САТЕЛИТНИЯТ СИНДРОМ В БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА НЕ Е ИЗЖИВЯН (БЪЛГАРСКИЯТ САТЕЛИТ СМЕНЯ ОРБИТАТА) Печат
Автор Доц. д-р Динко Динков   
Сряда, 01 Януари 2003 13:00
Въпреки многото закани в годините на прехода, че в международните отношения България ще скъса със създадения й  образ на сателит и ще се ръководи от своите национални интереси, очевидно това не се получава на практика. Последните развития в международната политика показват, че реално България е изправена пред необходимостта да доказва, че умее да се ориентира в сложните процеси в международното общуване и че владее изкуството на дипломацията. След 13 години промени и заклинания се натрапва изводът, че не е направен пробив в това, което е в дъното на национални катастрофи и други провали - традиционната неспособност на българския външнополитически механизъм да осмисля реалностите в международната система и да приема издържани от гледна точка на националните интереси решения. Структурните промени в международната система налагат тези интереси да се видят от нов ъгъл за да се разбере как се вплитат в новата архитектура на сигурност и как да се намери нишата за България в новото международно разделение на труда. Осигуряването на препитание за населението трябва да се търси според сравнителните предимства на страната в съвременните световностопански връзки.
     Демократизацията сама по себе си не преодолява исторически утвърдения сателитен синдром. Потребни са преднамерени стъпки за решаване на националната задача как по-добре да се разбират процесите в заобикалящия ни свят и на тази основа да се преследват националните интереси.
    Изчезването на блоковото разделение създаде невписваща се в стереотипите от студената война геополитическа обстановка. Започнаха да се оформят нови центрове на сила с нетрадиционни за двуполюсната система роли. Зараждащите се нови характеристики на евроатлантическите отношения неизбежно ще задават нови тенденции в развитието на света. Като че ли още не можем да разберем, че след края на студената война най-голямото предизвикателство пред възможността САЩ да поемат еднолично лидерството на света дойде от Европа. Тя потърси своята нова идентичност и възможности да се утвърждава като един от първостепенните фактори в света. Несъмнено задавалата в продължение на повече от 20 века тенденциите в неговото развитие Европа не може да се примири с изгубените през втората половина на ХХ век позиции. Първата дръзка стъпка към еманципация от външни зависимости беше направена с Договора от Маастрихт, по силата на който Европейските общности станаха Европейски съюз. Сега се осъществява стратегия на невиждано по мащабите и политическото си значение разширение. Европейският Конвент чертае нови измерения на европейското присъствие в света. Като качествено ново образувание ЕС проявява стремеж да се превърне в стълб на новата европейска архитектура. Европоцентристките прояви зараждат нови тенденции в трансатлантическите отношения. Въпреки предприетите опити (създаването на Североамериканска зона за свободна търговия, идеята за зона за свободна търговия в западното полукълбо и др.) САЩ не са намерили достойния отговор на европейското предизвикателство. За тях шансът е да се съхранят като фактор в развитието на процесите в самата Европа, т.е. те да се съхранят като европейска сила.
    Промените започнаха да очертават нова роля и на Русия. От геополитическа гледна точка тя може да се превърне в един от най-необходимите партньори на САЩ, балансиращ аспирациите на европейския и азиатските центрове на сила. Зараждащите се нови геополитически тенденции намират в някаква степен своите проекции върху новата европейска архитектура.
    На повърхността излизат различията по повод на конкретни международни въпроси. Макар че Европа декларира своята подкрепа за САЩ в борбата срещу тероризма, стана ясно, че между тях има различия по това как да се води тя. Сега на преден план излязоха споровете по повод на Международния наказателен съд, зад който застава ЕС, а САЩ не го приемат. Те не допускат техните граждани да бъдат подвеждани под отговорност от новия международен механизъм. САЩ са за решителни действия срещу режима на Саддам Хюсеин, но ЕС не приема подхода на американската администрация. По-прикрити остават идентифицираните съществени различия между интересите на тези два първостепенни фактора в новия свят в Световната търговска организация.
    Преходът към нова международна система протича най-общо под знака на триумфа на западния модел на обществено развитие, но все още остават пренебрегвани някои особености и различия между западноевропейския и американския модели и техните аспирации. На големия завой, който прави човешката история в края на ХХ и началото на ХХІ век, за българската външна политика
            ключово значение придобива осмислянето и ориентирането в утвърждаващите се нови тенденции в развитието на международната система,
обусловени от настъпилите съществени изменения в съотношението на силите между основните й елементи. То, съотношението на силите, е основен регулатор в развоя на събитията в международните отношения. За страни като България особено значение има осъзнаването на действителната роля на структуроопределящите фактори и връзки в бързо променящият се свят.
    С разпадането на източния блок се сложи началото на дълбоки промени в елементите на международната система и в отношенията между тях. Има много основания да се направи изводът, че е в ход
                                                                    смяната на парадигмата,
осигуряваща функционирането на международната система. В новите условия традиционните центрове на сила променят своята роля. Едната от двете суперсили на двуполюсната ялтенска система претърпя провал. С разпадането на Съветския съюз се разпадна и свързаната с него подсистема в международните отношения. Успоредно с това САЩ се утвърдиха като доминираща глобалната система държава. Лидерът на “свободния свят” при блоковото разделение започна да добива самочувствието на лидер на света и да налага нов ред.
    В международната атмосфера се появи нещо различно от досегашните норми. Новият световен ред третира като заплаха за сигурността и благополучието всяко отклонение от ценностите на демокрацията, пазарната икономика и човешките права. Това вече се възприема като основание за предприемане на действия срещу режими, които са отговорни за установяване на вътрешен ред в дисонанс с новите норми. Американското месианство стигна до там да внушава, че съществуването на света без САЩ е невъзможно и че всички трябва да разберат тази реалност. Събитията от 11 септември 2001 г. подхраниха САЩ с още аргументи, че светът трябва да се сплоти зад тях. През септември 2002 г. президентът Джордж Буш публикува нова Стратегия за националната сигурност на САЩ, която провъзгласява нов американски интернационализъм. Набляга се на взаимната връзка между американската ценностна система и създаването на един по-добър свят. Като основна заплаха за националната сигурност на САЩ се посочва свързването на радикални субекти с модерни технологии. С това се обосновава необходимостта от осъществяване на превантивни удари срещу терористи, групи и организации. Фактически в този документ се аргументира допустимостта за нанасяне на пръв удар от САЩ срещу потенциална заплаха. Става ясно, че САЩ няма да допуснат изграждането на насочени срещу техните интереси военни потенциали.
    За постигане целите на новата стратегия САЩ се обявяват за формирането на различни по своя характер и конфигурация коалиции.
Провъзгласената нова стратегия за националната сигурност на САЩ преодолява стереотипите на досегашното осмисляне на процесите в международните отношения. Без съмнение администрацията на президента Буш върви към открито скъсване с парадигмата на Франклин Д. Рузвелт за гарантиране на международния мир. През пролетта на 1945 г., в края на живота си той стига до извода, че за да бъде осигурен мирът в света след края на Втората световна война е необходимо великите сили (тогава той има предвид САЩ, СССР и Великобритания) да приемат решения по важни международни въпроси с единодушие. Ако то е невъзможно, Рузвелт счита, че не трябва да се приемат решения. Той стига до прозрението, че най-голямата заплаха за мира идва от възможността от сблъсък между най-важните фактори в международната система и затова той набляга на необходимостта от зачитане на интересите на всяка от тях от останалите. Така се ражда идеята за право на вето на великите сили – т.е. ако дадено решение е неприемливо за някоя от тях, тя да има право да блокира приемането му. Това разбиране заляга и в Устава на Организацията на обединените нации. Резолюции в Съвета за сигурност на ООН могат да се приемат само при единодушие на петте постоянни негови членки. Всяка от тях може да прилага правото си на вето.
    Новата стратегия прокламира поновому ангажиране на САЩ с проблемите на света. Тяхното
                                                                   ново лидерство
води до принизяване ролята на другите държави, в т.ч. и на постоянните членки на Съвета за сигурност. Според новия документ действията на САЩ не се нуждаят от легитимиране чрез международната организация.
   Иракската криза е поредната стъпка (след кризата по повод на Косово), към смяна на парадигмата, върху която се гради и функционира международната система. Изниква въпросът дали остават валидни идеите за колективна сигурност, с които са здраво свързани имената на Удро Уилсън, Франк Келог, Франклин Д. Рузвелт, Роберт Макнамара, Хенри Кисинджър и много други американски авторитети. Очевидно налаганата идея за възможността една страна да приема решение за употреба на сила в международните отношения трудно се съвместява с досегашното разбиране на идеята за колективна сигурност. Струва си тук да бъде вметнато, че в българската концепция за националната сигурност и във военната доктрина се залага на традиционното разбиране за колективна сигурност.
   Това, което става в международните отношения по повод на Ирак има силен европейски аспект. Идеята за обединение на Европа по модела на ЕС се сблъсква с ново изпитание. Тя става функция на новите моменти в евроатлантическите отношения. НАТО, поради специфичните позиции на някои страни (сред които се открояват тези на Германия, Франция и Белгия), избягва да даде шанс на военно решение. Странно е, че страните кандидатки за членство в НАТО преследват целта си чрез подкрепа за САЩ срещу Ирак, който по принцип не е в обсега на отбранителната доктрина на Алианса. Правителствата на тези страни с влияна отвън демокрация са притиснати да следват американската политика, въпреки преобладаващо несъгласие на народите им.
    Очертава се възможност да бъдат разпилени надеждите за нов световен ред, преодоляващ негативните последици от двуполюсното разделение от годините на студената война. Поразиите в това отношение могат да бъдат по-неприемливи от смущенията, идващи от режими като в Ирак. За сега декларираните от първостепенните фактори в международната система позиции не генерират сигурност, но вещаят нова неопределеност.
    Всичко това поставя на големи изпитания българската външна политика. С решението на българското правителство и потвърдено с мнозинство от парламента на 7 февруари т.г.
България фактически даде своята лепта за ревизия на досегашните устои на международната сигурност
– формулата на Франклин Рузвелт от 1945 г.,залегнала в основополагащите парадигми на Устава на ООН. С този акт става прехвърляне на нова орбита в силовото поле на суперсилата, за която евроатлантическите механизми се оказват тесни. Това издава липса на ясна оценка за конкретната обстановка в света. Дебатът в Народното събрание замъгли още повече фактите, защото беше силно политизиран от стремежа на основните сили взаимно да се злепоставят в международен план. В резултат се оказа невъзможно изработването на консолидирана българска позиция.
    При сегашното премерване на силите на международната арена императивът за нашата страна не е да се пресмятат непосредствени загуби и изгоди от заемана позиция, а да се търси адекватното място при новата конфигурация в международната система. Доколкото външнополитическият механизъм си остава в плен на първосигнални рефлексии, България се оказа на страната на тези, които се отдалечават от обединението на Европа в духа на идеите на Жан Моне, т.е. по модела на Европейския съюз. Разбира се, от това произтичат сериозни последици. Опитът показва, че когато българската политика е била въвличана в съзаклятия за разделяне на Европа, то тогава са страдали българските национални интереси. Досега трябваше да сме разбрали, че осъществяването на основните външнополитически приоритети – членството в НАТО и ЕС е функция на развитието на отношенията между двата центъра на сила в евроатлантическото пространство.
    Всеки международен проблем разкрива и възможности пред всяка разумно провеждана външна политика. България не е страна с потенциал да задава насоките в световното развитие. За нея остава възможността да следва стратегия на сътрудничество с факторите, които детерминират тенденциите във функционирането на международната система, но не по модела на сателитния синдром. Той съществено е принизил значимостта на страната ни в решаването на международни проблеми. В перцепциите (възприятията) на първостепенните международни фактори тя е пренебрегвана и се сещат за нея в кризисни ситуации. За да докаже своята значимост, тя трябва да даде да се разбере, че като споделя общи ценности си има и специфични интереси.

Февруари, 2003 г.