Казусът Квебек в контекста на Украинската криза Печат
Автор Експерт   
Четвъртък, 20 Август 2015 11:29

Казусът Квебек в контекста на Украинската криза

Стефан Станев

Правото на самоопределение на народите  е един от най-сложните проблеми в международното право  и същевременно основен принцип в определянето на справедлив международен ред, свързван с устройството на държавите, обществено-културното развитие на народите и зачитане  правото на  всеки народ да избира свободно начина и формата си на развитие.

Дебатът в международноправната доктрина, а също така и в международните отношения, се фокусира върху присъщото напрежение, водено от правото на самоопределение, тоест между желанието да се защити териториалната цялост на държавите и желанието на определени групи в обществото да упражнят своята автономия в политически, икономически и културен аспект. Украинската криза, с всичките й геополитически измерения, по своето естество представлява съвременна реализация на принципа на самоопределение и желанието за промяна на държавното устройство, породено не толкова от икономически или военни причини, колкото от обществено-културните различия.  Поради тази причина ще разгледаме друг казус, аналогичен с отцепването на Крим от състава на Украйна и борбата на Донбас за самостоятелност. Става въпрос за канадската провинция Квебек.  В различните етапи от канадската история, населението на тази провинция е настоявало за независимост. Разбира се, аргументите им са съвършено различни от тези на населението в Крим или Донбас, тъй като в тези райони се водят военни действия, но различията в етнически, културен и дори идеологически аспект ни дават основание да сравним желанието на Квебек за независимост с това на Донбас и Крим.  В канадската правна общност въпросът за независимостта на Квебек идва на преден план след като Върховния съд на Канада разпореди специална сесия за Квебек. Логично и въпросът  за независимостта на тази провинция се разглежда от гледна точка на вътрешното канадско право и международното право.

При оценката дали отцепването е законосъобразно съгласно Канадската конституция (по въпроса за териториалната цялост Конституциите на почти всички държави са аналогични) , Съдът разлежда принципите на федерализма, конституционализма, демокрацията и общите принципи на правото. Същите принципи впрочем съвпадат с мирното решение на украинската криза и поради това представляват особена важност.  По въпроса за федерализма Съдът отбелязва, че съществуването на Квебек като уникална културна група, различаваща се съществено от останалите, е една от основните причини за формирането на федералната система на Канада. Всеки район е искал да поддържа определено количество автономия, базирано на неговите етнически, религиозни, културни и други особености. Поради тази причина федералната система на Канада дава значителни правомощия на провинциалните правителства, с цел поддържане на разнообразнието. От друга страна присъствието на провинцията в състава на федералната държава осигурява определена стабилност в международните отношения, а също така и  тесни икономически връзки с другите провинции. Този принцип например далеч не съвпда с устройството на България, тъй като тук нямаме наличие на големи етнически групи, които по един или по друг начин да бъдат потискани от унитарната власт, от което следва,че при евентуално желание за отцепване на една или друга етническа група би следвало да се възприема като нарушение на вътрешното и международното право.  В Украйна обаче такива проблеми съществуват. Източната част на държавата е силно свързана с руската култура, руския език и манталитет, докато западната притежава добре оформено украинско самосъзнание и е насочена по-скоро към западните либерални ценности.  Както се разбира от практиката на ООН, правото на самоопределение е правото да се развива обществото по начин, по който желае (доста често от много време). Без строго уважение на принципа на самоопределение е невъзможно да се изпълнят редица международни задачи, основната от които е зачитане правата на човека без оглед раса,етнос,език и вяра. При обяснението на принципа на федерализма Съдът на Канада прави ясно разграничение между правото на един народ да определя културното и политическото си развитие и правото да търси независимост, респективно да се отцепи. Независимостта би била допустима само в случаите когато на този народ не му се предоставя възможност да разкрие своята уникалност и различие. Според тълкуването, признато в практиката на ООН и почиващо в частност на Декларацията за принципите на международното право от 1970г., отделянето се допуска в следните случаи :

1)    Когато се отнася до онези народи , които живеят в колониално робство

2)    Ако това е предвидено в Конституцията

3)    Ако дадена територия е анексирана след 1945г.

4)    Ако някои от народите, пребиваващ на територията на дадена държава, няма възмжоност да се самоопределение и не му се осигурена политическа представителност.

Спираме се конкретно на точка четири, тъй като тя е особено актуална след края на Студената война и по-специално в контекста на украинската криза. По своето естество точка четири ни насочва към т.нар вътрешно самоопределение, тоест самоопределение в рамките на съществуващата държава. Вътрешното самоопределение обикновено се разбира в смисъл придобиване на определена степен на автономия. Или иначе казано, правото на един народ да развива своята собствена култура, своето разбиране за икономическо развитие и политическа власт.  Идентифицирането на естеството, обхвата и носителят съгласно съвременното международно право понастоящем е доста трудно и би следвало да се разгледа отделно, а не в рамките на цялостната система, всеки отден казус. Така например желанието на гражданите на Квебек да се отцепят от Канада е продиктувано от определени различия с останалите провинции, както и от желанието на населението да създаде своя държава. Същото наблюдаваме и в желанието на гражданите на Каталуния например. В тези случаи обаче имаме наличие на демокрация, тоест мнението на гражданите (на мнозинството) се зачита от властите. Резонно Върховния съд на Канада разглежда подробно фундаменталното значение на демократичните ценности. Съдът отбелязва, че демокрацията обикновено се разбира като политическа система, диктувана от мнозинството. Той обаче прави уговорката, че тъй като Канада е възприела федералната система, то неминуемо може да има различни мнозинства в различните нива на управлението. Желанието на мнозинството, както на провинциално, така и на федерално ниво, трябва да се спазва, като именно волята на мнозинството налага необходимостта от компромисни варианти и преговори.  Да се върнем отново на Украйна. Вече повече от годината новото правителство отказва да признае правото на гражданите на Донбас сами да определят своето политическо бъдеще и до известна степен имат право, тъй като според украинската Конституция държавата има унитарен характер, тоест властта е разположена в един център. Това не би се случило при възприемането на федералната система, както е в случая с Квебек. Друг съществен момент при правото на самоопределение е върховенството на закона, общопризнат принцип на всички правни системи. Без този принцип идеята за правосъдие би изгубила значение , а оттам и справедливостта би се политизирала,  впрочем както желаят редица „авторитети” в новата власт на Украйна.

След като мнозинството в определен район, търсещ независимост, гласува с положителност за отделяне, то би следвало започване на процес на преговори и установяване на правата и задълженията между този район и останалата част на държавата. Това становище би следвало да се разбира в смисъл, че властта е задължена изначало да осигури необходимата  автономия в политически, икономически и културен аспект, тъй като се предполага, че всяка власт, ръководейки се от Конституцията, би следвало да защитава териториалната цялост на държавата. Или иначе казано, териториалната цялост на Украйна би се гарантирала само и единствено чрез отдаване на автомия на онези провинции, които я желаят, подтикнати от обективни обстоятелства.

Нека се спрем и на международното право и по-специално на онези норми, които регламентират правото на самоопределение и териториалната цялост.  Важен елемент от принципа на самоопределение е, че хората могат да търсят международна подкрепа , позовавайки се на Устава на ООН, ако са лишени от възможността да упражнят правото си на самоопределение. От съществено значение в контекта на самоопределението е дефинирането на понятията „нация” и „народ” , които са взаимно свързани. Приема се, че нацията е група от хора, които се разпознават като принадлежащи към една и съща общност и които се стремят към политическа автономия (ако се намират в рамките на друга държава). Те споделят обща история и култура, имат общи национални цели и притежават определена уникалност, която ги отличава от другите нации. В света съществуват малцинствени групи (особено имигрантите) , регионални сдружения на малцинства, които виждат в себе си един отделен народ (кюрдите) , региони със смесено население, идентифииращи се с различни народи (румънци и унгарци в Транславания) , региони, в които населението носи двойно самосъзнание (малцинство в рамките на по-голям народ). Естествено е, че когато жителите на дадена територия образуват национална общност, те ще имат претенции за политическо самоопределение, като национализмът им няма да бъде резултат от историческа експлоатация на мнозинството , а на обществено-културното  развитие, което те правят , за да имат по-голям котрол върху това, което се случва в тяхната територия.  Често пъти когато говорим за народ, ние имаме предвид група от хора, които са обединение в името на определена цел, без значение дали тя има политически, културен или икономически характер. В този смисъл логично е да си зададем следните въпроси. Можем ли да говорим за украинска нация ? Има ли разлика между нагласите на жителите в Киев (например) и в Донбас ? А възможно ли е да говорим за една отделна нация, съществуваща в рамките на Украйна ? Несъмнено да. Причините са следните. Първо, гражданите на Донбас имат самосъзнание различно от това на гражданите в Западна Украйна. Това е продиктувано както от исторически , така и от съвременни причини. Второ , гражданите на Донбас нямат конституционната възможност да упражняват своя автономия в рамките на Украйна, която те желаят поради причините, изложени по-горе. Трето, съгласно практиката на ООН и други международни организации, ако един народ отправя призив за самоопределение трябва да се прилагат два критерия : групата трябва да образува нация с идентичност, която е ясно отделена от тази на голямата нация, от която те желаят да се отделят и групата трябва да потвърди претенцията си за независимост (например чрез референдум). Същото потвърждава и Върховния Съд на Канада по казуса „Квебек” , като обаче подчертава, че Канадската държава осигурява значителна независимост на всички свои провинции, а при ясно желание за по-цялостно и пълно самоопределение би следвало да се проведат дискусии на равноправна основа. Именно това е липсващото звено в украинската криза, което би следвало да се отчете като релевантно и най-вече – да се приложи в правният ред на Украйна.  Несъмнено териториалната цялост е фундаментален принцип в международното право, който до известна степен гарантира международния ред и сигурност. Обаче не бива да се приема, че задължително и при всички случаи целостта на една държава трябва да се запази. Отново подчертавам, от съществено значение е фактическата ситуация, правата на гражданите и желанието на властта да осигури справедлив правен ред, който да гарантира частична или цялостна незвисимост на един народ. Само при тези ситуации правото на самоопределение би било гарантирано, тъй като не бива да се забравя, че международната общност до голяма степен не е уредила изцяло кога може да бъде приложено това право. Казусът с Крим и Донбас до голяма степен подчертава това становище, тъй като създава противоречива международна практика, ако трябва да съпоставим позицията на международната общност по казуса „Косово” и тази по казуса „Крим”. Например в процеса на деколонизация международната общност обръща особено внимание на онези признаци, които определят група от хора като народ (нация). Разбираемо същата група има право да създаде нова държава и да се освободи от държавата-колонизатор.  След края на този процес нещата придобиват по-особен характер. В случая Косово например имаме системно нарушаване на гражданските и политическите права, което в крайна сметка доведе до отделяне от състава на Сърбия.  Аналогично положение наблюдаваме и в Донбас. Всичко това обаче е само елемент от цялостната система на самоопределение, което включва разпознаване на ясни белези на една общност от хора, които я правят народ, имащ пълното право на самостоятелност и независимост. Оттук нататък от значение е само и единствено намерението на властта в Киев да разреши конфликта по мирен начин. При отказ това да се случи, считам за законосъобразно отделянето на Донбас от състава на Украйна,  без значение дали ще се присъедини към  състава на Руската федерация или ще образува независима държава. Важно е също така международната общност да не гледа консервативно на принципа за териториалната цялост, тъй като международните отношения са крайно динамични и понякога изискват справедливостта да се гарантира чрез отклонение от важен принцип, който и да е той.  Не е случайно, че като общи принципи на международното право, имащи общозадължителна сила, са възприети както териториалната цялост, така и правото на самоопределение. Принципи,  които често влизат в непримиримо противоречие.