Иън Макфърсън– британски офицер за свръзка с българската съпротива докладва на президента Желев в нашето посолство Печат
Автор Експерт   
Вторник, 11 Март 2014 17:10

Иън Макфърсън– британски офицер за свръзка с българската съпротива докладва на президента Желев в нашето посолство

Горан Йонов٭/

Ще ви разкажа за един непознат детайл от нашата история през Втората световна война. В него участва моят добър стар английски приятел Иън Макфърсън от Блофийлд, Източна Англия. По тези места линията на хоризонта разделя дивата природа на една четвърт торфени блата и три четвърти небе – най-красивото розово-теменужено небе в Европа. За мене Иън беше като мъдра книга, която рядко се отваряше. Това, което той пестеливо споделяше, определяше като blurred recollections, макар че паметта му беше доста бистра. Вече беше осъзнал, че е последният жив офицер от Българската секция на SOE.

 

 

Иън е служил в тази Изпълнителна служба за специални операции по времето на Втората световна война. Имала е мащаби на огромно министерство, значителни правомощия, оперативен състав и безбройна агентура, действаща на половината земно кълбо. Занимавала се е с диверсионна и подривна дейност срещу страните от Оста през Втората световна война, както и с подпомагане на местната съпротива. Изграждала е потенциал за продължителна подривна дейност на своя територия, в случай че загубят войната.

 

След края на войната SOE е закрита, като малка част от персонала е преназначена в британското разузнаване. Имало е период, в който се е обсъждало SOE да мине на ръководство на Форин офис и оперативният състав се шегувал с нотка на възмущение, че това е все едно да сложиш игуменка за шеф на бардак. Чак пък такава непорочност едва ли би трябвало да се очаква от Форин офис.

 

SOE е имала осем секции за Балканите – България, Югославия, Континентална Гърция, Крит, Егейски острови, Албания, Унгария и Румъния. В страните от Оста SOE поддържа контакти с комунистическата вътрешна съпротива. В окупираните от нацистка Германия държави Службата подкрепя предимно съпротивата на десните правителства в изгнание на Франция, Полша, Гърция и Югославия. В Гърция лявата съпротива от ЕЛАС и дясната от ЕДЕС на практика започват помежду си гражданска война още от 1943 г.

 

Преди да се запозная с Макфърсън не знаех нищо за Българската операция на SOE на южната ни граница. През март 1944 г. регионалната служба на SOE за Близкия изток в Кайро преструктурира част от Балканското си направление и сформира Група „Дунав“ с шеф Суийт-Ескът. По този начин обединяват дейността си срещу германските сателити България, Унгария и Румъния. Политически съветник от Форин офис бил дипломатът Кристофър (Кит) Стийл, по-късно станал посланик в Бон.

 

Задачата на Група „Дунав“ е била да дестабилизира или откъсне от Оста трите нацистки сателита, което да принуди германците да ги окупират. От стратегическа гледна точка за англо-американците това е особено важно и облекчава откриването на Западния фронт. Има логика във формирането на секцията, но общо взето резултатът от работата й е скромен. Все пак Хорти се опитва да откачи Унгария от нацистка Германия в началото на 1944 г. и през март същата година Хитлер окупира страната. Това обаче не е било заслуга на SOE.

 

В Румъния Група „Дунав“ не постига успех, може би поради абсурдната схема, предложена от оперативните офицери. Тя предполагала британски въздушен десант на румънска територия, съчетан с антигермански действия на румънския корпус на Източния фронт. Корпусът трябвало да обърне гръб на съветските войски и да се насочи на запад към Румъния, газейки по пътя си германските части в тила. Така се създавало възможност за минимизиране на съветското влияние в страната. Колко по-лесно и безпроблемно за румънците е било да се предадат направо на руснаците.

 

В изпълнение на стратегията на Група „Дунав“ и предстоящото откриване на втори фронт в Нормандия, през пролетта на 1944 г. британците сменят политическото си решение за България. Вместо да помагат на вътрешната съпротива те решават да направят опит за благоприятна промяна в политиката на самото правителство. Решението има за цел да насърчи началото на сепаративни преговори на западните съюзници с представители на българското правителство в Анкара през март 1944 г. Те поискали в замяна на откъсването на България от Оста, Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.

 

Очевидно някои операции на SOE остават незасегнати от това политическо решение, което е израз на различията между политици и военни. Основната задача на SOE е била да разрушава военната машина на нацисткия блок с всички възможни средства, вместо да се занимава с безплодни дипломатически експерименти. В този смисъл e била Директивата на Британския щаб до силите в Близкия изток от края на февруари 1944 г.: “За Екип 133 – относно операциите в България на SOE и OSS (предшественикът на ЦРУ): задачата е да се поощрява и насърчава партизанската съпротива с максимално възможна подкрепа, като се имат предвид наличните сили”.

 

В Кайро пренасочват моя приятел Иън към „Дунав” и го обучават на парашутизъм и български език. Учителят му по български бил нашенски евреин, който го научил на всички нецензурни думи, както ми казваше, „не за да ги употребявам, а за да знам какво си говорят българите за мене“. Лично той смяташе, че от трите страни в Група „Дунав“ България е била най-нестабилната германска марионетка и с перспектива за успешна британска операция.

 

Като най-бърз начин за дестабилизиране на правителството и засилване на съпротивата в България, шефът на „Дунав“ Бикъм Суийт-Ескът предложил в началото на 1944 г. да се извършат по-интензивни бомбардировки. Оперативната отговорност за тях е поета от Щаба на Обединените сили в Казерта. Общо взето, от месец март до последните бомбардировки в средата на август 1944 г. България не е стратегически приоритет за англо-американската авиация. Въздушните нападения, макар че жестоко тероризират населението, от гледна точка на мащабите им имат спорадичен характер. Хвърлени са няколко бомби дори в Сърница и Чепеларе.

 

Иън не е познавал двамата си колеги от SOE - капитаните Мостин Дейвис и Франк Томпсън, първият загинал в Южна Сърбия, а вторият – в Ботевградския Балкан. Към края на април 1944 г., близо месец преди да бъде ранен и арестуван, Томпсън докладвал по радиото, че неговите партизански връзки го посъветвали британците да изпратят още една мисия на SOE в Драмско, с конкретна цел установяване на връзка с родопските партизани в Смолянско. Основното направление на англичаните трябвало да бъде от село Лестан (Лещен в Драмско), сега вече обезлюдено, към Кушлар и на север през село Горна Арда. Точно там предстои да отворим нов граничен преход към село Паранести на пътя между Драма и Ксанти. По-нататък пътят на англичаните е следвал селата Селище, Кошница, Арда, Пещера и Смолян.

 

Започнала подготовка за мисията и през месец май майор Джон Харингтън, лейтенант Дейвидсън и радистът ефрейтор Рени се приземили в базата на SOE, ръководена от майор Гай Миклетуайт, близо до старата българо-гръцка граница. Харингтън знаел руски и малко гръцки език, преди това бил базиран в Кюрдистан. Лейтенант Дейвидсън бил специалист по подривни операции. Българските военни наблюдавали британските доставки по въздуха на оръжие и хора в района. Веднага започнали акция за прочистване и принудили англичаните непрекъснато да сменят позициите си, докато накрая се наложило да заровят и радиостанцията.

 

Първоначално нямали никаква връзка с българските партизани. През юни Харингтън успял да установи контакт с помак на име Мурат Чауш, който имал ниви от двете страни на границата. Той ги информирал за Смолянския отряд, който бил в непрекъснато движение и трудно се откривал. Общо взето, англичаните очаквали по-обширни свободни партизански зони, за да нямат проблем с оръжейните доставки. Към края на юни 1944 г. Харингтън разбира от своя колега майор Киткат, базиран в съседен гръцки партизански лагер, че при него от един месец чака представител на българската съпротива от Пловдив с псевдоним „Ефрем“, пристигнал да установи контакти с англичаните.

 

В началото на юли Иън Макфърсън получава последния си инструктаж от политическия съветник на Група „Дунав“ Кит Стийл. За най-добър сценарий се приемало да се създаде ситуация, при която германците да отклонят военни сили за запазване на вътрешния ред в България и за евакуация на българските части от Беломорска Тракия. Надеждата им е чрез установените контакти с новото правителство на Иван Багрянов да откъснат България от Оста. Сепаративни разговори са водени в Анкара и Кайро, но сондажи от българска страна са правени също в Швейцария и Швеция.

 

Впрочем нашият преговарящ Стойчо Мошанов е водил преговорите в Кайро именно с инструктора на моя приятел – Кристофър (Кит) Стийл. Мошанов е бил неблагонадежден играч, работещ със силните на деня. За провала на сепаративните преговори лично е информирал съветския посланик в Анкара десет дни след 9 септември 1944 г., явно не му се е разхождало по Ленинските места в Сибир.

 

Британците, а и някои нашенци, са били доста наивни с идеите за втори фронт на Балканите и откъсването на България от Оста. Българските власти добре са знаели, че германците ще ги смачкат за два часа и ще арестуват цялото правителство заедно с регентите, както в Унгария през март 1944 г.

 

Поне половин година по-рано американският посланик в Москва Авърил Хариман споделя в Кайро пред представители на гръцкото правителство в изгнание своята безцеремонна оценка за българската фашистка власт: "Те са умни негодници, тъй като ако Германия спечели, тяхната политика ще им осигури завоевания, за които не са се сражавали".

 

Ще отворя една скоба, за да кажа, че по онова време американците съзнателно стоят настрана от колониалното бельо на британците и французите. Ако не беше така, южната географска линия на НАТО нямаше да минава по Тропика на Рака, а може би по на юг. Приблизително по същата причина САЩ са апатични и към Балканите, поне до края на войната. Но упойващият аромат на въглеводородите им е действал възбуждащо и стремително нагазват в Персийския залив години преди Втората световна война.

 

Към България американците са безкомпромисни и окончателно ни „отсвирват“ още преди лятото на 1944 г., основно заради статута на евреите в страната. Въобще за никакви сериозни сепаративни преговори в Кайро не е можело да става въпрос, особено към края на август, когато съветските войски вече са на северната ни граница. Макар че спасихме българските евреи в довоенните предели на Царството, доскоро гузно мълчахме за петгодишния антисемитски режим по Закона за защита на нацията, отменен чак през ноември 1944 г.

 

Коментарът е излишен, по-добре да припомня нещо весело за разсейване на атмосферата. На срещата на Рузвелт, Сталин и Чърчил в Техеран през 1943 г. САЩ вече са наясно, че „пилето“ на Чърчил няма да излети. Този анекдот може да се възприеме като остроумна метафора на британския неуспех да убеди американците за откриване на втори фронт на Балканите. За тези, които не знаят случката, пояснявам: Рузвелт драснал една бележка на Чърчил и му я подал по време на разговорите. На нея пишело „Закопчай си дюкяна“. А колегата му отговорил „Бъди спокоен, пилето не може да лети“.

 

Да се върнем отново при Иън Макфърсън. След инструктажа от Кит Стийл, Иън заминава с радиста си ефрейтор ОБрайън за Кастелана, едно село на хълмовете над Бриндизи. Това е базата, откъдето се изпращат диверсионните групи за Балканите, наричани на жаргона на SOEJoes“ или bods“ – „Иванчовците“ или „телата“. След няколко дни един канадски самолет ги хвърля в района на Пророк Илия (Айлиас), близо до споменатото вече драмско село Лещен. Докато траел нощният полет, Иън с черния си хумор помислил, че ще е истинска трагедия неговите канадски летци да загинат само за да го докарат до това диво място. След като двамата с радиста скочили с по-бавните си копринени парашути, самолетът направил още няколко захода и изхвърлил маса оръжие и боеприпаси с бързи памучни парашути, които ги задминавали със скорост, достатъчна да ги убият, ако ги улучат.

 

При пристигането им, дошлият от Пловдив „Ефрем“ ги уведомил, че се очакват две групи български партизани за оръжие. Иън е бил известен на партизаните като „Капитана“, а той споменаваше своите български приятели само с псевдонимите им. По-късно разбрах, че „Ефрем“ е Иван Радев, политкомисар на четата „Петър Ченгелов“ и командир на Втора въстаническа оперативна зона. Радев е двуезичен македонски българин от костурските села, работил в Ксанти като тютюноработник. По-късно беше директор на пловдивската пивоварна „Каменица“.

 

Другият партизански командир, когото Иън наричаше „доктор Люк“ е бил младият командир на Смолянския отряд Братан Шукеров, който следвал стоматология във Франция. Шукеров почива малко след 9.ІХ.44 г. от стара огнестрелна рана при нелеп инцидент. Десетина негови партизани също пристигат за оръжие. На тях им дават да пренесат на север и британската радиостанция. Допълнително се договарят четири самолета с оръжие, достатъчно за 250 души. Първата доставка става на 12 август, но е забелязана от наши военни части. В започналото сражение англичаните се изтеглят под прикритието на гръцки партизански огън, но оръжието е пленено и базата на Айлияс е изоставена. Англичаните се срещнат с партизаните от Смолянския отряд при село Кошница и потеглят на север, а гърците се връщат на своя територия.

 

Макфърсън, Харингтън и радистът ОБрайън, придружавани от Иван Радев, продължават на север и се придвижват само нощем. Преспиват в лагера на Братан Шукеров, после минават през село Манастир и връх Чил тепе, а след два-три дни се свързват с друг партизански отряд северно от село Хамбар. Междувременно искат от Центъра оръжейни доставки, но тогава вниманието на англо-американците е насочено основно към Южна Франция и Варшавското въстание и им отказват.

 

На 8 септември англичаните минават през село Три могили, източно от Кокез тепе (Сини връх) и пренощуват в друг партизански лагер. Вечерта чуват по радиото, че България е обявила война на Германия и съветските части скоростно се придвижват към Белград през Северна България.

 

Иън и Джон тръгват с партизаните към Новаково, от където цялото население отива да празнува в село Тополово. Докато празнували, един набързо сформиран трибунал единодушно и с аплодисменти осъжда на смърт няколко фашисти, които веднага са разстреляни извън селото. След тържеството двамата англичани се добрали до Пловдив в 3 часа сутринта на 10 септември.

 

Понеже идвали от „шумата“, англичаните не повярвали на очите си как нацистка България за един ден става съветски съюзник. 45 години по-късно пак не повярваха, че за един ден сме се трансформирали в най-демократичните балканци. Дори и руснаците не успяха да проумеят тези наши светкавични превъплъщения. Как да ни разберат, като ние сме непредвидими и се въртим като пумпали на историческата сцена.

 

В Пловдив Иън получил указание от Кайро да организира посрещане на Г.М. Димитров на летище Крумово, който пристигал със самолет на SOE. Няколко нощи палили факли и огньове с помощта на група партизани, но самолетът така и не пристигнал. После ги уведомили, че Гемето решил да пътува с влак. Три години по-рано земеделският лидер е евакуиран от България пак с помощта на SOE. В Крумово Макфърсън за първи път срещнал съветски военен разузнавач, който изучавал тайно летището, но се поотпуснал, като разбрал че са колеги и съюзници.

 

Интересното е, че Иън видял в Пловдив колегата си лейтенат-полковник Харолд Гибсън, (Harold C.L. Gibson) от тежката артилерия на британското разузнаване. Той работел по руско направление с дълбоко законспирирана агентура от времето на Първата световна война до към 1945 г., когато е бил разкрит от свой агент. Гибсън пътувал с кола от Истанбул за София. Разхождал се в Пловдив, накичен с руските си имперски ордени и съпровождан от някакъв важен съветски генерал на име Волков. Основно е бил базиран като резидент в Истанбул.

 

През 2011 г. един член на британския Gentleman's Military Interest Club беше поставил в нета снимка на стар египетски сребърен браслет от времето на Първата световна война и разпитваше дали някой знае нещо за собственика й с гравираното име – „L.T. Col. H.C.L.Gibson, British Embassy, Istanbul“. Светът е отвратително малък, човек няма къде да се скрие.

 

Иън заминал за София заедно с Гибсън и разбира се отседнали в хотел „България“. На 21 септември Макфърсън и колегите му от гръцките мисии Миклетуайт и Харингтън, се представили на полковник Зайцев в съветското военно командване. Руснакът дори не знаел, че британците са на българска територия. Държал се приятелски, но бързо им обяснил, че мисията им е приключила и могат да си ходят. Миклетуайт се опитал да го успокои, че слуховете за британски десант в Кавала са безпочвени. Зайцев не проявил особен интерес по този въпрос, нито и по ситуацията във Втори окупационен корпус, защото той не бил даден под съветско командване.

 

Миклетуайт и Харингтън обаче провели допълнителен разговор със Зайцев. Те го запознали с обстановката в Беломорска Тракия, където новото българско правителство нямало контрол върху Втори окупационен корпус. Настояли корпусът да запази позиции, докато легитимното гръцко правителство не поеме властта в областта. Очевидно настояването им е било свързано с подозрението, че ЕЛАС веднага ще запълни вакуума ако българските части се изтеглят.

 

Ходът на англичаните е бил прибързан, защото дълго време след този демарш официална гръцка власт въобще не се е появила. Правителството на Отечествения фронт незабавно назначава Иван Радев – Ефрем, основната връзка на Макфърсън, за заместник-командир на Беломорския корпус с инструкции за незабавна евакуация от анексираните територии. Без тази евакуация, през октомври 1944 г, ние нямаше да постигнем примирие със съюзниците, което беше абсолютен императив.

 

С влизането на съветските войски в България, основната им цел е по най-бърз начин да блокират черноморските ни пристанища и скоростно да навлязат в Югославия. Беломорска Тракия е извън съветските тактически интереси, нито пък след договорките от Техеран’43 Москва е планирала чрез България да запази там позиции. Още повече, че на този терен е разположена най-боеспособната част от нашата армия. Това съвсем не означава, че Сталин не се е интересувал да има военна база на Егейско море, но не на българска, а на гръцка територия и то чрез преговори с англо-американците. На конференцията в Потсдам руснаците безуспешно искат от съюзниците си военна база в Александруполис или другаде в района на Проливите. Този въпрос все пак е изглеждал незначителен за руснаците, особено след като са разбрали, че до няколко дни Япония ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие.

 

Нямаше да е добре за България, ако не беше евакуирала Втори корпус. По-късно на Парижките мирни преговори международната общност за втори път през 20-ти век ни обявява за държава-агресор. Васил Коларов припомня на преговорите, че след Първата световна война Комисията Карнеги недвусмислено доказва българския етнически характер на Беломорска Тракия. Американците възразяват, че след 25 години ситуацията е сериозно изменена. Гръцкият представител на преговорите пък заявява, че докато българите не бъдат изтикани на север от Стара планина, на Балканите винаги ще има войни. Ситуацията на преговорите не е била толкова трагична, колкото след Първата световна война. Все пак, България разшири територията си с Южна Добруджа.

 

Бъдещият британски премиер Харолд Макмилън, който в периода 1942-45 г. е бил резидент-министър към Щаба на Обединените сили за Средиземноморието и близък приятел на Айзенхауер, отбелязва в дневника си на 21 септември 1944 г. следното: „Нови грижи в България. Двама британски офицери от SOE, без знанието на ген. Уилсън предложили на българската страна да запазят временно контрола върху територията, която по-късно да предадат на легитимното гръцко правителство. Тази изключително наивна идея естествено предизвика гнева на Лондон“.

 

Англичаните са подозирали, че руснаците ще се възползват от ситуацията да излязат на Егейско море. На 9 октомври 1944 г. Макмилън записва в дневника: „Антъни (премиерът Идън) ми каза, че по време на посещението му в Москва той..... се е опитал да разплете някои от Балканските възли, особено примирието с България и положението в Тракия“. Англичаните добре познават руснаците, но въпреки това правят и грешки. В политиката руснаците обикновено са шахматисти и не обичат хлъзгавите тарикати. Май никой не ги обича.

 

Не след дълго Иън Макфърсън и колегите му отпътуват от София с влак за Истанбул. Така приключва мисията им в България, общо взето не особено успешно, но без жертви. Иън често се питаше дали ако мисията беше започнала няколко месеца по-рано, резултатите щяха да бъдат по-добри. Убеден съм, че са щели да въоръжат по-добре родопските партизани с прочутите автомати „Стен“, но това една ли щеше да промени хода на историята.

 

През 1991 г. в Лондон пристигна президентът Желев по покана на британското правителство и приемът в посолството беше многолюден. Поканих също нашите семейни възрастни приятели Иън Макфърсън и съпруга. Предложих му да го представя на президента и бързо направихме репетиция с фразата на български „Аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива“. Разбутвам тълпата около президента и външния министър Виктор Вълков и обявявам, че сега ще им се представи една много интересна личност. 76-годишният Иън се изпъва като струна и докладва на български: “Господин президент, аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива“. Желев зяпна от учудване, като че ли заподозря лоша шега. Наложи се бързо да обясня ситуацията, след което се състоя сърдечен разговор. Виктор се заслуша и по едно време изтърси в неговия шеговит стил „и моят баща беше английски шпионин, но го обесиха фашистите“. Предложиха на Иън да му изпратят журналист да го интервюира, но той не прие. Въобще не беше случаен човек, дълги години в средата на миналия век беше вицепрезидент на могъщия монопол Ирак Петролиъм Къмпани.

 

 

Горан Йонов٭/

 

Дългогодишен дипломат от кариерата. Посланик в Швеция, пълномощен министър в Холандия, съветник в българското посолство в Лондон. Заместник министър на вътрешните работи. Секретар на Президента по външна политика и сигурност. Член на Българското дипломатическо дружество.