочи пари за заплати, а министърът на отбраната защити ремонта на всички стари самолети, които ще източат ресурсите за нов самолет. Политиците както винаги обещават, че ще подкрепят българската военна индустрия с поръчки, за да остават парите в България, но на следващия ден вече не разговарят с нейните представители. Управляващите отново обидиха нашите оръжейници, като излъгаха, че произвеждат стара руска техника, а истината е, че 40% от нея е ново и модерно производство от последните 25 години и 95% от цялото такова е за износ, благодарение на което обемът й вече надхвърля 1 млрд лева годишно! Те споделят с горчивина, че МО е разпратило заданието за нова бронирана машина на пехотата до 10 чужди фирми, а Сдружението на българската отбранителна индустришя е трябвало по „нелегален” начин да се сдобие с него от министерството. Проектът им за такава машина, изработена в България е с 25 до 30% по–евтин.

Така в безмислено противопоставяне на някои позиции на президента и замазване проблемите с отбранителната индустрия, не остава време и място за истинските предизвикателства, пред които е изправена България.

Трябва наистина спешно да престанем със системното пренебрегване на нуждите на армията. Алтернативата е изоставяне на политическия популизъм с мантрата «НАТО ни пази» и връщане на военния бюджет на нивата от 2007 г. от 2,3 %. , при 1,3% сега. Осигуряване на приемственост между правителствата, консенсус по въпросите на сигурността  и недопускане на политизиране на армията.