Сайт недоступен
Служба поддержки

Круглосуточно в Санкт-Петербурге:
+7 (812) 334-12-22
в Москве:
+7 (495) 663-16-12
бесплатно по России:
8-800 100-16-15

Сайт недоступен

Запрашиваемый вами сайт на данный момент недоступен.

Это могло произойти по следующим причинам:

  1. Закончился предоплаченный период услуги хостинга.
  2. Решение о закрытии было принято владельцем сайта.
  3. Были нарушены правила пользования услугой хостинга.

Причина недоступности сайта указана в панели управления и в уведомлении, отправленном на административный e-mail аккаунта.

ЗАЩО БЪЛГАРСКИТЕ ПОСОЛСТВА СА ЗАТВОРЕНИ ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА? Печат
Автор д.и.н. Огнян Гърков   
Четвъртък, 01 Февруари 2001 03:00
Едва ли в обозримо бъдеще лелеяната евроатлантическа и европейска интеграция на България ще замести пълноценно националната идея за поддържане на топла връзка с българската диаспора в чужбина, нараснала през последното десетилетие със стотици хиляди наши съотечественици в разцвета на трудовите си възможности. Помпозният егоцентризъм на “Българския Великден” през пролетта на м.г. илюстрира недвусмислено, че управляващата върхушка има твърде едностранчива, сепаративна и опростенческа представа за смисъла на контакта с българските граждани в чужбина. Пренебрегнати бяха мнозинството от поколенията и сънародниците, живеещи в обширни географски региони и държави, приели българи от десетилетия. Това впечатление се потвърждава и след анализа на актуализираната програма на правителството “България 2001”, в която на тази тема се отделят цифром и словом 5,5 реда. Законът за българите, живеещи извън Република България, е също недостатъчен инструмент за реализиране на тази връзка, след като мнозинството от българските посолства вече са функционално непригодни за каузата поради професионалната дилетанщина на своите ръководители, непознаване на спецификата на българските землячества по света и в страната-домакин, чиновническия подход и равнодушие.

При това законът изхожда от доктрината на етнонационалната държава, а наши съотечественици и принадлежащи към диаспората в чужбина са не само принадлежащи към българския етнос.

       Едва ли и младият ни съотечественик от Австрия е очаквал по-осезаем отзвук след оплакването си по време на миналогодишния “Български Великден”, че посолствата ни в чужбина са затворени за българите: за първи път след 1992 година управляващите свикаха на инструктаж посланиците си от Европа и Северна Америка. Ако се абстрахираме от неизбежните политически мотиви и коментарии, за сетен път изплува азбучната истина, че работата на посолствата ни с българската диаспора в чужбина е тяхно приоритетно задължение, вкл. конституционно. Дано поне част от тях да го изпълняват не само като чиновници - в работно време с приемни часове! Сегашните проблеми на българските граждани в чужбина при контактуване с нашите посолства, са много и нелеко преодолими. Но кои са те?

       Най-важното обективно затруднение произтича от ЛИПСАТА НА НАЦИОНАЛНА ИДЕЯ, въплътена в рационална ДЪРЖАВНА СТРАТЕГИЯ ЗА ПОДДЪРЖАНЕТО НА ВРЪЗКИ С ДИАСПОРАТА В ЧУЖБИНА. През последното десетилетие тя нарасна неимоверно в посока САЩ, Канада, Западна Европа, Южна Африка, Австралия, но се запазва като сходна другост с тази в България. Другост, защото се обогатява от влиянието на страната-домакин върху отделните индивиди в бита, манталитета, културата и другите области на живота. И в чужбина българите от различните вълни на преселвания са социално разслоени, с различни перспективи, жизнена мотивация, политически и религиозни убеждения, с различно гражданство и обществен статут, с различни индивидуални, групови и обществени интереси и амбиции в странство и в родината.

       За целите на българската кауза догматично унифицираният подход към всички съотечественици, живеещи извън България, ще е обречен на неуспех. Рационалният подход би изисквал отчитане на общото и съобразяване поне със съвкупното триединство на следните фактори: 1. географското разположение, място и роля в световното стопанство и международните отношения на страната-домакин 2. отношението й към местните българи 3. главните мотиви, аргументи и амбиции на нашите съотечественици за постоянното или временно преселване. Логично е при набелязването на целите и подхода в процеса на съставянето на стратегия да разграничаваме особеностите в живота на землячествата в САЩ, Канада и Западна Европа от тези в Украйна, Молдова и съседните на България държави, или от тези в Централна Европа; от Близкия Изток, Централна Азия, Латинска Америка и други по-отдалечени географски райони на света. Дори би следвало да се отчитат различията между начина на живот в Северна Америка и в Западна Европа, вкл. по отделни страни.

       Въпреки масовото бягство от българско гражданство в по-развитите държави, не бива да загърбваме тези хора. Те са наши съотечественици, а родолюбието се появява понякога след 2-3 поколения. И след безспорния успех - предстоящото изваждане на България от Шенгенския визов списък, българската диаспора в чужбина ще остане мост към останалата част на света и наш национален потенциал. Тази важна начална стъпка към членство в Европейския съюз - резултат от усилията на всички демократично избрани български правителства в края на ХХ век, не превръща евровизията ни в реалност. Предстоят ни още доста усилия и изживявания, свързани с много труд, пот и сълзи. Жизненият опит в страните-членки на ЕС и НАТО показва, че дори след успешна интеграция евроатлантическите принципи и ценности не изместват идеята за близост с националните другости в странство. Показателно за нас е обстоятелството, че в условията на глобализацията в евроатлантическото пространство национализмът прераства от етнонационализъм в гражданско-политически умерен национализъм , в едно чувство за национална съпричастност.

       На практика в наши дни ключовата изпълнителска роля на свързващи звена с диаспората се отрежда на АГЕНЦИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА, която след тежки и продължителни бюрократични битки през последните 2-3 години и за щастие на сънародниците ни зад граница успя да устои институционалната си независимост от министерството на външните работи, и на БЪЛГАРСКИТЕ ПОСОЛСТВА. Агенцията за българите в чужбина е безспорно полезна институция, въпреки перманентните сътресения, на които е подложена, и омаловажаването й от сегашната държавна администрация.

       Безспорна е също така нуждата от квалифицирани и опитни посолски служители, познаващи спецификата на българските землячества в странство. Поддържането на контакта с българите не е дълг само на консулите (и с тях да се оправдават несполуките). Отговорност носи лиёно и посланикът. Именно тук обаче, е ахилесовата пета на съвременната българска дипломация - в ДЕФИЦИТА НА КОМПЕТЕНТНИ ВИСШИ И СТАРШИ ДИПЛОМАТИ - АДМИНИСТРАТОРИ И КОМУНИКАТОРИ. За илюстрация, сегашните български посланици в Европа и Северна Америка бихме могли да причислим схематично към две по-големи групи:

       Назначения по политически и(ли) лични протекции

       а) местят ги от началото на 90-те години от една държава в друга. При някои с кратко, няколкомесечно прекъсване на мандата в чужбина преди акредитиране в следваща страна. Тук се вписват новоназначеният постоянен представител в ООН (преди това посланик последователно в Италия, Великобритания и Франция) , посланиците във Ватикана (след Страсбург), Швейцария (след Белгия), ЕС (Швеция), Финландия (след Швейцария), Турция (от Германия), Словакия (след Полша);

       б) с различен по време и степен на отговорност стаж в Народното събрание и “реновираната” държавна администрация са посланиците в САЩ (МС), Полша и Испания (НС), Югославия, Швеция, Белгия, Русия, ръководителката на постоянното представителство към ЕС;

       в) посланиците в Гърция, Македония, Албания, Хърватия, Кипър, Австрия, Дания, Германия, Чехия, Украйна (министерски син), временно управляващите в Грузия, Армения, Азербайджан са “нестандартен български принос” в европейската дипломатическа практика.

       Последните трима от посланиците са с бизнес-подготовка и наклонности. Сред останалите има 4-5 научни работници с най-разнообразни специалности, няколко филолози, журналисти, музиколог, библиограф, дори китарист, един актьор (генералният консул в Одеса). В тази група не липсват и екс-партийни секретари на бившата БКП (Чехия). Логично е сред всички тези хора да няма втори дипломат с осанката на Иван Станчов или с доблестта на Никола Карадимов.

       В рамките на изключението: посланици с професионална подготовка и различен опит в дипломацията има в неколцина европейски държави и един-двама извън стария континент.

       Подобен кадрови шаблон се прилага и към подбора на останалите дипломати и административно-техническия състав на посолствата и централата в София.

       От краткия преглед се набива в очи, че през последните 3-4 години в кадровия подбор не са утвърдени очакваните положителни промени в европейски дух, а и картината в посолствата ни в другите части на света също не е по-различна. Основните разлики са, че броят им бе редуциран, равнището на представителност в много от останалите бе занижено, в т.ч. в държави с компактни български колонии, а мнозинството ръководещи българските дипломатически мисии извън Европа и Северна Америка са аматьори, назначени също с политически и(ли) лични протекции. Сравнението с кадровия подход от периода до 9.9.1944 г. би могло да ни наведе на още по-дълбок песимизъм към съвременната практика, за жалост сходна с тази от живковата епоха. Общото между социализма и настоящето е в недоверието към професионализма, в дълбокото неразбиране на дипломатическата професия и призвание. Другите посттоталитарни държави от няколко години се отърсиха от подобна политика и практика с човешките ресурси. Животът показва нееднозначно, че само политическият опит не е достатъчен за успех в работата с българските общности и малцинства зад граница. Политическите или лични протекции също не са гаранция, че посланикът е човек с демократични убеждения, толерантен към други мнения, нещо към което българите в чужбина са особено чувствителни.

       ЗА КВАЛИФИКАЦИЯТА: Абсурдно е посланиците от първата схематична група да имат системни професионални познания и умения. Реалностите в международното им общуване, въпреки острия дефицит на публично достъпна информация на тази тема, не подкрепят подобна хипотеза. За съжаление и МВнР не предлага засега нищо друго, освен кратки развлекателни за участниците курсове в държави с утвърдени демократични системи, но твърде недостатъчни за усвояване и вглъбяване в професията. Имаме ръководители на мисии в държави-членки на НАТО, не владеещи английски или френски език (Полша, Чехия), посланици с много, много оскъдни познания дори за европейските и евроатлантическите структури . . .

       В ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПЛАН българите в чужбина, независимо от собственото им битие, поведение и планове за бъдещето, уважават посланици с КЛАСИЧЕСКИ НРАВСТВЕНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ ДОБРОДЕТЕЛИ: родолюбие, комуникативност, коректност, честност, чувство за отговорност, достъпност и пр. Оттук и недоверието към немалка част от съвременното дипломатическо попълнение, сред чиито приоритети предимно преобладават личните: бягство от отговорност и от служебна натовареност, себеуреждане, безметежно съществуване в лукс и практикуване на личен бизнес под държавен чадър, в някои случаи “подготовка за промяна на постоянното местожителство”. Логично е такива сановници да нямат време за контакти с “реализирали се вече в чужбина” българи, освен ако мотивът не е личен интерес.

       Често ДИАЛОГЪТ ПОСОЛСТВО - ДИАСПОРА НЕ СЕ ПОЛУЧАВА поради:

  •        командно-административния стил на някои посланици, дължащ се на наслоения от миналото или компенсиране на комплекси за малоценност. Резултатът обикновено е взаимно отбягване;

  • “неоидеологическо” симплифициране, лозунгарство и дори папагалщина при представяне на държавната политика пред чуждестранна и българска аудитория в странство. Трудно е да се убеждават, вкл. и съотечественици в определени тези, ако те не са преосмислени през призмата на местния манталитет и ценностна система;

  • несъобразяване с реалностите, професионално неумение, неразбиране спецификата на българската диаспора, която рядко е единна; некомуникативност и неспособност за извоюване на доверието й чрез индивидуално и групово лобиране;

  • нетолерантност към плурализма в мисленето, изразяваща се в доктринерска (само)ограниченост на посолски служители, дължаща се на страха, че не се изявяват достатъчно енергично като представители на политическите си и(ли) лични покровители;

  • личният живот на посланика: диаспората не респектира неуравновесени , надменни и корумпирани представители на държавата, а по-възрастните ни съотечественици обикновено са консервативни традиционалисти и не възприемат екстравагантности и предразположеност към различни девиации на близко общуване и пр.

       Много тежък проблем е ЛИПСАТА НА ДОСТАТЪЧНО КОМПЕТЕНТНО ОПЕРАТИВНО РЪКОВОДСТВО В СОФИЯ, ръководство с РЕАЛИСТИЧНА ВИЗИЯ за бъдещето. Не че българите в странство са ангели, или че родолюбието не обзема много от тях след време и в чужбина, но българската диаспора в някои европейски столици не се е провинила, за да се опитват МВнР и министерството на културата да й отнемат помещения от земляческите клубове, изградени с нейно участие. Междувпрочем българската общественост в страната и в чужбина нямат никаква информация за плановете на МВнР за бъдещето на български имоти зад границата, някои от които са средища за местните българи. А това не улеснява близостта им с България! В случая със съжаление можем да констатираме ОПАСНОСТ ОТ МУЛТИПЛИЦИРАНЕ НА ЧИНОВНИЧЕСКАТА НЕКОМПЕТЕНТНОСТ на равнище централа - задгранични мисии. Още повече, че през последните 3-4 години на ключови позиции в министерството на външните работи бе внедрена кохорта от най-усърдни апологети на “възродителния” процес, разнопосочни “сътрудници” на миналия режим и потомци на тоталитарната номенклатура. Те отдавна се оглеждат за посланически постове, но подобни представители могат само да нанесат ущърб върху трудно градимия имидж на държавата сред диаспората и чуждестранните ни партньори и да разколебаят доверието към правдоподобността на реформите в България.

       В ЗАКЛЮЧЕНИЕ, съвременна рецепта за диалога посолства - диаспора в чужбина не съществува. Може би, предвид на това, че в сегашния им състав доста от посолствата са слабо функционални, за да се справят успешно с подобно предизвикателство, би следвало да се обмисли нов концептуален механизъм със структури за работата с българите в чужбина. Вероятно най-уместно би било тази дейност да се реализира предимно чрез НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИ ЦЕЛЕВИ ОРГАНИЗАЦИИ, каквито са по същество съществуващите в много страни землячески сдружения и клубове. Това не отменя обаче конституционния дълг на държавата. Необходими са целенасочени, последователни и систематични усилия за изграждане на действени дипломатически и външнополитически механизми за защита на правата и статуса на хората, принадлежащи към българските общности и малцинства зад граница, както и за защита на българските граждани в чужбина с оглед поддържането на национално съзнание и утвърждаване на чувство за съпричастност на всички българи извън страната със стремежа за съзиждане на България като съвременна демократична държава.

       Същевременно, предвид твърде своеобразни тълкувания на естеството на дипломатическата и консулската дейност, сред някои посланици битува убеждението, че диалогът с местните българи едва ли не е единствената им мисия в чужбина. Но поне професионалните азбучни истини би следвало да им се разясняват в министерството на външните работи с думи прости.