ДОСТОЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ (100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МИЛКО ТАРАБАНОВ) Печат
Автор Димитър Костов   
Събота, 01 Декември 2007 03:00
В най-новата ни политическа история след Втората световна война българската дипломатическа служба е изправена пред многобройни сложни задачи. Между тях на първо място излизат сключването на справедлив мирен договор, установяване на нормални дипломатически отношения с другите страни, получаване на международно признание и членство в Организацията на обединените нации. Наред с препятствията, които атмосферата на започналата “студена война” създава, изпълнението на тези съдбовни за страната задачи се усложнява и от липсата на висококвалифицирани висши дипломатически кадри, владеещи чужди езици, които да поемат осъществяването на новата външна политика. Тежестта пада върху неголяма група дейци, измежду които с особена яркост изпъква фигурата на Милко Тарабанов.

Прегърнал идеите за социална справедливост още от юношестка възраст, Милко Тарабанов развива оживена дейност сред учащите се в родния Харманли, сред студентите в София, участва в Септемврийското въстание 1923 г. Изключен от Софийския университет за революционна дейност, той завършва инжинерното си образование в гр. Нанси (Франция), където продължава тази дейност в редиците на френската компартия. Паметен ще остане неговия личен принос в организирането на кампанията по време на Лайпцигския процес за освобождаването на Георги Димитров и неговите съратници Попов и Танев от лапите на германския фашизъм. Завръщайки се в България Тарабанов продължава своята революционна дейност, преминава през фашисткия затвор, концлагерите “Гонда вода” и “Еникьой”, а след победата на 9 септември 1944 г. заема редица отговорни постове в партийните и държавните органи.

С такава революционна закалка и жизнен опит Милко Тарабанов преминава в системата на Министерство на външните работи през 1948 г. като заема последователно постовете началник отдел, зам министър, посланик в Рим, в Прага и в Анкара. От края на 1962 г. той е постоянен представител на България в ООН с ранг на първи зам. министър. Тук той разгръща най-пълно свойте качества на забележителен дипломат в продължение на цяло десетилетие. Заемането на този пост съвпада с драматичните събития, свързани с Кубинската криза и Тарабанов се включва активно в кулуарните ходове за нейното разрешаване.`Отличаващ се с изключителна работоспособност, той навлиза много бързо в проблематиката на ООН и особено в “кухнята”, където се подготвят решенията на проблемите. За кратко време той става един от забележимите действащи лица в този процес.

Преките ми впечатления от дипломата Тарабанов са от периода 1967-72 г.в качеството ми на втори секретар в Постоянното представителство. Той не блестеше с ораторски способности. Неговата сила беше в кулуарната работа, в личните контакти и в умението му да убеждава, което го правеше търсен събеседник. За това му помагаше добрата езикова подготовка, но най-важни бяха много близките приятелски връзки, които той установи със съветските представители Валериан Зорин и Николай Федоренко и особено с Яков Малик. Той имаше тяхното пълно доверие. Така че събеседниците на Тарабанов гледаха на него като на автентичен изразител на политиката на СССР и социалистическите страни. С особена сила това се прояви по време на първото членство на България в Съвета за сигурност (1966 – 1967 г.) в разгара на Близкоизточния конфликт. Тарабанов взе присърце защитата на палестинската кауза, което му спечели уважението на всички арабски държави и техните подръжници. По това време представител на Канада в Съвета за сигурност е Жорж Игнатиев, потомък на известния от нашата история граф Игнатиев, с когото Тарабанов установява много близки отношения и контакт със западните представители в Съвета.

След мистериозната гибел на Генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд в Африка, неговото мястто бе заето от представителя на Бирма (сега Мианма) У Тан. Поради “азбучното съседство” на българската и бирманската делегации в конферентните зали, между него и Тарабанов се създават неофициални приятелски отношения, което се оказва впоследствие много полезно и за двете страни.Такива отношения той имаше и с наследника на У Тан – австриеца Курт Валдхайм.

Известно е, че като член на Варшавския договор през този период България провеждаше съгласувана политика по всички въпроси, обсъждани в ООН. Но това не ограничаваше онези дипломати, които имаха капацитет и желание за творчество и инициатива. Тарабанов беше един от тях. Съзнанието му непрекъснато беше заето с мисли за различни ходове и инициативи, някои от които крайно нестандартни. Спомням си за две от тях: идеята за участие на България в операциите на ООН в Близкия Изток и за обявяването й за “развиваща се социалистическа страна”. Последното имаше за цел страната ни да получава икономическа помощ от ООН, наред с другите развиващи се страни. Този ход направи Румъния години по-късно. Тези идеи бяха отхвърлени от съветска страна като противоречащи на официалната съветска полика, а Тарабанов получи остро мъмрене лично от Тодор Живков.

След приключване на мисията му в Ню Йорк Тарабанов заема поста на заместник - председател на Народното събрание и представител в Интерпарламентарния съюз. Тук той много бързо става една от централните фигури в тази важна международна организация. По негова инициатива София стана домакин на нейната годишна конференция през 1977 г. Нелепа случайност прекъсна жизнения път на тази неспокойна личност през 1979 г. когато той участваше в заседанията на същата организация в Прага.

Въпреки усилията на известни среди да покрият миналото с пелената на забравата, дълбоко съм убеден, че името и делото на Милко Тарабанов ще оставят трайна следа в дипломатическата ни история.



---
Авторът е кариерен дипломат от 1962 до 1992 г. Посланик е от 1980 г. Бил е постоянен представител при ООН в Женева и Ню Йорк, началник управление “ООН и разоръжаване” в МВнР, председател на Комисията на ООН по разоръжаване и др. Понастоящем е председател ня Българско дипломатическо дружество.