Западнобалканското време на един кариерен дипломат Печат
Автор Експерт   
Петък, 05 Юни 2015 23:50

Западнобалканското време на един кариерен дипломат

Пламен Димитров

Геополитическият термин „Западни Балкани“ е сравнително нов. Той се роди, за да обозначи турбулентния район на бивша Югославия, плюс Албания. През последното десетилетие на миналия век там се разиграха драматични събития, свързани с граждански войни, дръжавен разпад и чуждестранна военна интервенция.

Мнозина български анализатори са се опитвали да надникнат в същината на западнобалканските политически драми, но малцина от тях притежават необходимите познания, опит и задълбоченност, за да разберат и обяснят случващото се на запад от България. Един от тези немного на брой родни добри познавачи на региона е кариерният дипломат Марко Марков.
Той е родово свързан с региона, който изследва – родителите, а също и баба му и дядо му са били селски учители с потекло от Македония. Марко Марков завършва сърбо-хърватска филология в Софийския университет и от тогава почти през целия си живот работи по „югославската проблематика“. Дипломатическата му кариера е увенчана с три посланически мандата – от 1983 до 1986 г. като временно управляващ българското посолство в Албания, в периода 1990-1992 г. в Югославия и от 1996 до 1999 г. в Босна и Херцеговина. 
По-важното е обаче, че Марко Марков не е просто дългогодишен чиновник в Министерството на външните работи. Той е и добър анализатор, който живо се вълнува от политическите процеси, които съдбата му е отредила да наблюдава отблизо. Има и очевидна амбиция да гледа отвъд хоризонта на директивите, идващи от министерството, и сам да предлага инициативи за активизиране и прецизиране на българската политика на Балканите. Всичко това проличава ясно в статиите, включени в новата книга на опитния дипломат, издадена от Военно издателство. Тя е озаглавена „Западнобалканско време“ и обединява предговор, в който авторът прави равносметка на своята посланическа кариера, и 82 експертни мнения, статии и интервюта, публикувани в българските медии, но и в Белград и Сараево. 
В началото на книгата Марко Марков се спира на периода до 1989 г., когато главната характеристика на балканската политика на България е била дефинирана в един документ по следния начин: „принципното, постоянно, тясно съгласуване и координация с глобалните политически интереси на социалистическата общност и преди всичко на СССР – главен стожер на световния социализъм“. Посланическият мандат на Марков в Тирана съвпада с началото на т.нар. Възродителен процес. Тогава българската дипломация е поставена в унизителното положение да отстоява тезата, че в страната ни няма никакви етнически турци и да разяснява „спонтанния процес на национално възраждане“,  обхванал „българите със сменени имена“. 
Особено интересни са впечатленията на Марко Марков от пребиваването му като посланик в Белград точно по времето, когато Югославия се разпадаше. Тогава той поддържа активни контакти не само с официалните югославски власти, но и с лидерите на зараждащата се опозиция, сред които са Вук Драшкович, Драголюб Мичунович и Зоран Джинджич, който по-късно ще стане министър-председател на Сърбия и ще бъде убит. През 1991 г. посланик Марков е инициатор за първата среща на сръбските опозиционери с тогавашните им колеги от българския СДС.
От поста си в Белград Марко Марков се е чувствал длъжен въпреки обструкциите на Белград да установи контакт и с водачите на основните политически сили в Македония, която по това време все още е република в състава на Югославия. Той е първият български официален представител, срещнал се с лидера на ВМРО-ДМПНЕ Любчо Георгиевски. Посланик Марков работи особено активно за признаването на независимостта на Република Македония от страна на България. В шифрограма до държавното ръководство в София той пише, че ако България не признае първа независимостта на младата република, дали ще бъде втора или последна вече няма да има никакво значение. 
Опитният посланик не крие огорчението си от понякога бавните и неадекватни действия на българската дипломация на балканския терен. Разбира се, активната роля на България в региона е и въпрос на експертен капацитет и административно-финансов ресурс, но в текстовете на Марков прозира неговото убеждение, че Балканите трябва да бъдат приоритет във външната политика на страната. 
В „Западнобалканско време“ читателите ще намерят особено интересни детайлни анализи на политическата сцена в Сърбия, а също и за Косовския конфликт, за международните измерения на съвременните балкански кризи и за българските проекции на всички тези сюжети.