Какви качества трябва да притежава следващият президент Печат
Автор Експерт   
Четвъртък, 21 Януари 2016 19:51

Какви качества трябва да притежава следващият президент

Симеон Николов

 

Започналата обществена дискусия за президента в началото на годината на президентските избори е инициатива с положителен заряд, но ефективността й зависи от нейната насоченост, от политическата култура на полиически активната част на населението и от акцентите, поставяни от медиите.

Въпросът „Какъв да бъде следващия президент?” би трябвало да се  предхожда от една друга тема: „Кои са причините за неспособността на политиците от различни политически партии да припознаят избраната вече личност  като  президент на всички българи. Защото има много примери за целенасочено проваляне на инициативи в областта на националната сигурност например, които би трябвало да бъдат предмет на национално единство и съгласие, както е в други демократични страни, а не да се саботират от един министър защото предложенито не било от неговата партия, а от президента. Последствията от нереализирани такива понасяме и до ден днешен. Един президент и главнокомандващ не може да не е в състояние да повлияе на премиер и министър на отбраната да не отлагат с години проект за многоцелеви изтребител  в противоречие с поетите в НАТО ангажименти и обричайки авиацията ни гибел.

По подобен начин стои и изпълнението на задължението на президента за координиране на външнополитическите усилия в държавата. А президентът няма право да губи завоювани от предшествениците му външнополитически позиции. За съжаление има примери, когато българският президент е научавал при посещение в чужда държава за инициатива на нашия министър на външните работи, или когато  е имало избирателно предоставяне на информация от посолствата до МВнР   на президента, а в текстовете на законите, касаещи МВнР не е отразено подобаващо задължението за такава координация. Да не говорим за това, че информирането на самото МВнР от всички останали министерства по външнополитическите им  инциативи никога не е било на ниво, което наложи преди по–малко от две години разпращането на напомнително окръжно писмо до всички ръководители на ведомства.

Ако няма промяна в политическата зрялост, манталитета и отговорността в тези направления, няма голямо значение, какви личностни  качества ще търсим в  кандидата за нов президент.

 

Втората тема, която би трябвало да изпреварва тази за личността на издигнатите кандидати е: Как да преодолеем това, че  след 25 години преход нямаме изградена система и традиции за подбор, подготовка и развитие на ръководни кадри, а не на  автомати за гласуване в НС, представяно понякога за натрупване на  професонален стаж, оправдаващ предложения за посланическо или министерско поприще, а сигурно и за президентско, защото в България всеки се смята за готов най–малко за министър. А всеки добър политик е запознат как в развитите демокраци се изграждат и проверяват в партийната йерархия и общинска власт на местно ниво кадри, които години наред се развиват, квалифицират, популяризират като бъдещи ръководители на национално ниво.

Друга особеност е дългогодишната вече подготовка и лансиране на български кадри от чужди фондации и партии, преследващи дългосрочен интерес за влияние в България. В определени моменти това не остава скрито и в близкото минало  е заявявано „Това е нашият човек, той мина през нашата фондация, ние подкрепяме изборната кампания на тази партия” и т.н. Кадруването на чужди държави придоби унизително големи размери.

Ако се направи един бегъл преглед на практиките в други държави при възникване на дилемата „утвърден политик” или „нова личност” да предложим за кандидат в президентската кампания, ще се установи, че в такива, които са бедни като България и в които е силно развита корупцията и има публични скандали, по–често е изкушението за избор на ново, неопетнено лице. Това има както предимства, така и големи недостатъци и рискове, като последните понякога могат частично да бъдат компенсирани от добри екипи на кандидата за президент, които са способни да изготвят успешни платформи.

В такива страни обикновено населението инвестира изключително високи очаквания в новия кандидат, които не могат да бъдат задоволени след поемането на поста. В български условия социологическите проучвания и писмата на гражданите до президента разкриват, че от него се изискват неща, които са задължение на изпълнителната власт, а не на президента, тоест политическата култура на електората не е на нивото в една развита демокрация. От друга страна президентът не е този, който да трябва да запълва вакуума, създаден от властовите структури.  Но именно в старите демокрации се наложи едно в голяма степен формално отношение, определящо и по–ниска избирателна активност, породено от отдалечаването на управляващи от действителните нужди на населението, от бюрократичната държавна или съюзна машина в Брюксел. Изледвания показват, че разломът между елити и широки народни маси  в цял свят продължава да расте и това ще е предизвикателство за всеки президент, който ще е атакуван от политици–популисти. Фактът, че днес няма големи лидери в Европа, че ЕК е най–слабата досега, че американската дипломация е на ниво, несъответстващо на една велика сила, не могат да бъдат оправдания за всеки кандидат за президент.

Силното партизиране на политическия живот в България и неспособността да се обединим около една обща кауза за бъдещето на нацията, за нейния просперитет, национална сигуност и външната политика силно затрудняват избора и предварително обричат на нечистоплътно дискредитиране на евентуално добър, способен и морален политик. Деформираните спорове тези дни за българската кандидатура за генерален секретар на ООН, посочвана от чужбина като най–добрата от САЩ до Далечния Изток,  ясно показват как управляващите са на път да допуснат историческа грешка и лишат България от рядък шанс заради неспособността им да мислят първо за страната си, а после за политическите си и партийни пристрастия и интереси.

Всички тези особености трябва да се вземат предвид, преди да започнем дискусия по личностните качества на кандидата за президент и тяхното значение.

 

Добре би било преди това да имаме и някои научни сравнителни изследвания за стила на ръководство на различни държавни глави в успяващи и неуспяващи страни, които биха показали много интересни и поучителни неща както в личностен, така и в организационен план. Подобни изследвания обаче са правени в повечето сучаи само за министър председатели и то най–често в една и съща страна назад във времето, а не на такива от различни държави. Пример за подобно сравнение е това между канцлера Вили Бранд и Герхард Шрьодер в Германия и в някои други научни трудове.

 

Дебатът за бъдещия президент може да бъде подменен и изкривен, ако вместо за личностни качества и способности да решава задачите на държавен глава, се концентрираме предимно върху пълномощията, които са му определени по закон и върху характерното за българската действителност повсеместно оплюване на всеки изразил мнение и позиция, вместо анализ и предложения по същество. За съжаление дебатът за правомощията вече започна преди този за личностните качества. А в подхода към подбора на кандидатите сигурно ще изплува и оправданието „След Плевнелиев с неговите гафове и нанесени щети всеки друг ще изглежда по–подходящ.”

 

Изискванията към каниддата за президент бихме могли да подредим в три групи: класически качества на политик, специфични изисквания за поста президент  и органзационни способности и обществена подкрепа.

На първо място кандидатът би трябвало да има много широка предварителна подготовка и опит, които да е способен да доразвива в процеса на усвояване на функциите си на президент. Разбира се, че не е необходимо като главнокомандващ да е бил задължително военен или предвид ролята му във външната политика да е бивш дипломат. Но в тези две области следва да има най– голяма подготовка защото утвърждава например стратегическите планове за действие на воръжените сили, привеждането им в бойна готовност, обявяването на обща или частична мобилизация,  приема годишните доклади за състоянието на армията, назначава командния състав и т.н. Времето пък на предстоящи големи геополитически промени в света и свързаното с това отстояване на важни стратегически позиции, предполага изключителна компетентност в международната проблематика и контакти. А от това зависи пряко и авторитета на страната.

Не по–малко важни и задължителни са познанията в държавно–правната област, функционирането на Парламент и ведомства, което означава кандиддатът най–малко да е минал през държавния апарат или се е докоснал до военни, дипломатически или политологически,  юридически, икономически и други проблеми. Вярно е, че това и много други неща би трябвало да се разбират от само себе си, но нивото в България трябва да е отчайващо, след като народни представители предложиха цивилно лице да оглави бойно поделение на армията, ама наистина бойно дори в мирно време, като военното разузнаване и се наложи промяна на Закона за да се поправи тази грешка.

Кандидатът трябва да има визия за България и да умее да формулира цели и пътища за постигането им. Това изисква стратегическо мислене, способност за поглед зад хоризонта на мандата, с което да компенсира липсата на такъв в повечето политици и представители на изпълнителната власт. Но не само. Защото демографската криза, кризата на ценностите и др. са вече във фатален стадий и се иска много воля и умение да накараш другите да те последват, за да спасиш нацията.

От горното изискване се подразбира и това за аналитични способности, способности за справяне с огромна по обем информация, за акцентиране на важното, за разпознаване на перспективните предложения от членове на екипа му и от различни служби и обществени организации. А това означава и способност да изслушваш и отсяваш рационалното.  Да не забравяме, че той  е един от тримата адресати в държавата на докладите и бюлетините на разузнавателните служби. Отделна и широка е темата за политическата интуиция, която хората от това най–високо държавно ниво изграждат в себе си и какво значение е имала тя в мандата им.

От изключителна важност е и подбора на екипа на президента от секретари, съветници и експерти. Сравнителен анализ на дейността на президентската институция  в определени направления и пресните спомени от неудачите на сегашния президент Плевнелев илюстрират много добре значението на качествата на този екип още при планирането и подготовката на инициативите на президента.

Способността да застане над каквито и да е тяснопартийни пристрастия е въпрос и на демократична култура, но е изключително важна за президента и всеки компромис тук води до вреди за държавата както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Убедително да отстоява позиции, изработени на най–широка експертна основа. Емоциите са недопустими дори за посредствен политик, какво остава за нивото на един президент. Евентуални прояви в този смисъл могат да имат сериозни, понякога съдбоносни,  политически последици, независимо дали ще асоциираме такива с канцлера Меркел, президента Ердоган или нашия Плевнелиев.

Прагматизмът в решенията на президента са от голямо значение за успешната политика и за изграждания авторитет на институцията. Достойното държавническо поведение е гаранция против унижението на нацията и загубата на държавна самостоятелност. Пресен пример е приемането и сервилнте декларации  пред  една чивновничка от чужда държава, което е в противоречие дори на елеменатрни протоколни правила.

Харизматичните личности имат определени предимства, но не може да се пренебрегне изискването за предварителна известност на кандидата, спечелено обществено уважение и признание.

Широката база от контакти в политиката и властта на национално и местно ниво са задължителни. Не може да се отрече вниманието, което президентът Първанов отделяше на кметовете по места и липсата на тази връзка при президента Плевнелиев, а те са най–близко до пулса на обществените настроения и често с най–богат управленски опит.

Най–голямото предизвикателство за президента наистина е обединяването на политическите сили около национални каузи в критични за държавата моменти и спиране на това пагубно и тотално разделение на нацията.  Но има и един друг, незасяган досега въпрос: ролята на президента да обедини експертния потенциал на нацията, който за съжаление след 26 години продължава да е разединен, вследствие на което сме свидетели на конференции и кръгли маси по една и съща тема в едно и също време в отдалечени на две пресечки зали с поканени само в свой кръг хора, за които знаеш предварително кой какво ще каже. Но докато предишни президенти са правили опити в това направление, сегашният президент предоставя патронаж например на една малка организация от 40–50 човека, чийто политически виждания му допадат, а игнорира други 33 организации с няколко хиляден състав от същата професонална гилдия. Само че тези 40–50 човека едва ли могат да представят всички останали дори и медиите да ги лансират с етикета „патронаж на президента”.

 

Влиянието, което има президентската институция предполага, че кандидатът за нея би трябвало да е имунизиран, също както хората в изпълнителната власт, срещу качеството на властта като опиат. Моралният и честен политик би трябвало да може да си подаде оставка след недопустими грешки, както това са правили неведнъж западни лидери, включително и президенти, дори само след изпусната фраза, докато в България е непозната практика дори и след десетки гафове и очевидн вреди, нанасяни на страната.

Съответствието на думи и дела е много по–забележимо на една такава висока позиция. Думите изречени от президента трябва винаги да са изпълнени със съдържание, да не са клишета, а послания,  да остават, но не като следи от куршуми, разрушения или пораждащи анекдоти, а като жалони пред нас.

 

Списъкът от изисквания може да бъде продължен. Разбира се, че евентуален стремеж към търсене на идеалния кандидат може да се превърне в клопка. Но крайният резултат говори много за политическата култура и професионализма на тези, които издигат кандидата.

Едва след като този дебат се е случил, можем да говорим за някои крайно необходими промени като такива в Закона за Консултативния съвет по национална сигурност към президента и в правомощията на държавния глава, част от които категорично доказаха своята недостатъчност за  ефективно изпълнение на функциите му в интерес на държавата и на българския народ.