НА ЕС Е НЕОБХОДИМА СИЛНА ПОЛИТИКА НА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА Печат
Автор Елена Николова - Наш постоянен кореспондент в Берлин   
Понеделник, 01 Май 2006 03:00
В анализите на заплахите пред Европа често не се обръща внимание на тенденцията за усложняването им и най-вече на взаимовръзките между тях. Погрешно е да се счита, че фактори на сигурността с корени извън територията на стария континенти не могат да повлияят на европейската сигурност. Глобализацията създава предпоставките такива заплахи да се превръщат от далечна в непосредствена реалност. Затова само условно бихме могли да групираме заплахите пред Европа в глобални предизвикателства и ключови за Европа заплахи. Зависимостта от енергийни източници е глобално предизвикателство, но много бързо може да се превърне в непосредствено такова за Европа. Ключовите за сигурността на Европа заплахи пък са разпространението на оръжията за масово поразяване, тероризма, регионалните конфликти, организираната престъпност.
Заслужава внимание и една друга корекция в представите ни за европейска сигурност. Тема табу е например, че общоевропейските интереси не са просто сбор от националните интереси. Те може и да не съвпадат винаги и напълно с националните интереси. Търсенето на компромиса и способността за отказ на част от суверенитет е критерий за зрялост в демократичното развитие на всяка страна-членка на Съюза. Дори и в стари страни-членки обаче се забелязват тенденции към прехвърляне вината върху ЕС за несполучливи дадености в собствената национална политика и нереализирани национални интереси. Особено опасни са обаче внушенията за отслабване на ЕС вследствие на разширяването й на Изток, тъй като силно се увеличавала разликата между бедни и богати страни.
Военната политика, която развива ЕС, включително със създадените нови органи още в началния си стадий показа, че допринася за създаване на една европейска отбранителна култура. Това е показателно както в мисии като „Алтея”, в общи учения и в създаването на смесените бойни групи на ЕС, така и в полицейски мисии и операции за помощ при катастрофи и природни бедствия.
Връзките, които се изграждат по военна линия с други международни организации като постоянен екип за връзка в НАТО, група на ЕС в Главната квартира SHAPE, постоянен офицер за връзка в главната квартира на ООН в Ню Йорк, както и такъв в Африканския съюз са важни стъпки в институционализирането на политиката за сигурност и отбрана.
Всичко това би трябвало да представлява и един вид гаранция, че ЕС не би допуснал безспорно нестабилни региони в периферията и конфликтни потенциали в тях да определят стабилността на континента. Трескаво се търси изход от ситуацията, при която евентуално замразяване на процеса на разширяване на ЕС след приемане на България и Румъния да не доведе до отхвърляне и негативни процеси в следващи кандидати. Неслучайно хърватския премиер сравнява евентуално подобно развитие с „атомна бомба” за своя народ. Преследването на някои национални интереси, например на албанците в Косово със силови инструменти може да отдалечи европейското бъдеще на региона. Верижна реакция на такива събития би имала фатални последици за европейската сигурност. Затова всички твърдения, преди постигане на необратимост на европейската интеграция, че не са необходими мерки за сигурност, въоръжени сили и бойни групи на ЕС, могат да се окажат преждевременни и неверни и да се озовем пред конвенционални заплахи, каквито смятахме, че вече няма да има.
Безспорно силата на ЕС е в това, че може да отговори на нужди и предизвикателства, които излизат извън преките военни задачи на НАТО. Ползвайки опита на такава организация като НАТО следва обаче да се развива много по-силно- гражданско-военното сътрудничество и да се развиват способности за съвместно управление на кризи. Необходима е координация НАТО-ЕС и развитие на стратегическия диалог в НАТО.
Тъй като водеща сила в НАТО са САЩ не подлежи на съмнение, че те ще продължат да използват алианса като свой инструмент в Европа и Евразия при необходимост. При всички случаи обаче, включително и при някои критики в това направление не трябва да се забравя, че всичко това се случва с желанието на страните-членки на ЕС. Все повече обаче, ЕС се ориентира към дългосрочно планиране на развитие и укрепване и на военните си способности. Те трябва да му позволят в бъдеще самостоятелни действия. Каква ще е обаче конкретно ролята на едни бъдещи европейски въоръжени сили до голяма степен ще зависи от политическите, икономически и социални параметри, които ще характеризират света към 2030 година и след това. Възможно е Европа да понесе загуби в стратегически аспект, отчитайки развитието на други световни сили в Далечния изток и в Азия.