БЪЛГАРСКИ ПОСЛАНИК РАЗКАЗВА Печат
Автор Експерт   
Вторник, 10 Ноември 2009 01:00
Това е заглавието на петата поред книга на Райко Николов, представена на 06 октомври тази година в НДК. Издадена е от книгоиздателска къща “Труд” в обем от 512 страни. Припомняме заглавията на предишните му книги: „Дипломация на четири очи”, „На горещ пост в Рим”, „Парижки години” и „Дипломат в Америка”. Последната бе представена и от изданието ни “Експерт-БДД”.

Райко Николов в продължение на 40 години, докато е бил на робата в мисиите ни в различни страни по света, е водел редовно дневник. Въпреки че е бил на високи длъжности - постоянен представител на България при Службата на ООН и международните организации в Женева и че е оглавявал делегациите ни на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество и в работата в Комитета по разоръжаване, в текста му няма самоизтъкване, опит за фокусиране на своята роля или хиперболизиране на служебното си място в разказвани събития. Може би, защото както и той самият признава „посланикът не прави външната политика, но  с мнението си  съдейства за определянето й спрямо определена страна.” Райко Николов е живял е в Париж, Вашингтон и Прага, изкарал е по едни мандат в Кувейт и Южен Йемен, по-късно и Югославия и Италия. Но през цялото това време той е бил действащо лице, а не просто страничен наблюдател в редица трудни ситуации, исторически за света моменти, останали като студени факти в аналите на ХХ век. Райко Николов е имал шанс да бъде свидетел на исторически моменти - на мандат е в Прага през 1968 г.; става първият посланик на България в Кувейт; работи в Рим по време на делото “Антонов”.

Eлектронното издание “Bulgaria News” писа по този повод: “Ролята му на участник обективизира панорамата на мемоарите му, прави ги четивна проза, в която индивидуалната интерпретация и субективното начало са сведени до минимум. Силното внушение на тази книга идва от искрения тон и смелостта на разказвача да ни въведе зад кулисите.”
Книгата се чете леко, написана е интелигентно, езикът е достатъчно изразителен и предметен. Всичко, за което разказва видният ни дипломат, е достатъчно зримо и читателят може да получи трайни впечатления от политическата обстановка, която авторът пресъздава. Той предпочита да се придържа към фактите, но приносното му значение е, че  разкрива важни подробности, които може би са съществували само в дипломатическите му доклади.

езспорен интерес представляват разказите за срещите и разговорите  му с Тодор Живков, Станко Тодоров, Петър Младенов. С възторг пише за Иван Башев и с отвращение за някогашния министър на вътрешните работи Ангел Цанев. Съхранил е добри чувства към изявени от онова време дипломати като Любен Петров, Николай Минчев, Любомир Ангелов. Посланик Райко Николов намира повод да оценява ролята на ръководилите България след Втората световна война личности като Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков.

В рецензия на книгата, публикувана в списаание “Международни отношения”, бр. 4, 2009 г. доцент Динко Динков препоръчва епизода, пресъздаващ беседите на посланик Райко Николов с Михаил Бодров, посланик на СССР в България в края на 40-те години и посланик в Кувейт, когато Райко Николов е български посланик там. Може би по този повод посланик Николов стига до своето кредо, което го стимулира да разказва. На страница 44 между другото формулира важната мисъл: “Не всичко от миналото го има описано или се пази в архивите.” По същество със своите мемоарни книги той спори с тесногърдия подход, че достойни за историята са факти, регистрирани в архивите. В разказите си висшият дипломат обаче проявява загриженост не толкова към истината за миналото, а за посланията към бъдещето.
Весдтник “Труд” пък изнася цитата от книгата: “Твърденията, че преди 1989 г. България не е имала своя дипломация и във всичко сляпо сме следвали СССР, са несъстоятелни.” Който иска да се убеди в доказателствата в полза на цитата, нека прочете сборника, издаден от Книгоиздателска къща “Труд”. Посланик Николов, “живата хроника” на българската дипломация, е убеден, че хората от неговото поколение трябва да публикуват спомените си, защото те дават друг, може би по-обективен прочит на историята от официалните архиви.

оцент Динко Динков отива по-далеч в рецензията си за списание “Международни отношения”: “С едно изречение- ние разполагаме с чудесна книга- едни ще я приемат сериозно и може да поспорят с автора, други ще се развличат с нея, трети ще се учат от нея, а може би за всекиго по нещо от богатото съдържание и сплучливата форма.”