Ще научим ли истината за смъртта на талантливия писател Георги Марков? Печат
Автор Експерт   
Петък, 07 Март 2014 11:16

Ще научим ли истината за смъртта на талантливия писател Георги Марков?

Митът продължава, но няма нито една пряка улика за убийство. Къде свършват фактите и къде започва фикцията

Горан Йонов٭/

Нашият именит писател загина десет години преди да замина за Лондон. Метафората за българския чадър вече беше част от любимия на британците криминален фолклор, защото пасваше на реквизита на Бонд, Джеймс Бонд. Веднъж на едно парти спонтанно изтърсих easy, I haven’t got the brolly („Спокойно, не си нося чадъра”) и веселите пийнали гости го възприеха като най-нормална закачка.

Преди да замине при брат си в Италия, Марков говореше и пишеше неща, които се споделяха в нашата общественост, но малцина се осмеляваха да ги огласят публично. Костадин Кюлюмов го е покровителствал поради близостта му до Тодор Живков. Джери беше публицист, писател, сценарист, драматург, бунтар, бохем, комарджия. Курсираше из артистичните среди с едно БМВ и беше много популярен. Не е имал проблеми да пътува зад граница, дори са му предлагали работа в Българския културен център „Витгенщайн“ във Виена. Въпреки това той си беше класически дисидент, патриот, ляв демократ близък по дух до Оруел, омерзен от социалното деградиране на партокрацията. Марков никога не е принадлежал на старите нафталинени „дантели”, които все още се опитват да обсебят този светъл дух в мечешката си прегръдка.

 

Напълно очаквано, веднага след 10 ноември 1989 г. казусът Марков излезе отново на повърхността. Случаят беше обявен като пробен камък за автентичността на българския преход. Особено активен беше близкият на Анабел Маркова държавен министър за Форин офис Уилям Уолдъгрейв (аналог на нашата длъжност „първи заместник – министър”), сега пожизнен лорд. Англичаните започнаха систематично да настояват българската държава официално да поеме отговорността за смъртта, което и досега не е станало.

През 1991 г. президентът Желев посети гроба на Марков в Уайтчърч и пое ангажимент компетентните български органи да започнат следствие по случая. Тогавашният заместник-шеф на Главно следствено управление, отговарящ по делото, пише доклад и прави фундаментален извод: ДС е извършила убийството на Марков, тъй като гибелта на писателя не е спомената в предсмъртното писмо на ген. Стоян Савов, но в писмото е отречено България да има пръст в атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Смъртта на Марков била подарък за рождения ден на Тато, защото това казал писателят на първия си приятел Тео Лирков преди да умре.

Впоследствие се оказа, че мотиви и косвени обстоятелства има достатъчно, но няма нито една пряка улика за убийство.

Някои свидетелски показания са променяни. Англичаните се колебаели дали въобще става въпрос за отрова - рицин или нещо друго като абрин. Биопсията била изследвана при военните в Портън Даун, след като възникнали подозрения за покушение.

Криминалистите по принцип са безпристрастни, затова не обичат да се занимават със случаи, забъркани от специални служби. В криминалния музей на Скотланд Ярд от дълги години е изложена снимката на Марков и някаква реплика на рициновата сачма. Когато даден казус е в музея, значи за англичаните той е решен, но паралелното българско следствие продължи чак до есента на 2013 г.

Ще се опитам чисто психологически да нахвърлям личното си усещане за случилото се с Марков. Раздвоен съм от неговата противоречивост, от една страна писателски успех в България, живот в близък нему литературен, артистичен кръг, и от друга - дълбоко преживявана в чужбина творческа криза, породена от носталгия и депресия. Тази депресия не го пускала до самия край, единствено „Репортажите“ са го нахъсвали, но до време.

Загубил е душата си, а с нея и творческата си мощ.

След „Репортажите“ не е могъл да продължи напред. Бил е затворен в себе си, със слаб английски, одъртял, самотен и болнав. За него Лондон е бил и баща, и убиец на надеждите му.

Лично мен, както ме привличаше този световен град с магнетичната си сила, така ме отблъскваха мизерните стари къщи в южните лондонски квартали, обитавани от българската имиграция по онова време. Марков е прекарал там около седем години. По средата на престоя си се оженил за хубавичката и доста по-млада колежка Анабел. Животът му не се е превърнал в розова идилия и не вярвам да е бил особено щастлив. Малко е кротнал от старите си навици, но те са били като лек за депресията му. Представете си битието му между Анабел, Буш Хаус, Дойче веле, Свободна Европа. Това е за всеки друг, само не за него, сменил е своя вътрешен затвор в София с друг - градът на неговото Ватерло.

Съсипвал го е кошмарът, че е отшелник, че вместо да прави истинско творчество, постепенно се превръща в платен чиновник с еснафско бъдеще. Изпокарал се с някои колеги от секцията и с началници, защото не бил от най-дисциплинираните. Комарджийската му страст съвсем не утихнала.

Че кой би могъл да върже сценариста и писателя, бохема Джери по цял ден на един стол в Буш Хаус да подготвя текстове за радиопредавания. Преди края си, Марков решил да зареже Лондон и да се премести в Мюнхен на работа в „Свободна Европа“. Бягството нямало как да го спаси от духовната му криза, защото от него хъш не е ставало. Просто не си е давал сметка, че в чужбина с неговия неспокоен дух си остава вечен чужденец, дори и да преуспее. И все пак, не си го представям тук и сега между Азис и Мара Отварачката.

Няма съмнение, че на писателя му е прилагана психическа преса до степен на параноя, за да престане с „Репортажите“. Жестоко са го шамаросали с отказа да види умиращия си баща в София или другаде. А един борбен рапър от Хора на нашата класическа българска трагедия би се произнесъл за трагичната съдба на писателя така:

България ми е скъпа, а не държавата!

Но как да стъпя в жаравата?

Вдигни юмрука, ако ти пука!

Запретни ръкави, борбата ти е тука!

През пролетта на 1992 г. в Лондон пристигна Богдан Карайотов, лека му пръст, който до пенсия разследваше с англичаните смъртта на Марков. Бях наясно, че по света много служби за сигурност разработват специални средства за ликвидиране на неудобни лица. В Лондон се продаваха мемоарите „Spycatcher” на техническия експерт в МИ5 Питър Райт. Той твърдеше, че в края на петдесетте години в Експерименталната база за химическа защита на британското Министерство на отбраната в Портън Даун близо до Солзбъри, англичаните вече имали интересни халюциногени за разпит на мълчаливи агенти и съвременни отрови за врагове на Короната. МИ6 пък търсели начин да отстранят египетския президент Насър по време на Суецката криза.

Междувременно, в един вивариум в Портън направили демонстрация пред двете спецслужби с устройство, изстрелващо отровно миниатюрно връхче, камуфлирано в цигарена кутия. За да се оцени леталния ефект, гътнали една овца, на която предварително остригали едната й половина. Хубаво, че не са ги надушили британските терористи от ALF- Фронта за освобождение на животните.

През 1991 г. се сприятелихме с Тодор Лирков-Тео. Той е един от основните свидетели на Скотланд Ярд за обстоятелствата около смъртта Марков и двамата са били много близки. Тео до последния момент се надявал, че приятелят му ще прескочи трапа, но на 11 септември 1978 г. сутринта той починал в болницата „Сейнт Джеймс”. Смяташе, че Мацето, както той наричаше писателя, е починал от някакъв сепсис и ми разказваше, че вечерта на 7 септември двамата ходили в тоалетната на радиото, където той му показал зачервеното място на бедрото си. Тео не би могъл да знае от какво и от кога е възпалението и повтаряше онова, което са му наредили да говори навремето, представяйки го за автентично твърдение на приятеля си. Това не ми пречеше да общувам с него, напротив, дори се забавлявах от добросърдечния му подход. Заливаше ме с излишни подробности за повече достоверност и много му личеше на горкия, като шиеше с бели конци и се оплиташе. От него не ставаше професионален лъжец, защото беше честен, а честните хора не трябва да ги карат да лъжат. Светла му памет, беше истински хъш, биткаджия и инвалид, за което искрено го уважавах. Беше пенсионер от българската секция на ББС, навремето избягал през зелената граница с Турция, лежал у нас по затвори, след това по профилактични лагери в чужбина.

Този клет самотник ми помогна да си съставя приблизителна картина на историята за Марков. Ходех му на гости да му нося уиски, а той винаги приготвяше за ядене нещо специално. Говорехме за какво ли не, разбира се и за Марков, тъй като темата беше станала актуална. Жилището му в Южен Лондон ме потапяше в епохата на Дикенс, представям си колко смазващо е било всичко това за Марков.

Накрая Тео ми подари един фес, дал му го негов приятел от турската секция на ББС. Занесох го в посолството и веднъж, когато очаквах посланика в кабинета ми, си го нахлупих на главата с пискюла отпред. Той едва не падна от смях, обичаше майтапите. Фесът още стои на видно място в библиотеката ми.

Веднъж разговарях за Марков с Петър Увалиев в Британската библиотека, на изложба, посветена на Уилям Гладстън. Той поддържаше добри връзки на най-високо ниво в България, а около него и секретарката му са се въртели доста пикантни истории. Абсолютен естет, завършил Католическия колеж в Пловдив, Пиер имаше пиетет към изящната словесност, но когато нещо го дразнеше, ругаеше като каруцар. Очевидно с Марков на по-късен етап са били на нож, защото нашият човек навремето отмъкнал от Пиер красивата му млада приятелка и секретарка Пени Хеймън. Увалиев буквално изпадаше в ярост, не бях чувал по-остри думи за творчеството на Марков. Дори забрави, че за мъртвите се говори или хубаво, или нищо. Или в неговия случай, по-добре нищо, отколкото хубаво.

Сега по сценария за убийството, направете малка виртуална разходка до моста Уотърлу, недалече от Буш Хаус. Спуснете се пеша от радиото към близката Темза, пресечете Странд, Ланкастър Плейс и вече сте на северната страна на моста. Минете на южния бряг с някой автобус. В следобедните часове към края на работния ден, там сноват доста хора.

Марков е на вечерно дежурство. Излиза от ББС малко след 18 ч. да премести френската си „баничарка“ от северния на южния бряг на реката. Вероятно на връщане ще се качи на автобуса за една спирка, но може и да не се качи, ако е решил да се поразходи.

Някакъв 40-годишен източноевропейски здравеняк, с вид на типичен престъпник, крачи зад Марков от паркинга към спирката и някъде нагоре по стълбите го отстрелвав бедрото със загадъчно устройство. Престъпникът може да върви и срещу писателя – от спирката към паркинга. Ако колата на убиеца е на същия паркинг, той с мръсна газ изчезва в падащия здрач.

Чудна работа, въобще не е лесно, вероятно убиецът на Марков го е следил и предишни дни. Няма как да виси цял ден на моста в очакване на писателя. Или някой вътрешен човек от ВВС го е уведомил, но как, като още е нямало мобилни телефони. Трябва да са били поне двама-трима разбойници, при това с радиостанции в центъра на Лондон. Но това място въобще не прилича на разграден двор в Бусманци. Последният сценарий от 2013 г. на убийството мирише на претоплена яхния, но продължавате по него.

За болнавия Джери след четири дни сачмата с рицина се оказва смъртоносна. Оказва се също, че две седмици преди Марков, избралият свободата офицер от ДС Владо Костов също бил отстрелян в Париж, но щастливо„оживял“. Сачмата му извадил френски лекар чак в края на септември. Престояла в тялото му повече отмесец, дори му създала и антитела. По рициновата история на коравото българско ченге, британските специалисти научно установили, че на дефектиралия Костов и сачмата му е дефектна. Неизвестно защо убиецът е посегнал по-късно и към Марков, макар да е знаел, че може отново да се провали.

На всичкото отгоре, едва тридесетгодишният чиновник в ББС Владимир Симеонов, неразпитан свидетел по делото, паднал на стълбището и починал от инфаркт няколко дни след смъртта на писателя. Това също би могло да се прикачи към сценария, но работата става вече прекалено дебела.

Изглежда никой от нашите следователи през последните двайсет години не е допуснат да разпита съпругата на Марков или примерно секретарката на Пиер Ув, както и други свидетели, защото те естествено не са желаели.

Мисля си за ужасната антибългарска обстановка, създадена от разкритите в средата на 1978 г. похитители на гроба на Чарли Чаплин. Нашенецът Ганчо Ганчев избрал свободата и духнал за Швейцария, където с един полски разбойник изровили от гроба тленните останки на великия англичанин с малко ромска кръв. Скандалът е с огромен обществен резонанс и съдебният процес съвпада със смъртта на Георги Марков. Тогава, каквото и да лепнеш на българите, се приема от всички за чиста монета.

Наш Ганчо бил само прост изкопчия и се отървал с няколко месеца затвор, докато тартора поляк пъхнали задълго в панделата. Той сигурно още си изстудява ракията в някое швейцарско езеро.

При убийство или подбудителство, преките улики са единственият път към истината, но в мистерията на Марков няма такива. Истината не се нуждае от нови пропагандни внушения и стари посредствени лъжци. Нито от някой свръхинформиран по темата продажен руснак, винаги готов да се закълне, че баща му е папуас.

И все пак, тази пуста истина трябва да изплува от Темза, защото на нас ни е присъщо да се самонаказваме по политическа целесъобразност или поради елементарна глупост. Костов е имал смъртна присъда за държавна измяна, а Марков – шест години и половина затвор. Осъденият на смърт „оцелял“, а този с малката присъда – загинал. Няма логика при обвинения по различни състави на Наказателния кодекс и различни присъди, да се прилага еднакво наказание.

Чудя се къде свършват фактите и къде започва фикцията. Всичко е заплетено в сложен пъзел, като в криминално-политически трилър.Трябвало е все пак някой майстор на перото така да лъсне детайлите на сценария, че да му придаде усещане за повече достоверност.

Казусът отдавна се е превърнал от юридически в криминално-литературен. Време е по студените му следи да се втурнат журналистически хрътки и да изровят истината. Има и друга възможност - без много да му мислим, да си останем с удобната вменена вина на обичайния заподозрян и да не търсим повече мръсната тайна на казуса.

Ако е рекъл Господ, може най-после и Бонд, Джеймс Бонд с ръка на сърцето да подскаже нещо повече от едно косвено обосновано предположение. Или поне докторите от болницата „Сейнт Джеймс” да се изповядат за евентуална лекарска грешка около сепсиса на Джери. Май от неговата смърт всички, освен най-близките му, останаха доволни: Тато, че замлъкна устата на писателя; англичаните, че ни чукат сол на главата вече 35 години; лекарите от болницата „Сейнт Джеймс“, че се оказват невинни за леталния изход на пациента си.

Така или иначе, митът за Георги Марков продължава. България за кой ли път загуби без време един талантлив писател.

Горан Йонов٭/

Дългогодишен дипломат от кариерата. Посланик в Швеция, пълномощен министър в Холандия, съветник в българското посолство в Лондон. Заместник министър на вътрешните работи. Секретар на Президента по външна политика и сигурност. Член на Българското дипломатическо дружество.