ТАЙНАТА КЛАУЗА “СИМЕОН ІІ” НЕ Е ЧАК ТОЛКОВА ТАЙНА Печат
Автор Жоржета Пехливанова   
Вторник, 01 Юли 2003 03:00
Припламналият спор за гражданството на премиера напомня и за клаузата “Симеон ІІ”, договорена между България и Испания преди над 30 години. Истината е, че след промените през 1989 г. Външно министерство не си е свършило дипломатично работата, ако тази клауза е останала да тегне. Тя трябваше да бъде обявена за невалидна още в първите българо-испански консултации след промените в Източна Европа.

 

Останах смутена, че ресорните ни дипломати дори не знаят, че съществува документ за тази клауза. Да, съществува такъв документ, аз лично съм го чела.

Добре, че проф. Александър Янков, посланик и международник от най-висок ранг, по памет цитира документа по Телевизия БТВ в предаването “Блиц”.

Цар Симеон ІІ от дете е трябвало да живее с мисълта, че е публична личност, за която се интересуват добронамерено или злонамерено, но непрестанно. Единици са децата в света, които се раждат с мисията и отговорността “да служат на народа си”. Затова и животът му минава “под светлините на прожектора” – учение, женитба, деца, работа...
В “Спомени” на Царица Йоанна, /Университетско издателство,1991г./, четем, че тя и двете й деца са получили български паспорти при напускане на България, валидни три месеца. Тя не скрива, че няколко посланици тогава са й предложили гостоприемството на своите страни, но тя е предпочела да замине за Александрия по покана на краля на Египет. На стр. 154 четем: “В Александрия животът ни продължи до юли 1951година. Имах намерение да се върна в Европа. Поисках разрешение да се установя във Флоренция, но не получих никакъв конкретен отговор на моята молба. Избрахме Мадрид. Генерал Франко с великодушен жест ми предложи гостоприемство, дипломатически паспорт, сигурност...През септември 1958г. заминава за Съединените щати и постъпи във Военната академия Valley Forge...”

Самият Симеон разказва по-надолу в книгата на майка си: “В академията като курсант никой не знаеше кой съм, пък и никой не ме забелязваше, тъй като бях младеж като всички останали... Случи се обаче така, че родителите на някои мои приятели бяха прочели във вестниците новината, че Царят на българите бил приет във Valley Forge. Разпитваха за мен, но за момента никой не можа да установи истинската самоличност на курсанта Симеон Рилски с регистрационен номер 6883. Не след дълго и местните вестници разбраха, че съм пристигнал. Истинското публично съобщение обаче бе направено след десет месеца, в края на курса...”

С полъха на демокрацията бяха гласувани законови промени с оглед нашите сънародници, които по един или друг повод са били принудени или са пожелали да напуснат страната ни, да могат да си възстановят гражданството си и да се сдобият с български паспорти. Към консулските служби на България се стекоха емигранти, много от които десетилетия дори не бяха доближавали посолствата ни. Така беше и в Мадрид.

През 1991 г. “Царят”, както тайно наричахме Симеон ІІ в посолството, лично дойде пред консулското гише и подаде документи за български паспорти по право и по закон с името Симеон Борисов Кобургготски. По законите на Република България той бе български гражданин, тъй като е роден в България и не се е отказвал от гражданство.

Той представи документ, че не е осъждан, както и лична карта за самоличност на “постоянно пребиваващ българин в Испания”. Наистина испанските държавници оценяваха личността му като “ВИП българин”.

В българското посолство в Мадрид работих в годините /1975-1981/ и /1989-1992/. Преди да напиша книгите си “По вълните на дипломацията” и “Политическо ветрило”, проучих обстойно документацията по установяването на дипломатическите отношения между България и Испания. Натъкнах се и на въпросните вербални ноти с клаузата “Симеон ІІ”, които намерих в архива на българското МВнР. Те датират от 2-4 юни 1970 г.

Преговорите са се водили в Париж от делегации начело с тогавашния ни посланик там проф. Владимир Топенчаров и испанския посланик Педро Кортина и Маури. Двамата подписват на 4 юни 1970 г. споразумение от името на министрите на външните раблоти на България – Иван Башев и на Испания – Грегорио Лопес Браво за откриване на консулско-търговски представителства, съответно в София и в Мадрид през 1971г.

Посланик Топенчаров известява своя испански колега: “Българското правителство моли Испанското да даде съгласието си Симеон ІІ, син на покойния български цар Борис ІІІ, живеещ в Испания, да бъде третиран като частно лице, без право на представителни функции, както и да не упражнява в Испания политическа дейност против Народна република България, предвид нейния статут на суверенна и независима държава”.

Същият ден – 4 юни 1970 г. посланик Кортина отговаря на това конфиденциално писмо, добавяйки “...Аз мога да Ви информирам, че испанските компетентни власти не са признавали на Симеон, син на покойния цар Борис ІІІ, никакви представителни функции, произтичащи от публичното право и следователно ще продължават да вземат всички необходими мерки за прилагането на формулираните искания във Вашето писмо...”

“Клаузата – Симеон ІІ” остана и след пълното възстановяване на дипломатическите отношения през 1977 г. /присъствах на преговорите по издигане на отношенията ни на ниво посолства/. Не ми е известно въпросният анекс по-късно да е бил анулиран или законно обявен за нищожен.