ЕКСПЕРТИТЕ НА ПРЕХОДА : БЪЛГАРСКИТЕ THINKS-TANKS И ГЛОБАЛНИТЕ МРЕЖИ ЗА ВЛИЯНИЕ Печат
Автор Достена Ангелова Лаверн   
Вторник, 11 Януари 2011 08:51
В края на 2010 година книгата под горното заглавие с внушителния обем от 631 страници се появи на българския книжен пазар. Планирани и отлагани представяния не навредиха толкова на популярността й, колкото незаинтересоваността на медиите. А те очевидно изпитваха неудобство или несигурност  да съобщят за някои от истините, съдържащи се в това пространно изследване. Със сигурност и заради това, че днешните управляващи  ползват някои от тези организации. Едва ли са сметнали, че темата не е за широката публика. Впрочем, не само между експерти бяха дискутирани редица аспекти  по темата. А изложеното в кингата предоставя богати възможности за размисъл коментари. „Пробивът” дойде едва на  08 януари 2011, след като настоящият материал вече беше готов, с интервю с авторката Достане Лаверн във вестник Труд.

Оформителите са изнесли на корицата 5 основни въпроса:
●Как феноменът think-tank се внедри и функционира в български условия?
●Как think tanks –експертите на българския преход станаха жертва  на глобалните мрежи и идеи за демократизация, свободен пазар и гражданско общество?
●Защо преходът към демокрация тне присъедини България към Западната модерност и не създаде либерални институции и свободна критическа публичност?
●Каква е съдбата на институциите, произвеждащи интелектуална автономия в България?
●Защо преходът към демокрация в източните страни изпревари „неолибералния преход” във Франция и други европейски държави?
Директорът на „Международния институт по съвременна антопология”  в Париж Марк Абелес пише за книгата: Става дума наистина за едно от първите антропологични  проучвания в света, описващи специфичния експертен елит на тези неправителствени организации, включени в глобалните мрежи за износ на демокрация.
Доцентът по психология от СУ „Климент Охридски Диляна Деянова оценява труда като значимо интелектуално събитие не само за България. Свързвайки Българския преход, чиято невидима ръка се оказват до голяма степен българснките think tanks, с логиките на глобалните мрежи за демократизация в света, авторката разкрива по какъв начин неолибералната  парадигма деконструира институциите на демократичната модерност и публичната сфера както в областта  и в полето на социалните науки и медиите.

Коя я е Достена Лаверн? Родена през 1974 г. в Пловдив, днес Достена Лаверн живее в Страсбург, далеч от неразбориите на сбърканата ни държава, което й позволява с очите на “любопитна чужденка” да анализира онова, което ние наричаме „преход към демокрация и пазарна икономика” През 2008 г. нашата сънародничка защитава докторска дисертация по политическа антропология в Париж и точно тази дисертация, без първата част – описанието на терена, - днес е представена на вниманието на мислещия български читател от изд. “Изток-Запад”. При това Достена Лаверн не акцентира толкова на същността на самия преход, колкото на митовете за него, разказвани от една категория „мислители”, представящи се на обществото като непогрешими тълкуватели, автори, ръководители и стимулатори на промените след 10 ноември 1989 г. За сведение само - Лаверн е завършила с отличен Националната гимназия за древни езици и култура в София и американската гимназия „Гладстоун” в Портланд, САЩ. Владее пет езика, включително гръцки, руски, английски и френски. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология в Училището за академични изследвания по социалните науки в Париж, тя работи като журналист в списанието за култура на френския всекидневник „Ла Дерние Нувел д’Алзас”. Президент е на Националния Делфийски комитет във Франция и многократен програмен директор на международни програми и фестивали за литература. Достена Лаверн е автор на поетични книги, есета, критика, научни статии, литературни и философски преводи.

Коментар на заем:
В предговора си към българското издание Достена Лаверн отбелязва един любопитен (за чужденците, б.р.) факт: че въпреки финансовата криза, която разтърсва Франция и целия Европейски съюз, заедно с уж непоклатимите парадигми за свободния пазар и безпрепятственото движение на капитали, експертите по демокрация от 90-те години на 20 век още продължават да диктуват тона на „политическото говорене и поведение в България”. И че нещата се развиват в същата посока, само дето „вечните експерти” са се адаптирали към популистката култура на реалити шоуто.
Кои са тези „вечни експерти”? Какъв е техният произход и какви интереси ги мотивират? Кои са структурите, в които те се подвизават като лидери? Отговаряйки на тези въпроси, Лаверн опира до т.нар. think tanks (групи за разсъждение). Става дума за привнесена от САЩ форма на експертиза и лобиране, но всъщност think tanks са експортен продукт на американско влияние по света.
Първата такава група в България възниква още през 1989 г., преди 10 ноември, под името Център за изследване на демокрацията (ЦИД). ЦИД се смята за майката на българските think tanks, а СДС е партията на всички български think tanks. По-късно се появяват: Център за либерални стратегии (ЦЛС), начело с Иван Кръстев; Център за социални практики (ЦСП), начело с Евгений Дайнов; Институт за регионални и международни изследвания (ИРМИ), начело с Огнян Минчев; Институт за пазарна икономика (ИПИ), начело с Красен Станчев, и др. Общото между всички тях е „американската връзка”. Тоест, те са финансирани от САЩ, пряко или чрез фондации като „Отворено общество”, Американската агенция за международно развитие (USAID) и др. И въпреки проевропейската си реторика, са защитници и проводници на американските интереси и модели. Лаверн си спомня как в разговор с нея един съветник от ЦК на БКП (Г.Г.) свързал създаването на ЦИД с една „случайна” среща между бъдещия директор на ЦИД Огнян Шентов и американския посланик на стълбищетоа пред библиотеката на Института по история на БКП. Датата е 9 ноември 1989 г.! Скоро след това Шентов отпътувал за Америка.
Ето защо и по време на Косовската криза през 1999 г., и при американско-британското нападение на Ирак през пролетта на 2003 г., „експертите” от българските think tanks не поставиха под съмнение американската правота. Нито пък възразиха срещу включването на България в „коалицията на желаещите”.
Второто, което свързва тези експерти, е номенклатурното им минало, особено това на лидерите им. Няколко примера:
1. Иван Кръстев, някога студент по философия, после директор на ЦЛС, е син на Йото Кръстев, член на ЦК на БКП, бивш главен редактор на в. “Народна младеж”, зам.-завеждащ отдел “Деловодство” на ЦК на БКП, и главен редактор на сп. „Партиен живот”;
2. Евгений Дайнов, директор на ЦСП, е син на Александър Дайнов, който години наред е бил журналист, кореспондент на официоза на БКП в. „Работническо дело” в Москва и Лондон, а впоследствие става директор на БТА и член на ЦК на БКП. Самият Евгений Дайнов е историк, известен с трудовете си за... Троцки. Прекарал е няколко години в Института по история на БКП. Освен син на член на ЦК на БКП, той е зет на бивш член на ЦК на КПСС. Генчо Дайнов изобщо не може да се оплаче от комунизма, след като през 1984 г. следва магистратура в Оксфорд, благодарение на баща си и на стипендията от фондация „Людмила Живкова.” (По това време за повечето българи бе проблем да отидат до някоя друга социалистическа страна и им се разрешаваше да обменят само 27 лева.) Дайнов притежава първокласна диплома по нова история от Оксфордския университет и е член на общото му събрание. Завръща се в България, понеже се проваля опитът му да започне бизнес в Лондон. Тук оглавява списание „Инсайдър”, създадено от „Отворено общество”. През 1993-1994 г. създава Център за социални практики, а през 1998 г. става председател на ИС на фондация „Отворено общество” в София. Известен е с пренебрежителното си отношение към своя външен вид: дори по телевизията се явява облечен като рокер- с кожен панталон и сако, с коса, вързана на опашка, с разкопчана риза и навити ръкави, за да се виждат татуировките на ръцете му. А. Тодоров, който е работил с него, коментира с ирония противоречието между хипарската му външност и десните идеи, които изповядва: „На запад хипи означава ляв, докато тук той иска да мине за десен. Когато един пич от Републиканската партия дойде от Съединените щати, за да работи с него, замалко не припадна, когато го видя. Но нашите служби са цинични типове и накараха въпросните чужденци да разберат, че той е „техният човек”.
3. Деян Кюранов (ЦЛС) е син на Чавдар Кюранов, професор по социология и член на ЦК на БКП. Чавдар Кюранов създаде Обединението за социална демокрация (ОСД), едно социалдемократическо течение в БСП, което впоследствие, общо взето, оглави партията, някои фигури като Ал. Томов и Николай Камов излязоха от нея и така се родиха Българската евролевица (БЕЛ), движение „Социалдемократи” и „Българска социалдемокрация”.
4. Андрей Райчев, син на Венцел Райчев, бивш директор на БТА, който според Лаверн отговарял от 1947 г. за връзките с КГБ и “Щази”. Благодарение на това, след 1989 г., в ръцете на А. Райчев попада агенция „Галъп” за България. По времето на Клуба за гласност и преустройство А. Райчев посредничил между него и властите. Бил аспирант в Института по социология и инструктор в Отдела за политическа идеология на ЦК на БКП.
5. Виза Недялкова, съпруга на Андрей Райчев и дъщеря на генерал Недялков, бивш началник на Военна академия „Георги С. Раковски”. Според Достена Лаверн тя е „неизбежно свързана със Службите”.
„Достъпът до тези полудисидентски кръгове – пише Лаверн, - е запазен преди всичко за една прослойка от населението, която има възможността да принадлежи към малкия елит, свързан с номенклатурата на страната. Тя осигурява за децата си най-добрите възможности за образование: чужди езици, достъп до западната литература, пътувания и т.н.”
Защо тези отрочета на номенклатурата се залавят да рушат с думи и дела онова, което родителите им са отстоявали? Много просто, 1989 г. слага край на привилегированото им положение и трябва да оцеляват, възползвайки се от новите възможности на посткомунизма. Неправителственият сектор се превръща в една от възможностите да изградят нова, смислена и доходна кариера. Докато други полудисиденти се втурват към политиката, те избират да влияят другояче и да си отмъстят за това, че не са били оценени подобаващо при тоталитаризма.
Например Евгений Дайнов, един от „привилегированите бунтари на системата”, на когото Висшата атестационна комисия (ВАК) е отказала научно звание, при една дискусия за реформата във висшето образование , състояла се в МОН, ще каже: „ВАК е тип инквизиция, там се упражнява произволна, лекомислена и садистична власт. Губейки тази огромна власт, хората във ВАК стават никой, стават едни прашни чичковци с кал в ушите и неумити подмишници от две седмици. След това трябва да ходят да се къпят, да се подстригват и т.н.”
Точно Евгений Дайнов обаче едва ли е най-добрият пример за образцова лична хигиена и подстригване, но е факт, че две десетилетия след началото на прехода той все още е главен участник и назидател в „дебатите” за реформите в България.
Но не само субектите на „експертното” говорене са същите, а и самото говорене не се е променило съществено: историята се дели на „преди” и „след” 10 ноември, лявото според тях по презумпция е ретроградно, проруско, а дясното е модерно, прогресивно и демократично. Тези персони с определен интелектуален потенциал продължават да налагат машинално антипродуктивни за интересите на обществото идеи и практики. „В България - пише Лаверн, - те могат само да създават национално нихилистична интелектуална среда и безпомощни поколения, негодни да развиват собствена гражданска и научна позиция.”
Затова и трудно допускат външно наблюдение от независими изследователи. Например някой си Т.Б. от ЦИД казва на Лаверн: „Това интервю започва да ме отегчава – вече ви казах, че ще има мач по телевизията и ще го изпусна”.
В предговора си към книгата, Марк Абелес отбелязва: „Българските think tanks не работят, както твърдят, в полза на укрепването на демократичните институции. Напротив, по всичко личи, че те по-скоро участват в присаждането на нови форми на управление извън рамките на демократичната представителност и избори, в пространството на една „сива зона”, която смесва частни и обществени, национални и международни интереси”.
Те се представят за ядра на гражданското общество, но всъщност го превръщат в зависим от чуждестранно финансиране инструмент на самопровъзгласилия се елит, а не в реална обществена сила, защитаваща граждански интереси.
Статиите за прехода, публикувани от експертите на think tanks, са добър пример за смесване на митове и данни с научни претенции. В известен смисъл те преповтарят западните оценки и констатации, тоест, те са „разказ за разказа” за т. нар. преход, а не реално отражение на случилото се след неговото започване. Валери Бюнс отбелязва с ирония, че „сега новите политически режими от Източна Европа (ИЕ), след като са се освободили от „научния социализъм”, биват информирани от западни експерти, че съществува „научна демокрация” и „научен капитализъм”, които се налагат отгоре надолу.”
Убийствена е констатацията на Лаверн, че всъщност преди да бъдат приложени в България и в други източни страни, реформите за прехода към демокрация и пазарна икономика вече са изпробвани, систематизирани и анализирани в други страни по света, особено в Латинска Америка и Южна Европа.
Българските think tanks, независимо от номенклатурния произход на техните лидери, като правило се ангажират с политическата десница в лицето на СДС и активно участват в предизборната й кампания. Например Евгений Дайнов, непосредствено преди изборите от юни 2001 г., обучаваше сините активисти на Боровец как да се държат пред избирателите. После, разбира се, не пое част от вината за поражението. Напротив, даваше си вид на сърдит, че не са приложили неговите препоръки.
Гравитиращите около десницата think tanks обявяват всеки неин провал като опасност за модернизирането и демократизирането на България, а изборната победа на НДСВ през 2001 г. наричат „Свлачището”. Впрочем представата им за демокрация е толкова меркантилна, че дори финансирането си от САЩ представят като доказателство за демократичност на своите идеи. Например Антоанета Праматарова от ЦЛС казва: „Доказателство, че нашите идеи са демократични е, че сме финансирани от донори като „Нешънъл Ендаумънт фор Демокраси” (Национална фондация за демокрация). Иначе нямаше да ни дадат и стотинка. Всички споделяме една и съща демократическа парадигма... всички think tanks, никой не е срещу НАТО или срещу ЕС!”
И българската демокрация, подобно на тези групи за разсъждение, експертиза и лобиране, е внесена и подпомагана отвън. Понякога „експертите” на think tanks, превърнали се в официални експерти на СДС, получават лични възнаграждения от американски фондации и организации. Финансовата подкрепа създава трайна преданост сред интелектуалния и политическия „елит” на страната, а „инвестицията” се оказва печеливша за САЩ, най-малкото в средносрочен план.
Неслучайно обемът на финансирането от Световната банка (СБ) на неправителствените организации (НПО) нараства. Това показва броят на проектите на СБ, свързани с участието на НПО: 1988 г. - 5%; 1997 г. -47%.
Успоредно с това, в името на „модерността”, се призовава да се правят жертви, като първа е пожертвана социалната държава.
Ангажирането на САЩ с българската „демокрация” ще остане определящо по време на целия преход. Този преход Иван Костов обяви за завършен през 1999 г., но според Достена Лаверн той е приключил при управлението на Симеон Сакскобургготски. А think tanks, които представят себе си едновременно като агенти и актьори на прехода, често изпадат в противоречия в зависимост от изборните резултати на десницата. Така българите ту са „граждани” (когато през 1997 г. гласуват за СДС), ту са „селяни”, които спъват продължаването на реформите, гласувайки за НДСВ или БСП. Държавата ту е неприятел, ту е партньор в зависимост от това кой е на власт, а донорите и експертите на международните организации ту се цитират с възхищение, ту биват обявявани за хора, които не разбират от региона. Например през февруари 2003 г. Евгений Дайнов праща Достена Лаверн да се върне при „прашните си професори във Франция” и я обявява за „социалистическа страна, която никога няма да се реформира, която няма потенциал за 21 век и никаква вяра в себе си”.
Но към САЩ отношението е почти любовно. Иван Кръстев например реагира бурно на призива на осем европейски интелектуалци, между които Хабермас и Дерида, за преустройство на Европа по посока, обратна на американския интервенционистки модел. „Не и без моята Америка!”- пише той в „Ди Цайт” и добавя: „За Новата Европа антиамериканизмът не е само въпрос на лош вкус, но и симптом за политическа заплаха”.
„Експертите” гледат на себе си като на елит, който не е избиран, а се е самосъздал от нищото. И е съставен от личности, които... сами решават какво да правят, което в българските условия ги дефинирало като елит. По тази логика обаче излиза, че и неорганизираните престъпници са елит...
За да си вдигнат цената в очите на чуждестранните донори, „експертите” на българските think tanks се представят като притежатели на локално знание, което те изнасят в глобалната мрежа, и като вносители на западни парадигми, които по презумпция са положителни, демократични и модерни.
Тяхното „дисидентство” Достена Лаверн нарича „Интелектуална оргия под заслона на властта”. Андрей Райчев, този „Господин левият think tank” сам признава, че „Интелигенцията не е най-жестоко пострадалият слой при социализма. Тя просто документира най-добре своето страдание, защото владее изразните средства. Бидейки рожба и живителен извор на социализма, този слой тръгва да самосъзнава себе си като автор на демокрация и ликвидатор на социализма. С това самосъзнание интелигенцията влиза във финалната сделка на системата.” („Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989-2004, София 2004, „Изток-Запад”, с. 216).
Това, че някои „интелигенти” влизат във финалната сделка е безспорно, но колко са печелившите от ликвидацията на социализма като г-н Райчев?
Основната хипотеза на тази книга, както пише Лаверн, е следната: българските think tanks в действителност могат да бъдат считани за един вид „невидима ръка” на българския преход, с уговорката, че този преход не е онзи, за чиито говорители те се провъзгласяват през 90-те години на 20 в. „Think tanks бяха мобилизирани от единия до другия край на Европа да работят върху едни и същи реформи на социалните и образователните системи, преповтаряйки парадигмите на Световната банка, на програмата на ООН за развитие, на Европейския съюз и т. н. ...Фактът, че българските think tanks и техните мрежи се запазват, развиват се и продължават да работят след влизането на страната в НАТО и ЕС, потвърждава, че те не са просто инструменти или гаранти на едно преобразуване на институциите на комунистическата държава. Всъщност ако целта на прехода е създаването на либерален пазар, на парламентарна демокрация и на модерна и демократична държава, това означава, че краят на прехода би трябвало да доведе до изчезването на тези структури. Но виждаме, че българските think tanks се налагат като постоянни актьори в един процес, който няма крайна дата, който протича както на изток, така и на запад, и който цели да наложи нови начини за управление, които преобразуват основно институциите на модерността... Но именно в момента, когато България се подготвяше да влезе в ЕС, който двадесет и пет години по-рано рязко беше подобрил стандарта на живот в Испания и Португалия, самите европейски страни бяха навлезли в преход. Той не бе наречен „демократичен”, нито дори „преход”, но пък беше започнал да разгражда системата на държавата благодетел (welfare state), особено чрез приватизационните реформи в обществения сектор, либерализацията на пазарите и финансовите потоци. Дебатите, провокирани от тези процеси на Запад, не бяха медиатизирани в българското публично пространство, в което Европа дълго бе представяна като обетована земя, до която достигат само „добрите ученици” в реформите... Всеки опит в публичното пространство да бъде започнат дебат за някакъв специфичен национален път на изграждане на демократични и пазарни институции, или да се поставят под съмнение изискваните от МВФ и СБ реформи, беше отричан и нарочван като „завръщане към комунизма”, като възможен „националистически уклон” (близък до сръбския или руския модел), или просто като „левичарска липса на реализъм.” Преходът непременно трябваше да бъде десен, откъдето произлиза и тясната връзка между експертите на think tanks и дясната опозиционна партия СДС.”
В книгата е цитиран и откъс от статия на Румен Воденичаров, публикувана във в. „Нова Зора” от 29 юли 2003 г., в която се визират „троянските коне”, наложили новия световен ред в България, особено чрез „Отворено общество” и експертите на think-tanks. Авторката не се решава да сподели „радикалните хипотези” на Румен Воденичаров, макар и да признава, че не им липсват реални основания. Любопитно е обаче, че теорията на конспирацията намира неочаквано потвърждение от самия директор на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев. На 27 януари 2006 г., в статия във в. „Култура, правейки анализ на „края на либералното десетилетие”, Кръстев признава, че тази теория не е чиста фантазия: „Традиционните политически преданости са мъртви, вече няма дясно и ляво, няма и консерватори и социалисти, има само „ние” и „те”. Теорията на конспирацията на елитите е единствената влиятелна политическа доктрина и тя е всесилна, защото е вярна.”
Изглежда, идва времето, когато за извоюваната чрез конспирацията победа ще започне да се пише открито и с гордост: “Излъгахме ги, санким!”
Може би Достена Лаверн е права, като твърди, че от 2001 г. насетне Иван Кръстев е подготвял терена на новото дясно, олицетворявано от “Глобална България”, чрез движение, а по-късно и партия ГЕРБ.
На няколко страници не може да се изчерпи съдържанието на обемния труд на Достена Лаверн, който с библиографията съдържа цели 614 страници! Макар да е писана за французи, изследването сигурно ще привлече вниманието на любознателния български читател. За този обем книгата не е скъпа, само 30 лв., и който проявява интерес към темата, може да си я купи. В нея ще намери още много любопитни оценки, констатации и факти за българския „преход”, както и за неговите актьори, анализатори и мотиватори.”


Достена Лаверн пред вестник „Труд”, 08 01. 2011 /инетерсно защо в интернет-изданието на вестника са пропуснати едни от най–съществените пазажи/:
– За характера на ставащото в България
„ Болката ми е в театъра, който се играе в тъмното. В грубото използване на антикомунистическата риторика за конюнктурни цели, в създаването на мита за неопетненото от властта гражданско общество, за да се предотврати създаването на истинско такова.”

– За мисията на тинк-танковете
„Както самият Иван Кръстев сподели в една кореспонденция, мисията на тинк-танковете е също да предвидят и дори да организират идването на следващото правителство.”

– Какво крият експретите?
„Мога да кажа за какво не искаха да разказват пред мен като изследовател. За миналото си, за връзките със спонсорите. В публичното пространство те промотират образа си на независими неправителствени организации, които се хранят от енергията на гражданското общество. Те се самоизбират за представители на това гражданско общество. Когато трябва обаче, те играят и ролята на негови съветници. Наставничат от името на външни институции, които им дават легитимност с финансиране или с позиции.

– За интелектуалния елит на България:
Разграден. Пулверизиран. Защо университетският елит на СУ не може да защити университета? Защото всеки защитава своето късче хляб, своето проектче, свил се е. Не може да осъзнае колективния си интерес, няма общност. Всеки е сам, всеки си мисли, че така ще си спаси кожата. Уви, кожата отива към неспасяемост. На повърхността изплува моделът на преуспелия полулегализиран мафиотски елит.