ДВОЙНИЯТ АТЕНТАТ В НОРВЕГИЯ ПОРАЖДА СЕРИОЗНИ ИЗВОДИ ЗА ЗАПЛАХИТЕ ЗА СИГУРНОСТТА Печат
Автор Симеон Николов   
Събота, 30 Юли 2011 14:17
Интервю за радио К 2 на 27. 07. 2011 г. от 14,00 до 15,00 часа

На настоящия етап, когато не са изяснени неапълно въпросите, дали атентаторът от Осло е действал сам, дали е психически нормален или ще бъде обявен за луд, дали е бил под въздействието на наркотици, е рано да правим категорични изводи. Безспорно е обаче, че става дума за терористичен акт, защото има 100% съвпадение на целите: показна жестокост, всяване на страх и ужас, широка публичност, търсене на последователи и така нататък.  Същевременно обаче, няма съмнение, че на дневен ред излизат сериозни въпроси на сигурността, които касаят не само Норвегия и ще бъде грешка, ако погледнем на случая изолирано, дори и да се окаже, че е проява на единак–психопат.

Основание за това ни дава огромният по обем „Манифест” от 1500 страници, представляващ всъщност наръчник за патриотичен тероризъм  и прилежно предварително подготвените от атентатора биография и снимки. Многобройните му занимания, хобита, членство в дясно–популистка организация, антиимигрантски и антиислямски настроения и др. ни навеждат на мисълта, че това е един от многото съвременни младежи, които са повлияни от тенденциите в света през последните години. Кои са въздействащите фактори?           

1. Не може да се отрече, че днес сме свидетели на радикализация на религиите: не само на исляма, за което слушаме ежедневно, защото как иначе бихме оценили действията на екстремистко–ортодоксални евреи за изграждане на нови и нови заселнически райони в Палестина или на протестанските секти в Америка, печелещи все повече  влияние, на по–слабо изразения съвременен католически фундаментализъм срещу модернизацията и за тотален контрол на обществото от църквата, или на салафистските ислямски секти, стремящи се да наложат своята религия над демокрацията? Днес говорим и за християнски фундаментализъм. Най–популярно сред християнските фундаменталистки групи в САЩ стана движението „Чайно парти”, организирало 2010 г. демонстрации със 100 000 до 500 000 участници с лозунги срещу „черен президент”, за връщане към стара Америка– суперсила и водеща християнска държава. Само през 2009 г. в САЩ възникнаха 363 нови антиправителствени патриотични групи, което е увеличение с 244%. Водещи в тях са омразата и насилието. Общото във всички случаи на радикализиране на религиите е желанието да се наложат собствените схващания за права над правата на другите.            

2. Другата тенденция с огромно въздействие е разширяване на мюсюлманското присътвие в Европа. Вярно е, че броят на мюсюлманите на стария континент е само 5,2%, тоест 38 милиона, но той нарастна за твърде кратък срок и прогнозите за 2050 г. са обезпокоителни, а песимистите говорят за превръщането на Европа в „Еврабия”. Провали се модела за интеграция на имигрантите. Мюсюлманите са обезпокоени, че негативното отношение към тях ще прерастне в терористични актове.           

Основният проблем е произтичащата от това ислямофобия и неспособността на едвропейските общества да се справят с нея. Религиозни предубеждения има в 27 европейски страни. Тези настроения тласкат към крайни и насилствени действия. От своя страна пък мюсюлманските младежи в Европа искат отмъщение за оскърбителното поведение спрямо тяхната вяра и култура. Организацията Ислямска конференция обяви борбата срещу ислямофобията за приоритетна задача.            

3. Същевременно се очерта тенденцията на преследване на християнството, при това значително в по–силна степен, отколкото това е ставало в миналото. Изненадващо на пръв поглед, но първоначалните данни, систематизирани в разработвания в момента проект на същата тема от нашия Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отнношения, започнат през миналата година, доказва това. Не става дума само за станалите известни напоследък насилия срещу коптистките християни в Египет. Хуманитарно–правната организация „Отворени врати” пише за 100 милиона преследвани за християнската си вяра и дори тази цифра е силно занижена. В Индия  само за 2 месеца , декември 2007 и август 2008 бяха убити над 100 християни, хиляди бяха ранени и над 50 000 прогонени. От Иран ежегодно се изселват 20 000 християни. В Ирак християните са застрашено от изчезване малцинство. В Турция хриситянските общности нямат право да наследяват имоти и да обучавт религиозни служители.            

4. Нарастване и активизиране на дяснопопулистки и дясноекстремистки сили в Западна Европа е другата тенденция, която оказва влияние на ситуацията в европейските държави и ориентацията на търсещите изход от нея младежи. Изборните резултати в редица европейски страни показват рязко увеличаване на десни популистки партии и движения. В Холандия „Партията на свободата” на Геерт Вилдерс спечели 25 места в 150 местния парламент.  Наскоро Швеция стана 21–та страна в Европа, в чийто парламент влязоха националисти. Датската Народна партия защити съмишщлениците с в Швеция при опит да бъдат ограничени правата им. Във Финландия „Истински финландци“ спечели тази пролет два пъти повече гласове  /19 процента /. Дори във общинския парламент на Виена десните популисти постигнаха значителен успех. Унгария се управлява от националистическа партия. В Норвегия „Партията на напредъка” може да привелче до 25% от избирателите. Марин Льо Пен във Франция има шанс дори да спечели президентския пост.           

Удобна среда за разпространение на радикални десни идеи стана интернет. Според Доклада на Службата за защита на конституцията в Германия  над 1000 са интернет– страниците, които се списват от радикално десни в Германия, въпреки че Организацията за защита на младежите е преброила 1700. За да не се създава погрешна представа обаче, следва да се спомене, че привържениците на дясноекстремистката неонацистка партия NPD   списват само 250 от тези електронни издания.           

Общи за всички крайно десни сили са антиимигрантските лозунги и враждебността спрямо исляма. Расте решителността на десните сили за действие и в Европа се очертава развитието на нова заплаха. Готовността към агресия е много по–силно изразена. Смъртният изход се приема като нормална цел при сблъсък на инакомислещи млади хора. Въпреки това в доклад на Европол от 2010 г. се констатира, че „засега няма дясноекстремистки тероризъм на континента, но има силна професионализация на сцената, решителност във вербуването на повмече симишленици  и разпространение на идеологията им, което представлява бъдеща заплаха”.           

Оправдана е изненадата обаче, че двойният атентат от десен екстремист става именно в Норвегия, защото именно десният екстремизъм в тази страна е слабо оформен. В близкото минало по–силно изразен беше същият в Швеция. Освен това, склонността към насилие в норвежките десни е много по–слабо изразена отколкото сред немските неонацисти. Нелогично е и твърдението на Андреш Брайвик за подкрепа отвън, защото нопрвежките десни се изпокараха с шведските си събратя и нямат добри отношения и със съмишленици от други европейски страни.          

Общият извод обаче е, че всяка форма на десен популизъм снижава бариерата за такива еднолични атентати като този на 22 юли в Осло и масовия разстрел в младежки лагер на близкия остров.            

5. Силно влияние оказват и събития с подължителен характер и съсредоточаване на международни ресурси като Израелско–палестинския конфликт, Войната в Афганистан и нестабилността в Пакистан, Северна Африка и Близкия Изток и др.

Норвежкият атентатор от 22 юли 2011 г. не е първият, който привлече вниманието на световната общественост с антиимигрантски и антиислямистки искания. Преди година германецът Тило Сарацин с книгата си „Германия се самоунищожава” предизвика бурни дискусии далеч извън границите на родината си. Смелостта да каже, какво мисли по въпроса, му струваше високия пост в германска банка, но тезите му се подкрепят от над 60% от населението. Дискусиите пък за кърпите, с които мюсюлманките прикриват лицето си заляха Франция, Германия, Швейцария, Австрия и др. европейски страни. Референдумът против строежа на джамии в Швейцария също отекна в цяла Европа и предизвика много коментари в арабския свят.                       

В случая с норвежеца Андреш Брайвик най–характерното и обезпокоително е смесицата в неговото съзнание от краен национализъм, омраза към исляма, отхвърляне на демократичното устройство на държавата, на отвореното общество, на политическата коректност и лявата ориентация в политиката. Тази смесица е израз и на кризата, в която се оплита един млад и търсещ човек. „Манифестът” му е изпълнен с противоречия. Старателно подготвените снимки, било то  в офицерска униформа, или с масонска престилка, целят да създадат неверна представа за всичко онова, което той не е в действителност. Не бива да се спекулира с някакво членство или участие в масонска конференция. Ако евентуално това е вярно, то е израз на търсенето от страна на Брайвик, но със сигурност не е намерил там онова, което търси, защото всеизвестно е, че тези организации не споделят насилието, че разглеждат Закона като гаранция за свобода и че дейността им е насочена към вътрешното усъвършенстване на личността.            

Погрешно би било да оценим единствено като налудничаво и еднолично решението на Андреш Брайвик, защото то е симптом на търсещите своя профил политически движения в консервативните и крайно–десни среди. Той не е и неонацист. Но вижданията му твърде много се припокриват с тези на „Ал Кайда”, особено в търсенето на оправдание с необходимостта от борба. Тревожното е, че  както и при „Ал Кайда” всички средства са оправдани, включително биологическо, ядрено и химическо оръжие, включително  атентати срещу атомни електроцентрали и т.н. Другият аспект, който също налага да не подценяваме явлението, е посочването на главните цели: Германия, Франция, Великобритания, Швеция, Норвегия, Белгия, Холандия, Швейцария, Австрия. Засега обаче специалните служби в тези страни не потвърждават контакти на норвежкия атентатор в тях, освен изпратения манифест до централите на крайно десни организации един час преди първия атентат в Осло.                      

В онова, което предстои като разрешаване на случая и съдебния процес има една дилема. Ако не бъде обявен за луд, всъщност непряко ще се признае написаното от него като зъмисъл и цел, а точно такова признание търси атентаторът. Твърдението му, че не е едноличен извършител дори и да се обори, оставя фактите, че в много други страни и сходни политически движения има такива настроения, тенденции и дори действия. Ако бъде обявен за случаен психопат, ще бъде блокирано постигането на целите му, но ще обърнем гръб на действително случващото се и на сериозните и опасни тенденции, които оказват вече своето въздействие върху политическата ситуация и сигурността.            

Реален ли е замисълът на Андреш Брайвик да има последователи? За съжаление такива актове имат известна доза заразителност. Още повече, че подобни виждания и стремежи имат не един и двама младежи. Разбира се, желанието му да се превърне в „мъченик”, в герой, ще си остане налудничаво. Но нека да си пропомним убийството на известния режисьор и журналист Тео Ван Гог в Холандия през 2004 год., който настояваше да се забрани строежа на джамии. Неговите последватели днес видимо увеличават своето влияние и се обединяват около 47 годишния десен лидер Геерт Вилдерс. Днес сме свидетели и на още по–динамични последствия. Един младеж се самозапали в Тунис и последва вълна от революционен хаос в Северна Африка и Близкия Изток. По–големият проблем е, че случилото се там може да се повтори навсякъде другаде, включително и на Балканите.            

Справедливо възниква въпросът, защо в случая Андреш Брайвик е останал неразкрит, след като той открито в интернет е споделял своите планове. Оказва се, че още през март на настоящата година е бил разработван от норвежките  служби по повод на поръчка на химикали от Полша, но разработката е спряна с оценката, че случаят не е толкова важен. През февруари 2011 г. службите за сигурност в Норвегия установяват и „повишена несигурност” и очакват по–голяма активност  на десни екстремисти. От друга страна такъв индивидуален случай трудно би могъл да бъде предварително разкрит дори и в полицейска държава. А Норвегия се слави със свободата си, с това, че полицаите дори не носят оръжие, че всеки има право да изразява свободно мнението си и т.н. Истинската причина обаче, съдейки и от случаи в миналото е недооценяване на наличната добита информация. Преди атентатите на 11. 09. 2001 г. агент на ФБР под прикритие  в терористична групировка премина океана, но бе арестуван в Мексико и дори от затвора успя да изпрати писмо до водещия го офицер, в коекто казваше „първият ще удари кулата, вторият ще удари сградата” и така нататък, но по необясними причини предупреждението не бе взето предвид и светът от този ден нататък се промени.           

Може да има и второ обяснение затова, защо Андреш Брайвик не е разкрит своевременно, но то опира до т.н. конспиративни теории. Защо това се случи в най–спокойната страна? Как е възможно хладнокръвно да бъдат убити само от един човек десетки цивилни и невинни лица? Бивш американски доцент по военна психология и офицер от Военната академия Чест Пойнт /Дейв Гросман/ пише, че дори по време на война само 15–20% от войниците биха стреляли по обозначен враг, тоест „на месо”. Затова са получавали марихуана и алкохол /по време на Първата световна война/, синтетични амфетамини /през Втората световна война/, наркотици /по време на Виетнамската война/. Известни са и експериментите както в бившия Съветски съюз, така и в САЩ за въздействие върху психиката на човека и превръщането му в живо оръжие. Европа и отделни страни се съпротивяваха на искането на САЩ за предоставяне на лични данни за пътници от презокеанските авиолинии. Обществеността  в тях не възприемаше ограничаване на правата и поставянето им под пълен контрол. Редица страни ограничаваха предоставянето на данни от своите специални служби на други страни. Дали някой не помогна да тласне нещата в „правилна посока”?            Независимо от горните две причини обаче, недооценка на придобитата информация или конспиративна теория, резултатът от немислимото за Норвегия събитие на 22 юли 2011, колкото немислими за САЩ бяха и събитията на 11. 09. 2001 г., ще бъде засилване на мерките за сигурност, а от там и заплахата от ограничаване на свободата и правата на хората, от превръщане и на тази свободна държава в полицейска страна с тотален контрол. Имайки предвид характера и традициите на норвежците едва ли ще се стигне обаче чак до такива крайности, но в други страни това е по–вероятно. Не може да не прави впечатление разминаването в оценките на някои специални служби, например на Германия, че „дясноекстремисткото насилие се проявява най–вече спонтанно” и продължително и точно планираните терористични актове от Андреш Брайвик.          

Реакцията на норвежката страна да поиска международна помощ от разузнавателните служби на други страни свидетелства за невъзможност за самостоятелно справяне и за необходимост от бъдещо по–тясно сътрудничество. Разузнавателните органи са най–консервативните в една държава. С членството в НАТО държавите отдадоха част от националния си суверенитет. Но очевидно е, че новите заплахи правят все по–необходимо задълбочаването на този процес на отдаване на суверенитет в името на повече обща сигурност.            

Показателно за опасността органите за сигурност да се възползват от случая за да поискат повече права и контрол над гражданите в европейските страни са реакциите им още преди дори да бъде изяснен напълно случая в Норвегия. Полицията в Германия поиска да се реализира предложението й за картотекиране на заподозрените. Във Финландия полицията реши да следи по–отблизо  информацията в интернет. Очевидно е, че тук политиците ще трябва да потърсят баланса за да не позволят погазване на човешки права, но същевременно да отговорят на предизвикателствата от новите опасности за сигурността.           

В анализа на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения на събитията в Северна Африка и Близкия Изток беше посочено, че разузнавателните служби на редица водещи държави в света ще преустроят своята работа, така както след атентатите в САЩ на 11. 09.2001 г. се наложи да направят фундаментални изводи за бъдещата си дейност. Провалите им и в двата случая бяха безспорни. След случая в Норвегия ще се наложи още по–голямо задълбочаване на сътрудничеството, защото границите днес не могат да бъдат граници на новите заплахи.           

Вероятно ще се активизират консултациите между страните относно възникващите в тях заплахи. Контрола в интернет–пространството ще се задълбочи, не че сега такъв не се извършва, дори несанкционирано, а това означава още по–дълбоко навлизане в личната сфера и във фирмените тайни. Слабостите при реакцията на норвежката полиция ще накарат страните да преразгледат техническото обезпечение на органите си за сигурност и инфраструктурата, позволяващи по–бърза реакция във всяка точка от територията за контрол. Контролът върху продажбата на химически вещества ще се засили. Призивите за ограничаване притежаването на лично оръжие може и да намерят подкрепа, но реално това не е път за решаване на проблема.           

НАТО няма потенциала да отговаря и противодейства и на такива единични терористични акции. Но като организация естествено извършва своя анализ и когато сигурността в една страна–членка или съседна държава е нарушена, си дава сметка, че това се отразява на цялостната сигурност в региона. В случая това е от още по–голямо значение, защото НАТО е съпричастна с част от изброените по–горе фактори, оказващи въздействие върху развитието на сигурността. Антитерористичната борба винаги е била приоритетна в концепциите на този съюз. Преди 3 години, на срещата на върха на НАТО в Букурещ за първи път в документите от форума залегнаха кибер–опасностите и енергийната сигуронст като нови акценти. Но те бяха съпроводени и със спорове, трябва ли НАТО да поема ангажименти и в енергийната сигурност например.           

Днес е очевидно, че оценката на заплахите трябва да е по–реалистична. Събитията в Северна Африка и Близкия Изток могат да се окажат заразителни и за други страни и региони. А при определяне на заплахите в Европа трябва да си дадем сметка, че ислямската заплаха не е единствената, макар че досега се бяхме фокусирали върху нея. В доклад на европейския отдел на Интерпол от 2010 г. се констатира, че от всички 300 атентата през 2009 г. само един единствен е бил извършен от ислямистка групипорвка.           

В България оставаме с впечатлетние, че научни работници от БАН, които изследват на терен въпросите за  проникване на ислямски фундаментализъм в нашата страна са по–компетентни от официални държавни служби. По–доброто информиране на българското общество би туширало подобно впечатление и би показало, че се прави нещо. Това ще се разбере, ако в ежегодните доклади на ДАНС например видим подобни раздели както в докладите на Службата за защита на конституцията в Германия– политически мотивирани престъпления с екстремистки характер,  десен екстремизъм,  ляв екстремизъм– потенциал, форми на проявление, партии и групировки, ислямистки тероризъм–международен тероризъм, ислямистки организации, екстремистки прояви на чужденци,  шпионаж, активност на чужди разузнавания и противодействие и така нататък. В България има неонацистки групи, но не знаем почти нищо за тях. В България има склонност към насилие в част от населението, но няма задълбочени изследвания. Стряскат ни само някои примери за жестокост сред учениците и нищо повече. Интернет–форумите често са изпълнени със закани, които силно безпокоят. Може би трябва да се оттърсим от уклона да засекретяваме всичко. Медиите пък да не си налагат самоцензура, водени от слугинажно поведение към управляващите. Наскоро, всъщност веднага след ликвидирането на Осама Бен Ладен, анализ за бъдещето на тероризма бе предложен от нас на няколко български издания. В него се цитираха експерти от НАТО и ЕС, според които в Полша, България, Румъния и Чехия се създават нови ислямистки терористични клетки. Цитиран бе и съвета на експерти от Унгария и Франция да се обръща повече внимание на възможността терористите да използват ромското население в своите терористични планове. Отказът на някои издания да публикуват анализа се аргументираше с това, че не било сигурно, че имало такива терористични клетки и че не можело да се говори така за ромите. Впрочем и новината за двойният терористичен акт в Норвегия остана на заден план в родните медии, изпреварена от вътрешни новини, без да се оцени подобаващо и експертно значението на станалото.