НЕО-ОСМАНИЗМЪТ : ТУРЦИЯ СЕ ЗАВРЪЩА НА БАЛКАНИТЕ Печат
Автор Дарко Танаскович   
Вторник, 11 Януари 2011 08:48
В края на 2010 г излезе от печат  книгата на нашия колега от Сърбия посланик Дарко Танаскович „Неосманизмът- Турция се връща на Балканите”. Издателство „Изток-Запад” в превод от сръбски на Марко Марков, 143 страници.
Дарко Танаскович е автор на над 600 научни и специализирани труда в широкия спектър на ориенталистиката. Преподава арабски език и литература, турски език, персйска литература , основи на ислямската цивилизация, ислям и християнство. Гост професор е в университетите в Сараево, Скопие и във Висшето училище за обществени науки /EHESS/ в Париж. От 2008 г. чете лекции в Академията за дипломация и сигурност и във Факултета по медии и комуникация в Белград. От 1995 до 1999 г. е извънреден и пълномощен посланик на тогавашната Съюзна република  Югославия в Анкара, от 1998 г. акредитиран и в Баку, Азербайджан. След демократичните промени в Сърбия  /2002-2008/ проф. Танаскович е посланик на страната си във Ватикана и при Малтийския орден. Книгата му  „Неоосманизмът. Турция се завръща на Балканите” има следното съдържание:
Към предизвикателствата на третото хилядолетие
Понятийно определение и главни характеристики на неоосманизма
Етапи в развитието на неосманисткия проект
Геополитика на „Стрватегическа дълбочина”
Глобални координати на Неоосманизма
   - Турция и САЩ
  - Турция и Русия
  - Турция и Китай
  - Турция и Европейския съюз
Религиозни аспекти на неоосманизма
  - Кавказ
  - Близкия Изток
  - Балканите
Заключение

В изводите си авторът отбелязва:
„Преди всичко неосманизмът е повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствени на по-голямата част от съвременната турска нация, и особено на нейния интелекттуален елит. Неоосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от своето положение и роля в света. Като такъв неоосманизмът е дълбочинна константа във външната политика на Турция, въпреки всички действителни и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността, включително радикалната светска революция на Ататюрк. Неоосманизмът умее да тече и като подводна река.
    Благодарение на съществено промененото международно разположение на силите след края на Студената война и разпадането на СССР, пред Турция се открива пространство за значително по-самостоятелно осмисляне и реализиране на собствените държавно-национални интереси, което намира израз и чрез все по–самоосъзнато изразяване на недекларираните в началото неоосмански амбиции. Макар да изхожда от факти и митове от миналото, неоосманизмът е политическо подчертано прагматичен и пресметлив, което намира пълен израз във външнополитическа активност. Цялостната програмна доктрина на съвременния неоосманизъм е формулирана от университетския професор /от 2009 г. министър на външните работи/ Ахмет Давутоглу в книгата му „Стратегическата дълбочина” /2001 г./. Днес тази доктрина се провежда системно на дело с целия държавен потенциал на Турция.
В провеждането на външната политика, основана на доктрината за стратегическа дълбочина, която навлиза в интензивна фаза в края на първото десетилетие на ХХI век, Турция се стреми да използва всички сравнителни предимства на своето геостратегическо положение, икономическа мощ, военна сила и поливалентна цивилизационна идентичност. Тя иска да запази съществуващите съюзи, но и да създава нови, за да може в раждащия се многополюсен световен ред да си осигури статус на влиятелна макрорегионална сила и уважаван партньор на гланите центрове за решения на глобално равнище. В този смисъл в много насоки Турция постига конкретни резултати и осъществява значителни пробиви.
В глобален план най-важни за Турция са отношенията със САЩ, Русия, ЕС и Китай и в тази плоскост външната политика, основана на доктрината за стратегическа дълбочина, полага големи усилия да постигне и запази равновесие между новия приоритет за диферсифициране на отношенията и установяване на симетрия на световната политика, от една страна, и запазване на традиционно привилигированите партньоства и съюзничества, от друга страна, което се оказва крайно трудна задача с много неизвестни.
Приоритети на новата турска външна политика в регионалните направления са Близкия Изток, Кавказ и Балканите- области, които в миналото– за по–дълго или по–кратко време– са били в състава на Османската империя. Във връзка с регионалното прилагане на принципите на доктрината за стратегическа дълбочина е важно да се разбере, че и тогава, както нейните действия се включват в стратегически проекти на някои велики сили, Турция изхожда преди всичко от намерението да реализира своите интереси. Ако те могат да се вместят в някой благоприятен по–шорок сценарий, толкова по–добре. Ако ли не, Турция няма да се поколебае дори да се размине с плановете на големите, и това е потвърждавано много пъти през последните години, особено в Близкия Изток. Турция може да бъде нечий регионален довереник, но никога негов безусловен послушник. Неоосманизмът изключва послушничеството, но не се отказва от целесъобразна тактичност и полезни компромиси с най–силните.
Неоосманистите възприемат Балканите като историческа почва, в която са засадени корените на турското европейстнво, а за някои истинската люлка на турската цивилизационна идентичност е османска Румелия, а не далебна Азия или Анадола. Затова им посвещават особено внимание. Мюсюлманските общности на Балканите, на първо място албанците и бошнаците, са главната опора на турското ангажиране в този комплексен район и Анкара се проявява открито като техен съюзник и адвокат.
Обективно Турция е държава с такава сила и значение, особено в регионални мащаби, че без нейното участие и конструктивно сътрудничество не може да се постигне трайна стабилност и развитие на Балканите, особено в широко разбраната икономическа, но и политическа сфера.
Неоосманизмът сам по себе не е нито добър, нито лош. От аспекта на историческата логика и „утилитарната етика” /Светозар Стоянович/ би могло да се каже, че е и легитимен. Препоръчително е, когато се говори и пише за него, да се избягват позитивните или негативните ценностни присъди, а още повече– предразсъдъците. Също така не е препоръчително и да се бяга от изправянето с лице към неговото съществуване и политически коректно да се оставя на игнориращо премълчаване или съучастническо подразбиране. Все пак най–опасно е незнанието, на което никой повече няма право днес. Защото още утре може да бъде късно.”