БАЛКАНИТЕ И КАВКАЗ - ГЛИНЕНИТЕ КРАКА НА КОЛОСА РУСИЯ Печат
Автор Д-р Васкен Кантарджиев   
Четвъртък, 01 Февруари 2001 03:00
Историята на политическите събития в Eвропа след перестройката, организирана от съветската олигархия начело с Горбачов, е точно и успешно прилагане на замисъла за дестабилизация и възпиране на пътя на Русия към Централна и Западна Европа, който Адолф Хитлер и Уинстън Чърчил не успяха да осъществят. Те не са авторите на самия замисъл, а само проводници на една стара политика на Запада, породена от успешните войни на Русия срещу Турция и превръщането и в колос по отношение на Европа, целяща този колос да бъде поставен на “глинени крака”, които трябва да се символизират от Балканите и Кавказкия регион.



Русия ясно е осъзнавала още през далечния 19 век тази политика. Ето защо, независимо че губи Кримската война през 1856 г., тя успява да наложи против волята на Турция, Франция и Англия черкезите, т. е. чеченците да бъдат изселени (в преобладаващото си мнозинство) от Русия. Защото са племе, чиято форма на съществуване е грабеж и насилие, една язва близо до сърцето на Русия, готова да бъде манипулирана от всеки, който предложи възможност за по-богата плячка. Дори и Турция не иска своите “събратя по вяра” и, пристигнали от Русия, направо ги заселва в България. В резултат от това, ако до преди Кримската война Г.С. Раковски е трябвало да бяга, преоблечен в женски дрехи от родния си град, защото проповядвал бунт срещу султана, след 1856 г. неговите съграждани са го чакали тържествено извън града, за да го посрещнат, почетат и жадно да слушат словото му за свобода. Защото вече мало и голямо, а най-вече богатите, са били пропищели от насилията, грабежите и убийствата на черкезите, т. е. чеченците.

А Капитан Петко Войвода не се поколебава да ликвидира едно цяло черкезко село, защото насилникът разбира само от насилие.

Неслучайно, а закономерно Руско-турската война от 1877-78 година е война на два фронта - за освобождение на България и за освобождение на Армения. И съвсем неслучайно Западът чрез Берлинския договор от 1878 г. съсипва военните успехи на Русия като дестабилизира двете основни в своите региони страни.

След десетилетия Германия (на трети март 1918 г.) подписва унизителния и грабителски за Съветска Русия Брест-Литовски мирен договор и ... спира да напредва към Петроград. Но не спира да напредва към Баку! В състезание с Турция и Англия! Надделява Англия, която по силата на географските дадености няма пряк досег по суша с Русия и трябва да концентрира всичките си усилия за нейната дестабилизация по периферията. Тази периферия са Балканите и Кавказкия регион, чиято дестабилизация се превръща в трайна политика на Англия и САЩ. В паметната 1918 г. Англия не пести пари и оръжие и съвместно с грузинските меншевики и арменските дашнаци успява да ликвидира съветското правителство в Задкавказието, разстрелвайки 25-те бакински комисари, начело със Степан Шаумян. Болшевиките разбират смъртоносната опасност за страната си и през следващите три години удпяват да стабилизират региона. Но той не напуска полезрението на тези, които са си поставили за цел да дестабилизират и разчленят Русия.

Още на 16 май 1918 г. в небезизвестния “Щалхоф” в Дюселдорф се провежда съвещание на най-влиятелните индустриалци на Германия: Август Тисен, Хуго Стинес, Алберт Феглер, Кирдорф, Хугенберг, Брунс, Репт, Клекнер, Рехлинг, Пенсген и други. На него за първи път във формата на доктрина е формулирана идеята за дестабилизация на Русия чрез въздействие върху нейната периферия и се набелязва следното:

1. Германия и нейните съюзници да осъществят за дълго време окупация на комуникациите, свързващи европейските страни със Северна Русия.

2. Германия да започне усвояването на Русия чрез Украйна.

Според изготвения на срещата протокол главната цел на тези действия се състои в “обезпечаването на възможно по-дълбоко финансово проникване в Русия с цел да се съхрани политическото и военното превъзходство на Германия (Halder, Kriegstagebuch, Band II). В съответствие с този замисъл Карл Хелферих е призовал участващите в съвещанието “да се разправят с болшевиките в окупираните от нас прибалтийски области, във Финландия, в Украйна, в Донбас и в Кавказ..., защото само в този случай, ако на мястото на болшевишкия режим се установи нов порядък...бихме могли да облекчим воденето на войната чрез използването на руските източници и запаси”.

Тук не става въпрос просто за размяна на мнения. Защото Карл Хелферих е един от директорите на Дойче Банк и по странно съвпадение през 1918 г. заема поста посланик в Москва. По това време съюзници на Германия са България, Австро-Унгария и Турция и няма съмнение, че този си замисъл Германия е смятала да осъществи само чрез съюзници. Защото ръководителят на американската мисия в Берлин, Елис Друцел, на 10 януари 1919 г. съобщава във Вашингтон: “Един от водещите немски финансисти ми разясни, че нациите, които са призвани да възстановят реда в Русия, са несъмнено немците и американците... Двете правителства биха могли да въведат порядък в цялата страна и да управляват нейните ресурси”.

За тези, които са забравили историята, трябва да се добави: Адолф Хитлер подготвя финансово и осъществява своя поход на Изток, изпълнявайки точно изказаните “мнения” на съвещанието. И не пропуска преди похода да изпрати най-високия германски орден “Железен кръст” на най-крупния индустриалец на САЩ Хенри Форд за заслуги към индустриалното укрепване на Райха.

Доктрината за дестабилизация на Русия чрез ерозиране на нейната периферия става постоянна стратегия и обосновка за действията на Запада. През юни 1926 г. в Лондон се провежда секретна конференция с участието на генерал Макс Хофман (същият Макс Хофман, подписал Брест-Литовския мирен договор през 1918 г.), на германските политици фон Клайст и фон Курсел, на английския нефтен крал Детеринг и на заместник-министъра на външните работи на Англия Локер-Лемпсон. Вестник “Фосише цайтунг” от 4 февруари 1930 г. излага съдържанието на тези преговори така:

“...В Кавказ, една от териториите, която трябва да бъде освободена от болшевиките, Германия и Англия трябва заедно да се заемат с икономическото усвояване и да прекратят пътя на болшевишката експанзия, насочена към Турция, Персия и Индия...Участието на Германия в освободителната дейност се разчленява на следните стъпки:

а) военно-техническо ръководство;

б) човешки ресурси (войници и инструктори);

в) технически ресурси: производство на военни материали и съоръжения (фиктивни поръчки от други страни, частично изготвяне в практически участващи страни);

г) характер на дейностите в официална Германия - упоменаване на договора за неутралитет (тактически);

д) участие в икономическото строителство за възстановяване на освободените страни (в последствие, на договорна основа);

е) АКТИВИЗАЦИЯ НА РУСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ...”.

Уместно е да се напомни, че Халдер не е случаен офицер, любител на мемоари, а началник на Главното управление на Вермахта и един от ръководителите на практическата реализация чрез война на замисъл, формулиран още през 20-те години.

По времето, когато генерал Халдер пише своя дневник, т. е. през Втората световна война, Уинстън Чърчил не се уморява да бави откриването на Втори фронт и, когато това става неизбежно, се бори до последно той да бъде открит не във Франция, не дори в Италия, а на полуостров Истрия, за да отреже Балканите от Червената Армия, от Русия и така да подкопае нейното влияние в Европа, да направи невъзможно нейното икономическо и политическо сътрудничество с Европа, винаги да й пречи в основата, в подхода и достъпа до Адриатическо и Егейско море.

Това се прави не от вчера и винаги с отделяне на специално внимание на България. Когато през 1918 г. е провъзгласена селската република, англо - американските въоръжени сили изпадат в паника и поставят такива условия за примирие, които са равностойни на окупация, защото ясно осъзнават изключителната важност на София и цялата страна като железопътно средище, като най-прекия път за предвижданата от тях военна интервенция срещу Съветска Русия.

Този кратък преглед на историческите корени за дестабилизация на Русия чрез ерозия на нейната периферия е достатъчен за осмисляне на политическите събития в наши дни. А това осмисляне показва, че

- Балканите и Кавказ са основните региони, от които зависи възможността за военна дестабилизация на Русия;

- Украйна и Прибалтика, главно Естония, са също фактор за дестабилизация на Русия, но повече икономически, отколкото военен;

- Русия през последните 10 години и СССР през цялата история на своето развитие не са осмислили докрай съдбоносното значение на Балканите и Кавказ за своята военна и стратегическа сигурност и това най-точно се проявява в подценявянето и до днес на България и Армения като центрове за стабилност на тези региони;

- Западът успешно прилага и досега доктрината за дестабилизация на Русия чрез нейната периферия, като залага главно на ислямизираното население, което и в началото на ХХІ век, поради верския фанатизъм, може по всяко време да бъде успешно манипулирано срещу мира и демокрацията.

Историческите дадености и настоящото развитие на политическите събития безусловно налагат следните изводи:

1. След края на Студената война Западът успешно прилага доктрини, формулирани през 20-те години и прилагани от Адолф Хитлер и Уинстън Чърчил. Нека да не се забравя, че бомбардировките над Сърбия и Белград, целящи да “накажат” и “свалят” нежеланото от Запада правителство на Милошевич, копират точно бомбардировките над Испания и сриването на Гуерника, с които през 1937 г. нацистите “наказаха” и свалиха нежеланото от тях републиканско правителство. Тоест “На Западния фронт няма нищо ново”.

2. Правителствата в Москва през последните години не успяха да осъзнаят и оценят стратегическата необходимост от военно-политическо-икономическо сътрудничество със стабилизиращите фактори на Балканите и Кавказкия регион, чрез което може да се неутрализира ерозията на Русия от въздействие върху нейната периферия, изразяваща се главно в манипулиране и военизиране на ислямизираното население. За разлика от Русия, САЩ след Втората световна война осъзнаха важността на “южния фланг” за своите интереси, създадоха държавата Израел, направиха я свой стратегически съюзник и чрез нея по всяко време, при всяка политическа ситуация, “накланят везните” в полза на войната или мира според интересите си и против интересите на Русия и Източна Европа, превръщайки за тях Близкия Изток в постоянна преграда и източник на напрежение.

3. Ако Русия не спре процеса на собствената си изолация и ненамеса на Балканите и Кавказ, изразяваща се в липсата на най-тясно сътрудничество с България и Армения, тя действително ще бъде превърната в “колос на глинени крака” по отношение на нейното значение и влияние в Европа.

4. България може да допринесе значително за спиране на процеса на изолация и изтласкване на Русия от Европа чрез преодоляване на собствената си изолираност поради липсата на възможности за алтернативен и свободен достъп до националните транспортни мрежи на съседните си страни, с който пряко да достига до Егейско и Адриатическо море, директно да се свързва с руските пристанища в Черно и Азовско море.

Поради това трансграничните транспортни инфраструктурни проекти имат геополитическо и стратегическо значение за сигурността и суверенитета не само на България, но и на Русия.