„ТЕНДЕНЦИИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И ПОУКИТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ Печат
Автор Д-р Васкен Кантарджиев   
Петък, 01 Февруари 2002 03:00
Всички събития у нас и в чужбина, свързани с присъединяването на България към Европейския съюз, се придружават от огромна шумотевица, от адмирации и аплодисменти на политици, журналисти и масмедии, без достатъчна и реална информация за най-широката маса на обществото както за предпоставките, така и за условията, при които една страна би получила одобрението за членство. До този момент безбройните вестници у нас не намериха място да публикуват критериите от Копенхаген и Маастрихт, а и по-късните решения, нито пък нашите политици и „разбиращи от всичко" политолози дръзнаха да ги коментират. Но ако това е по-малкия грях, по-малкия дявол, непростимо е премълчаването на тенденции и практики на Европейския съюз, които за него са вече постулати, но които се прикриват от българското обществено мнение.


На първо място това е ясно изразеното по-важно значение на енергетиката спрямо машиностроенето. И ако Евросъюза има критерии, по които да преценява дали България е достойна или не да стане негова членка, не е ли време общественото мнение на нацията да зададе въпроса, който лесно се превръща в наш, български критерий относно евроинтеграцията: ако действително ни искат „там", ако не ни залъгват с присъединяването поради политическите дивиденти, които имат за сега от нас, защо тогава и Гърция, и Франция, и Германия, и Австрия, при тихомълкото съучастие на всички останали страни-членки, са толкова много против нашата електроенергетика, срещу атомната ни централа, срещу ТЕЦ „Марица-Изток", защо първата централа, като не можаха да я присвоят искат да я ликвидират, а втората - да я поставят при условия, при която тя сама ще обяви фалит!
На второ място е ясно и еднозначно изразеното отношение към тези български предприятия в промишлеността и селското стопанство, които ще дръзнат да се конкурират на необятния 400 милионен европейски пазар с тамошните си „събратя". Това отношение произтича от главната характеристика на западноевропейското производство сега, която се състои във все по-голямо нарастване на обема при все по-намаляващата потребност от работна ръка! Това трябва да си го запишат зад ушите всички наши политици и политолози, които изтъкват като предимство за България евтината работна ръка, забравяйки, или не съобразявайки все още, че модерното западно производство, освен малко работна ръка, изисква тя да е високо квалифицирана! Понастоящем българската работна ръка в българските предприятия, които повече от десетилетие работят с орязани мощности и производства или просто работят „нещо друго", е с катастрофален спад в квалификацията и няма нито едно мероприятие на нито едно от правителствата до сега, което да бъде разглеждано като сериозно противодействие срещу тази убийствена за икономиката ни реалност. До този момент няма никаква правителствена програма или мероприятие, която да насочи ставащата все по-голяма маса от „излишни" хора към действителното им място, обезпечаващо им и работа, и задоволителен социален статус - селското стопанство; строителството на крупни и жизнено-необходими, трансгранични транспортни, инфраструктурни обекти; регламентиран, а не инцидентен износ на работна ръка, но не само с Германия, както е до сега, а и с нашите балкански съседи, със страните по Кавказкия и Каспийския басейн за разработка на суровинни източници от интерес за България и за укрепване на българските общности; с арабския свят, където българинът може да издържи на спецификата на условията и с дейността си да завоюва позиции, които утре ще бъдат превърнати в успешно двустранно и многостранно сътрудничество.
По-нататък. На българските предприемачи, които мечтаят да просперират на необятния европейски пазар, „пропускат да обяснят и разяснят", че задължителното прилагане на еврозаконите означава България да отдели милиарди лева за безопасност на труда и за опазване на околната среда, че не само ръководителите на предприятията, но и цялото правителство ще бъдат под постоянен контрол по спазване на правните норми у нас чрез Еврокомисията и Евросъдебния двор, т.е. нашата, така българска, постоянна игра на заобикаляне на закона включително и чрез създаване на безбройно много и противоречащи си подзаконови актове, просто вече няма да бъде възможна! Готови ли сме за такива, трябва да се каже и подчертае, почтени условия за предприемачество?! Не, разбира се че не, един поглед върху състоянието на промишлеността е достатъчен за изтрезняване. А изтрезняването означава, че новите възможности, предлагани от Европейския пазар, трябва да се разглеждат като шансове за положително развитие, но изискват коренна промяна в стратегическото управление на българските фирми плюс съответни личности, а не номенклатурни и роднински качества на техните ръководители. Иначе няма да се справят с новите конкуренти на европейския пазар, които, за разлика от нас, имат лесен достъп до националния ни пазар, чрез качеството на продуктите си лесно ликвидират предимството на нашите фирми, породено от ниската себестойност заради евтина работна ръка, лесно могат да предизвикат сближения на ценовите нива, имат много по-добра конкурентноспособност чрез неценовите фактори маркетинг, обслужване и сервиз, имат лесен достъп до нужните капитали и поради това са в състояние да изготвят висококачествени проекти, които им гарантират участие в държавни поръчки и в изследователските програми на Евросъюза. Ето срещу такъв Голиат в образа на конкурент ще се изправят българските предприятия ако още утре, както се иска на много нереалистично и за това опасно мислещи политици, бъдем приети в Евросъюза. Без да направим нашето „домашно" и то качествено, стремежът към интеграция си остава празна, но опасна илюзия, защото изхабява енергията на нацията и я връща десетилетия назад. А първата задача на „домашното" е една реалистична и безкомпромисна оценка, кои предприятия имат шанса да оцелеят в условията на кокуренция в рамките на Европейския съюз. Тази оценка е неразривно свързана с отговора на въпроса: Дали и какви пазарни ниши са ни оставени в Евросъюза? Още по-просто казано ръководители на предприятия и политици трябва трезво, реалистично и безкомпромисно да посочат къде ще се намират нашите стоки и услуги според следната, утвърдена вече в световен мащаб, схема на разпределението на стоките и услугите:

СТОКИ
СВЕТОВЕН ЛУКС
Висш стандарт
Световна масова продукция
РЕГИОНАЛЕН ЛУКС
Регионален висш стандарт
Регионална продукция
ЛОКАЛЕН ЛУКС
Локален висш стандарт
Локална продукция

Нека всеки, който смята, че СЕГА не произвеждаме почти само това, което се окачествява от квадратчето в долния десен ъгъл на табличката, да опровергае автора.
По-нататък. Практиката показва, че представяната като „спасителен пояс" за българската икономика и изобщо за Източна Европа продажба на предприятията на чужди собственици винаги се придружава от антисоциална политика на чуждите собственици, която много скоро ще стане един от решаващите фактори за социално напрежение. Най-характерен пример са хипермаркетите, тези явни врагове на местното производство и държава, защото внасят своите стоки от чужбина, а не купуват от местни производители.
Друго заблуждение, разпространявано в българското общество, е представянето на създаването на „средна класа" след интеграцията с Евросъюза като средство, което ще разреши назрялите вече у нас социални проблеми. Нека да игнорираме същите тези социални проблеми и да се запитаме: Има ли изобщо някъде „средна класа"?! В най-развитата икономика, САЩ, 1% от населението притежава повече от това, което притежават 95%, т.е. „средната класа" е само 4%! Това го казваме не ние, а Ралф Нейдър, председател на Зелената партия на САЩ. Не е нужно да се привеждат още данни, които има достатъчно за другите капиталистически страни, за да е ясно на непредубедените хора, че рекламираното широко създаване на средна класа е мит, който определени политици с демагогска цел предлагат на всяко общество, преминаващо през дълбока криза.
По-горе беше разяснена първата задача от „домашното", решаването на която е начало на възстановяването на българската икономика, независимо от това дали ще се стремим към интеграция с Евросъюза или не. А успешното решаване на тази първа задача изисква внимателно вглеждане във фирмите, които просперират сега, но само у нас. Не може да не се установят техните характеристики, които правят невъзможно не само нашето интегриране с Евросъюза, но и икономическото ни оцеляване:
1. Ниска призводителност, породена от недостатъчни разходи за научно-изследователска и развойна дейност, от липса на стремеж към привличане на квалифицирани работници, служители и ръководители, от неефективен подход към капитали и инвестиции, от липса на последователно маркетингово мислене и поведение, което означава принципна ориентация към желанията и ВЪЗМОЖНОСТИТЕ на клиента.
2. Ниска предприемаческа и професионална етика.
3. Ниска фирмена култура.
4. Извличат полза от нацноналните пазари поради положението си на монополисти или от позицията си на традиционни негови доставчици.
5. Оцеляват благодарение на конкурентноспособната цена, дължаща се изключително на ниската цена на основните производствени компоненти в периода на трансформация и на евтината работна ръка.
6. Печелят от несъвършената правна среда, от слабото прилагане на правните норми, от слабото събиране на задълженията относно лицензии, трудово-правни и екологични разпоредби, както и такива, свързани с безопасността на труда.
7. Не умеят и в повечето случаи отказват да общуват с институциите на местно, национално и европейско ниво, и така се изолират от опитите за създаване на информационно общество у нас.
Трезвата преценка на тези характеристики показва, че почти всички български промишлени предприятия и производства, доколкото все още ги има, би трябвало да се страхуват от скорошна евроинтеграция, защото тя ще сложи край на тяхното съществуване. И именно времето за подготовка на тези предприятия, необходимо им за да бъдат в състояние да ползуват възможните предимства на европазара, ще определи момента на нашата интеграция, а не безотговорните прогнози на редица безотговорни български политици. Това време ще започне да се отброява когато се вземе политическо решение относно стратегията за развитие на всеки отрасъл от българската икономика.

На трето място, в областта на селскостопанските продукти и производства, Евросъюза няма да контактува с дребни производители! Крайно време е на общественото мнение в България да се разяснят катастрофалните последици от ликвидирането на кооперативното селско стопанство, което е равнозначно на ликвидирането на селското стопанство изобщо у нас! Понастоящем плодородната земя и горите са разрязани на около 20 милиона парчета, при население от 7,5 милиона, активно население - 3 милиона и активно в селското стопанство население - ...една цифра, която никой не посочва, защото е ужасяващо ниска! Тези, които създадоха и насърчаваха ликвидационните комисии (думата е подбрана точно според това, което беше планирано и извършено в селското стопанство) умело експлоатираха докрай собственическия инстинкт на хората, внушавйки им, че като станат собственици на селскостопански и горски имоти, ще забогатеят. И до сега широката практика на всички високо-развити страни да се субсидира селското стопанство се счита у нас за „остатък от социализма и комунизма". Но докато във всички бивши социалистически страни никой не пипна селскостопанските кооперации и те и до сега не само съществуват, но и просперират, включително и в областите на Германия, представляващи бившата Германска Демократична Република, в България кооперацията не само беше ликвидирана, но беше разрушено и разграбено всичко, което мъчително е създавано през социалистическите години. Разграбено и разрушено беше не само това, което хранеше нацията, но построи също заводите, предприятията, инфраструктурата. Това не се случи никъде другаде, нито дори в Албания, Македония, Румъния и Сърбия, поради което този исторически факт с право може да се натече български синдром. Има над какво да се замисли българският народ, който под внушението на политически лицемери разграби и разруши създаваното с десетилетия от него. В резултат на това селскостопанските предприятия, които са в състояние да балансират на пазара с някаква печалба, все повече се сблъскват с вежливия, но твърд отказ техните продукти да бъдат приемани на пренаситения със селскостопански стоки европейски пазар. Причините са две: от една страна безкрайни изисквания, формалности и сертифициране, които с десетилетия ще спират българските селскостопански производители ако те продължат да си въобразяват, че сами, като еднолични и семейни собственици, ще дадат това качество и тези количества, с които Евросъюза не прави компромиси. Като дребни производители понастоящем българските селяни не могат да предложат изискуемите количества, дори и да се „преборят" с евроформалностите по качеството. Това означава ясно и еднозначно, че българският селянин отново трябва да се обединява, отново трябва да се кооперира, отново трябва да иска не само съдействието, но и закрилата на държавата, т.е. отново, за втори път, трябва да възстанови това, което разрушаваше през всичките години на „нежната революция". Друга алтернатива просто няма!