ВЛИЗАНЕТО НИ В ЕВРОСЪЮЗА НЕ Е БЕЗПЛАТЕН АБОНАМЕНТ Печат
Автор доц. д-р Чавдар Николов   
Събота, 01 Ноември 2003 03:02
Възможно е за десетина години да завършим 1600 км автомагистрали и два тунела под Балкана
“С гласността вече сме добре, проблемът сега е по-скоро в чуваемостта”, се казваше в тукашния свят през втората половина на осемдесетте години на миналия век. Така че предварително моля за снизхождение внимателния читател, който непременно ще открие в настоящия текст отделни мотиви от предишни мои публикации. Работата е там, че всяка поредна среща-сблъсък с представители на т. нар. политическа класа у нас свидетелства за поне две неща. Първо, че, според крилатия израз, визираните хора съвсем не правят впечатление на несхватливи, но едно и също нещо по много пъти трябва да им се обяснява без гаранция, че ще поискат да го разберат. И второ, че за разлика от епичния чукча, те вече не се явяват нито читатели, нито дори писатели, а -”изключително заети и претрупани с маса информация”, която обикновено не ползва никого.
Подготовката и присъединяването ни към Европейския съюз автоматично не означава стопроцентен и безплатен абонамент за развитие, каквито са публично широко лансираните очаквания. При наличната у нас социална среда и особено при твърдо формиралите се характеристики на партийно-административната върхушка в непосредствена перспектива обективно ще се налага да бъде търсена златната среда между двете още отсега видими алтернативи. Корумпираните “вътрешни” структури няма да допуснат влизането и смислената употреба на европейските пари, без да вземат своето и, от друга страна, въпросното свое по никой друг начин не може да бъде получено без в държавата ни да постъпят някакви европейски пари. Балансът, както се вижда, се очертава като свръхделикатен, динамичен и предварително доста трудно прогнозируем.
Да започнем с теоретичните възможности, които по правило у нас остават главно на хартия, що се касае до положителния им икономически ефект. Ако изхождаме от тригодишната правителствена бюджетна прогноза, публикувана през м. юни т.г., и приемем, че през 2007 година растежът ще бъде 5%, а дефлаторът - 4%, то лесно може да се сметне, че БВП на България за същата година ще възлезе на 25,262 милиарда евро. Тази величина обуславя и размера на “членския внос”, който нашата страна тогава ще трябва да внесе в интеграционния бюджет.
Членството, като изхождаме от днешните нормативи най-вероятно ще ни струва максимално 321 милиона евро, а минимално - 285 милиона. С цел улесняване на по-нататъшните разсъждения и изчисления - да приемем кръглото число от 300 милиона евро.
Следващата величина, която е от значение за нашия анализ е годишният лимит от 4%, наложен от ЕС за сумите, които могат да се получават по линия на европейските структурни фондове. За България през 2007 година той означава потенциал за усвояване, равняващ се на 1, 010 милиарда евро. Към него следва да се прибавят още 150 милиона евро, сиреч една четвърт от нормално полагащите ни се земеделски субсидии. По този начин стигаме до тавана на брутото на евентуално входящите в България пари от европейския бюджет, а именно 1,160 милиарда евро за първата година от членството ни. Нетото в казуса също е пределно ясно - 860 милиона евро.
Горепосоченото, забележете, е при оптимално благоприятния възможен случай, тоест при налични одобрени от Брюксел проекти и без груби нашенски корумпантски издънвания, които биха могли да затегнат или даже да затворят кранчето на парите. А погледнато най-песимистично, който поглед също е винаги задължителен, нещата могат да се стекат и така, че нашата страна не само да не спечели от присъединяването си към Евросъюза, но и да хлътне “вътре” със 150 до 300 милиона евро. Фактическият резултат, както стана ясно, зависи от готовността и функционирането на централните и местните институции, от състоятелността на визиите на политическите организации, от общия стопански климат, от конкурентността на местните изпълнители и подизпълнители по проектите и т.н. и т. н.
Бъдещето е все пак своего рода проекция на настоящето. Да видим как се развиват нещата текущо преди приемането ни, доколкото това масмедийно и емпирично би могло да се установи, за да можем донякъде достоверно да си ги представим в перспектива. По линия на предприсъединителните фондове понастоящем България би трябвало да разполага годишно с около 280 милиона евро. Информацията относно усвояването на тези средства е крайно непълна и противоречива, но тази, до която сме успели да се доберем, е за 81 милиона действително усвоени средства на година. Да кажем, че сумата е занижена и да приемем, че са 100 милиона евро, тоест 35% от възможното, което обаче също като явление и тенденция е обезпокоително. Така, ако екстраполираме въпросната ситуация в 2007 година тя би означавала страната ни да е на “плюс” от ЕС с едва 300 милиона евро, тоест да изпусне цели 560 милиона.
Пълното и ефективното използване на предприсъединителните средства за България би могло да се илюстрира най-точно и конкретно посредством реализацията на евентуални инфраструктурни проекти. Защото, в случай че понастоящем усвояваме напълно и по предназначение само средствата, предвидени в ИСПА, то изразено в автомагистрали тези средства би трябвало да ни осигурят изграждането на по стотина километра аутобани годишно. Което значи, да речем, до приемането ни в Европейския съюз да бъдат завършени отсечките Оризово - Бургас и София - Кулата.
Най-правилно би било след постъпването ни в ЕС поне 2/3 от структурните средства да бъдат концентрирани за изграждането на инфраструктура, което, констатирано е от всички грамотни експерти, се отразява положително и на конкурентоспособността на икономиката, и на привличането на инвестиции. А дори при запазване на сегашното съотношение на разходите за изграждане на инфраструктура, равняващо се на 37% от постъпващите структурни средства можем лесно да си представим, че за още четири години, тоест до 2010 година могат да бъдат допълнително построени липсващите 1200 километра автомобилни магистрали на българска територия, заедно с тунелите под Шипка и Петрохан.
Добре, ако не бъде до 2010, да бъде до 2013- 2015 година. За целта безспорно са необходими сериозни национални усилия, онова, за което засега липсва съответната субективна и дългосрочнa програмa, съответна мобилизация на финансови и други ресурси, успешна защита на проекти, тоест обективна нагласа в нашата държава.