Да имаме очи за всичко, което се случва на Балканите Печат
Автор Експерт   
Неделя, 27 Октомври 2013 12:36

Да имаме очи за всичко, което се случва на Балканите

Зорница Илиева

От посещението на сръбския президент Томислав Николич в София научихме преди всичко, че Чърчил не е единственият на този свят, който е преминал от единия на другия полюс в политиката на страната си и е останал верен на принципа, че интересите на народ и държава стоят над всичко. Че след война, в която мислиш, че си дал всичко, че и повече, можеш да кажеш, че "не даваме територията и народа си". Че след разрушения, човешки жертви и унили погледи поради разпад на федерация и загуба на Косово, можеш търпеливо да изчакаш деня, в който спокойно да заявяваш, че Сърбия гледа и на Изток, и на Запад, точно както едно време, по Титово време, и това да не предизвиква геополитически или регионални сътресения.

Явно Белград вече има ясна представа за външнополитическите си приоритети и е стъпил на онази права, която му позволява дори да предлага, например посредническа роля при преговорите между Македония и Гърция за името. Сякаш, за да потвърди в действие оценките на редица наблюдатели, че Европейският съюз е внесъл промяна в стратегията си по отношение на Балканите и консолидацията им като залага на превръщането на Сърбия в ключов регионален център.
Бъдещето ще покаже колко са верни подобни анализи, но е факт, че откровеността в изказванията на президента Николич в София дадоха възможност за предположения, че сякаш замразените от десетилетия отношения между България и Сърбия сега могат да получат възходящо развитие. Не че са били лоши отношенията или че имаме кой знае колко нерешени проблеми, но че сме се гледали изпод вежди в продължение на десетилетия, спор няма. Историята ни е красноречива в това отношение, но втренчването в нея повече, отколкото е разумно в днешно време, не носи дивиденти. В това поне се опита да ни убеди президентът Николич.

 

Той не пропускаше да подчертае в разговорите с журналисти, че Сърбия е бедна, но работи за изпълнение изискванията на ЕС и това трябва да се оценява, "защото става въпрос за нашата гордост, ние можем да уредим живота си по европейски правила".
Дали сръбската гордост е пословична или ние сме ги възприемали по този начин поради нашето "смирена главичка сабя не я сече", май вече няма
значение. Открито в София президентът Николич признава, че България е имала успешен път през последните десетилетия най-вече заради постигнатото членство в Европейския съюз, докато Белград, освен че се налага да се бори с пословичната за Западните Балкани безработица и срината икономика, трябва да помогне на народа си да преглътне на този етап загубата на Косово и да загърби разпада на СФРЮ. Наистина се изисква политическа воля, за да насочиш очи не само към миналото, а и към Евросъюза, защото явно си убеден, че само там всички поотделно и заедно на Балканите могат да зарият стари вражди и роля на маши на различни геополитически играчи. Това не значи, че си загубил традиционната гъвкавост на сръбската дипломация и политика и си оставил отношенията с Русия или Турция, например, без перспектива. Напротив, първата държава, която Николич посети неофициално като президент бе Русия, а първата официална визита бе в Брюксел. Той остава верен на политиката на "къща с две врати", каквато впрочем е и цялостната политика на ЕС по редица ключови въпроси. Както казва, че е русофил, така и търси начини да активира европейски страни, познати като стари лобисти на Сърбия.

"ЕС е цел, но интересите на Сърбия са много по-широки", обяви Николич и визира държави като Китай, Индия, естествено Русия, някои от които са в Съвета за сигурност на ООН и не признават Косово.
Още преди години се наблюдаваше сериозна активизация на усилията на страни като Германия, Австрия и Италия, дори наднационални институции като Ватикана, за консолидация на Западните Балкани и ролята на Сърбия в този процес. Може би заради икономическия диалог между католическата и православната църква и амбициите на Ватикана в тази насока, но почти винаги в моменти на геополитически трансформации в региона свои интереси и намерения посочва и държавата на папата. И сега негов представител беше в Ниш, където се смята, че е роден Константин Велики и се чества 1700г. от Миланския едикт (313 г.), признаващ християнството за позволена религия и премахващ гоненията на християните. Организира се и посещение на папа Франциск
I в Сърбия.

Впрочем Ватикана не е признал Косово. Никак не е малко, но едва ли ще допринесе за изглаждане на недоразуменията, например, между сръбската и македонската църква, който продължава от обявяването на независимостта на Македония до днес и по който въпрос нашата православна църква предпочита официално да мълчи. Споровете кой, кога, къде и в кой манастир да чества празници като 2 август или годишнина от Кумановска битка са само връх на айсберга. Това просто са примери, че политическите и дипломатическите отношения в страните от Западните Балкани често са обременени от нерешени въпроси от всякакъв характер и кандидатстването в Европейския съюз минава през намиране на начини за дълговечен изход от такива ситуации.
Посещението на Николич в София най-общо показа, че един държавник може търпеливо да изчака избистряне на позициите на страни и колеги и да не изпуска възможности за сътрудничество, ако това налагат интересите на държава и народ. "Нищо лично" може да се приеме като водещо в поведението на Николич не само по отношение на България, защото той явно се опитва да говори без емоции и за проблем като Косово. Болката не се крие, но се подписват споразумения и се водят разговори, изпълняват се препоръки на ЕС, за да се получи членството. Диалогът е приет като позиция, за да се осигури сигурност за сръбското население в Косово и мирно съществуване в региона. Без признаване на Косово. Все едно е автономия. Независимо от мнението на Прищина, че това е фактическо признаване на независимост. Сърбия смята, че в такава деликатна ситуация Евросъюзът запазва неутралитет и това го тълкува в своя полза. Един вид Прищина не може вече да получава безмерна подкрепа, поне не и от Европа. Затова и Белград поставя въпроса за Северно Косово, където никога не е имало албанци и където сръбското население е изправено, както и пред вътрешно разединение във връзка с местните избори, така и пред несигурност в ежедневието си.
Президентът Николич говори за опасност от действия на паралелни институции в Косово, за нестабилност в Прищина и след връщането си от посещението в България не смята, че е подходящ моментът да участва през 2014 година на среща на върха на страните от региона, която се предвижда да се състои в Косово. Това на фона на все по-разрастващите се сепаратистки настроения в Европа и избуяването на националистически партии, което за Балканите е повече от тревожно.
Едва ли обществеността у нас ще научи дали тези тенденции са обсъждани на срещите в София, но няма как да не бъдат допълнителна тема за разговор на предвижданото съвместно заседание на правителствата на България и Сърбия, където се предлага подписването на договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество.
Не може да се отрече, че големите геополитически играчи и днес "кръстосват саби" в региона в зависимост от интересите си. Видимо присъствие на Балканите в различна степен имат и Германия, и Турция, и Русия, а да не говорим за САЩ и Великобритания. Да не забравяме Франция. Експерти дори твърдят, че САЩ без възражения приемат амбициите на ислямски страни, в това число и от Залива, да навлизат в региона чрез религиозни и икономически мотивации. Въпросът е доколко религиозните и етнически принадлежности могат да станат водещи в политиката на големите, всеки от които имат свои съюзници на Балканите.
Близкият изток е красноречив пример в това отношение. Най-малкото, защото при всички на Балканите има загриженост за бъдеще, в което може процесите на прекрояване да продължат, а това би ги обрекло на мизерия безкрай.
Македония е онзи крайъгълен камък, където при дадени ситуации може да се стигне в някакъв бъдещ период до подялба, федерализация, а някои твърдят и конфедерация, в която освен Албания, Черна гора, Македония и Косово, включват и България.
Някой някъде крои, някой просто плаши с непрозрачни цели, но че и на Балканите има пълзяща ислямизация се вижда и с просто око. Не е необходимо да се връщаме към речта на външния министър на Турция в Сараево, когато в прав текст каза, че "Османските Балкани са били време на успехи, затова днес е нужно да ги възродим". В крайна сметка тази реч не помогна за укрепване на позициите на Турция в региона, реакциите от страна на православните бяха показателни и Анкара обърна поглед за момента към Близкия изток. Е, и там външната им политика не е съгласно "нулевите проблеми със съседите", но това е проблем на Турция и подкрепящите я.
Утехата е, че за момента световните сили търсят дипломатически начини за решаване на глобални кризи и в това е надеждата на нашия регион. Защото, ако все още се приема от някои страни, че православните на Балканите са потенциални съюзници на Русия при всички случаи, това значи че живеят в миналия век. Така, както залагат на ислямистки движения, които довеждат държавите си до нови сривове и разделят на етническо религиозна основа цели народи, така и гражданите им все повече се отдалечават от собствените си правителства.
Балканите може и да са регион за налагане на дадени модели и запазване на чужди интереси, но хората тук се познават от векове и на битово ниво нямат проблеми. А дали Босна и Херцеговина ще оцелее, дали Македония ще се съхрани цяла и ще си намери идентичност, без да се нуждае от чужда история, и дали всяка среща за създаване на съюз на страни от Западните Балкани ще се тълкува като формиране на нова СБРЮ, това ще покаже бъдещето. И държавническата дейност на лидерите на балканските страни. Последното е във връзка с инициативата на черногорския външен министър Игор Лукшич за учредяване на парламентарна асамблея за Западните Балкани, в която са привлечени Албания, Черна гора, Косово, Македония и Сърбия. Това в рамките на Общото събрание на ООН.
Щом веднага се наложиха пояснения, че това не е нова СФРЮ, а е за подпомагане на европейската интеграция на страните от региона, значи недоверието все още е в повече или просто всеки дърпа чергата към себе си.
Чергата обаче е с кръпки, а престъпността и инфраструктурата наистина плачат за сътрудничество.
Е, поне в София президентът Томислав Николич демонстрира желание за взаимопомощ и сътрудничество, без да пропусне да подчертае колко всъщност са бедни. За нас остава да приемем доброжелателно призивите за приятелство, но и да имаме очи за всичко, което се случва на Балканите.
Уроците на Близкия изток продължават.