ИНДИВИДУАЛНОТО ПРИЕМАНЕ НА СТРАНИТЕ-КАНДИДАТКИ В ЕС Печат
Автор доц. д-р Чавдар Николов   
Вторник, 01 Юли 2003 03:00
Фактът, че “статистиката знае всичко” и че от нея “никъде не можеш да се скриеш”, е подобаващо изтъкнат още от Илф и Петров. При което животът “изпълнен с жар, страсти и мисли”, гледащ ни от статистическите таблици, най-често се оказва доста по-сложен, отколкото му личи от пръв поглед, и затова анализът води към редица предварително съвсем непрограмирани изводи и заключения, включително към такива от съпътстващ характер.
И така, според данни на Световната търговска организация Европейският съюз е водещата външнотърговска сила в света. От общ обем на световния стоков експорт през 2001 година, възлизащ на 5, 984 трилиона долара (1 трилион=1000 милиарда) 2, 291 трилиона или 38,3% се падат на Обединена Европа. За сравнение през посочената година САЩ са реализирали аналогичен износ за 731 милиарда долара, който е 3,1 пъти по-малък от европейския. По сходен начин изглеждат нещата и ако към експорта на стоки прибавим този на услуги. Тогава общосветовният износ набъбва вече с повече от една четвърт на 7,520 трилиона долара, от които 37,6% (2,830 трилиона долара) са износ на Европейския съюз и 13,1% (987 милиарда) на Съединените щати.
Въпросната картина е обаче твърде подвеждаща с оглед разликите между мащабите на европейските икономики, взети поотделно и съпоставени с тази на Щатите, от една страна, и с оглед на това, че не се взема предвид наличието на интеграцията на стария континент, от друга. Сиреч, при глобалните сравнения би било по-правилно да се има предвид така наречената интрарегионална търговия, а конкретно, че страните от Евросъюза търгуват главно една с друга.
“Вътрешният” европейски експорт на стоки през 2001 година възлиза на 1,542 трилиона долара и следователно на 67,3% от същия общ експорт на ЕС. Погледнати от този ъгъл нещата вече изглеждат твърде различно. В експортната класация със 749 милиарда долара стоков износ извън своите граници ЕС запазва първото място, но се озовава почти на равнището на Съединените щати, като разликата помежду им се стопява до 18 милиарда долара (2,5%) и може да се говори за приблизителен паритет на двата експортни потока.
Ако продължим с по-горните числа и включим в изчисленията си също данни на Световната банка за брутния вътрешен продукт, то излиза, че степента на “външна” отвореност на ЕС, определена като съотношение между износа на стоки и БВП възлиза на 9,5%, а на САЩ на 7,2%. Тоест, може да се приеме, че релативната екстернална зависимост на “съвкупната икономика” на Евросъюза не се различава съществено от тази на Щатите. Тоест популярният мит за европеската експортна “суперотвореност” и за относителната щатска експортна затвореност няма особени основания.
Интересно е да погледнем зависимостта на двете световни икономики една от друга. Съединените щати потребяват годишно 226 милиарда долара западноевропейски стоков експорт, а цялата Западна Европа внася насреща стоки от САЩ за 184 милиарда. Като процент от брутния вътрешен продукт въпросните величини са за Щатите съответно 2,2% и 1,8%, а за Западна Европа 2,7% и 2,2%. Което ще рече, че от Западна Европа зависи 2,2% от вътрешното американско търсене, от което 0,4 пукта са допълнително търсене, тоест такова за сметка на търговския дефицит. А със САЩ са обвързани 2,7% от западноевропейския брутен вътрешен продукт.
Получените резултати показват една наглед неголяма взаимна “чисто стопанска” зависимост. “Чувствителността” тук обаче има значително по-силни политически измерения, от гледна точка на потребителя-гласоподавател, по линия на интрасекториалната търговия и продобитите консумативни навици, както и на деловите групово-лобистки интереси и затова съвсем не е за пренебрегване. В този смисъл впрочем в евроатлантическите икономически отношения са изградени съществени бариери пред евентуални опити за трайна политическа дисхармония от двете страни на океана. Уверихме се как предшествалите Иракската война несъгласия и противоречия относително бързо и последователно биват туширани след приключването є.
САЩ са възловата икономика на северноамериканския световен стопански център, който насочва и концентрира към себе си търговски потоци от своята периферия. Доказателство за това съждение също можем да намерим в статистиката на Световната търговска организация. Така например със Северна Америка се осъществява 61% от търговията на Латинска Америка. Показателно е още обстоятелството, че помежду си, интрарегионално, въпросните страни от Средна и Южна Америка реализират едва 17% от външнотърговския си оборот.
ЕС се явява от своя страна ядрото на европейския световен стопански център и като такъв е естествена притегателна сила за икономиките на страните в преход от Централна и Източна Европа и тези от ОНД. На настоящия етап въпросните държави функционират като стопанска периферия на ЕС и съответно на цялата Западна Европа. Западна Европа заема над 55% от външната им търговия, докато, и това е много показателно, делът на търговията вътре в указаната периферия е едва 27%. В същото време износът от Евросъюза към страните от Централна и Източна е 110 милиарда долара, следователно равняващ се на 14,7% от “интерекспорта”, тоест от експорта на ЕС извън границите му.
Обобщавайки, на базата на гореизложеното може да се направи изводът, че развитието и равнището на световните търговски отношения говори за постъпателна интеграция най-напред “интернално” в самите световни стопански центрове, а след това и по линия на гравитирането към тях на перифериите им. Интеграцията вътре в перифериите, между периферните страни е слаба. В контекста е абсолютно закономерно, че през 2002 година 55,9% от българския износ и 50,3% от вноса са от ЕС, докато респективните показатели за търговията ни с ЦЕФТА са 5,5% и 7,3%, за Балканските страни (заедно с Турция) са 15,7% и 5,7%, а за Русия Украйна и Грузия са 3,4% и 17,7%. Последното приведено число може да се разглежда като своеобразно структурно наследство от ерата на “историческия материализъм”, ако си позволим да взаимстваме израза на Великия комбинатор.
Следователно, трудно могат да се намерят сериозни икономически аргументи за пакетиране на страните-кандидатки за ЕС и в частност за поставяне пред нашата страна на евентуални бъдещи изисквания за някакво нейно “балканско-регионално интегриране”. На базата на непредубедения икономически анализ е логично приемането на всяка страна в Евросъюза, включително на България, да става индивидуално, въз основа на естествената нейна интеграция с икономическия център и на изпълнението на критериите определени в Копенхаген. В този контекст изглежда неприемливо дори групирането ни заедно с Румъния, а камо ли възприемането в една или друга форма на лансираните напоследък идеи за присъединяването към нашата група на Хърватската република.
А иначе, отново според Илф и Петров, статистиката не знае само едно колко стола има в дадена държава, защото “столовете са твърде много”. В конкретния български казус вероятно поради визирана причина не може статистически точно да се каже колко стола в държавното управление биват заемани и за пореден път наесен ще бъдет заети от хора, готови безкритично да възприемат всяка идея, дошла у нас от съответното “достатъчно високо място”. Би могло обаче с голяма точност да се предполага, че ще бъдат практически всичките.