"ОСМАНЛИЯ" ОТ ЕМИЛ АСЕМИРОВ Печат
Автор Administrator   
Неделя, 01 Октомври 2006 03:01

издателство „Изток – Запад”
„ОСМАНЛИЯ” от ЕМИЛ АСЕМИРОВ
Книгата представиха доц. Димитър Зашев – културолог, доц. Емил Александров – историк на българската дипломация и право, и още известни историци

ImageРоманът „Османлия” е талантливо художествено пресъздаване на процеса на османското завоевание на Мала Азия и на по-голямата част от Балканския полуостров в периода 1350-1404 г. Авторът е използвал основните монографии, свързани с тази тема на най-видни наши историци като Димитър Ангелов, Петър Ников, Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Христо Матанов, Йордан Андреев, Пламен Павлов и др. Събитията са преразказани като са използвани автентични извори от епохата – османски, православни и католически като Садеддин, Мехмед Нешри, Ашъкпашазаде, Хюсеин, Йоан Кантакузин, Димитър Кидон, патриарх Калист, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Константин Михайлович от Островица, Георги Сфранцес, Лаоник Халкокондил, византийски, български и сръбски летописи, венециански и генуезки източници, Ханс Шилтбергер, маршал Бусико… Втората част на книгата включва 15 от най-добрите по-ранни разкази на автора, описващи интересни събития и герои, живели в различни социални условия и исторически епохи.

ЕМИЛ АСЕМИРОВ ЗА СВОЯ РОМАН „ОСМАНЛИЯ”

Повествовател в „Османлия” е персонаж от произведението, въведен за да разкаже Историята с главно И.
Повествованието се води от първо лице от Абдуллах – той е преминал от другата страна – страната на победителите, за да сподели с тях благата и плодовете на всичките им победи, доколкото османлиите до 1402 г. не познават сериозно поражение, ако не броим сражението при Плочник и двете загубени битки в Босна, които нямат решаващо значение и може би отлагат единствено попадането на Босна под османска зависимост с няколко години.
Материалът за фабулата е събран от историческите извори, от задълбочените монографии и изследвания по темата. Суровият исторически материал е пресъздаден през призмата на Разказвача – свидетел, наблюдател и много често непосредствен участник в събитията, често с решаващи съвети към своите османски господари – поне в два случая – през 1393 и 1404 г.
Историческият разказ се изправя пред решаването на няколко фундаментални проблема:
- подбора на заслужаващите внимание събития които не трябва да бъдат пропуснати;
- разтълкуването на Духа на времето и вмъкването на всичко в неговите рамки;
- връзката между дългата поредица от събития, която Разказвачът трябва да открие и представи по убедителен за интелигентните читатели начин;
- привилегированата гледна точка на Разказвача – неизбежно субективна – разположена в някаква скала на ценности, смисли и вярвания, където са скрити или присъстват явно някаква надчовешка логика, замисъл и воля.
Разказът е далеч от детерминизма и фатализма. „Османлия” не е обичайно апокалиптично описание на неща, които се случват по някаква божествена, непредотвратимо предопределеност. Макар че Повествователят често се позовава на убеждението си, че нещата са се случили така, защото такава е била волята божия, в разказа му имплицитно се съдържа възгледа, че събитията са преди всичко плод на човешките действия, плод на съзнателен избор на свободна воля, зад който се крият психологически и други, морални мотиви – най-вече користолюбие, горделивост, суетност, алчност и един непреодолим и непоправим нагон към повече власт.
В този смисъл може да се говори единствено за един психологически детерминизъм при обяснението действията на героите и случващите се грандиозни исторически събития. Така мисълта на разказвача неизбежно и с интуитивната логика и знания от втората половина на 14. век налага модел върху стихийната разноликост на фактите.
Структурата на „Османлия” имитира, читателите ще преценят доколко успешно, историческите съчинения – изповеди, разказ с разсъждения, хронологии и даже дневници от онази епоха – 14. и 15 в., запазени някъде и открити по-късно – случайно или не.
Разказвачът започва с ретроспекция на преживените от него съдбоносни исторически събития през отминалия повече от половин век преди 1402 г. (след битката при Анкара). В съдържанието са включени обществени, и съвсем малко частно събития.
Разнопосочните въздействия над Абдуллах отразяват чрез неговата лична съдба взаимоотношенията между широки обществени сили – феодалното съсловие и висшето духовенство на християните от европейския Югоизток през 14. в.
Разказът е за изглеждащи на Разказвача като необратими макросоциални промени, които много от съвременниците му и събратя по принадлежност към висшата феодална прослойка не осъзнават като такива. Те смятат, че османската напаст е временно явление, божие изпитание, само докато се покаем за греховете си, както преди това татарските нашествия.
Похватите и техниките на историческия роман тук са в рамките на класическия стандарт, не е правен опит да се експериментира с формите, защото по тази тема е по-важно какво ще се каже, а не как ще го кажеш. Техниката на традиционното историческо повествование с психологически обяснения на поведението на персонажите дава достатъчно възможности за това.
В разказите техниката на историческото повествование се прилага към съвременните събития и там история, съвременност и тяхната вечно субективна интерпретация се сливат в едно.
В „Османлия” е търсен съзнателно отказ от националния епос и митология, от създаването на герои. Показано е началото на процеса на митологизация и героизация на реални хора като Евтимий, Крали Марко или Иван Шишман, но не е правен опит за какъвто и да било принос в тази посока.
Разказвачът пронизва цялото повествование с опити, макар и не съвсем лесно доловими, за оправдание за своето отстъпничество, за преминаването в лагера на враговете на своята първоначална общност.
„Османлия” представя изложение на конкретни детайли и обстоятелства, ползвайки структури на документалната проза (исторически и други съчинения на съвременници на описваните събития), както и задълбочени исторически изследвания от последните десетилетия – жанрът може да се определи като документален роман – хронология и това е „относителна неслучайност на формата” (характеристика на романа е относителната случайност на формата).
Финалът на разказваната история не е отворен, развръзката е окончателна, няма исторически оптимизъм, по-точно историческият оптимизъм е на страната на османлиите; окончателното разрешаване на всички конфликти води до триумфа на османската държава и на тези, които своевременно са се присъединили към победителите.
Повествованието се движи плътно по историческите факти, затова не е търсен ефекта на градацията – ако краските се сгъстяват непрекъснато в хода на разказа, ще се постигне не просто едно дълбоко минорно настроение, непрогледен песимизъм, но той ще се превърне във внушение, че всичко в историята е предопределено към неизбежния край – пълната победа на османците над всичките им съседи. А дълго време нещата далеч не изглеждат такива – нито на съвременниците им, нито от нашата съвременна перспектива.
Защото събитията са плод на една продължила векове или поне през описаните тук десетилетия поредица от субективни човешки грешни решения и произтичащи от тях действия. В „Османлия” композицията също влиза в ролята на герой – по израза на Набоков.
Структурата на повествованието е рамкирана от пролог и епилог, които ни отвеждат към финала на процеса на османското завоевание на Мала Азия и по-голямата част от Балканите. В пролога се открива и основната предварителна информация за главния герой и Разказвач – Абдуллах. Състоянието (геополитическата среда) непрекъснато се влошава за християните и в полза на мюсюлманите османлии. Когато героят е застрашен да изгуби социалното си положение на представител на феодалната върхушка в Тракия (в днешния Ямболски окръг), настъпва преобръщането у него, и съзнателният избор на религията и държавната доктрина на победителите.
Героят има възможност за „свободен избор”, а външната среда – османската вълна е детерминисткият фактор. За трезвомислещия човек изборът е предизвестен и предопределен.
В „Османлия” има множество герои. Някои са характери, детайлизирани със свои мотиви, способност за отчетлива реч и независими действия (по Аристотел). Направени са кратки психологически обрисовки на владетели като Йоан Кантакузин, Иван Александър, Иван Срацимир, Иван Шишман, Мануил Втори Палеолог, Мурад, Баязид, Тамерлан, Сигизмунд. Множеството останали герои са епизодични, но имат съществено значение за изграждането на цялостната картина.

Литературата е средство за споделяне на истини за човешкия опит, за това как ние възприемаме света субективно, а не за това какъв е той в действителност – нещо, с което се занимават науки като физика или биология.
„Османлия” е есхатология, описание в широка перспектива на края на историческото време на православния балкански свят като самостоятелна и отстояваща самобитността си общност спрямо натиска от две посоки – Изтока, но и Запада, и замяната му от света на османските пришълци и техните малоазиатски васали от другите турски емирства, погълнати от османците през 14. и 15. век.

Езикът на романа има интересни особености. Използвани са елементи от старобългарския (старославянския) правопис - краесловни ерове в българските и сръбските лични и местни имена. Използвани са доста старинни думи, предаващи по-автентично духа на епохата, подсилващи усещането за достоверност и дори за истински мемоарен труд от онова време.

През последните десетилетия се наблюдава обща тенденция към политизиране на мисленето. В този смисъл в почти всеки роман могат да бъдат открити политически елементи.


Ако преминем на равнището на политическия анализ и разгледаме победоносния ход на османските завоевания като политически процес, то можем да открием някои много неприятни характеристики и да направим печални изводи за равнището на политическа далновидност и държавническа мъдрост на балканските и малоазийските владетели, попаднали на пътя на османските нашественици. Поразително е до каква степен и колко до късно те не осъзнават, че смъртоносната заплаха за тях представляват именно османците, а не дотогавашните им съседи, с които те са живели заедно от векове, редувайки периоди на войни с периоди на мир, династически бракове и взаимноизгодна търговия и размяна на културни произведения.
Заради конюнктурни изгоди тези владетели са готови да влизат в безпринципни коалиции с османците, уж само докато си разчистят сметките с другите си съседи, пък после ще видим. Наивната вяра, че ще могат да се възползват от османската военна мощ и човешки потенциал, а после, когато пожелаят, лесно ще се отърват от нежеланото присъствие на османските и други турски наемници, се повтаря в десетки ситуации през съдбоносния 14. век. Дори и когато усещат интуитивно грешката на своите съседи да се осланят на военна помощ и договорни отношения с турците, балканските и другите християнски владетели сякаш не могат да се спрат и непрекъснато я повтарят. Тук тонът задава, разбира се, Византия, като държавата, която предлага образците на цивилизация и на политическо поведение не само на своите християнски съседи. Та това е Източната Римска империя. Щом тя прави нещо, то няма начин да не е умно и осветено от Божията промисъл. Още по-печално и съдбоносно необратимо е, че същата грешка допускат и турските емирства в Мала Азия в политиката си по отношение на османското емирство. То твърде бързо се превръща в техен основен съперник в борбата за регионална хегемония, в най-силната държава в Мала Азия, но те сякаш не осъзнават гибелната заплаха. Останалите емирства продължават да подхранват с газии и с други човешки ресурси османците, чиято основна цел е уж газавата с християните. Другите емири твърде късно осъзнават, че основната цел на османските емири е териториалната експазия, неудържимото разширение на техните владения във всички посоки, по всички азимути, където срещат по-слаби противници и съседи.
Много важни политически изводи могат да се направят от внимателно и педантично изучаване на процеса на османското завоевание и изграждането на османската държавност чрез постоянното засмукване и поглъщане, асимилиране и усвояване на чужди ресурси. Най-важният сред тях от съвременна перспектива е, че ако имаш такъв ненаситен противник като османците, дори и за миг не бива да се изкушаваш от мисълта, че е допустимо да влезеш в някакъв съюз с тях по конюнктурни причини. Защото цената, която ще платиш много скоро, само няколко години след това, е прекалено висока, а загубите ти са необратими.
Каквито и конфликти и противоречия да си имал със съседите, колкото и обиден, ограбен и онеправдан да си бил от тях в миналото, то те са хиляди пъти за предпочитане пред смъртоносното за тогавашния югоизточноевропейски християнски свят съседство с османските турци.
Защото те са изпратено от съдбата наказание, и е проява на изключително глупава самонадеяност да си мислиш, че можеш да надхитриш съдбата си. Да си представим схемата на мислене на хора като Йоан Кантакузин и неговите съмишленици преди и след него, чието име е легион: Аз съм много умен, истински любимец на Бога и сега ще победя сърбите и българите с помощта на турците, пък утре ще се отърва от турците като им платя и те кротко ще се върнат обратно в Азия. Ако не искат, ще насъскам срещу тях други турци или други техни врагове от Изток. Но е глупаво точно днес, при сегашните трудности, които изпитвам, да се лишавам от наемниците турци, само защото те утре могат да се обърнат срещу мене.
Такова мислене, изглеждащо логически правилно и политически разумно направи възможни невероятните завоевания, които постигат османците за по-малко от половин век.
Когато имаш прекалено силен и многоброен враг, всички дребни съседски, роднински, махленски ежби и спорове за парче земя, някой град или няколко хиляди поданици повече или по-малко трябва да бъдат забравени или поне замразени и всички малки, средни и по-големи владетели от застрашения европейски Югоизток, особено при вида на загубената за християните Мала Азия, би трябвало да вземат единственото правилно държавническо решение: да се обединят в името на собственото си оцеляване.
За нас като хора формирани интелектуално в края на 20.век, разбира се е ясно, че такъв тип мислене е било нереалистично и дори утопично, както през 14. век, така и днес.

Да се надяваме, че „Османлия” независимо от замисъла си, ще се окаже книга за далечното ни минало от втората половина на 14. век, а не провидчески роман-модел за нашето общо бъдеще през следващите, очертаващи се като много интересни десетилетия.