ВПЕЧАТЛЯВАЩА ЕВОЛЮЦИЯ В ПОДХОДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ КЪМ СИГУРНОСТТА Печат
Автор Петър Попчев   
Неделя, 01 Май 2005 03:02
Транснационалната организирана престъпност в днешно време може да бъде канал и е типичен пример за това къде може да се смесят външната, и то стратегическа, заплаха с вътрешната. Доскоро каналите за наркотрафик се смятаха като част от така да се каже тъмната страна на всяко демократично общество, но едва ли не търпима страна. И факт е, че и най-организираните, и най-демократичните страни в продължение на години, на десетки години, са проникнати от ефективни канали за внос на дрога. От това се издържат стотици и хиляди хора по дългите пътища от Централна Азия до Западна Европа през България или през Румъния, или през Полша.
Но отскоро и във връзка с появяването на тероризма в неговата стратегическа форма един канал за наркотрафик, типичната пратка по тегло и обем съвпада с четирите известни оръжия за масово унищожение, в смисъл четирите вида оръжие за масово унищожение, които е известно, че са достъпни на АлКайда. Един наркоканал може от просто една престъпна дейност да бъде превърнат във възможност за една заплаха, която довчера е била военна и стратегическа отвън, да влезе вътре. И не е необходимо веднъж вкарано оръжието за масово унищожение да бъде непременно използвано. То може да бъде използвано за всякакви форми на натиск и за разстройване на обществото, на политиката, на демократичните процеси. Това като пример.
Сега, както казах, ще се опитам да докажа, че Европейският съюз е постигнал една за мене впечатляваща еволюция в подхода си към сигурността. И искам да приведа няколко аргумента как и защо от политическо сътрудничество се стигна до обща външна политика и политика за сигурност и европейска политика за сигурност и отбрана и как от регионално схващане за сигурност Европейският съюз стигна до глобално схващане за сигурност.
През декември 2003 година в разгара на войната в Ирак, разделила Европа на нова и стара, ръководителите на Европейския съюз приеха програмен документ, наречен Европейска стратегия за сигурност. Стратегията е знаменателна в много отношения, но като че ли нейното най-важно послание е провъзгласяването на Европейския съюз за глобален играч.
Ролята на Европейския съюз на глобален играч трябва да се тълкува като обединяваща две различни по сложност и обхват, но взаимно свързани и допълващи се, сфери на дейност. Първата е управление на глобалната сигурност. Втората е изграждане на ефективна система на управление.
Отсъства единна дефиниция на понятието "глобално управление". Кофи Анан го определя като, цитирам: " адекватно ресурсно обезпечаване и управление на глобални и регионални промени чрез международно признати средства". Всъщност отсъствието на глобално управление и наличието на продължителна криза на доверие към възможностите на Организацията на обединените нации за поддържане на международната сигурност са две от причините, спомогнали за сформиране на коалиция на желаещи срещу режима на Саддам Хюсеин.
С провъзгласяването си за глобален играч Европейският съюз всъщност заявява амбиция да бъде международен фактор, който ще формира световната политика, ще се намесва в управлението на глобалната сигурност със собствени автономни сили и ресурси и ще влияе за формиране на такава система за глобално управление на двайсет и първи век, която да съответства на политическия и социално-икономическия европейски интеграционен модел.
България, присъединявайки се към Европейския съюз, би трябвало да има пред вид, че трябва да стане част от тази мисия, от тази амбиция, а после - мисия на Европейския съюз.
Превръщането на Европейския съюз в пълноценен глобален играч изисква още време и усилия. Но крайният резултат е неизбежен, предопределен да се случи. Към днешния момент определящото е, че Съюзът вече е заявил базисни характеристики, които му позволяват да участва в глобалната политика като достатъчно влиятелен фактор.
Да припомним, че тъй нареченото европейско политическо сътрудничество бе превърнато в официално едва през 1987 година. По онова време, три години преди падането на Берлинската стена, държавите-членки не си и помислят да отидат по-далеч от "провеждане на консултации", както е записано в Единния европейски акт по въпроси на външната политика.
През 1993 година Европейският съюз узрява за решение да замени "европейското политическо сътрудничество" с "обща външна политика и политика на сигурност". По онова време обаче Съюзът не е в състояние ефективно и автономно да се намеси в международни кризи или пък там, където се намеси, като Западните Балкани, не успя особено.
Петерсбергските задачи, които представляват доктринална рамка за участие на Европейския съюз в управление на международни кризи, бяха формулирани през 1993 година и останаха на хартия в продължение на години. В днешния си вид, така, както те са формулирани в Конституцията за Европа, Петерсбергските задачи позволяват проектиране на сила и провеждане на операции зад граница, които са адекватни на обстановката след 11 септември 2001 година.
В Амстердамския договор, влязъл в сила през 1997 година, за първи път бе разработена нормативната уредба на Европейската политика за сигурност и отбрана като интегрална част от общата външна политика и политиката за сигурност.
Сериозният етап обаче в развитието на Европейската политика за сигурност и отбрана настъпва след съгласуване на Рамковото споразумение "Берлин плюс" от март 2003 година, което регулира ползване на способности и трайни активи на НАТО за целите на граждански и военни структури на Европейския съюз за управление на кризи.
Първите бойни групи или "battle groups" на Европейския съюз ще се сформират през 2007 година, останалите - до 2010 година.
С това се опитвам да очертая докъде и кога можем да очакваме Европейският съюз действително да се превърне в глобален играч. И 2010 година е някъде към половината от срока.
Договорът от Ница, влязъл в сила в началото на 2003 година, допринесе за общата външна политика и политиката за сигурност, най-вече - за въвеждане на тъй нареченото "засилено сътрудничество", предвидено да позволи съвместни действия само в няколко страни-членки на Европейския съюз.
Когато европейците критикуваха коалицията от желаещи страни в Ирак, те забравиха, че всъщност собствената им доктрина позволява именно такива групи от желаещи държави. Не е необходимо целият Европейски съюз да влиза в операции.
Но основното за тези две основни политики за обща външна политика и политика за сигурност и отбрана е, че там е налице върховенство на суверенитета на страните-членки на Европейския съюз, включително в основни направления от общата политика на правосъдие и вътрешни работи. И това е фиксирано в Конституцията за Европа.
На пръв поглед трансформацията на Европейския съюз изглежда бавна. В случая обаче е по-важна стратегическата значимост на този процес, а не отрязъка от време. Макар че от историческа гледна точка, този отрязък е по-скоро кратък. Ветеран като холандския министър на външните работи отбеляза през есента на 2004 година, цитирам: "Само двайсет години по-рано европейските министри биха сметнали за прекалено щекотливо дори само да проведат официално обсъждане по въпроси на външната политика и сигурност."
Относително бавният ход на политическата трансформация на Европейския съюз се дължи на много причини: на придържане към постепенен подход, характерен въобще за развитието на европейската интеграция, въздържане , особено на големите страни-членки на Европейския съюз, да ограничат суверенитета си в тази централна сфера на власт и т.н. Но основната причина е в отсъствието доскоро на стратегически предпоставки за такова развитие.
Следователно, кои са стратегическите предпоставки?
За краткост ще се спра на две от тях.
Първата е безпрецедентно успешната динамика в задълбочаване на европейската интеграция и в разширяване на нейния географски обхват, при това и двата процеса настъпващи при небивало благоприятна среда на сигурност след края на "студената война". Процесът на задълбочаване на европейската интеграция бе олицетворен най-вече от старта на единния вътрешен пазар през 1992 година и въвеждането на единна валута седем години по-късно. В този процес бяха вложени основните сили и средства, тъй като от него трябваше да се роди новата мощ на Европейския съюз.
Само за десет години функциониране единният вътрешен пазар допринесе за увеличаване с 1,8 процента на растежа на брутния вътрешен продукт на европейския съюз и генерира допълнителен просперитет в размер на 900 милиарда евро. Само в скоби ще отбележа, че за същия период Съединените щати благодарение на глобализацията постигнаха прираст на националното богатство с два билиона долара. Но все пак за Европейския съюз това беше рязък скок нагоре.
За същия период, тези десет години, благодарение на отварянето на границите в икономиките на петнайсетте страни-членки бяха открити нови два и половина работни места.
С пускането на еврото в обръщение правилата на икономическия и финансов съюз започнаха да придобиват смисъл и се отразиха благоприятно на предприемаческия потенциал и общия икономически растеж.
Лисабонската стратегия от 2000 година очерта амбиция на Европейския съюз да се превърне до десет години в - цитирам - "в най-конкурентноспособната и динамична икономика в света, основана на знанието и способна да осигури устойчив икономически растеж при подобрени възможности за заетост и социално приобщаване". моите опоненти веднага биха посочили, че Лисабонската стратегия не успя. Но аз бих казал, че тя успя само или не успя само в определени направления. Фактът, че пет години по-късно европейските ръководители преоцениха Лисабонската стратегия, отдалечиха първоначалните й срокове не е непременно проява на слабост, а на реализъм и последователност в преследване на стратегическите цели на Съюза.
Но бих казал, че ролята на глобален играч не може да бъде пълноценно изиграна без постигане на всички цели на Лисабонската стратегия, стратегия в обозримо бъдеще.
Новите реалности, уникалните стратегически предимства, които се откриха пред Европейския съюз след 1991 година, стимулираха изпълнението на другия основен проект - за разширяване с десет нови страни. Перспектива за членство в Европейския съюз в обозримо бъдеще имат поне още седем-осем европейски държави, между които сред първите е България. Нов тласък получи тъй наречената съседска политика на Европейския съюз, отнасяща се до редица държави на изток от Европейския съюз и до средиземноморските партньори от Мароко до Израел, в перспектива - вероятно и страни от Арабския полуостров и Иран.
Кумулативното влияние на всички тези развития доведе до качествени промени в същността на европейската интеграция, които на свой ред намериха израз в две важни направления. Първо - процесът на превръщане на Европейската икономическа общност в пълнокръвен политически съюз придоби необратим характер. Второ - развитието на Европейския съюз закономерно беше ориентирано към постигане на параметри на глобална сила.
Втората стратегическа предпоставка за трансформацията на Европейския съюз е именно възприемането на глобален подход на Европейския съюз към заплахите и предизвикателствата на 21-ия век. Това е новият момент в схващането за Европейския съюз. Доскоро той убягваше на анализаторите. Например, стратегията за националната сигурност в Съединените щати от 2002 година уточнява, че при сътрудничество и с други главни центрове на глобална мощ Америка ще разчита на НАТО, окачествена в стратегията като - цитирам: "опорна точка на трансатлантическа и вътрешноевропейска сигурност." Ще разчита и на Европейския съюз, но той е определен само като "наш партньор в отварянето на световната търговия". Америка обаче е в процес на реализиране на този подход, начало на което бе поставено със символичното посещение на президента Буш в сградата на Съвета на Европейския съюз през февруари 2005 година в Брюксел.
Тенденцията за омаловажаване на военния и гражданския потенциал на Съюза за управление на международни кризи и на ролята му на глобален играч навярно има основание. Такова можем да открием, особено ако се ръководим от традиционни схващания за сигурност, произтичащи от класически представи за силова политика и съотношение на сили.
Тези схващания, плод на реалистичната школа в международните отношения, както знаете, запазват впрочем своето важно значение, но не могат повече да служат като единствена или дори достатъчна база за формиране на надеждна доктрина за справяне с днешните глобални заплахи и рискове.
Анализът придобива съвършено друга насоченост, ако към оценката за Европейския съюз като фактор на глобалната сигурност се приложат критерии, произтичащи от специфичните особености на съвременната среда на сигурност.
Днес основните заплахи, те вече бяха очертани, са: На първо място - тероризъм, някои го наричат радикален, други автори го определят като стратегически. На второ място - разпространението на оръжие за масово унищожение и средства за пренасянето им. Често пъти се забравят средствата за пренасянето им. За всички, които се занимават с военно планиране и военни доктрини, е известно, че страна, която иска да придобие балистични ракети, очевидно се стреми към ядрено оръжие или друго оръжие за масово унищожение. Това е най-подходяща платформа за ядрено оръжие. На трето място като заплаха е нарастващият брой страни с разпадаща се държавност, после - регионални или вътрешнодържавни конфликти, които със своята продължителност или безконтролност вече се оприличават на "черни дупки", генериращи източници на несигурност далеч зад пределите си, както и транснационална организирана престъпност.
Всички изброени заплахи имат глобални измерения или контекст и повечето от тях действат по асиметричен или нестандартен начин върху средата на сигурност. Доколкото нито една от новите заплахи не е изцяло военна, справянето с която и да е от тях също не може и не трябва да бъде с чисто военни средства. И точно тук се крие силата и уникалната приложимост на европейския модел.
Ето защо доктриналните виждания на Европейския съюз по въпросите на сигурността отбелязват непрекъснато развитие. Днес стратезите в Брюксел правят извод, че - цитирам: "Разпадът на държавността е най-вероятната алтернатива на преход към демокрация в райони и страни на дестабилизация." И следователно, процесът на управление на сигурността трябва да се подчини на съвършено друга логика и подход. Обсъжда се нова трактовка, според която - цитирам: "Предишният тесногръд подход на Запада", насочен към укрепване на собствените национални граници и мерки за задържане на заплахи, който често включваше и - пак цитат: "изкуствено поддържане на авторитарни режими", повече не е реалистичен свят, характерен с глобална взаимосвързаност. Европейският съюз за първи път и първи измежду всичките глобални играчи предпочита подход към сигурността , основан на превантивно ангажиране навсякъде по света, вместо досегашния подход на сдържане на заплахите по непосредствените си граници.
Европейската интеграция е един от най-успешните примери за това как държавите преодоляват силовата политика. В днешния си развит вид европейската интеграция се явява едновременно стимулатор на глобализация и защитен фактор срещу нейни неприемливи аспекти. от това следва, че Европейският съюз разполага с функционални предимства за управление както на традиционната глобална политика, свързана с териториалната география - това са държавният суверенитет, границите, международното сътрудничество в правителствени организации - така и на онова ново явление, което теоретиците наричат глобално надтериториално пространство. Днес именно това пространство все повече бива завладявано от недържавни и субдържавни международни мрежи и процеси, чиито възможности и ефективност далеч надхвърлят потенциала за противодействие на която и да е отделна държава или междуправителствена организация.
Част от тези глобални сили и процеси стимулират икономически растеж, благоденствие и обмен на идеи и информация, други имат смесен ефект, трети действат в неприемливата сфера на международни тероризъм и транснационалната организирана престъпност.
За практическото осъществяване на своята новаторска стратегия за сигурност Европейският съюз е в процес на доразвиване на общата външна политика и политика на сигурност, на европейската политика за сигурност и отбрана, както и на - което е и новият момент - обвързването им с други релевантни политики - правосъдие и вътрешни работи, външни отношения, съседска политика, обща търговска политика, политика за развитие и т.н.
Така, както е размита границата между вътрешни и външни аспекти на сигурност в условията на глобализация, така все по-комплексна интердисциплинарна и нетрадиционна ще става външната политика и политиката на сигурност на Европейския съюз.
И в заключение, ще се спра на това, което наричам обективна природа на глобалния подход на Европейския съюз и значение на трансатлантическото стратегическо сътрудничество. Ключовият момент в този анализ е, че глобалната насоченост на политиката за сигурност на Европейския съюз започва да се превръща в обективна необходимост от гледна точка на стратегическите интереси на Съюза. Стремежът на Европейския съюз към глобална роля, в това число в областта на сигурността, вече е стимулиран много повече от глобализацията и взаимодействието между нови политически, икономически и културни интереси в глобалното пространство отвъд суверенитета на държавите, отколкото от амбиции и интереси на отделни френски, немски или други европейски държавници. Ценностната система, икономическата мощ, политическото влияние, териториалният обхват и човешкият потенциал на европейската интеграция достигнаха параметри, които предопределят и налагат определено поведение на Съюза в глобалната общност, предназначено, ни повече ни по-малко, да осигури неговото самосъхранение и развитие.
В интервю пред "Шпигел" през ноември 2004 година испанският министър-председател Сапатеро препоръча Европа да вярва в перспективата да стане най-важната глобална сила след двайсет години. Завършването на процеса на превръщане на Европейския съюз в това, което е прието да се нарича глобален играч, не е гарантирано срещу спорове и разделения между страните-членки дори и обрати. То е силно зависимо също от способността на Съюза да настигне Съединените щати по основни икономически показатели и да се съревновава по динамизъм с икономиките на Китай и Индия.
Но най-вече и на първо място успехът на начинанието зависи от умението на Европейския съюз да осъществи своята глобална амбиция по начин, който не предизвиква битието на САЩ на световна свръхсила, не допуска разкол и отслабване на НАТО и създава предпоставки за нова база на стратегическо трансатлантическо сътрудничество.

---

Доклад, изнесен на конференцията “БЪЛГАРИЯ, АВСТРИЯ И ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ" бе организирана съвместно от Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред на Народното събрание, Австрийския институт за международни отношения и Фондация "Център за изследване на сигурността" - София и се състоя на 8-9 април 2005 г. В София