Дестабилизиращият ефект на глобалното неравенство и бежанската криза– предизвикателството пред Европа Печат
Автор Експерт   
Вторник, 11 Август 2015 22:28

Дестабилизиращият ефект на глобалното неравенство и бежанската криза– предизвикателството пред Европа

Любомир Кючуков٭/


Гладът в Африка и войните в Близкия изток се превърнаха в проблем на Стария континент. Kак ще бъде разрушена Европа - отвътре или отвън? Този въпрос вече витае сред най-мрачните прогнози за бъдещето на континента.

Над 224 000 нелегални имигранти и бежанци са влезли в Европа през Средиземно море от началото на 2014 г. - по официални данни на ООН. Близо 100 000 от тях са го сторили през Италия. Само през юли в Гърция са дошли близо 50 000 души – повече, отколкото за цялата предишна година. Около 1700 опита за нелегално преминаване от Франция в Англия през тунела под Ламанша за една нощ - и така почти всяка нощ. Над 2000 удавени в Средиземно море за седем месеца. Зад числата с много нули се крият хора - търсещи спасение от войната или по-добър (просто нормален) живот, пътуващи при нечовешки условия, оставени на милостта на каналджии, без гаранции, че ще достигнат крайната цел - и без хляб и сол при посрещането им там. А „там” - това е една все по-безпомощна и по-объркана Европа. Стресната, че хуманитарните кризи в Африка и Близкия изток рано или късно ще задълбочат собствените й (и без това сериозни) проблеми.

Да си стреляш в крака

След края на Студената война „евроатлантическият свят” заприлича на застаряващ шампион по бокс, нокаутирал основния си противник, но изненадващо изправен пред нови претенденти и раздаващ хаотични удари с надеждата да се разправи бързо и с новите предизвикателства.
Военните интервенции в Сирия, Либия, Ирак, Афганистан, Сомалия, освен че предизвикаха масови бежански вълни от всички тези страни, отвориха широко Средиземноморската врата към Европа за мигрантските потоци от цяла Африка, Близкия изток и Азия. Те не само не доведоха до победа на демократичните ценности, а предизвикаха разпад на държавността, политически хаос, деградация и екстремизация на региона. Унищожен бе буферът, който успяваше да ограничи масовата миграция към Европа. Особено „успешна” в тази посока бе „арабската пролет” - Гърция и Турция са заливани от сирийски бежанци, а в Либия трафикът на хора към Италия и Малта се превърна в доходоносен бизнес. Нещо повече - тези интервенции рязко засилиха антизападните настроения, спомогнаха за тяхната консолидация, водейки до създаването на „Ал Кайда”, „Ислямска държава”, талибаните и други екстремистки формирования и въоръжаването им с идеология - най-често на основата на радикалния ислям. Те добавиха и нов елемент към бежанската вълна - инфилтрирането в нея на международни терористи, ислямски радикали, джихадисти и т.н. Европа постепенно се оказа в състоянието на обсадена крепост.

Глобалното неравенство

Глобализацията оголи едно от основните противоречия на съвременния свят - неравенството. До неотдавна завоалирано в рамките на консумативните общества в Европа, днес то разгръща пълния си дестабилизиращ ефект - както в рамките на отделните държави (видно в сепаратистките тенденции на богатите европейски области - Каталуния, Фландрия, Северна Италия, разчитащата на нефта Шотландия), така и между страните в ЕС (където разликата между център и периферия става все по-очевидна и постепенно се институционализира - Еврозона, Шенген и др.). И най-вече в световен мащаб - всички данни сочат разтваряне на ножицата между бедни и богати, като 1% от населението владее 49% от световното богатство. Което логично води до движението на милионни човешки маси към развития свят в търсене на работа, прехрана, сигурност. Не случайно президентът Обама изведе неравенството като приоритет за втория си мандат, а МВФ бие тревога в докладите си. Очевидно проблемът не е цикличен, а системен. Глобализацията глобализира и социалната проблематика - гладът и бедността на Африка, безработицата, пандемиите (ебола, СПИН) вече не са проблеми само на Африка, но и на Европа.
Същевременно се появява дълбока психологическа пропаст между Европа и останалия свят, генерираща неприемане на другия, на различния и водеща до агресия. В Европа нараства влиянието на ксенофобски и антимигрантски партии и идеи, предлагащи лесни отговори - изгонване на чужденците. А в средите на имигрантите зрее фрустрация и отрицание към обществото, в което те се чувстват нежелани (особено силни при второто поколение, които нямат личен опит за живота в страните на произход, но пък срещат ежедневни трудности в новата си родина). Периодичните вълнения във Франция показват какъв негативен потенциал крие оформянето на имигрантски гета от неможещи, а вече и нежелаещи да се интегрират чужди етнически групи.

Има ли решение?

Засилването на антимигрантските операции в Средиземно море, конфискацията на корабите на трафикантите, разпределянето на имигрантски квоти за страните на ЕС и връщането обратно на нелегалните мигранти - това са все мерки, насочени към ограничаване и регулиране на мигрантския поток. Те могат да спечелят време, но не могат да решат проблема. Защото няма национален бюджет или социална система, които да издържат на мигрантския натиск на цели континенти. От друга страна - в свят, в който националните граници стават все по-ирелевантни и където няма препятствия пред свободната комуникация и движение на информация, капитали, дори и стоки, ограничаване на човешката мобилност наподобява опитите на лудитите в Англия преди двеста години, чупещи машините с цел да спрат промишлената революция и запазят работните си места. Още повече, че зад ограничителните мерки в Европа и САЩ прозира определен двоен стандарт - най-добрите умове от бедните страни са добре дошли, както и известно количество неквалифицирана работна ръка, готова да върши най-тежката и непрестижна работа, за която трудно се намират местни кандидати.
А решение - теоретично - все пак има. Ако се атакува причината, а не следствието, т.е. ако проблемите се решават на място. Което означава урегулиране на военните конфликти в Близкия изток и Северна Африка (за бежанците) и икономическо развитие на африканския континент (за социалните мигранти). И в двата случая - свързано с огромно политическо и финансово усилие - основно за Европа.
Защото жителите на всяка обсадена крепост в крайна сметка се превръщат в затворници.


*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения, бивш заместник министър на външните работи и посланик в Лондон, член на Управителния съвет на БДД