Истинските проблеми не са в етичния кодекс на дипломатите ни Печат
Автор Експерт   
Вторник, 06 Август 2013 17:27

Истинските проблеми не са в етичния кодекс на дипломатите ни

Симеон Николов

Първите отзиви за Професионалния кодекс на служителите в МВнР, преди още той да бъде публикуван като проект и подложен на обществена дискусия, навеждат на изводи, които са много по–важни от самото съдържание на документа. Повечето от медиите, около 60%, бяха склонни да се присъединят към едни тотално неверни и нелогични твърдения, а именно, че ще има забрана на Фейсбоок и Туитър за дипломати, ограничаване на свободата на мнение и нарушаване на личното им пространство. Заглавия и текст на публикации във „Webcafe” , «Репортер» и др. носеха дори голяма доза категоричност.

 

Жалко, че именно уважаваният вестник „Преса” насочи в погрешна посока дискусията по въпроса за етичния кодекс. Социалните мрежи са изключително важен инструмент и никой не би си позволил да забранява участието в тях. Всеки ръководител днес би следвало да използва тези възможности за ежедневни, ежечасни дори контакти с хората, да чувства пулса на ставащото и съобразява това със своите управленски действия. Забрана за ползване на социалните мрежи имаше в някои арабски държави, конкретни мерки за преследване на изяви в тях наскоро имаше в Турция. Но в една демократична България това е невъзможно. Реакцията на медиите обаче показа, че във вески един момент повечето от тях могат да раздухат даден въпрос, с цел уязвяване на управляващите, без да се съобразяват с елементарни журналистически правила за потвърждение на информацията. Утре може да станем свидетели и на много по–сериозни кампании.

В тази ситуация решението на министър Вигенин да подпише веднага проекта за кодекса и публикува същия, без да премине през планираното обществено обсъждане, разглеждане в Обществения съвет към МВнР и т.н. може би е правилна стъпка, защото можем да си представим, как би могла да се разрастне започналата клеветническа кампания до степен, при която ще е вече без значение дали имаш или нямаш сестра. Казват, че протестите и медиите са корективът на управлението. Но не винаги е така. Защото в случая принудиха министъра да избърза с подписването на документа. Следователно зависи много от тези, които смятат, че са коректив и ни карат да мислим, дали и те не се нуждаят от етичен кодекс.

Коментарът в „Преса” в защита на посланик Тафров е пример също в потвърждение на горното. Хора като Тафров не бива да се превъзнасят. Нито е толкова опитен, нито е толкова уважаван и т.н. Вече писахме за него. Брахме му срама, както се казва. В допълнение: на една международна конференция в Берлин той дори не пожела да установи контакт с българската делегация, водена от зам.министър и бе представен само в личен план, току що пристигнал от САЩ. Тук въпросът е в това, че като не приемаш външната политика на едно правителство си подаваш оставката! Практика, съществуваща и в други страни! А колкото по–малко политически назначения, толкова по–малко подобни инциденти. Нали никой не се заблуждава, че в служебните си разговори Тафров пламенно защитава политиката на Орешарски? А ако я саботира, редно е министърът да го отзове незабавно!

Първите въпроси на обективните журналисти бяха насочени към проблемите: къде е границата в поведението на дипломата и имат ли основания опасения от репресии. Както и какъв е смисълът от такъв кодекс.

Първо, в коментираното събитие няма нищо особено. Такъв кодекс в МВнР вече имаше и той бе утвърден от министър Калфин през февруари 2009 г. Нещо повече, в други министерства също бяха приети такива кодекси. В МВР например още през ноември 2006 г. бе приет етичен кодекс за държавните служители в министерството, а бе изменен и допълнен през февруари 2011 г при управлението на ГЕРБ. Въпросът е по–скоро в качеството му и практическото му прилагане. В кодекса на МВР например има по–голямо припокриване със задълженията на служителите: например служителят „информира незабавно задържаното лице за основанията за неговото задържане...”, т.е. смесват се записани вече в други закони и наредби текстове и се получава абсурдна ситуация, защото по Закон е длъжен, а по етичен кодекс не е длъжен да го прави. Тези етични кодекси на министервствата не са нормативни документи, от тях не произтичат дисциплинарни мерки срещу служителите. Те са необходими обаче за да очертаят моралните рамки на поведение, изискванията в мотивацията за изпълнение на задължанията и връзката им с възприетите обществени ценности и норми. От друга страна гражданите пък трябва да знаят какви задължения имат, какви морални норми трябва да спазват дипломатите. Т.е. кодексът е предназначен и за двете страни. Вярно е, че той не е само списък от правила. Важното е не казаното, а направеното. А главното условие за постигане на тези нравствени нива ще бъде собственото желание на всеки дипломатически служител да бъде такъв. Следователно, напълно неоснователни са дори намеците за репресии и ограничаване на човешки права. Разбира се, че вяка професия изисква някои ограничения. Например, военните са лишени от някои права и това бе основание в споровете за заплащане и пенсиониране да говорим за компенсации, а не за привилегии. Но те са в далеч по–строго разписани норми, отколкото дипломатите.

Второ, няма нищо ново в това, че дипломатът трябва да е политически необвързан, неангжажиран. Такава е практиката навсякъде по света. Хората от нашето поколение бяхме първите, които се деполитизираха в началото на прехода. Беше трудно за професионалиста дипломат, защото СДС провеждаше най–голямата чистка, а БСП снемаше доверие от нас, съмнявайки се, че сме преминали към СДС. Не ние, а политиците не бяха дораснали за демократичните промени. Към риторичния въпрос на министър Вигенин, какво би станало, ако всеки дипломат развее партиен байрак, бих добавил, че дипломатът работи основно зад граница в страни, в които управляват различни политически сили и независмо от партийните си пристрастия, с които гласува в България, трябва да умее да работи с тях в интерес на България. Анекдотичните ситуации, в които изпадаха българските политици в началото на прехода, трябва да останат в миналото. Имам предвид например пламенната реч на Елка Константинова през 1992 г. при откриването на една изложба в Берлин, когато след „фундаменталните й критики срещу социалдемокрацията” седящите на първия ред управляващи немски социалдемократи започнаха да се оглеждат и да си шушкат.

Няма нищо ново и в това, че се изисква неразгласяване на информация, която би навредила или усложнила междудържавни отношения. Още У.Чърчил го е казал: Дипломатът е човек, който ще помисли два пъти, преди да не каже нищо.

Трето, кодексът е един придружаващ, допълващ документ, но далеч не е най–важният, затова сегашната дискусия изглежда доста преекспонирана. Разбира се, че най–важните въпроси са разписани в Закона за дипломатическата служба от 2007 г., в чиято разработка участвахме от Българско дипломатическо дружество, независимо от опитите на бившия външен министър Младенов с погазване на Конституция, няколко закона и европейски норми да ни върне десетилетия назад. По–важна от кодекса е например Наредбата за кариерното развитие на дипломатическите служители, и ротацията на служителите в дипломатическата служба, утвърдена само преди няколко седмици.

Дискусията, която породи появата на етичния кодекс засяга обаче няколко много важни проблеми:

Първият от тях е въпросът за политическите назначения. При управлението на ГЕРБ те значително се увеличиха, въпреки заложените в Закона 20%. Защото именно сред тези „политически назначения” по мои наблюдения най-често се появяват «калинките», прокарват се икономически и други интереси. Именно сред политическите назначения се появяват и тези, които проявяват «политически пристрастия» в работата си. И нещо, което никой не го казва досега, но пак по мои наблюдения, точно тези политически назначения след това се самоопределят вече като «кариерни дипломати», устроили се в Министерството на външните работи, претендиращи за професионален капацитет. А за някои от тях и до днес се разказват неща, превърнали се в анекдоти.

Вторият въпрос, който възниква покрай днешната дискусия за кодекса е приемствеността във външната политика? Защото ако имаме приемственост във външната политика, какъвто е случаят в повечето държави по света, тогава няма да възникват и тези политически спорове в самата страна, стремежът да се заемат служебни позиции в дипломатическата служба, стремежът да се вкарат „свои” хора и т. н. А за да има такава приемственост, трябва да се приеме външнополитическа стратегия, с която да се съобразяват основните политически сили. А ние нямаме такава. И от там произтичат много други въпроси, които могат да бъдат предмет на друг коментар и анализ.

Третият въпрос е свързан с изграждането на дипломатическата служба след перипетиите на прехода. Подбора и подготовката на дипломатите. Корегиране на погрешните схващания в обществото и за съжаление в някои политици за тяхната професия, която е изкуство, недостижимо само с диплома и владеене на чужди езици. Защото само тогава могат да бъдат «покрити» изискванията в един такъв етичен кодекс.

Колкото до конкретните текстове в кодекса, ако имаше предварителна дискусия, която в случая беше предварително задушена и насочена в съвсем фантастична посока от някои медии, сигурно щяха да бъдат поставени въпроси по същество и постигнати някои подобрения. Но най–вече, щеше да се развърне дискусия и по горепоставените проблеми, от което щяхме да имаме само полза. Защото политиката е общ дълг.