МОНИТОРИНГ НА ПРОЦЕСА НА ИНТЕГРАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ В ЕС Печат
Автор Ирина Бокова   
Неделя, 01 Април 2001 03:03
От настоящия брой започваме публикуването на горното изследване на група независими изследователи с незначителни съкращения: Въведение от Ирина Бокова и Глава 1. Европейски стандарти в българския политически живот от Антоний Тодоров Андрей Иванов. В следващия брой очаквайте Глава 2. Макроикономически проблеми от Ганчо Ганчев. В изследването не само се фиксира реалното състояние на България, но се правят и препоръки за подобряване на състоянието в страната. България се намира в ситуация, в която еуфорията и политическите декларации следва да бъдат заменени от трезв, ясен и задълбочен анализ на последващите стъпки и политики, и най-вече на приоритетите и целите - средносрочни и дълосрочни, които България трябва да си постави и които трябва в най-висша степен да бъдат приоритети национални, консенсусни и реалистични. Проблемът с европейските стандарти в българския политически живот е проблем за сравнението между политическата практика в България и практиката в страните на ЕС. От една страна въпросът е, доколко можем адекватно да опишем в един общ политически модел ЕС, въпреки различията между страните-членки. От друга страна въпросът е, по какъв начин демокрацията от западен тип може успешно да се вкорени в българската общесвена действителност.

Предговор

След като през 1995 г. България стана асоцииран член на ЕС, след започването на преговорите за пълноправно членство през тази година страната е изправена пред едно изключително предизвикателство. Преговорите имат историческо значение за България, за която това е шанса да бъде приета в общоевропейското семейство и която очаква от интеграцията силни импулси за своята икономика.
Еднозначният консенсус относно стремежа към членство в ЕС във всички важни политически партии е добра основа за работата, която предстои на страната при приспособяването към стандартите на ЕС. Защото няколкогодишните преговори ще поставят значителни изисквания към различни правителства и партии, както и към обществото като цяло.

Регионално бюро София на фондация "Фридрих Еберт" стартира през миналата година проекта "Мониторинг на процеса на интеграция на България в ЕС". Цел на проекта е изготвяне на една независима експертиза на фактическото състояние на страната с оглед на присъединяването към ЕС. При това не само се фиксира състоянието, но се правят и препоръки за подобряване на състоянието в страната. Съвсем съзнателно се дава думата на експерти от институции на гражданското общество. Изследването трябва да информира допълнително широката общественост и международните институции за достигнатото състояние и да подпомогне българското правителство при приспособяването към европейските стандарти.


Михаел Вайхерт
Директор на регионално бюро София
Фондация "Фридрих Еберт"

Въведение

Ирина Бокова


Разширяването на ЕС без съмнение е исторически процес, който след решението на Европейския съвет от Хелзинки от месец декември 1999 г. включи и България, и Румъния, и така потвърди дълго отстояваната от различни български правителства след промените от 1989 година теза, че без участието на Югоизточна Европа в този процес не е възможно постигането на политическа стабилност и икономически просперитет. И макар напълно да е очевиден най-вече политическия характер на това решение, (впрочем и самото създаване на Европейския съюз е плод на политическо, а после на икономическо решение), то безспорно поканата за започване на преговори за членство е решение с дълбок исторически смисъл, онзи положителен знак, който всички ние очаквахме да получим в инак размирния регион, в който живеем.
Сега, след като поканата за членство вече е факт и е поставено началото на преговори, България се намира в ситуация, в която еуфорията и политическите декларации следва да бъдат заменени от трезв, ясен и задълбочен анализ на последващите стъпки и политики, и най-вече на приоритетите и целите - средносрочни и дълосрочни, които България трябва да си постави и които трябва в най-висша степен да бъдат приоритети национални, консенсусни и реалистични.
Този подход е в основата на настоящия анализ на група независими изследователи под надслов "Мониторинг на процеса на присъединяване на България към Европейския съюз". Този анализ има за цел да постави общата рамка на основните приоритети от политическо, икономическо, правно и социално естество, които според нас имат най-голямо значение не само и не толкова от гледна точка на процеса на реформи и на преход към пазарна икономика, а най-вече от гледна точка на процеса на присъединяване на България към ЕС.
Очевидно е, че в голяма степен тези два процеса на адаптиране съвпадат в основните си принципи и цели. Интеграционните усилия и стратегии на България, обаче, имат своята специфика и особености и те трябва да бъдат внимателно анализирани, за да се превърнат не в пречка, а в ускорител на реформирането и модернизирането на българското общество и на българската икономика.
Не можем да не отбележим, че от гледна точка на ключовия за една икономика в преход въпрос за икономическия растеж, членството в ЕС като такова не е никаква гаранция за успешен растеж. Разбира се, много са преимуществата и индиректните фактори за влияние върху този процес от гледна точка на бъдещото членство - достъп до международните капиталови пазари, увеличаване на директните чужди инвестиции, трасфери от предприсъединителните фондове на ЕС за транспортната и друга инфраструктура.
Очевидно е също така, че стремежuo към членството в ЕС ограничава възможностите за собствена стратегия на развитие и за една политически управлявана модернизация с възможните e инструменти - селективна индустриална политика, масирано стимулиране на износа и протекционизъм. От една страна членството ограничава пространството за вариране на икономическата политика, но от друга предпазва от рисковете на финансовите пазари и въвежда една солидна бюджетна и парична политика в рамките на Икономическия и валутен съюз.
С други думи, действията и стъпките, които България предприема с оглед подготовката за членство в Европейския съюз не е панацея и не разрешават сами по себе си проблемите на икономическия растеж и развитие. Националната политика е тази, която ще реши как да се използват шансовете на членството в ЕС, като се съчетаят с една реалистична стратегия за растеж.
Известен факт е, че в българското общество съществува траен и необратим консенсус що се отнася до европейската ориентация на България и до стремежа за членство в ЕС. Този консенсус е намерил израз в редица документи на няколко поредни състава на Народното събрание, в многобройни документи и заявления на практически всички политически партии. Той намери своя израз и в неотдавна приетото решение за създаването на Съвет по европейска интеграция към председателя на Народното събрание, в който всички парламентарни групи, независимо от броя на народните си представители, имат равно представитеeство.
Анализът на развитието на България през последните десет години показва, че докато по отношение на установяването на плуралистична и демократична форма на държавно управление има ясно изразена воля и като цяло последователна политика за утвърждаване и развитие на такава форма на управление, то що се отнася до икономическото развитие и реформа сме свидетели на неравномерна, непоследователна и често пъти партизирана политика. На практика, през изминалото десетилетие България не успя да постигне съгласувана и консенсусна икономическа политика, неподвластна на политически промени, която да се следва от сменящи се по своята различна партийна принадлежност правителства. Липсата именно на този "икономически консенсус" е и до голяма степен причината и за липсата на ясна национална стратегия за развитие, която да бъде в основата и на националната стратегия за присъединяване към Европейския съюз.


Отношенията между България и ЕС се характеризират с възходяща динамика, като в рамките на повече от 10-годишния период 1988 - 2000 година, от най-ниско равнище на договореностите, достигат до етапа на преговори за присъединяване на България към Европейския съюз. В хронологичен порядък отношенията между България и ЕС се развиват както следва:
- 1988 година - Народна Република България и Европейската икономическа общност (ЕИО) установяват дипломатически отношения;
- май 1990 година - подписване на Спогодба за търговия, търговско и икономическо сътрудничество между Република България и Европейската икономическа общност; Европейската икономическа общност открива програмата ФАР за България;
- 1991 година - Европейската икономическа общност включва България в Общата схема за преференции;
- май 1992 година - откриване на преговорите за Европейско споразумение за асоцииране между Европейските общности и техните страни-членки и България;
- март 1993 година - подписване на Европейско споразумение за асоцииране между Република България и Европейските общности и техните страни-членки и на Временно споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- декември 1993 година - влизане в сила на Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- декември 1993 година - подписване на Допълнителен протокол към Европейското споразумение и към Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- юни 1994 година подписване на Споразумение за компенсиране закъснението по влизането в сила на Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- декември 1994 година - подписване на Втори допълнителен протокол към Европейското споразумение и към Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- февруари 1995 година - влизане в сила на Европейското споразумение за асоцииране, чиито разпоредби заместват Спогодбата между ЕИО и Република България за търговия, търговско и икономическо сътрудничество и Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси;
- декември 1995 година - България подава молба за членство в ЕС;
- януари 1996 година - Съветът на министрите на ЕС взема решение да открие процедура по молбата на България за членство в ЕС и възлага на Европейската комисия да подготви становище по готовността на България да се присъедини към ЕС;
- април 1996 година - подписване на Трети допълнителен протокол към Европейското споразумение;
- юли 1997 - парафиране на Протокол за адаптиране на Европейското споразумение предвид присъединяването на нови страни - членки и резултатите от Уругвайския кръг на многостранните търговски преговори в рамките на ГАТТ;
- юли 1997 година - Европейската комисия представя становище по молбата на България за членство в Европейския съюз;
- март 1998 година - Решение на Съвета на министрите на Европейския съюз за приемане на "Партньорство за присъединяване с България"
- април 1998 година - откриване на подготвителната фаза на преговорите - аналитичен преглед на законодателството на Европейския съюз.
- декември 1999 - Европейският съвет в Хелзинки отправя покана за започване на преговори с България за членство в ЕС
- март 2000 - начало на преговорите за присъединяване.
В общ план развитието на отношенията между България и ЕС може условно да се раздели на два периода: подготовка и влизане в сила на договореностите, свързани с асоциирането на България към ЕС и начало на преговорите и подготовка на България за присъединяване към ЕС.
Европейnкото споразумение за асоцииране, влязло в сила през февруари 1995 година, признавайки фундаменталния характер на демократичните промени в България и отчитайки желанието на Европейската общност да окаже решаваща подкрепа за завършването на прехода към пазарна икономика в България и да помогне на България да се справи с икономическите и социални последици на структурното преустройство, цели създаването на асоциация между Общността и нейните страни-членки от една страна и Република България, от друга.
Европейското споразумение регламентира асоциирането на България към Европейските общности чрез установяване на редовен политически диалог и сътрудничество, основани на общи ценности и стремежи; постепенно изграждане на зона за свободна търговия в течение на преходен период, който ще продължи максимум 10 години; сближаване на икономическите разпоредби в областта на движението на работна сила, предоставянето на услуги, движението на капитали, конкуренцията; сближаване на законодателствата; развитие на икономическото, културното и финансово сътрудничество.
От своя страна и Европейският съюз извървява своя път за подготовка за приемането на нови членове, като най-важното събитие без съмнение е приемането от Европейския съвет в Копенхаген на известните критериите за членство, а именно:
- стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията; върховенство на закона; защита на човешките права и правата на малцинствата;
- функционираща пазарна икономика, както и способност да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили в Европейския съюз;
- способност да се поемат задълженията на членството, включително придържане към целите на политическия, икономически и валутен съюз.
Условието за разширяване, което Европейският съвет от Копенхаген поставя пред ЕС е "капацитет за абсорбиране на нови страни-членки чрез запазване на инерцията от процеса на aвропейската интеграция". Включването на това условие цели защита на интересите както на ЕС, така и на страните-кандидати.
През декември 1995 година Европейският съвет в Мадрид, вземайки решение за ускоряване подготовката за членство, подчертава необходимостта за страните-кандидати да приведат в съответствие своите административни структури, за да осигурят хармоничното действие на общите политика на Общността след присъединяване.
Основен елемент на процеса на присъединяване към ЕС е усилената предприсъединителна стратегия, която цели подпомагане на всички страни - кандидати да изравнят колкото може повече своето законодателство с това на ЕС още преди присъединяването. Заедно с Европейските споразумения, които остават основата на взаимоотношенията на ЕС със страните от Централна и Източна Европа, стратегията се концентрира върху "партньорствата за присъединяване" и нарастването на помощта за подготовка. Прилагането на предприсъединителната стратегия се съпровожда от процеса на аналитичния преглед на законодателството на ЕС с всяка една от страните - кандидати.
"Партньорство за присъединяване" бе нов инструмент, който цели детайлното обхващане за всеки един кандидат в обща рамка на приоритетите, по приемане законодателството на ЕС и финансовите ресурси, определени за тази цел, в това число ресурсите по програмата ФАР. В този контекст финансовото съдействие е обвързано с напредъка на страните-кандидатeи и в частност с тяхната национална програма за приемане законодателството на ЕС. За всяка една от тях Съветът на министрите взема решение за принципите, приоритетите и непосредствените цели и условия, залегнали в Партньорство за присъединяване. В случай, че някой от елементите, който има съществено значение за напредъка на предприсъединителния процес липсва в някоя от страните-кандидатeи Съветът на министрите на ЕС взема решение по адаптиране на Партньорството или по спиране на финансовото съдействие.
Целта на документа Партньорство за присъединяване, приет с решение на Съвета на министрите на ЕС след консултации с България, е да обедини в единна рамка приоритетните области на бъдещото сътрудничество, определени в становището на Европейската комисия относно кандидатурата на България за членство в ЕС, необходимите финансови средства за подпомагане на страната за изпълнение на тези приоритети, както и условията за получаване на финансовата помощ. Партньорство за присъединяване осигурява рамката за приемането на редица политически документи в процеса на подготовката за присъединяване като: Националната програма за приемане законодателството на ЕС, която Правителството на България прие на 25 март 1998 година; Съвместна оценка на приоритетите на икономическата политика, която се извършва в рамките на институциите на асоциирането; Договорът срещу организираната престъпност, който предстои да се приеме от ЕС и към който ще бъдат поканени за присъединяване и страните-кандидатeи; "Пътните карти" на вътрешния пазар, приети от Европейската комисия за България на основата на становището по молбата за членство. Тези политически инструменти не представляват съставна част на Партньорство за присъединяване, но приоритетите, които съдържат са в съответствие с "партньорството".
В Партньорство за присъединяване се посочва, че България следва да пристъпи към решаване на всички проблеми, посочени в становището на Европейската комисия, като се акцентира върху обстоятелството, че приемането на европейското законодателство само по себе си не е достатъчно, ако липсват структури за правилното и ефективно прилагане и спазване на това законодателство.

В съответствие с решенията на Европейския съвет от Люксембург, разширената предприсъединителна стратегия се съпровожда от провеждането на аналитичен преглед на законодателството на ЕС. България, заедно с останалите страни - кандидати пристъпи към тази по същество подготвителна фаза на преговорите през месец април 1998 година.
Аналитичният преглед на законодателството на ЕС (screening of the acquis) предхожда преговорите за присъединяване към ЕС и по същество представлява подготвителна (проучвателна) фаза, в рамките на която се идентифицират проблемите, по които ще се водят преговорите. Аналитичният преглед се провежда по разделите (31 на брой) на бъдещия Договор за присъединяване (negotiating chapters). В резултат на участието си в тази подготвителна фаза, българската страна натрупа значителен обем информация и опит във взаимоотношенията с Европейската комисия, което ще послужи за основа при подготовка на позициите за преговори.

Важно е да се отбележи, че отварянето и затварянето на глави в процеса на преговори не бива да се абсолютизира, а трябва да се разглежда като нормалнен процес на съгласуване и съвместно обсъждане с Европейската комисия на политики, тенденции и намерения с цел привеждане на законодателството и неговото приложение в съответствие с нормите и стандартите на Европейския съюз. Това е важна и необходима страна от процеса на присъединяване.
Същевременно важно е да се отбележи и нещо друго - ние ясно разбираме, че както решението за започване на преговори бе политическо, така и решението за нашето приемане ще бъде политическо. Това не означава, обаче, подценяване на усилията, които трябва да правим за предприемане на необходимите стъпки - въвеждане на законодателство, промяна или изграждане на институциите, които да прилагат това законодателство и прочее "техническа" работа. Глави ще се откриват, ще се обсъждат и ще се закриват, като те после отново може да се откриват. Не бива да забравяме, обаче, че интеграцията на България към ЕС има различни аспекти, които надхвърлят техническите показатели на една или друга директива. Европейската интеграция за България означава координиране и уеднаквяване на практически всички аспекти на обществения и икономическия живот - политическа и социални системи, при това с дълaокото съзнание, че стремежът към членство в ЕС е дълбоко осъзната национална необходимост, че рисковете от забавянето на този процес - от маргинализирането на България в европейски мащаб, са далеч по-големи и с повече дълготрайни последици, отколкото цената и издръжките, които ще понесем в краткосрочен план.
С други думи на България е необходима национална стратегия за присъединяване, която да включва наколко аспекта:
· анализ на степента на готовност от гледна точка на основните тенденции при изпълнението на Копенхагенските критерии - изграждане на основните елементи на функционираща пазарна и конкурентноспособна икономика; сближаване на законодателството и създаване на административен капацитет за неговото прилагане;
· последици за отделни области на българската икономика и обществен и стопански живот от гледна точка на въвеждането на отделни политики и законодателство;
· секторен анализ на българската икономика от гледна точка на възможностите за включване в Единния вътрешен пазар на общността и на тази основа очертаване на средносрочни и дългосрочни приоритети и политики.
Известни са различните данни и анализи за възможната степен на готовност на България за член на ЕС и различните прогнози, направени на тази база - процент от БВП от общността на глава от население, данни за стокооборота и износа на отделните страни, средна работна заплата по отношение на средната заплата от страните-членки на ЕС и други. Такива данни намират място и в различните глави от настоящето изследване и те са без съмнение повече от тревожни. Очевидно е, че по различни причини България в обозримо бъдеще няма да бъде в състояние да посрещне в количествено отношение някои от посочваните често пъти възможни критерии на икономическо развитие. Това, което бих искала да подчертая тук и сега е, че най-важното условие според нас, което ще бъде решаващо за бъдещото членство на България е следното - България трябва да покаже трайни и необратими положителни тенденции във всички сфери на своя обществено-икономически и политически живот.
В политическата област ние трябва да докажем, че у нас има утвърдено и развиващо се плуралистично общество и демократичен избирателен процес, общество, в което има разделение на властите и в което се съблюдават правата на човека и основните свободи, уважава се свободата на словото и мисълта, и корупцията не е отличителен белег за това или друго правителство.
В икономическата област България следва да се стреми към трайна тенденция на икономически растеж и интегрираност на българската икономика с икономиките на страните-членки на ЕС що се отнася до инвестиционния процес, трансфер на технологии, индустриална политика и финансов контрол. България трябва трайно да възприеме правилата на конкуренцията и на прозрачността при приватизацията и възлагането на държавните поръчки, което е и в основата на едни пазарни отношения. В тази връзка важно обстоятелство е и фактът, че България от 1997 година се намира в условията на паричен съвет, който поставя проблеми от друг характер и съответно изисква специфични решения.
Не на последно място, България трябва да съчетава икономическите сe стремежи и политика с поносима и инклузивна социална политика, която да решава изключителнво тежки проблеми свързани с бедността и безработицата, с откъсването на цели социални групи от реалния икономически и социален живот на страната.
Вярно е, че засега България е далеч от подходите на европейските си партньори, така както те са залегнали в решенията на последния Европейски съвет в Лисабон, по отношение на заетостта, икономическите реформи и социалното сближаване, тъй като логиката на приоритетите и на развитието ни са други. Същевременно, те не могат да не бъдат отчитани, още повече че тези "нови стратегически цели за следващото десетилетие, а именно Съюзът да се превърне най-конкуретiспособната и динамичната икономика в света, основаваща се на познанието и способна да осъществява устойчив икономически растеж с повече и по-качествени работни места и по-голямо социално сближаване". Не може да не се отчита, че докато българите се борят за своето оцеляване европейските им партньори вземат решения за "усъвършенстване на европейския социален модел посредством инвестиране в хората и изграждане на активно общество на благоденствието".
Основните области, които трябва да бъдат приоритетни от гледна точка бъдещото членство на България в ЕС и на анализа на сегашното положение в България са следните:
· икономически растеж
· преодоляване на бедността
· борба с корупцията
· ефективна държавна адмнистрация
И четирите имат пряко отношение към острия и не винаги поставян правилно проблем за алтернативите или по-скоро за безалтернативността пред българската политика. Не винаги поставян правилно, защото със съжаление следва да се отбележи, че когато това е политически изгодно някому, то фокусът, съдържанието на понятието "алтернатива" се подменя. Разбира се, че няма разумна и работеща алтернатива на стремежа на България към утвърждаване на пазарно стопанство и интеграция към ЕС, което да доведе до по-добър живот за нейните граждани. Разбира се, че няма разумна алтернатива на стремежа на България към установяване на свободно и демократично общество. Но също така е повече от очевидно, че алтернатива на средствата и на политиката, които наблюдаваме днес, има. Именно търсенето на алтернаoeви за развитие и свободната дискусия са белег на зрялост, на осъзнаване на нашата европейска идентичност. Именно търсенето на алтернативни решения на присъединяване е в основата и на настоящето изследване за ускоряване и намиране на най-полезните и изгодни за България решения в рамките на този процес.
Зaедно с това, очевидна е необходимостта от изработване на конкретни и ясни стратегии в отделните области - информационна стратегия, бизнес стратегии, стратегии за регионално развитие и други. Другият подход обрича цялостната дейност на хаотични, неефективни и невинаги свързани помежду си дейности.
Важно значение имат, разбира се, и промените в самия Европейски съюз, или по-скоро различните идеи за промяна, лансирани в последно време в рамките на започналата през тази година Междуправителствена конференция и извън нея. Интерес представляват различните предложения за реформа на институциите, за промяна на начина на вземане на решения и разширяване на областите, в които решения ще се взимат с обикновено мнозинство. От гледна точка на разширяването, обаче, най-голямо значение имат дългосрочнияo политически подход и мислене за бъдещето на обединена Европа.
Със съжаление следва да се отбележи, че след еуфорията от началото на 90-те години, когато предоляването на разделението на Европа изглеждаше близко постижимо и обществените очаквания за това бяха изключително високи, то днес, десет години след демократичните промени, сме свидетели на друг подход, който говори за колебливост и нерешителност, но най-вече за липса на политическа визия и смелост. Изправени пред предизвикателствата на глобализацията и изчерпването до известна степен на следвоенния модел на "социална" Европа във вида, в който я познаваме, Европейският съюз и страните-членки трябва едновременно да реформират своите общи политики и подходи и заедно с това да намерят формулата за своето разширяване на Изток. Не че това не са непременно противоречащи си цели, но очевидно ЕС поставя като своe приоритет постигането на първата цел.
Особен интерес представляват, разбира се, последните идеи на външният министър на Германия Йошка Фишер и на френския президент Жак Ширак, които освен че имат за задача да реанимират френско-германския интеграционен "мотор", са показателни за тенденциите на политическото мислене в ЕС. И макар да има известни нюанси в изявленията на двамата политици, това, което заслужава особено внимание, е от една страна желанието да се задълбочат интеграционните процеси чрез някои форми на федерализъм, например, създаването на "интеграционно ядро" от страни-членки с по-тясна интеграция, а от друга - очевидното "отлагане" на разширяването и тенденциите за създаване на "нов" вид, вероятно "непълно" членство за страните-кандидатки.
От гледна точка на перспективите за бъдещо членство на България, следва да се отбележат няколко важни момента.
На първо място, без съмнение това е опасността от забавяне и отлагане на процеса на разширяване. Формулата, приета на Европейския съвет във Фейра за това, че всяка страна-кандидатка, включително и новопоканените, сред които и България, ще бъде разглеждана отделно и съответно оценяванa нейната подготовка за членство, на пръв поглед има положително звучене и дава еднакъв шанс на всички. Напоследък, обаче, се появи реалната опасност тази формула да бъде използвана за забавяне на присъединяването на първата група страни-кандидатки, които започнаха преговори за членство през 1997 година, като реалният срок за тяхното приемане вече е 2006 година. Това е и посочвания срок за приемане на по-голямата част от вторeтa страни, без България и Румъния, или т.н. формула 10+2. На практика, това означава забавяне и отлагане засега на приемането на България и Румъния, за което има вече редица сигнали - по-ограничения брой глави, по които се преговаря, забавеното темпо на преговорите, загрижеността от липсата на икономически растеж и забавени структурни промени.
На второ място, това е опасността за България от замяна на процеса на интеграция с Европеския съюз с "регионална интеграция", т.е. с участие в Пакта за стабилност. Пактът за стабилност има своето положително значение за региона и за ускоряване решението на някои важни от икономическа гледна точка проблеми, каквито са най-вече някои инфраструктурни проблеми. Същевременно очевидно е, че за България регионалната интеграция има своето важно значение, но тя не може да бъде заместител на бъдещото членство в Европейски съюз. Тук не става дума за някакво противопоставяне, а по-скоро за това, че България ще бъде още по-надежден и стабилен партньор в региона тогава, когато стане член на ЕС.
На този фон е тревожна позицията на правителството или по-скоро липсата на такава позиция. Очевидно е неразбирането на факта, че сега се зараждат, обсъждат и утвърждават много от утрешните решения на Европейския съюз. Неумението или нежеланието да се приеме реалността, вероятно поради вътрешнополитически съображения, не прави събитията по-малко възможни и не ги премахва. На България днес е нужда ясна стратегия за присъединяване, направена на основата на реалистичен анализ на политиките и решенията на Европейския съюз и на неговите държави-членки, на тенденциите в политическото мислене сред нашите партньори, анализ на събитията в региона.
Настоящето изследване няма амбицията да анализира всички аспекти на подготовката на България за членство в Европейския съюз. Проблемите са много, те имат различни аспекти и различен характер, така както и самата идея за интеграция. Това изследване има за цел най-вече да бъде част от широкия диалог, който се води в българското общество по въпросите на европейската интеграция и да постави някои акценти, които от гледна точка на колектива от независими изследователи имат особено важно значение днес.

Глава 1. Европейски стандарти в българския политически живот
Антоний Тодоров
Андрей Иванов

1.1. Въведение

Проблемът с европейските стандарти в българския политически живот е проблем за сравнението между политическата практика в България и практиката в страните на ЕС. От една страна въпросът е, доколко можем адекватно да опишем в един общ политически модел ЕС, въпреки различията между страните-членки. От друга страна въпросът е, по какъв начин демокрацията от западен тип може успешно да се вкорени в българската общесвена действителност.
Всъщност въпросът опира до разбирането на самата същност на проблема за прехода в България. Този преход често се описва като възприемане на европейски политически стандарти или въвеждане на европейски политически институции. Което е очевидно пасивна позиция, поставяща политическия избор в България в плоскостта на копирането на чужд опит. Така политическата класа се дереспонсабилизира, отхвърля всякаква отговорност за развитието на процесите, винаги може да се оправдава за неуспехите си с външни причини.
Преходът може да се разбира и по-друг, по-отговорен, начин. Той има собствена логика, която именно прави резултата му идентичен с европейските политически модели. Ако приемем, че съдържанието на прехода е създаването на политическа многопартийна демокрация и пазарна икономика със социална държава, тогава не е чудно, че следвайки такъв проект България се приближава до съществуващите в ЕС стандарти на политически живот. Тази гледна точка позволява да се избегне имплицитното противопоставяне на изискванията на ЕС в политически план към бъдещите членки и политическият модел в България.
Твърде често трудностите във връзка с присъединяването на България към ЕС се обясняват с различни особености на българската национална история, или в частност с особености на българския национален модел на комунизма. Причините, обаче, често са в конкретни политически решения, взети през последните десет години, които са ограничили някои последващи възможности за по-бързо придвижване към европейския модел.
Описването на европейският модел само по себе си също е проблем. Формулата за демокрация и пазарно стопанство сама по себе си е твърде кратка, за да служи за основания на конкретен проект. Демократичната система има множество разновидности, но във всички тях могат да се открият:
· дефиниране на политическата роля на държавата като гаранция на правата и свободите на индивидите и осигуряване на върховенството на правото;
· осигуряване на действителен и състезателен партиен плурализъм;
· консенсус върху един европейски ценностен комплекс, ориентиран към зачитане на правата на човека, свободата и равноправието на гражданите;
· развита система на гражданското общество с автономни институции;
· свободни медии и активно обществено мнение.
Постигането на тези параметри на обществено-политическия живот е основното съдържание на прехода в Източна Европа и в България.

1. 2. Политическата роля на държавата

Най-съществената очаквана промяна в хода на прехода е свързана с ролята на държавата. Преди всичко в България беше разградена Партията-Държава, инструмент за всеобщо организиране на социума. Тази структура на властта в навечерието на прехода се смята за основната пречка пред динамичното развитие на обществото. Разграждането й освободи поле за развитие на гражданското общество, а в по-общ план - за дефинирането на границата между публично и частно. Преходът в България, както и в другите източноевропейски държави, представляваше процес на оттегляне на държавата от несвойствените й функции на всеобщ организатор на социума.
Демократичната държава следваше поради това да придобие друга основна функция - гарантирането на правата на индивида, гарантирането на свободата на гражданите и на върховенството на закона. Така преходът създаваше в Източна Европа държава от европейски тип, нейните граници се определят от свободата на индивида. Приетата през 1991 г. Конституция в България гарантира автономията на частната сфера и индивидуалната свобода. Тя отстоява принципа на отговорността на държавата по отношение на гражданите. Конституцията обявява приоритета пред вътрешната право на международните споразумения, подписани и надлежно ратифицирани от България, което в най-голяма степен се отнася до международните конвенции в областта на правата на човека. България по същото време става член на Съвета на Европа и ратифицира Европейската конвенция за правата на човека, заедно със съпътстващите я протоколи (с едно изключение - за отмяната на смъртното наказание, което става факт в българското законодателство през 1998 г.).
От самото начало на прехода България възприема тези принципи на европейския политически живот, така строителството на демократичнвата държава от самото начало е и в съответствие с европейските норми. Друг е въпросът, доколко това съответствие е практическо, работещо и ефикасно.
Като цяло в България вече са изградени институциите на съвременната правова държава от европейски тип:
· конституцията гарантира върховенството на закона;
· провъзгласен е приоритетът на международните договорености, особено в областта на правата на човека;
· ратифицирана е Европейската конвенция по правата на човека, заедно с Протокола за компетенциите на единния Европейски съд по правата на човека;
· създадена е независима триинстанционна съдебна система;
· въведени са европейски стандарти в наказателната политика включително е отменено смъртното наказание, а изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е подчинено на европейските норми.
Същевременно държавата остава основният инструмент на прехода: предимно чрез нея се решават основните задачи на демократизацията, реализират се икономическите промени (като приватизацията и реституцията). Държавните органи изпълняват основната част от работата в тази насока, което от една страна е неизбежно, но от друга страна засилва бюрократизацията и не стимулира практиките на сътрудничество с гражданското общество. Проблемът има и друга страна. Поемането на основните функции по прехода от публичната власт е положително дотолкова, доколкото държавата остава на разположение на всички, запазва автономията си, поддържа равно отстояние от икономическите и другите частни интереси. Става дума за ясното разграничаване на публичната от частната сфери, което е един от основните характеристики на европейския политически модел. В България в много случаи държавата става инструмент в частни, партикуларни, партийни ръце, използва се в частен, а не в публичен интерес, подменя в крайна сметка публичното с частното. Това, наред с разпространението и легитимирането на всеобщото убеждение, че демокрацията означава по-малко държава, като цяло отслабва възможностите на публичната власт да отстоява публичния интерес и да гарантира в достатъчна степен правовия ред. Това делегитимира в много случаи държавата въобще.
· В тази връзка проблемът за корупцията като незаконно "приватизиране" на публична власт най-вече, се превръща в една от най-съществените спънки в прехода.
· Отслабването на държавата откри поле за организираната престъпност, която постави под въпрос гарантирането на основни права на човека.
· През почти цялото време на прехода държавната служба беше поле на междупартийни борби и влияния, което обезсилваше ефективността й, правеше я зависима от частни интереси.
Като цяло тези явления са особено опасни, защото делегитимират европейския модел на правова и демократична държава. Общият в Източна Европа порив към "по-малко държава", често смесван с класическата либерална идея за ограничената държава и противопоставян на комунистическата вездесъща държава, доведе до опасно свиване на ефективната сила на публичната власт. От това се възползва новата мафия, която в България успя да заеме съществени позиции в икономиката и дори в държавната власт. Това отстъпление от класическите позиции на публичната власт в много случаи се договаря в полза на множество клиентели, които виреят на границата на публичното и частното. По този начин под въпрос са поставени две възлови отговорности на държавата в демократичното общество: отговорността й за целостта на социума, за интегрирането на различните социални групи, и отговорността й за правата на човека и най-вече под въпрос са гаранциите за живота и собствеността на гражданите.
В хода на дебата за прехода в България отстояването на принципа за "оптималната държава"не е скрита проява на носталгия по "комунистическия етатизъм", а отстояване на общата отговорност на държавата към обществото, демокрацията и правата на човека.

1.3. Партии и политически плурализъм.

Още от началото на прехода България възприе европейските норми на формиране на народната воля. Редовните, свободни, преки и честни избори вече са част от политическия опит на прехода и общественото мнение вече като цяло не подозира изборни манипулации. Вече е утвърдена практиката на наблюдение за честността на изборите (наред с чуждестранни наблюдатели) от страна на мрежа от автономни неправителствени организации като Гражданската инициатива за демократични избори (ГИЗДИ) или Българското сдружение за честни избори и граждански права (БСЧИГП). Последното се подпомага и от участието в паралелни преброявания на частни и конкуриращи се социологически агенции (ББСС Галъп интернешънъл - Нелсън Тейлър - СОФРЕС; МБМД, Алфа Рисърч, Сова-5).
След 1990 г. в България са проведени общо 9 избори:
· 4 парламентарни (1990, 1991, 1994 и 1997);
· 2 президентски (1992 и 1996);
· 3 местни (1991 - заедно с парламентарните; 1995 и 1999).
С натрупания опит може да се смята, че европейските стандарти в организацията и провеждането на изборите са възприети, вече са отпаднали големите съмнения в тяхната честност, споровете, ако има такива, се решават в съда, а нуждата от европейски наблюдатели е символична.
В хода на прехода няколко пъти бяха променяни правилата за провеждането на изборите. През 1990 г. беше приложена смесената система на избора на народни представители за Велико народно събрание: 200 депутати бяха избрани по пропорционална система с партийни листи в 31 многомандатни избирателни райони, а 200 други депутати бяха избрани по мажоритарната система в два тура в едномандатни избирателни райони. През 1991, 1994 и 1997 година действаше пропорционална избирателна система в 31 многомандатни избирателни райони с 4% праг и използване на метода на Д Ондт за разпределение на мандатите. На местните избори по пропорционална система се избираха общинските съветници, а кметовете се избираха по мажоритарна система с два тура. Единствено през 1994 г. на втория тур можеха да се явят не първите двама класирали се на първия тур, а първите трима. През 1999 г. на местните избори за първи път беше въведена една избирателна бюлетина, бяла и съдържаща списъка на листите за съветници или имената на кандидат-кметовете. Тази бюлетина замени използваните дотогава цветни бюлетини, по една за всяка една партийна листа или президентски или кметски кандидат.
Промените в избирателната система са били често предмет на спорове. Макар да няма общ европейски стандарт в тази насока (все пак депутатите за европейски парламент се избират в повечето случаи по пропорционална система), с възприетата практика на обща бяла бюлетина през 1999 г. до голяма степен отпадна един от въпросите на остри междупартийни спорове - за цветовете на използваните преди бюлетини. Целта на промяната беше, наред с другото, да постави състезаващите се листи в очевидно равни условия, доколкото преди се смяташе, че притежателите на едноцветните бюлетини (общо 5 вида, докато другите са били бели с цветни ленти) са имали психологическото преимущество на "големите" партии.
В момента тече дискусия и относно избирателния праг, както и за евентуалното възприемане отново на мажоритарната система. Целта е да се намали дисперсията на гласове към много малки и без шансове партии, да се мобилизират избирателите да гласуват за определени личности, а не за анонимен партиен списък. Дори в такъв дебат България се вписва в търсенията на ефикасна и справедлива избирателна система, които протичат в редица страни на ЕС.
В България вече са изградени структурите на партийния плурализъм. Действащият Закон за политическите партии е относително либерален по отношение на учредяването и регистрацията на политическата партия. Той изисква минимум 50 партийни членове и вписването на учредената партия в съдебен регистър. В България има регистрирани над 200 партии, но на избори се явяват около 40.
Конституцията налага ограничения върху създаването на партии, които проповядват насилствена промяна на конституционното управление, расизъм или сепаратизъм, както и партиите на етническа и верска основа (чл.11, ал.4). От една страна тези ограничения възпроизвеждат онова, което намираме като принцип в повечето европейски конституции. По отношение на забраната на създаването на партии на етническа и верска основа се отстоява принципа на светската държава, която не дискриминира никого по отношение на етническата или религиозната принадлежност и осигурява на всички граждани равен достъп до политическите партии.
Последното се оспорва от редица влиятелни правозащитни организации в България (като Хелзинкския комитет) като проява на дискриминация по отношение на свободата за политическо организиране. Обикновено се цитират две организации- ДПС (събираща гласовете на над 50% от българските турци) и ОМО "Илинден" (обявяващи се за политически представител на македонското малцинство в България). Въпросът и за двете беше отнесен до Конституционния съд. Но решенията му в двата случая са противоположни: през 1992 г. КС отхвърли искането за обявяване на ДПС като противоконституционна партия, а през 2000 г. КС обяви ОМО за неконституционна организация. Въпреки очевидните различия между двете организации (за разлика от лидерите на ОМО, ДПС никога не е проповядвала сепаратизъм и е съдействала за политическото интегриране на българските турци), тези две решения предизвикаха дебати и съмнения в безпристрастността на КС. В последното решения някои правозащитни организации заподозряха проява на национализъм, който не приема принципа за правото на свободно изразяване на етническата идентичност. Вероятно защото темата за македонската нация се отхвърля от общественото мнение. Правозащитните организации изтъкнаха, че ОМО не проповядва официално сепаратизъм (такива идеи са изразявали отделни лидери на организацията). Поради това правозащитниците смятат, че въпросът не бива да се решава чрез КС по отношение на цялата организация, защото така се вменява принципа на колективната вина, а чрез гражданското правосъдие по отношение на лицата, проповядващи сепаратизъм.
В много случаи ЕС се отнася критично към забраните за създаване на партии на етническа и верска основа. В момента се поставя въпросът и за промяна на съответните конституционни текстове. В случая въпросът е не толкова, дали съответната промяна ще създаде условия за сепаратизъм (защото текстът може да премахне забраната за етнически и религиозни партии, но да засили забраната за сепаратистка дейност), колкото дали конституцията не е прекалено ограничителна по отношение на правото на сдружаване и дали не накърнява принципа на равнопоставеност на гражданите, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност. Всъщност опасения за последното продължава да съществуват. Така например в конституцията има текст в смисъл, че православното християнство е традиционна религия в България. Въпреки че се прокламира равноправието на гражданите и свободата на вероизповеданието, този текст не е случаен. Най-вече защото напоследък на официални държавни церемонии (като национални празници, военни церемонии, полагане на клетва от страна на военнослужещи и на държавни служители) присъства православен свещеник. Това е несъвместимо с принципите на светската държава и създава усещането за налагане на неравноправие между гражданите на България.
Законът разрешава на избори да се явяват само организации, които са регистрирани като политически партии. Смята се, че това създава прозрачност на политическите актьори. Напоследък се води дебат за това, дали граждански сдружения или движения, които нямат формалните атрибути и организационните структури на класическите политически партии, могат да участват на избори. Законът всъщност дискриминира независимите кандидати - например, за да бъде издигнат независим кандидат за президент е необходимо той да събере 2000 подписа на граждани, които подкрепят кандидатурата му. Докато всяка политическа партия, регистрирана с минимум 50 члена, може да издигне кандидатура за президент. Появата на политическата сцена на множество граждански обединения и движения е резултат от кризата на доверието към институционализираната в партиите политика. Недоверие най-вече към демократичността на партиите, които в много случаи са организации, авторитарно управлявани от своя лидер.
Друг съществен проблем в тази връзка е демократичния контрол върху самите партии. Това може също да се смята за европейски стандарт, въпреки че в редица страни от ЕС тук съществуват големи проблеми. Партиите са основен инструмент за селекцията на политическите лидери, за формулирането на публичните политики. Партиите са главен канал за политическа промоция, източник на кадри за държавното управление. Практически не е възможно да се заеме възлов пост в държавната администрация без подкрепата на една или друга партия.
По отношение на партийната система ситуацията в България напомня на Франция от времето на IV-та република и на Италия отпреди 20 години: изключително голяма роля и власт на партиите, съчетана с раздробеност на политическото пространство и слаб вътрешнопартиен демократичен контрол. В много случаи партийните ръководства узурпират трайно партийната власт и лесно превръщат политическите партии в клиентели.
Проблем съществува и по отношение на връзката между политическите партии и бизнеса. В много отношения политическите партии, които досега не разполагат с достатъчни легални източници за финансиране, стават зависими от частни икономически интереси. "Купуването на влияние" от страна на икономически групировки е една от най-съществените причини за политическата корупция и за развращаването на политическите нрави в България.
Проблемът не е вътрешнопартиен, а обществен. Ако можем в случая да говорим за европейски стандарти в тази насока, то те могат да се сведат до следното:
· автономност на политическите партии по отношение на каквато и да било тясно зависимост от лобита и големи компании;
· прозрачност и публичност по отношение на финансирането на политическите партии;
· независим обществен контрол върху партийните финанси.
Макар тези стандарти не навсякъде да се прилагат, движението в ЕС като цяло е в тази насока. Законът за политическите партии от 1990 г. по всеобщо мнение е остарял и се нуждае от промени. Насоките на това в обсъждания нов закон са следните:
· въвеждане на публично финансиране на политическите партии и осъществяване на контрол над партийните финанси от страна на публичната власт;
· по-стриктно регламентиране на условията за учредяване на политическа партия, включващо увеличаването на минималния брой членове до 5000.
Първата насока се вписва в европейските стандарти за прозрачност на политическия живот и за осигуряване на независимостта им от икономическите интереси. Тук обаче е важно контролът да не се упражнява от изпълнителната власт (която зависи от управляващата партия), а от независима обществена агенция, която да не подвластна на правителството.
Втората насока изразява стремежа чрез законодателни мерки да се намали броя на политическите партии и да се гарантира тяхната представителност. Но от друга страна това може да се сметне като ограничаване на свободата на сдружаване и като налагане на партиен монополизъм от страна на големите партии върху по-малките. Някои наблюдатели смятат, че такава мярка ще увековечи партийна система, трайно доминирана от две партии (СДС и БСП). Може би един по-прецизен съдебен контрол върху спазването на уставите и на вътрешнопартийните правила би имал по-добър ефект в тази насока и би направил партиите по-демократични. Разбира се проблемът често е в това, че партийните членове не са в състояние чрез действащите правила на вътрешния регламент да променят партийната политика или някое корумпирано партийно ръководство.
Политическите партии чрез механизмите на политическата мобилизация съдействат за стабилизирането на демокрацията. Стабилността на демократичните институции е европейски стандарт. Стабилността на демократичните институции зависи от представителността на политическите партии и от ангажираността на гражданите в демократичния политически процес.
Проучванията в България показват, че като цяло гражданите подкрепят многопартийната демокрация като най-приемлива политическа форма на управление. Но десет години след началото на прехода общественото мнение се отнася все по-критично към основните политически партии и изобщо към партийната система. Причините за това са различни:
· Преди всичко основните партии не са достатъчно представителни. Парламентарните партии, например, представляват средно 50% от избирателите и този дял като цяло е намалял след 1990 г.
· Нараства значително делът на негласуващите. От средно 75-80% участие на изборите през 1991-1992 г., което е повече или по-малко европейски стандарт, участието на изборите спада до средно 60-65% на изборите през 1996-1999.
· Очертава се непродуктивно съперничество между политическите партии и гражданските движения за правото да представляват политически интересите на обществото.
До известна степен това са проблеми и на ЕС. Въпросът е, доколко в България съществуват ефективни механизми, правила, процедури и практики, позволяващи отстояването на демокрацията и прозрачността в партийната сфера.

1.4. Политическа система - елементи на мотивация и участие

Важен елемент от европеизирането на политическата система е създаването на прозрачни механизми за мотивация и участие в политиката. Без тях политическите отношения ща са обречени на непрестанни скандали за корупция, при това не лишени от основание. В същото време политическият елит упорито не желае (при това с висока степен на единодушие, без съществени различия при различни партийни принадлежности) да направи тази област от отношения достатъчно прозрачна и предсказуема.
Икономика и политика на "битово" ниво
Една от съществените причини за нежеланието на политическата класа е в преплитането на различни времеви хоризонти и на различни стандарти на отношения. Страната като цяло не просто е в процес на структурна трансформация, но наваксва практически опит за времето, загубено от гледна точка на европейски ценности през 70-те и 80-те години.
Въпросното "наваксване" обаче е неизбежно фрагментарно и има своята цена. Тя е същата, която българското общество плати за закъснелия си старт на прехода (или по-точно, за липсващото десетилетие "подготвителен период") - появата на нови "мутанти" на стари отношения, които продължават да се "раждат" и в началото на новото хилядолетие. Първият такъв "мутант" е възраждането на "партията-държава". През 1997 СДС дойде на власт не в резултат на продължително обмисляна стратегия, с помощта на изградени структури и действащи вътрешнопартийни защитни механизми против злоупотреби, а понеже предишното управление на БСП се провали катастрофално и нямаше кой друг да го замени. Затова, както и повечето актьори на българския преход, СДС "наваксваше в ход", трупаше познания и опит също така фрагментарно и също така попаднала в капана на "възродените мутанти". За две години и половина на власт тя успя да възроди партията-държава, а заедно с нея - апаратния принцип на кадрови подбор, номенклатурата, верноподаничеството като по-съществено качество от компетентността, афинитета към силно държавно присъствие в икономиката и разпределянето (от името на държавата) на огромни инвестиционни потоци. Срастването на партията и държавата на свой ред отвори отново (само че в много по-големи мащаби) корупционен потенциал.
Това може би е най-опасната тенденция в началото на преговорите за членство, понеже в перспектива поставя под съмнение достоверността на партията, еднозначно поела отговорността за евроатлантическия избор на България през последните години. Колкото повече управляващата партия укрепва своите позиции във властта, колкото повече ресурси съсредоточава под своя контрол, толкова повече избягва да говори за корупция и клиентелизъм. Успоредно с това обаче доверието в нея (и съответно - в искреността на провежданата от нея политика) се поставя под съмнение. Тази тревожна тенденция се очертава ясно от повечето социологически проучвания. През януари 2000 65% от респондентите на представително проучване на Алфа Рисърч определят управляващата партия като "управляваща в интерес на близки до властта кръгове" (през март 1998 този процент е 57). По същия начин спада процентът на онези, които смятат, че "СДС управлява в интерес на цялото общество" - от 37 на 24%.
Вторият съществен проблем е забавената, но неизбежна нова социална стратификация на обществото, пренареждането на социалните статуси. В момента се дооформя новата социална структура на обществото, като в същото време окончателно ерозира старата, наследена от времето на централно планираната и субсидирана икономика.
До голяма степен поради забавените и половинчати реформи пренареждането на социалните статуси беше отложено или протичаше в ограничени мащаби. Най-вече то се сведе до оформянето на една нова, свръхбогата прослойка на българското общество, характеризираща се с екстремни нива на потребление, с показно богатство, в повечето случаи натрупано отвъд или на ръба на закона. Важен елемент в случая е фактът, че процесът на формиране на новата прослойка заможни българи често не беше в разрез със закона единствено поради липсата на адекватно на новите условия законодателство, поради липсата на закони, които да криминализират едно или друго деяние. Емблематичен пример в това отношение са банковите фалити, източването на реалния сектор чрез необслужвани лоши кредити. Друг не по-малко важен момент бе широко разпространеният модел на приватизация чрез създаването на "успоредни" частни структури - дублиращи държавните, като собствениците на новосъздадените частни продължават да функционират като ръководители в държавния сектор.
Пряко следствие на тази половинчатост е "двойното отрицание", което консумира българинът днес. Той е двойно потърпевш. От една страна, понеже не съществуват защитните механизми и мрежи на плановата система (най-трагичен пример в това отношение е фалитът на системата на държавното пенсионно осигуряване, чиито ресурси, одържавени навремето в общия кюп на държавния бюджет изтекоха във "времевия вакуум" и сега пенсиите на хора, внасяли цял живот своите вноски, зависят от текущите вноски на сега осигуряващите се, които на свой ред намаляват по политически, икономически и демографски причини). Същото се отнася и до системата на здравеопазване, на образование. От друга страна, българинът е потърпевш и понеже не е в състояние да се възползва от възможностите за самореализация и доходи, които би трябвало да му предостави една развита пазарната икономика.
Третият проблем е шизофренната раздвоеност и на пазарите в България (пазара на труда, на потребителския пазар, предстоящия пазар на здравни услуги). С половината от същината си (параметрите на предлагането) той е все по-близо до Европа, с другата половина (параметрите на търсенето) той си остава на Изток и най-вече на Балканите. Западни нива на разходи (за техника, консумативи) предопределят западни параметри на предлагането. Тези западни параметри на предлагането се изправят срещу източни нива на приходи (и съответно - на ефективно потребителско търсене). Ниските равнища на доходи и невъзможността държавата да провежда агресивна парична политика поради ограниченията, налагани от системата на валутен съвет замразява параметрите на ефективното търсене до нива, сравними с времето на плановата икономика, което придава още по-драматични измерения на процеса на пренареждане на социалните статуси в българското общество.
Горните проблеми дълбоко деформират системата на политическо участие и мотивация. В "комплект" с възроденият партийно-държавен принцип на управление те могат да доведат до трайно разминаване между декларирани ценности и реални политически практики. Законовата рамка (като например новоприетия Закон за държавния служител) все още не са реална гаранция срещу подобно развитие.

Механизми на мотивация и корупция

Корупцията означава злоупотреба с власт за лична изгода. Колкото и разтегливо да е понятието "злоупотреба", по дефиниция активната страна в проблема с корупцията е властта, овластената част на политическият елит, в чиито правомощия е да разпределя обществени ресурси. Проблемът с корупцията е най-вече проблем свързан със и протичащ в рамките на овластената част на политическия елит. Всички актьори извън кръга на властта имат отношение към корупцията, могат да участват в корупционни практики, но тяхната роля е от позицията на "втора реплика" в диалога.
От това какъв тон задава властта зависи и общата насока, в която "поема" проблемът с корупцията, ключът в който се интерпретира и дълбочината, в която се решава. Поставен в европейски контекст, от зададения тон могат да се направят изводи за това доколко е сериозна властта в намеренията да възприеме (в смисъл да интернализира) основни европейски ценности. Личи и за какво властта желае да употреби проблема, доколко е сериозна в заявените си намерения.
Първият обезпокоителен симптом е свързан със самото дефиниране. Най-общо казано, "корупция" означава особен тип сделка. Особен тип "покупко-продажба на стоки и услуги". Като всяка покупко-продажба, корумпираната може да обвързва две или повече страни, между които се извършва обменът. Като всяка покупко-продажба, и тук можем да имаме бартер (плащане в натура, т.е. услуга срещу услуга) или директно плащане (в брой, по сметка на офшорна банка, с преференциално летуване, с "безплатно" ползване на яхта и т.н.). Особеното на корупцията е в това, че при корумпираните сделки обменът на услуги и/или плащания е прикрит, остава забулен, понеже е в разрез с някакви правила. Тези правила на свой ред могат да бъдат регламентирани (тогава съответните действия попадат под ударите на закона) или общоприети (и тогава съответните действия са законни, макар и да влизат в разрез с морал, обичай, традиции и т.п.).
В този смисъл примитивното рушветчийство (някой купува от някого услугата "уреждане на въпрос") е само дребен елемент от огромния блок корумпирано поведение. Частен случай е също така монетизирането на политически ресурс, когато контролът върху държавна собственост се превръща в източник на облаги за онзи, който от името на данъкоплатеца упражнява въпросния контрол. Оттук корупцията е нещо много по-широко от онова, което е визирано в наказателния кодекс, от онова, което е криминализирано като корупционно деяние.
Не такъв обаче е подходът на овластения политически елит. Доминиращият в момента подход към корупцията може в България да се определи като "формално-юридически", като "действие по отношение на резултата". Той обаче е неизбежно ограничен. При него действието на даден човек (по дефиниция ситуиран в някаква властова йерархия) попада в полезрението на антикорупционни действия само, ако то попада в набора от дейности, криминализирани от Наказателния кодекс. Съгласно този подход не е проблем поведението, чиито параметри са регламентирани от други по характер нормативни актове и в повечето случаи не са криминализирани.
В момента самата категория "корупция" се споменава в 4 закона (за Висшето образование, за МВР, за Отбраната и въоръжените сили и в отменения Закон за ЦСБОП); в едно решение на НС (за мерки в борбата с престъпността и корупцията), два правилника (на инспектората на МО и за приложение на Закона за МВР); в Кодекса за поведение на длъжностните лица (от 1979) и в три решения на КС (6/1993, 3/1995 и 4/1996). Категорията "корупция" не се дефинира (а и не може да се дефинира) в Наказателния кодекс. Тя се "размива" между различни престъпни състави от икономически характер. Оттук поредният извод: самото понятие позволява многостранни интерпретации, които често са политически предопределени. Какво се влага в понятието "корупция" е също симптоматично за нагласите на управляващия елит и текущия му дневен ред.
Приетите през последните години промени в НК съществено разшириха техния списък, те обаче по дефиниция не могат да изчерпят цялата палитра корупционно поведение, най-вече в неговите клиентелистки аспекти. Поради това именно борбата с корупцията неизбежно трябва да излиза отвъд възбуждане на наказателно преследване. Същата философия е залегнала и в подхода на Конституционния съд по въпроса. В решение № 5 от 17.V.1995 по конст. дело № 3/1995 на КС на РБ (Държавен вестник, бр. 62/1995) конституционните съдии застъпват изрично становището, че "действия, които могат да бъдат окачествени като "корупция", не осъществяват във всеки отделен случай състав на престъпление по смисъла на Наказателния кодекс".
Затова наред с "действията по отношение на резултата" в противодействието на корупцията трябва да присъстват и "действия по отношение на поведението". Този втори пласт неизбежно залага на наличието на вътрешни кодекси на поведение, задължителни за определени професионални общности, чието нарушение обаче не е предмет на наказателна процедура. В момента той определено убягва на управляващият елит, който упорито продължава да се придържа към формално-юридическия подход, което създава сред публиката усещане за колебливост, а даже двузначност на антикорупционната политика.

Финансирането на политическия процес

Не е случайно, че основното внимание на обществото се концентрира върху "битовата" корупция (без значение "малка" или "голяма"). В същото време в политически план истинският проблем е "системната" корупция като част от механизма за финансиране и функциониране на политическия процес.
Както стана дума, в България се възроди старият държавнопартиен модел на политически отношения. Възраждането му обаче бе половинчато, без системата на централно планиране, от която този модел бе неразделна част. Оттук, в условията на пазарни отношения, този половинчат модел бе лишен от държавния ресурс за собственото си финансиране, което неизбежно предопредели израждането му в клиентелистки мрежи. Това се очертава като едно от възловите противоречия в процеса на по-нататъшно европеизиране на българската политическа система.
В повечето случаи корупционните действия намират израз в създаването на клиентелистки мрежи на базата на неформални отношения, чрез назначения на клиентела на различните нива на държавно-партийно-стопанско-нестопанските йерархии или чрез "насрещни" услуги, което ги прави трудно проследими и криминализуеми. Подобен механизъм има грандиозен корупционен потенциал, понеже клиентелизмът е просто друг, по-"мек", по-завоалиран вид корупция. И колкото повече логиката на държавното управление приема клиентелистки черти, толкова повече корупцията се превръща в житейска норма, толкова по-далеч е политическата система и страната като цяло от европейските ценности.
Тук ставаме свидетели на истински парадокс: клиентелистките елементи на политическата система се представят от мнозинството като цената на консолидирането на държавата; консолидирането на държавата се представя като необходимо условие за по-нататъшно европеизиране на политическата система. Получава се, че европеизирането на политическата система става чрез нейното клиентизиране.
Защо стана така? Безспорно, в резултат на съзнателен избор между краткосрочна и дългосрочна перспектива. Избирайки между непредсказуемата неконтролируемост на отношения, базирани върху необвързани (и в този смисъл независими) в партийно отношение индивиди, от една страна, и предсказуемата зависимост на клиентелата, от друга, днешното мнозинство през първите две години от мандата си все по-очевидно залагаше на втория вариант, с ясното съзнание, че подчинението и лоялността трябва да се възмездява. Редовите "винтчета" в механизма на изпълнителната власт, притежаващи ясното съзнание, че нямат шанс да "влязат в историята", проявиха незабавно "здрав" политически инстинкт в това отношение и заявиха своите претенции - дотолкова, че самото функциониране на механизма ставаше все по-зависимо от двустранния негласен договор между двете страна - на търсещите и предлагащите лоялност. Както при всеки корупционен акт, така и в този случай всяка от тях измина своята половина от пътя помежду им. Възмездяването обикновено става чрез държавни назначения (например в бордове на директори на приватизирани "перли" на икономиката, в които държавата целенасочено си запазва участие) или в "допуск" до участие в "усвояването" на средства по проекти с външно финансиане.
В резултат сред различните звена в йерархията на изпълнителната власт се възцари трайно разминаване между заявени - европейски - и реално изповядвани - балкански на ръба на бакалски - ценности, ангажименти и очаквания. Познатият от най-новата българска история и описван нееднократно модел, според който държавата се възприема преди всичко като източник на подлежащ на източване ресурс, по същество не бе променен през всичките години на прехода. Всички правителства като че ли следват неговата неумолима логика - и сегашното все още не е изключение. За разлика обаче от предишни управленски екипи, днешният за първи път работи след заявени претенции да бъде различен. В дългосрочен план подобна политика е пагубна за социалната тъкан на обществото.
Основният политически проблем в тази насока е противоречието между желанието на управляващия елит да отговори на обществените очаквания за намаляване на корупцията, от което зависи собственото му оцеляване, и стила политика, наложен от същия този елит през последните години. Тук сме свидетели на сериозно вътрешно противоречие. Приемайки, че намеренията на управляващия елит да противодейства на корупцията са сериозни, за да ги осъществи, той трябва да притежава необходимия властови ресурс. Сегашният властови ресурс обаче във все по-голяма степен се подхранва от лоялността на "своите", т.е. възмездени по някакъв начин структури (откъдето идва и високата степен на тяхната контролируемост). Оттук, за да се пребори с корупцията, управляващият елит на първо място трябва да се пребори със самия себе си. Това означава да си постави "ограничителен режим", да изгради система от отношения и процедури, които няма да генерират мотиви за корупционно поведение и клиентелистки очаквания.
Следователно въпросът за корупцията в България не е юридически и не е кадрови, не се свежда до готовността да се "жертват" съратници, за да се "пречисти" колективното партийно тяло от корумпирани политици. Той е най-вече в политически въпрос и се свежда до наличието на политическа воля да се дефинира самият проблем в неговата цялост, по начин, който няма да го замазва и камуфлира, а ще отключи ефективни механизми за противодействие. В крайна сметка това означава готовност да се преразгледа партийно-държавният модел на управление с неговите клиентелистки елементи. Без подобно преразглеждане всеки опити за европеизиране на политическите отношения и политическата система ще останат куха фраза.

1.5. Политически ценности и политически проекти.

В хода на прехода в България възникнаха или се развиха елементите на една европейска ценностна структура. Според своя генезис споделяните в българското общество ценности са съвместими с ценностите на обществата от ЕС. Въпреки историческите различия, изследванията показват съществуването на аналогични ценностни структури. Преходът към един обществен модел от западноевропейски тип въведе и разви в България нови ценности, които като цяло са свързани с една нова модернизация: индивидуалната отговорност, гражданско участие, лична инициатива, свобода на индивида, солидарността между гражданите, толерантност и зачитане на различията, екологични ценности и т.н.
Центърът на тази европейска ценностна система е подкрепата за демокрацията. В българското общество няма достатъчно влиятелна група, която да оспорва плуралистичната демокрация като най-добър политически модел. Съществува обществен консенсус по въпроса за такива фундаментални демократични ценности като свободата на словото, равенството и зачитането на правата на личността. Като цяло в българското общество са намалели и забранителните нагласи, увеличила се е толерантността, което е резултат от натрупания през прехода опит.
Същевременно общественото мнение оценява цялостно обществения модел в България, който включва не само механизмите на овластяване и упражняване на политическата власт, но и цялостната социално-икономическа ситуация. Ефективността на пазарната икономика се оценява заедно с успеха на политическата демокрация. Икономическите трудности на прехода и социалната му цена подкопават в много слоеве доверието към демократичната обществена система.
Преходът в България показа, че демокрацията е стабилна при активно участие на гражданите в нея и не е възможна, ако съжителства с неприемливо голямо обществено разслоение и голяма по размери бедност. Това също може да се квалифицира като европейски стандарт. Неприемливото неравенство винаги е подхранвало идеите за "силната ръка". Бедността, от своя страна, произвежда лесно манипулируема маса от граждани. Политическото използване на ромите в България, които са сред най-бедните слоеве на населението, е един от най-тревожните примери в това отношение.
В хода на прехода в България се разгърна и палитра от обществени проекти, която е аналогична на европейското политически пространство. Може да се каже, че към 2000 г. в България са налице всички съществуващи в страните на ЕС основни политически програми: от ляво до дясно. Дълго време, особено в началото на прехода, съществуваше несъвпадение между възприетите европейски политически етикети и характера на нововъзникналите актьори в българското политическо пространство.
Класическите линии на политическа диференциация в Европа (ляво-дясно, демокрация-авторитаризъм, консерватизъм-либерализъм, социализъм-лесеферизъм) не бяха адекватни на българската политическа действителност. Това пораждаше често недоразумения и очевидни несъответствие между партиите от ЕС и българските им аналози, които в много случаи възприемаха европейски партиен етикет от прагмагични съображения.
През последните три-четири години се наложи процес на изясняване на идеологическото и политическото пространство като основен използван в случай критерии беше съответствието с европейските понятия на политическа диференциация. Проведената напоследък дискусия в различни сектори на политическото пространство доведоха до формулирането на основата на европейските критерии на няколко влиятелни политически проекта: социалдемократически, християндемократически, либерален.
Трябва да се отбележи, че европейските стандарти в политическия живот се възпроизвеждат в тези политически проекти от самото начало, че авторите на новоприетите харти и други програмни документи се стремят да се доближат максимално до европейските им аналози, а не да се опитват да противопоставят българската политическа традиция на европейските политически модели. Това се отнася и до такава специфика на българската политическа традиция, каквато е земеделското движение, както и до по-новите политически формации като ДПС или ВМРО.

1.6 Европейският консенсус


Благоприятен за българския преход е съществуващия "европейски консенсус", който се установи от самото начало. През всички изминали години след 1989 г. доверието към ЕС винаги е било споделяно от над две трети от гражданите на България. През последните месеци, с възприемането от страна на БСП на линията на подкрепа за членството на България в НАТО, европейският консенсус се превърна в евроатлантически.
В повечето социологически проучвания мнозинството от респондентите вярват, че България би трябвало да се ориентира най-вече към Европа, което означава, че преобладаващата част от българите категорично възприема европейската и по-точно - западноевропейската външнополитическа среда като отговаряща в най-голяма степен на интересите на страната. Хората определено смятат, че България трябва да стане неотменна част от общността на онези европейски, държави, които имат утвърдени демокрации и олицетворяват най-съвременните цивилизационни тенденции. В същото време конкретните измерения на въпросната принадлежност, параметрите и "съставките" на европейската принадлежност остават мъгляви.
В различни измерения горният извод се потвърждава от социологическите проучвания, третиращи европейската проблематика и нагласите по отношение на интеграционните процеси. Така например данните от проведеното през 1998 и 1999 (на два етапа) проучване върху въжделенията на нацията открояват съществени противоречия във възприятието на европейските ценности и съдържанието на понятието "Европа". Данните отчасти потвърждават масово възприетата (и интензивно налагана от медиите) теза, че членството в Европейския съюз и членството в НАТО са две страни на една и съща монета - Евроатлантическата принадлежност. Обществото обаче върви бавно към по-високо ниво на конкретизация на тази, все още мъглява представа - или поне в представата на хората двете страни на тази монета са смесени и размити в нещо едно, при това доста аморфно.
На практика, подкрепата за членство в Европейския съюз през 1998 и 1999 си остава много висока - 76% от респондентите през ноември 1998 и 75% през април 1999 в проучването на въжделенията на нацията одобряват членство в съюза. Самата подкрепа за членство обаче не ни говори особено много, ако не си изясним за какво е въпросната подкрепа, а също и какъв е времевият хоризонт, в който се разпростира процесът на преговори за членство в представите на българите.
Отговорите на тези два въпроса открояват мащабите на илюзиите (или ако се изразим по-меко, нереалистичните очаквания) по отношение на реалните мащаби на проблемите, които българското общество трябва да реши. Така например през 1999 над 40% от респондентите от проучването на А.С.А. върху въжделенията на нацията вярват, че България ще стане член на Европейския съюз до 5 години, а 22% - до 10 години. Реалистите, т.е. онези, според които страната ще бъде готова за членство след период от 15-20 години са 13%, а песимистите (които смятат, че България никога няма да стане член на съюза) са 8% през април 1999.
Тези и други проучвания недвусмислено налагат най-малко два извода. Първо, безспорно е желанието на българите да видят своята страна окончателно приобщена към ЕС. Тази оптимистична нагласа е продукт на значителната и масирана пропаганда, особено от страна на сегашното правителство, което постави някои не съвсем реалистични срокове за приключване на преговорите с ЕС. От друга страна обаче, тя свидетелства за едно сериозно неразбиране на процеса на приобщаване към ЕС и липсата на адекватна информация за неговата същност и последици, включително и до заблуда, насаждана от част от политическия елит. И тук също се сблъскваме с интересни противоречия: запитани какво пречи на интеграцията на България в Европейския съюз, 91% от респондентите в проучванията на въжделенията на нацията отговарят "неефективната икономика", 89% - "липсват строги стандарти за качество и стриктен контрол" и 87% - "равнището на престъпността е прекалено високо".
Подобни нагласи за бързо (и едва ли не безпроблемно) членство, с готовност тиражирани и от политическия елит в перспектива могат да имат отрицателен ефект, предвид възможното забавяне на преговорите (надали е реалистично да се говори за срокове преди 2010, при това, ако се абстрахираме от редицата фактори, които биха могли да удължат допълнително процеса, като например непредсказуемото развитие на процесите на Балканите).
"Европа" продължава да се възприема като цивилизационен модел, но като най-обща ценностна ориентация, в доста общи категории. Този модел и неговият избор все още не е прагматизиран в достатъчна степен - в този смисъл Европейският съюз като икономически и политически проект тепърва предстои да бъде "открит" и (евентуално) припознат като свой от българското общество. Затова той е и "по-малко известен", отколкото Европа по принцип - най-малкото понеже е много по лесно да се декларира принадлежност към "европейски ценности", отколкото да се следват "европейски процедури".
Оттук и успехът на процеса на присъединяване ще зависи не толкова от темпото, с което българското законодателство бъде приведено в съответствие с европейското, а от това доколко в своята еволюция (или казано направо - познание) българското общество и българският политически елит ще се движат в една и съща посока, доколко българинът ще успее да открие реални основания за направения - до голяма степен от негово име - европейски избор.
Именно начинът, по който бе направен този избор е може би най-важното събитие в българската история през последните десетилетия. За първи път в новата българска история страната и нейният политически елит имаха възможност за собствен, ненатрапен отвън, от "исторически" обстоятелства избор. Реално погледнато, в началото на деветдесетте пред нея имаше открити алтернативи - да поеме "цивилизационен дрейф" както в източна, така и в западна посока. Казусът Сърбия - страна през цялото следвоенно десетилетие припознавана като несравнимо по-европейски ориентирана от България - илюстрира най-добре поливариантността в това отношение. Осезаемите тежнения в посока към някаква "славянска" ориентация на свой ред дават реални основания в полза на подобен избор. Въпреки това управляващото мнозинство от самото начало прие избора в полза на Европейския съюз и НАТО като еднозначно своя отговорност и не се поддаде на изкушението да я делегира на обществото, да речем във вид на референдум.

Атлантическата компонента на европейския избор

Всъщност, втората част на евроатлантическия избор, направен от управляващата част на българския политически елит - този в полза на НАТО, бе най-драматичен. Именно тук, даже в по-голяма степен от избора в полза на Европейския съюз, елитът пое отговорност от името на обществото, най-малкото, понеже подкрепата за членството в НАТО е доста по-слаба отколкото за членството в Евросъюза. Изборът бе затруднен допълнителни от войната в Косово и влошениет отношения между алианса и Русия, когато популярността на евентуалното членство на страната в алианса закономерно пада - ако през ноември 1998 привържениците на членство са 59% от респондентите, то през април 1999 те са вече едва 48% (според проучването на въжделенията на нацията). В същото време от април до декември 1999 процентът на неодобряващите членството остава на практика на едно и също ниво от 45-46% (според данните от периодичните проучвания на АЛФА РИСЪРЧ).
Зад тези цифри обаче се крие нещо повече от някаква динамика на нагласи. Тяхната интерпретация не бива да се откъсва от цената, която обществото и неговия политически елит (или по-точно онази негова част, която не избяга от отговорността за решението страната да поеме пътя към НАТО) плаща за този избор. Понеже едно е да го направиш в Полша, Унгария или Чехия с тяхната "сложна" история на отношения с Русия и Съветския съюз, а съвсем друго е да го направиш в България - с пак толкова сложна, но по съвсем различен начин история. От друга страна, не може да се отрече, че и самата "привлекателност" на България от гледна точка на алианса като потенциален партньор и член дълго време беше под съмнение.
Следва да се признае, че до голяма степен проблемният характер на про-натовския избор се дължеше и на нерешителната политика на българския политически елит до началото на 1997. През цялото време се спрягаше формулировката "евроатлантически избор", без да се поема отговорност директно да се заяви еднозначна воля за членство в алианса. Тази нерешителност обаче даваше възможност за свободна интерпретация според интересите на интерпретиращата страна. За Русия тя бе негласен отказ от членство, за НАТО - недоизказано желание. В резултат България се озова в своеобразна "зона на здрача" или "зона на негативни интереси" по отношение на членството си в НАТО. Нито една от страните (НАТО или Русия) не беше достатъчно заинтересувана да инвестира в това страната да влезе в зоната на нейно влияние, но бе достатъчно заинтересувана да не позволи да влезе в зоната на влияние на опонента.
Тази несигурност продължи до началото на 1997, когато служебното правителство на Стефан Софиянски заяви еднозначно стремежа на България към членство. След ясно изразената воля обаче бе необходимо да се случи още нещо, а именно алиансът да приеме под внимание тази воля и България да излезе от "зоната на здрача" на ничиите интереси и да влезе в зоната на интересите на НАТО. Това стана по време на войната в Косово, което дава основание да се твърди, че тя е на практика единствената война, спечелена от България в политически план (въпреки, че не е водена от нея). Еднозначната подкрепа на операцията на НАТО доведе до преобръщане на оптиката, след което България вече се възприема с негласния статут на "кандидат-член" на алианса. Това е далеч от сигурността на пълноправно членство, но е достатъчно като стратегически ориентир и като знаково послание - както към външните актьори, така и към адресатите вътре в страната. Може би най-симптоматичният пример за значимостта на това послание е про-атлантическата еволюция през последните месеци и на традиционния "антинатовски" бастион - Българската социалистическа партия.
Тази еволюция дава интересен фон за анализ на данните, третиращи потенциалните алтернативи на европейската и евроатлантическа интеграция на страната. Във всички проучвания по въпроса като такава се очертава най-вече "славянският свят" (в изследването на въжделенията на нацията 15% от респондентите избират "славянските народи" като отговор на въпроса "Каква трябва да бъде ориентацията на България?"). Това обаче е по-скоро израз на културна, отколкото на политическа и социална принадлежност. До 1944 Русия е възприемана като освободителка от турско иго, но не и като социален и политически модел (такъв през цялото време след Освобождението е Германия). Оттук България е заимствала най-вече от европейските политически модели, а славянският е наложен в своеобразен "комплект" със съветския след края на Втората световна война. След началото на деветдесетте години в алтернативата "Европа - славянски свят" срамежливо бива камуфлирана алтернативата "Европа - Русия" и най-вече "НАТО - Русия". Както стана обаче дума, това бе по-скоро израз на нерешителност на политическите елити в съответния момент, колкото на съзнателен отказ от европейска ориентация в полза на друга - в случая славянска.
Оттук стремежът към "славянската принадлежност" все-повече загубва идеологическия си смисъл от първите години на прехода, когато означаваше негласен вот против НАТО. По-вероятно е тези нагласи да означават по-скоро стремеж "да бъдем" в Европа без да губим собствената си идентичност или да късаме със стари приятелства (това също може да се интерпретира като желание да се избегне превръщането на Русия в противник). До голяма степен тук отново прозира висока степен на прагматизъм в нагласите. Фактът, че БСП - на практика единствената партия, която може да бъде определена като донякъде "прославянска" - еволюира в посока към умерен атлантизъм потвърждава горната хипотеза.
Проблемът е, че зад този консенсус често има повече незнание, отколкото познаване на действителните проблеми, свързани с присъединяването на България към ЕС. В политическия дебат ЕС се е превърнал в голямо обещание за свобода и благоденствие, а не толкова в конкретен проект за обществена трансформация. Общественото мнение е настроено да вижда в ЕС вечен донор за България, докато не съществуват разпространени виждания за българския принос в обединена Европа. Слабо е разбирането на общественото мнение и за механизмите на изработване на общите интереси в ЕС, както и за различията между отделните държави-членки. Например често се говори за субсидиарност, но в практиката малцина знаят, за какво става дума.
Рискът е от превръщането на Европа в обикновено обещание, което никога не се изпълнява, нещо като постоянно отдалечаващ се примамлив хоризонт.Последното поражда евроскептицизъм, недоверие в успеха на ЕС, отчужденост от Европа. Това може да бъде пагубно за прехода, защото би отворило две еднакво нежелани възможности:
· Разширяване на апатията и на оттеглянето на гражданите от политическо участие, което ще превърне присъединяването към ЕС в един управляван единствено от технократи процес и заплашва да превърне демокрацията в олигархия.
· Разширяване на аудиторията на различни националистически и антиевропейски проекти, което съдържа опасността от възраждане на стари етнонационални конфликти.
Ето защо голямото предизвикателство е в това, дали политическата класа ще съумее солидарно да превърне европейския консенсус в ясен проект за присъединяване на България към ЕС. Защото присъединяването не е автоматичен процес, следващ насоките на европейската геополитика, нито пък е просто следване на една зададена отвън логика. Така разбирано, присъединяването на България към ЕС няма да мобилизира гражданското участие и ще превърне процеса в дело на един технократичен и недемократичен елит.

1.7. Независимостта на медиите

Свободата на словото в общ план и независимостта на медиите в частност е неотменна част от европейския консенсус. Постигнатото от България в това отношение е както впечатляващо, така и дава поводи за размисъл доколко свободата в този план е реална, а доколко - декларативна.
Най-общо свободата на словото може да се интерпретира като индивидуално право на индивида. Тя означава, че всеки е свободен да споделя едни или други възгледи и не може да бъде преследван за това. В този смисъл свобода на словото и независимост на медиите определено има: единици са случаите през последните години, когато някой е преследван за изказани публично становища и мнения и по отношение на подобни опити съществува определена обществена нетърпимост. Съществува и развита мрежа от граждански организации, осъществяващи мониторинг на практиките в тази област. От друга обаче проблеми съществуват и те са в два плана:
· Законодателната рамка на проблема за независимоста на медиите (вкл. новоприетият Закон за достъп до публична информация)
· Реалните икономически параметри на средата, в която се осъществява (или не се осъществява) независимостта на медиите.

Законовата рамка

Законодателната рамка през последните години определено еволюира в посока към повече възможности за централна намеса и контрол. Това се отнася както за предвидените от закона санкции за клевета, така и за затруднения достъп до публична информация и подлежащите на субективна интерпретация условия за нейното предоставяне.
Законодателната рамка през последните години определено еволюира в посока към повече възможности за централна намеса и контрол. Това се отнася както за предвидените от закона санкции за клевета, така и за затруднения достъп до публична информация и подлежащите на субективна интерпретация условия за нейното предоставяне.
Законодателната рамка обаче е само един (при това - не най-важният) канал за влияние о потенциално оказване на натиск върху медиите. За да се говори за независими медии, дадено послание, освен да бъде изречено без опасения от наказателно преследване, трябва да бъде и чуто, т.е. тиражирано.

Финансовата независимост на медиите


Последният елемент често убягва от погледа. Във всичките случаи на конфликти по повод свободата на словото напоследък тя се интерпретира не като индивидуално право да се изкаже мнение, а като право на изказващия да претендира мнението му да бъде тиражирано. Свободата на словото се подменя със свобода на тираж и правото на индивида се трансформира в задължение на една институция (медия) да осигури на индивида това право. И се забравя, че институцията (медията) изобщо не е задължена да го прави.
Разбира се, съществуват писани и неписани правила, регламентиращи границите на приемливото, отвъд които отказът да се тиражира мнение най-малкото не е в добрия тон. Тук не става дума за случаите, когато въпросните граници са прекрачени, а за онези, когато отказът не може да се мотивира с подобни писани и неписани норми. И тогава обаче можем да говорим единствено за морална уязвимост на позицията на цензуриращия, която не е изискана, не е възпитана, не е прилична, не съответства на демократичните принципи и т.н. Тя обаче не може да се интерпретира като неизпълнно задължение. Институцията (медията) няма ангажимент да тиражира. Тя е също свободен агент, суверенен субект в една напълно пазарна среда - както и индивидът със собствено мнение.
В действителност свободата на словото в своята приложна страна не е нищо повече от двустранна свобода на избор. Индивидът е свободен да избира: да изкаже мнението си или да не го изкаже, както и да избере медията, на която да предложи да го тиражира. Медията е свободна да избере да го тиражира или не (това означава сакраменталната фраза "ръкописи не се рецензират и не се връщат"). Точно като на свободния пазар: продавачът е свободен да поиска каквато и да било цена, а купувачът е свободен да не я плати. И проблемът не е в цензурата, "задушаваща" свободата на словото, а в пазара в широкия смисъл на думата, налагащ параметрите на търсенето. Понеже днес който не се съобразява с изискванията на пазара за продаваемост е обречен. Пазарът със своите тесни критерии неимоверно стеснява и нишата, в която словото може свободно да се разпростре. По една проста причина: пазарът е демократичен, на него ежеминутно се провежда референдум, на който индивидите вместо с бюлетини гласуват с парични знаци и който се печели от масовостта. А масовият вкус не е нито изискан в естетически план, нито дисидентски в политически план (показва го явният конформизъм, обхващащ повечето медии при появата на всяко стабилно управление).
В България медиите дълго време не можеха да свикнат да гледат на проблема за свободата на словото през икономически категории. С тоталното приватизиране на вестникарския пазар и напредващото оттегляне на държавата от електроните медии именно икономическите аспекти на независимостта на медиите придобиват все по-голяма тежест.
Оттук, когато се оценява независимостта на медиите в България, би трябвало да се конкретизира "независимост от кого и за какво", както и "независимост срещу колко". В този смисъл е възможно независимостта да се окаже формална (по подобие на потенциалното разминаване между формална и реална в смисъл participatory демокрация). С най-голяма свобода на словото и най-независими в пазарна среда са онези медии, които отговарят на масовите очаквания и не се нуждае от особена свобода на словото (с това е свързано финансовото оцеляване на медията, включително и рекламните постъпления). Онзи, който не отговаря на пазарните изисквания, е обречен да се бори за преференции - например приходи от реклами необосновани от реално медийно влияние.


Продължение в следващия брой