ПАРИЖ – НАЧАЛОТО НА ЕДНА ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА КАРИЕРА Печат
Автор Експерт   
Петък, 01 Октомври 2004 03:03
“Да се води дневник или на определена възраст да се пишат мемоари би трябвало да е задължение, възложено от държавата. Материалът, който ще се натрупа след три или четири поколения, ще има неоценима стойност. Много психологически и исторически проблеми биха били разрешени. Няма мемоари, макар и написани от незначителни личности, които да не притежават социална и познавателна стойност от първостепенно значение.” Не случайно още в увода авторът привежда този цитат от Джузепе Томазо ди Лампедуза. Така разкрива пред читателя и мотивите, които са го водили при писането, и надеждите, които възлага на резултатите от своя труд.

Мемоарната книга на дългогодишния български дипломат Райко Николов връща читателите към събития и случки с повече от половинвековна давност. Времето на действието е началото на 50-те години на миналото столетие, а мястото – Париж. По волята на щастлива съдба именно от френската столица, където в продължение на шест години е секретар на българската легация, започва неговата дълга и успешна дипломатическа кариера. Повече от четири десетилетия авторът посвещава на българската дипломация. Работи във Вашингтон и Ню Йорк, постоянен представител е на България в службите на ОООН в Женева, посланик в Кувейт, НРД Йемен, Югославия, Италия.

Но и най-дългият път започва с първата стъпка. Вероятно заради съчетанието от младост, неповторима атмосфера и естествено вълнение от навлизането в тънкостите на дипломацията, парижките години остават незаличими в паметта на Райко Николов. Той ги е описал в книга, която “не е плод на въображение и белетристични напъни, а автентично свидетелство за едно безвъзвратно отминало време, пълно с тревоги и рискове за световния мир. В нея става дума за събития, политически интриги и шпионски истории, за сблъсъци, взаимни подозрения и съперничество между големите играчи на международната арена, за състоянието на двустранните ни отношения с Франция, а също така и за случки с мен и лични преживявания в онзи ранен период на студената война между Изтока и Запада”.

Спокойно може да се каже, че това е свидетелство на типичен представител на първото поколение дипломати на Народна република България – един от онези млади хора, които без специална подготовка, но с много кураж и ентусиазъм работят, за да намери младата социалистическа държава своето достойно място в международните отношения. Навлизайки в дипломацията през първото следвоенно десетилетие, те стават свидетели на редица събития с историческо значение. В този смисъл мемоарите на Райко Николов представляват един български поглед от френската столица към Европа и света.

Описанието на важни събития, които вече принадлежат на историята, дава възможност на съвременния читател да почувства духа и атмосферата на онези времена, когато пресните рани от Втората световна война придават на тревогата за запазването на мира не принципни, а съвсем конкретни измерения на равнището на отделния човек. Разбираеми стават отзвукът и значението на събития като смъртта на Сталин, Корейската война, отношенията между СССР и Китай, между Москва и Белград, създаването на НАТО и на Варшавския договор, опитите за ремилитаризиране на Германия, разобличаването на сталинизма на ХХ конгрес на КПСС и неговото отражение върху най-силната комунистическа партия в Западна Европа – френската, и изобщо върху ляво настроените французи, началото на европейската интеграция чрез създаването на обединението за въглища и стомана.

Като конструкция книгата е мозайка, подредбата на чиито фрагменти следва специфична вътрешна логика – нито строго хронологична, нито чисто тематична, нито водена от личните преживявания и емоции. За да аргументира своята гледна точка към дадено събитие или процес, авторът понякога избързва напред във времето, друг път напуска френската територия, но прави и едното, и другото, само за да бъде по-добре разбран. За обективния тон не мемоарите безспорно е допринесла и работата в архива на Министерството на външните работи, където Райко Николов е препрочел своите служебни доклади, изпращани от Париж. Това в голяма степен го е предпазило от типичния за някои мемоаристи грях да смесват сегашната и тогавашната гледна точка към нещата.

“Важно е да се знае не само какво сме вършили, но и как сме възприемали нещата тогава ние, участниците в провеждането на външната политика на нашата страна по време на тоталитарния режим”, пише авторът. И не можем да не се съгласим с него, защото сега, в началото на ХХІ век за България са много важни обективният поглед и трезвата оценка за предишния период от нейната история.



Райко Николов, “Парижки години”, Книгоиздателска къща “Труд”, С., 2004, стр. 323