НЕФТЪТ И ПРИРОДНИЯТ ГАЗ КАТО ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР Печат
Автор Емил Асемиров   
Неделя, 01 Октомври 2006 03:02
През 20. век суровият петрол се превърна в най-използваната суровина в световната икономика. Освен суровина за производството на различни индустрии нефтът е и основният енергиен източник в съвременния свят – с дял от около 1/3. Цените на нефта показват тенденция на постоянно нарастване в дългосрочна перспектива поради постоянно нарастващото търсене и ограничените възможности за неговото производство. Огромното мнозинство страни в света не разполагат със собствени находища или те са със съвсем скромен капацитет, затова техните национални икономики са изцяло зависими от вноса на суров петрол или петролни продукти. Зависимостта обаче винаги има две страни – държавите производителки и износителки на нефт са също така силно зависими от колебанията на петролните пазари. Производството на суров петрол, както и на неговия основен заместител засега природния газ постоянно нараства, но това не води до дългосрочно задържане на цените на едно стабилно равнище, още по-малко до тяхното чувствително намаляване (както е например при цените на дрехите и битовата електроника). Въздействието от повишението на цените на петрола и природния газ е основен фактор, определящ развитието на всички модерни икономики – както на страните износителки, така и на страните нетни вносителки и потребителки.
През втората половина на 20. в. цените на петрола все повече се определят от политически фактори, които изместват „класическата пазарна логика”. Като основен фактор за растежа на цените на петрола обикновено се представят (от заинтересовани среди) регулациите и координацията на ценовата политика, наложена от ОПЕК (Организацията на страните износителки на петрол, създадена през 1960 г.). Максималната производствена квота, която ОПЕК е разрешила на своите 11 страни членки – Иран, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Венецуела, Катар, Индонезия, Либия, Обединените арабски емирства, Алжир и Нигерия е общо 28 милиона барела дневно при световно потребление от 80 млн. барела на ден. По този начин се цели поддържането на определено равнище на предлагането и оттам на цените на суровия петрол.
След избухването на войната през октомври 1973 г. когато Египет, Сирия и Йордания нападат Израел на еврейския празник „йом кипур”, арабските държави от ОПЕК налагат петролно ембарго на страните, подкрепящи Израел и намаляват производството си с 5 млн. барела дневно (1 барел е 158,9 литра или около 136 кг в зависимост от плътността на нефта). Така възниква първата голяма световна петролна криза – цената на 1 барел скача от 9 долара през октомври до над 40 долара през декември 1973 г. След няколко месеца ембаргото е отменено, но цените не се връщат на предвоенното равнище.
Ислямската революция от 1979 г., която помита прозападния шахски режим в Иран и последвалото нападение на Ирак над Иран през септември 1980 г. води до продължителна осемгодишна война между двете големи страни производителки на петрол, която има за резултат сериозно свиване на производството и последваща втора голяма световна петролна криза. През 1982 г. цената на петрола надминава 82 дол. за барел. Това води до предприемане на мерки за повишаване на енергийната ефективност и внедряване на нови енергоспестяващи технологии в развитите държави, оттук и търсенето на нефт се понижава, дори и след спадането на неговите цени.
През 80-те години страните от ОПЕК се опитват чрез намаляване на количеството на предлагания нефт в света (чрез квотите за добив) да стабилизират цените на приемливо за тях равнище. Повечето страни обаче не се придържат към наложените им квоти. Като най-голям производител и износител Саудитска Арабия се отказва да работи за поддържане на високи цени и повишава добива си от 2 на 5 млн. барела дневно. Увеличеното предлагане води до намаляване цената до 25 дол. за барел. След това цените на суровия петрол се движат с леки до средни флуктуации.

През 2005-2006 г. се наблюдава поредното рязко повишаване на цените на петрола поради нестабилната обстановка в Близкия Изток и войната на САЩ в Ирак.
През 2005 г. ураганът Катрина води до временно затваряне на 90% от производствените мощности за петрол в Мексиканския залив.
Търсенето на петрол в света – от САЩ, другите развити страни, и от новите развиващи се пазарни икономики, особено Китай и Индия, непрекъснато расте. Инвестирането в скъпоструващи енергоспестяващи технологии засега е още в начален етап в развиващите се икономики, чиито индустрии са силно енергоемки и ресурсоемки. Повишеното търсене на световните пазари води до повишаване на цените на петрола и до поддържането им на високо, „пазарно” равнище. Разбира се, на един силно регулиран и подложен на целенасочени политически въздействия пазар, какъвто е петролния и газовия, е повече от неуместно и наивно да се говори за пазарни цени. Цените тук са просто олигополни, картелни, а в някои случаи, като например при доставките на природен газ за голяма част от Европа от „Газпром” са чисто монополни.

Разходите за добив на нефт, и оттам себестойността и печалбата като компоненти от цената му, са различни в различните части на света. В Саудитска Арабия и страните от Персийския залив те са обикновено 2-3 долара на барел, в Русия са 11-13 дол., а в северните канадски провинции – над 20 дол. за барел. Това прави добивът на петрол от много находища нерентабилен.
Световните запаси от нефт през 2004 г. се оценяват на 1 188,6 млрд. барела, което е с 56 % повече от оценката на световните запаси през 1984 г. и 16,8% повече от оценката на световните запаси през 1994 г. Страните с най-големи доказани петролни запаси са Саудитска Арабия с 22,1%; Иран с 11,1% от световните запаси; Ирак с 9,7%; Кувейт с 8,3%, ОАЕ с 8,2%; Венесуела с 6,5%; Русия с 6,1%; Либия и Казахстан с по 3,3%. Страните от ОПЕК разполагат с близо три четвърти от световните запаси, страните от ОНД – с 10,2%, страните от ОИСР – 7%, а останалите страни – около 15 %. В Близкия Изток се намират около 62% от доказаните нефтени запаси на света, в Европа и Евразия – около 12%, в Африка – 9%, в Северна Америка – 5 %.

Световното производство на нефт през 2004 г. възлиза на 80,6 млн. барела дневно, а потреблението му в света по статистически данни излиза дори малко по-голямо - 80,8 млн. барела дневно. Петролните рафинерии са разположени предимно в близост до големите потребители, а не до мястото на добив на суровината. Над 52% от петрола в света се преработва на територията на страните – членки на ОИСР. Същевременно техният дял от световното потребление на суров петрол е 59,8% (за 2004 г.) Най-голям преработвателен капацитет имат САЩ – 20,1%, следвани от Китай – 6,9%, Русия – 6,4%, Япония – 5,4%. Страните членки на ОИСР разполагат със запаси осигуряващи им добива на петрол за следващите 11 години при запазване на сегашните равнища на производство; страните от Сев. Америка – за 12 години; Азиатско-Тихоокеанския регион – за 14 години, а Европа и Евразия (вкл. ОНД и Турция) – за 22 години. В същото време страните от Близкия Изток и ОПЕК разполагат с петролни запаси за 80 години производство със същите темпове. Доказаните до момента запаси на нефт в света могат да стигнат за поддържане на сегашното равнище на производство на суров петрол за още 41 години.
Най-голям потребител на петрол в света си остават САЩ с 20,5 млн. барела дневно през 2004 г. или над една четвърт от световното потребление. През 2002 г. Китай измества Япония от второто място като потребител на петрол и през 2004 г. делът на Китай в световното потребление е 8,2%, а на Япония е 6,4%. Ако се спре вноса на нефт и нефтопродукти, развитите страни биха разполагали с количества от тях, покриващи нуждите на техните икономики за по-малко от 10 години. Откритите запаси от нефт в страните от ОИСР ще покрият нуждите на тяхното потребление само за 5 години, докато страните от Близкия Изток разполагат с петрол за практически неограничени бъдещи периоди. За последните 10 години Китай се превърна от страна, изнасяща петрол във втория по големина вносител на суров петрол след САЩ. САЩ имат дял от 24,9% от световното потребление и 26,8% от световния внос на петрол.

Таблица 1: Търговия с нефт и нефтопродукти през 2004 г.


 

Износ на нефт и нефтопродукти (хил.барела/ден)

 

Дял от световния износ (%)

 

Внос на нефт и нефтопродукти (хил.барела/ден)

 

Дял от световния внос (%)

 

Салдо

Северна Америка, в т.ч.

5208

10.8

14300

29.7

-9092

САЩ

991

2.1

12898

26.8

-11907

Канада

2148

4.5

1171

2.4

977

Мексико

2070

4.3

231

0.5

1838

Южна и Централна Америка

3233

6.7

1089

2.3

2145

Европа

1993

4.1

12538

26.1

-10545

ОНД/бивш СССР

6440

13.4

96

0.2

6344

Близък изток

19630

40.8

316

0.7

19315

Африка

7210

15.0

1171

2.4

6040

Азия и Австралия, в т.ч.

3089

6.4

18601

38.7

-15513

Китай

385

0.8

3410

7.1

-3025

Япония

79

0.2

5203

10.8

-5124

 

Общо за света

 

48110

 

100.0

 

48110

 

100.0

 

0

Източник: Бритиш Петролиум

Докато вносът на нефт в Европа е предимно от страните от ОНД (42.6% от общия внос в Европа) и страните от Близкия изток (25.7%), то вносът на петрол в Съединените щати е диверсифициран сред повече региони от света. През 2004 г. водещите региони във вноса на нефт и нефтопродукти в САЩ са страните от Централна и Южна Америка – 20.5%, Близкия изток – 19.6%, Африка – 16.4%, Канада – 16.4%, Мексико – 12.8%, Европа – 7.5% и др. Вносът на петрол в страните от Азия е в голяма степен географски концентриран, като над три четвърти от вноса на нефт е от региона на Близкия изток.

Според анализатори от МВФ всяко дългосрочно увеличение на цените на петрола с 10% води в най-общия случай до намаляване на световния растеж между 0.1 и 0.15%. Повишаването на цените на петрола оказва непосредствено влияние върху цените на нефтопродуктите, главно на горивата, и оказва инфлационен натиск върху икономиката. По-високата инфлация и свитото потребление на горивата (високите цени намаляват търсенето им), могат да забавят икономическия растеж. Най-сериозно засегнатите от високите цени на суровината са транспорта и индустрията. Скъпата суровина повишава себестойността на продукцията в редица индустриални производства и намалява конкурентоспособността на националните стоки на международните пазари. Дългосрочното увеличение на цените на петрола забавя икономическия растеж в страните от ЕС и други регионални интеграционни общности, които са основен търговски партньор на малките страни с отворена икономика, и това се отразява негативно върху износа.
Очакванията са в бъдеще цените на горивата да останат високи, затова е необходимо да се търсят възможности за намаляване зависимостта на националните икономики от международните цени на петрола в дългосрочен аспект. От първостепенна важност е да се насърчават инвестициите в нови преработвателни мощности и технологии за повишаване на енергийната ефективност на икономиката. За България, и за всички страни вносителки на нефт изходът е в развитието на политика на енергийна ефективност и увеличаване на дела на алтернативните горива, използвани в световната икономика.

Страните от нашия регион като например България, Гърция, БЮР Македония, Сърбия, Черна гора са бедни на петролни залежи и разчитат на внос – основно от Русия, Иран, Саудитска Арабия, Либия и Египет. Петролът е най-важният източник на гориво за тях. Но делът на петролния пазар, макар и бавно намалява, тъй като природния газ става все по-важен. Очаква се до 2025 г. петролът и природния газ да задоволяват около 50-60% от енергийните нужди на страните от Югоизточна Европа. Въпреки, че се очаква Близкият Изток да остане главният доставчик на петрол, петролът от Русия и региона на Каспийско море ще стане още по-важен, след построяването на новите тръбопроводи.

ПРОЕКТИ ЗА НЕФТОПРОВОДИ
Увеличаващите се количества нефт, добиван в Русия и Каспийския регион и малкия капацитет на черноморските проливи (Босфора и Дарданелите), допълнително ограничен от въведените от страна на Турция строги правила, с официално провъзгласена цел снижаване на екологичния риск при преминаване на големи танкери, са предпоставка за заобикаляне (байпас) на този маршрут, чрез изграждане на нефтопроводи, каквато е идеята на проекта за свързване на пристанищата Бургас (България) и Александруполис (Гърция). Поради стратегическото си значение проектът е включен в Четвъртия синтезиран доклад на ЕК за напредъка на енергийното партньорство между Русия и ЕС. Проектът Бургас – Александруполис е на обща стойност 681 млн. евро. Средствата, необходими за изграждането му се осигуряват на принципа на проектното финансиране от партньорите в Международна проектна компания (МПК) , създадена с цел изграждане и експлоатация на нефтопровода.
Дължината на нефтопровода през територията на България и Гърция е 270 км; дължината на трасето през България е 155 км; диаметър на тръбата – 36 инча; възможност за транспортиране между 600 000 и 800 000 барела на ден (около 35 млн. тона, като за неговата рентабилност е необходимо транзитиране на 300 хил. барела/дневно); ще има 2 помпени станции; терминалът при Александруполис е с възможност за използване на танкери между 100 и 150 хил. тона.
Планира се доставките на нефт за нефтопровода Бургас - Александруполис да бъдат осигурени от нефтодобиващите компании в Каспийския регион. Все още се водят преговори за гарантиране на необходимите количества суров петрол. Доставките на нефт, транспортиран по нефтопровода, ще бъдат насочени към Черноморския, Адриатическия и Средиземноморския региони.
Предвижда се, в началото на експлоатацията да се пренасят 10 млн. тона суров петрол на година, пет години по-късно – 15 млн. тона, а след второто разширение (планирано да се извърши 14 години след въвеждането в експлоатация) – 35 млн. тона.
Правителството на Казахстан определя проекта като приоритетен, наред с петролопроводите Одеса-Броди-Плоцк и Констанца-Омишал-Триест – на Заседание на съвета за сътрудничество ЕС-Казахстан на 05.04.2006 г.
Има Решение на българското правителство за създаване на “Проектната компания Нефтопровод Бургас-Александруполис-БГ”, с акционери “Универсален терминал Бургас” АД (75%) и “Булгаргаз” ЕАД – на заседание на МС на 03.05.2006 г. Компанията ще участва като акционер в международната проектна компания с дял, но не по-малък от 24,5% и право на глас при вземането на всички важни решения, което предстои да бъде договорено с подписване на меморандум между страните участнички.
Избран е координатор на проекта от руска страна - смесеното дружество на Тюменската нефтена компания и Бритиш Петролиъм (ТНК-BP).
От руска страна е изготвен и изпратен за съгласуване Проект на междудържавно споразумение за изграждане на петролопровода със следните ангажименти: от страна на Русия – безпрепятствен пренос на петрол; от страна на България и Гърция – пълна политическа подкрепа на фирмите, които ще поемат изграждането и експлоатацията на петролопровода, неналагане на такси и мита на пристанищата в Бургас и Александрополис и гарантиране изключителното право на ползване на петролопровода от консорциума, който ще бъде учреден.

Проект “АМБО” – Нефтопровод “Бургас-Скопие-Вльора”
Проектът предвижда изграждане на петролопровод за транспортиране на суров петрол (от Каспийския регион и Казахстан) с цел създаване на “байпас” на Босфора, предвид натовареността на Проливите и опасността от екологично замърсяване. АМБО е част от утвърдения от ЕС през април 1994 г. Паневропейски мултифункционален транспортен коридор (Европейски коридор № VIII), включващ изграждането на магистрала, ж.п. линия, газопровод и оптически кабел. Коридорът е получил силната подкрепа на САЩ чрез американската Инициатива за развитие на Южните Балкани (SBDI). Проектът е включен от българската страна в подписаната от България, Р Македония, Албания, а на по-късен етап и Италия - “Декларация за намерения относно изграждане, укрепване и развитие на енергийната инфраструктура по трасето на Европейски коридор № VIII” – през декември 2003 г., в рамките на Атинския процес.
- Дължина на нефтопровода през България, Македония и Албания– 898 км;
- На територията на България – 480 км;
- Диаметър на тръбата – 36 инча;
- Ще има 4 помпени станции с обща инсталирана мощност 60-65 МВт;
- Възможност за транспортиране на 750 000 барела на ден (35 млн. тона годишно).
Общата стойност на проекта е в диапазон от 1,3 млрд. щ. долара до 2,2 млрд. щ. долара, в зависимост от фактическата цена на стоманените тръби и дължината на трасето през Македония.
Структурата на финансирането на проекта ще бъде 75% заемен и 25% собствен капитал (средствата ще бъдат осигурено от частни инвеститори, които ще имат дялово участие в бъдещата инвестиционна компания за реализацията на проекта, която ще закупи консорциум АМБО). Водят се преговори с частни компании и международни финансови институции за осигуряване на финансирането. Договорени са полици за проектния риск.
До този момент България и Република Македония са изготвили становища и бележки относно представения за съгласуване проект на Конвенция между България, Македония и Албания. Предстои да бъде проведено заседание на Комисията за институционална подкрепа по Меморандума за изграждането на петролопровода Бургас-Вльора.
АМБО Корпорейшън трябва да бъде регистрирана като инвестиционна компания, което е необходимо условие за водене на преговори по текста на Конвенцията и нейното подписването. Основен акцент от българска страна по време на предстоящите преговори ще бъде поставен върху адаптирането на проекта на Тристранна конвенция към българското законодателство, международни ангажименти, практика и интереси. Тристранната конвенция ще подлежи на ратифициране от Народното събрание на Република България.
Предстои да се организира и групата от акционери, които ще участват с 25 % собствено финансиране в реализацията на проекта. Това ще са български инвеститори, чуждестранни частни финансови институции и корпорации, които се интересуват от корабоплаване и строителство. АМБО е получила писмено потвърждение от „Ексън Мобил" (Exxon Mobil), че желаят да подпишат договори „take or pay" за доставки на нефт. Преговаря се и с „Бритиш Петролиум" (ВР), „Ажип" (Agip) и „Шеврон Тексако" (Shevron Texaco). След оформянето на инвеститорската група ще бъде създадено смесено дружество (джойнт венчър) между трите правителства, финансови институции и частни фондове за финансиране.


Природният газ (на примера на Гърция)
Две трети от необходимия й природния газ Гърция внася от Русия, а останалата част от Алжир. Гърция има намерение да разнообрази източниците си на природен газ със страни като Иран и Азербайджан чрез нови проекти за тръбопровод, включващи газопровода на Южен Кавказ и планираното свързване на Турция и Гърция.
През 2005 г. правителствата на Гърция и Италия подписаха споразумение за построяването на газопровод, свързващ двете държави през морето. Очаква се газопроводът с дължина 497 мили и капацитет от 253 млрд. куб. фута годишно да влезе в експлоатация през 2010 г.
Гръцката индустрия за природен газ се контролира от държавната компания DEPA (Greek Public Gas Company), създадена през 1988 г. През юли 1997 г. DEPA започна да внася природен газ от Русия през България. Гърция има 20 годишен договор с руския Газекспорт за купуване на приблизително 99 млрд куб. фута природен газ годишно. Крайният срок на договора е 2016 г.
През юли 2000 г. Турция и Гърция се договориха да развият връзките между газовите си мрежи. Понастоящем двете страни работят по проект на ЕС – INOGATE (Interstate Oil Gas Transport to Europe) – който осъществява техническа помощ за модернизиране транспорта на петрол и газ в Централна Европа и Азия. През юли 2005 г. започна строежа на турско-гръцкия тръбопровод с природен газ, който в бъдеще е възможно да бъде свързан с гръцко-италианския тръбопровод.
Гърция е по-напред не само от България в разнообразяването на газовите си доставки. През 1999 г. Гърция започна изпълнението на 21-годишен договор за ежегодно закупуване на 24 млрд. куб. фута втечнен природен газ от алжирската Sonatrach. Гърция има един терминал за втечнен природен газ близо до Атина с капацитет от 23 млрд.куб. фута годишно.
Разширението на капацитета на газопреносната инфраструктура за транзит на руски природен газ за Гърция, както и използването на тази изградена газова инфраструктура за газификация на Югозападна България, е един от основните приоритети, заложени в Концепцията за участие на Р България в регионалните енергийни пазари и в общия енергиен пазар на ЕС. Заинтересованите страни “Газэкспорт” и “Булгаргаз” в края на 2004 г. се договориха за значително увеличение на транзита за Гърция, както и използването на транзитната мрежа за газификацията на Югозападна България. Проектът е включен в приоритетите на Транс-европейските енергийни мрежи TEN-E (Decision No 1229/2003/EC от 26.06.2003 г.).
Транзитът на природен газ в Гърция за трета поредна година бележи увеличение, което за 2005 г. в сравнение с 2004 г. е от 9,7 % (2 425 млн. куб. м).

Проект за газопроводи “Набуко”
Това е Трансгранична инициатива за изграждането на газопровод от Каспийския регион, Иран, Ирак и Египет (чрез свързване с Трансмашрекския газопровод в Близкия Изток) през Турция, България, Румъния и Унгария за Австрия (Газов център “Баумгартен”), а оттам и за страните от Централна и Западна Европа. Успешната реализация на Проекта ще даде възможност за свързване на Каспийския регион и Близкия изток (които, съвместно, са вторият по конвенционални запаси на природен газ регион в света) с Европейския газов пазар. Към момента, тази връзка е възпрепятствана от липса на инфраструктура (газопроводи и компресорни станции) между двата региона.
Поради стратегическото си значение, Проектът е определен като един от приоритетните в Общата енергийна политика на ЕС и включен през 2003 г. в програмата “Транс-европейски мрежи - енергетика” на Европейската комисия.
Проектът има и българската правителствена подкрепа, като с оглед активизиране и институционално подпомагане на процесите по осъществяването му, с Решение на Министерския съвет, прието на заседание на 27.12.2005 г., е създадена Междуведомствена работна група за подкрепа на проектите за изграждане на транзитни газопроводи и нефтопроводи през територията на Република България, под председателството на българския премиер.
Страни-партньори по проекта са: “Булгаргаз” ЕАД (България), Botas (Турция), Transgaz S.A. (Румъния), MOL Natural Gas Transmission Pls (Унгария) и OMV Gas GmbH (Австрия).
- Диаметър на тръбата: 1 400 мм (56”)
- Дължина: 3 300 км
- Преносен капацитет: максимален капацитет 31 млрд. куб.м/годишно
- Инвестиции: 4,6 млрд. евро
Цялостния график за изпълнение на проекта включва: проучване (2003-2005 г. - изпълнено), разработване (2006-2008 г.), строителство (2008-2011 г.), въвеждане в експлоатация (2011 г.). През 2005 г. приключи предварителното проучване. Финансовите и юридическите аспекти на проучванията продължават, като се планира правната част да приключи в рамките на 2006 г., а разработването на финансовия пакет - през 2007 г.
Изграждането (респективно – експлоатацията), ще бъде осъществено поетапно, както следва:
1) Трасе “Анкара – Баумгартен” (капацитет до 8 млрд. куб. м. годишно) - 2008-2010
2) Изграждане на останалата част от мрежата на турска територия – 2011-2012 г.
3) Изграждане на компресорни станции (достигане на пълен капацитет за пренос от 25-31 млрд. куб. м. годишно) – 2014-2016 г.

Завършена е работата по актуализиране на икономическите оценки на проекта, от гледна точка необходимостта от хармонизирането на отделни технически параметри на инфраструктурата на територията на Р Турция.
Продължава работата по актуализацията на финансовия модел като основните насоки са свързани с повишаване кредитния рейтинг на интернационалната “Набуко” компания, имащ съществено влияние върху начина на финансиране на проекта; дискусиите се провеждат с активното съдействие на финансовия консултант – ABN Amro и консултанта по придобиването – БНП Париба, както и с участието на международните финансови институции.
Правни аспекти: Приключена е работата по пакета документи, чието представяне на вниманието на енергийните регулаторни органи на транзитните държави и на Европейската комисия, предстои. Друг аспект от работата е свързан с подготовката на общите условия на търговските договори за пренос на природен газ – дейност, пряко свързана с хармонизиране принципите на енергийното законодателство на Р Турция с това на Европейската общност.
Технически аспекти: В ход е детайлното обсъждане на процедурите, свързани със стартиране на инженеринговата дейност, ОВОС, оценка на социалното въздействие, както и документалното оформяне на придобиване правото на преминаване на газопровода през съответните територии.

В момента се анализира идейно предложение за изграждане на българското Черноморско крайбрежие на регионален приемен (регазификационен) терминал за втечнен природен газ за осигуряване диверсификацията и гарантиране сигурността на газовите доставки за България и страните от региона на ЮИЕ. Обсъжда се и проект за изграждане на газова междусистемна връзка с Румъния, за връзка с газовия пазар на ЕС и с възможност за суапови сделки с природен газ от Норвегия.
„Газпром” осигурява една четвърт от синьото гориво за страните от ЕС. При някои страни (не само Гърция, Полша или Прибалтика) този процент е още по-голям. Италия например внася 32 % от потребявания от нея природен газ от Русия и 37% от Алжир. Подписаната неотдавна сделка между „Газпром” и алжирската държавна газова компания „Сонатрак” според някои представлявало полуприкрито картелно споразумение, което може да доведе до съгласувано увеличение на цените от тези двама основни доставчици на газ за някои страни от ЕС. Затова не само Рим, но и Брюксел определя като свой политически приоритет проблема с енергийната зависимост от Русия.

Американският анализатор Томас Фрийдман формулира така първия закон на петролополитиката: Когато цената на петрола се покачва, свободата в богатите на петрол страни намалява. Въпреки цялата условност на това твърдение, заслужава да се замислим върху разсъжденията на Фрийдман: „По силата на този закон колкото повече се покачва средната цена на суровия петрол в света, толкова повече се ограничават възможностите за наличие на свободно слово, свободна преса, свободни и демократични избори, независима съдебна власт, върховенство на закона и независими политически партии. И тези отрицателни тенденции се подсилват от факта, че колкото повече расте цената на петрола, толкова по-малко лидерите на споменатите държави се вълнуват от мнението на света за тях. И обратното, по логиката на Първия закон на петролополитиката, колкото по-ниска е цената на петрола, в толкова по-голяма степен богатите на петрол страни се принуждават да толерират политическа система и общество, основани на принципите на прозрачност и политически плурализъм, както и да изграждат законови и образователни структури, които да оптимизират способността на всички хора, независимо от техния пол, да се конкурират, да създават компании и да насърчават привличането на чуждестранни инвестиции. Колкото повече спада цената на суровия петрол, толкова повече лидерите на тези страни се вслушват в мнението на околните. Бих дефинирал “петролните държави” като такива, чиито износ и брутен вътрешен продукт са зависими от добива на петрол и които имат слаби държавни институции или са откровено авторитарни. Челните места в моя списък заемат Азербайджан, Ангола, Венецуела, Египет, Екваториална Гвинея, Иран, Казахстан, Нигерия, Русия, Саудитска Арабия, Судан, Узбекистан и Чад. (Страни, които разполагат с богати залежи на суров петрол, но са се утвърдили като държави със стабилни демократични институции и множество икономически отрасли още преди да открият тези залежи, каквито са например Великобритания, Норвегия и САЩ, не се подчиняват на Първия закон на петролополитиката.)” (публикувано в сп. Foreign Policy – България)


НЕФТЪТ И ГЕОПОЛИТИКАТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
САЩ стават все повече и повече зависими политически от конфликта в Близкия Изток – от политиката на Израел, тъй като те не могат и не искат да се откажат от подкрепата си за него в конфликта му с арабските държави. Но това, което поражда още по-големи проблеми за Вашингтон е нарастващата му зависимост от такъв ключов фактор в региоиа и в целия ислямски свят като Саудитска Арабия. САЩ стават все повече зависими от политическите процеси в огромното пустинно кралство не само икономически (защото 20% от вноса им на петрол е саудитски), но и политически. Ако саудитската монархия бъде заменена от радикален антиамерикански фундаменталистки режим например след революция подобна на иранската от 1979 г., тогава съотношението на силите в арабския свят, а и в по-широк смисъл, не само сред ислямските държави, с голяма вероятност ще се промени драстично във вреда на САЩ. Антиамериканските режими в Техеран и Рияд биха могли да постигнат тясно разбирателство и сътрудничество и да оглавят общ ислямски фундаменталистки фронт в борбата срещу САЩ и Израел. Тогава те могат да бъдат обединени не само от обща идеология, но и от обща кауза – прогонването на американските и израелските окупатори от Ирак и Палестина и в по-широк план – от целия регион на Близкия Изток. Пряка последица от това ще бъде загубата на американския контрол върху източниците на петрол и пътищата за достъп до него и определянето на цените му от враждебни на американските (и израелските) интереси фактори. Една антиамериканска смяна на режима в Рияд ще повлече и смяната на удобните на САЩ (т. нар. умерени) режими в този най-богат на петрол регион в света с враждебни на Вашингтон радикални ислямистки режими. Твърде вероятно е това да доведе до глобални геополитически, политически и икономически промени, които ще засегнат и ЕС, и ще катализират промени във външнополитическото поведение на Русия, Китай и Индия.
САЩ и Израел, а и тези държави (като Великобритания), които останат техни най-близки съюзници в този труден за тях период, рискуват да се изправят за пръв път от десетилетия насам пред тежка международна изолация и разпадане на т. нар. “международна общност” (страните, които послушно се подчиняват на волята на САЩ в международните отношения и дори във вътрешната си политика).

Китай е втората държава, която може да породи, ако не в средносрочен, то със сигурност в дългосрочен план проблеми за световната хегемония на САЩ. Постоянно нарастващата икономическа мощ на Китай постепенно ще го превръща във все по-важен и самостоятелен политически и военен фактор в света. Това ще задълбочава и някои вече очертаващи се сериозни и на този етап непреодолими слабости на американската икономика – като например нейната деиндустриализация т. е. тя ще става все по-зависима от вноса на евтини индустриални стоки от Китай и други нови икономики. Още по-важно, нуждата от чуждестранни инвестиции и кредити на САЩ, за да се поддържа високото равнище на потребление и стандарта на живот там ще расте до астрономически размери, което според някои анализатори може да доведе до грандиозен финансов срив или до хронични периодични сривове на американската, а оттам и на световната финансова система.
Съчетано с възходящото икономическо развитие на новите индустриални и постиндустриални държави всичко това ще води до намаляване на относителната тежест на САЩ в световната икономика, а оттам и до промени в политическото и военното съотношение на силите. Така светът ще се развива с тенденция към постигане на някакво многополюсно равновесие, което ще замени безразделната хегемония на една единствена останала суперсила.
Дори в настоящия етап от развитието на международните отношения САЩ са поставени в положение на цугцванг – те имат все по-малко полезни ходове, а в някои случаи те даже напълно им липсват. За пример да посочим само израелско-арабския конфликт в Близкия Изток. Нека някой да посочи какви са полезните ходове на САЩ там!
Друг пример – невъзможността им да влияят ефикасно върху политическото моделиране на Русия. Въпреки острите си критики срещу антидемократичните тенденции там, наблюдавани при управлението на Путин и жестоката разправа с въстаналите чеченци, САЩ не могат да наложат волята си на руското ръководство, каква политика да следва то по най-важните за Москва проблеми, не на последно място, защото Вашингтон се нуждае от подкрепата на Русия в обявената война на световния тероризъм. Оказва се за пореден път, че зависимостта в света е двустранна и единствената останала суперсила се нуждае от съюзници или поне от партньори, които да не са враждебни спрямо нея. (Разбира се, липсата на демокрация в Русия влияе лошо както върху страните от ОНД, особено от Средна Азия, така и върху страни, които дълго време са били под руско влияние като Украйна, България или Сърбия).
Поредната нова война, която се готвят да започнат САЩ в Средния Изток този път срещу Иран с мотива, че трябва да се попречи на придобиването на ядрено оръжие от Техеран, не би могла да завърши по друг начин, освен като затъване във второ блато, и то още по-голямо и трудно проходимо от войната в Ирак. Международният авторитет на САЩ ще бъде заложен на карта и по всяка вероятност тази карта ще се окаже губеща. А да припомним, че военното присъствие на чужди сили, водени от САЩ в Афганистан все още не е довело до желаните от Вашингтон резултати и стабилизация на страната. Едва ли и най-големите оптимисти имат основания да смятат, че американската интервенция в Иран би имала по-щастлива съдба от тази в Ирак и Афганистан засега. САЩ едва ли ще имат политически, морални и не на последно място военни и икономически ресурси да продължават до безкрай силовото си присъствие в тези три страни.
Същите съображения важат и относно перспективите за успех на евентуален американски опит за насилствена смяна на режима в Сирия с послушно проамериканско правителство. Видяхме, че на САЩ не се удаде да спечели подкрепата дори на шиитското мнозинство в Ирак, подтискано от Саддам Хюсеин, което според мнозина анализатори би трябвало да е по определение проамериканско. Арабите в Сирия - и шиитите, и сунитите, със сигурност ще предпочетат вярност пред не само конюнктурния съюзник Иран, вместо пред наложено им от САЩ марионетно правителство.