БЕЗХАБЕРИЕ, БЕЗВРЕМИЕ, БЕЗПЪТИЦА, БЛЯНОВЕ... Печат
Автор Георги Славов   
Понеделник, 17 Януари 2011 08:50
Безхаберието
На 14 декември 2010 година пламна скандалът с досиетата на българските посланици, раздухан, колкото и да е парадоксално, от самия министър на външните работи, който оглуши социалната мрежа с вопъла „Нямам думи!” (преди някой да го е питал) и даде израз на мъжествен „гняв и решителност”. Гибелният гняв на Ахила Младенов беше нещо ново и неочаквано. Дотогава той омайваше различни аудитории по света с ефектни лекторски клишета, заучени в известни „отворени” лаборатории, а през това време ведомството му изпадаше бавно, но сигурно в административен, финансов и мотивационен колапс. Независимо от шумно прокламирания „стратегически преглед” на външната политика, от несекващите обещания за „модернизация”, „оптимизация”, „приоритетизация” и прочие купешки заклинания, дойде време, когато министърът не знаеше дали ще може да даде заплати на служителите си и да плати тока и водата на посолствата. Някой трябваше да е виновен за пълната му административна и политическа немощ, затова и поредната порция хляб за народа, подадена от Комисията по мръсно бельо „Костадинов”, му дойде като манна небесна. Впрочем, ако освен досиета беше чел и Евангелието, щеше да знае, че „добрият пастир полага душата си за своите овце”. Вместо това той положи върху им клеймото на публичния позор, с което даде мощна заявка за довършване на нетленното дело на политическите си гурута Стоян Ганев и Надежда Михайлова.
„Хората – каза малкият принц – се пъхат в бързите влакове, но вече не знаят какво търсят. И затова започват да се движат, но се въртят в кръг…” Какво всъщност търси г-н Младенов ще стане ясно скоро – в следминистерския му период.
Не бе особено изненадваща реакцията – истерично-настъпателна отдясно и гузно-оправдателна отляво - на политическия елит, който за пореден път се опита да извлече за себе си дивиденти от проблем, свързан в същината си с българската държавност. За хората, които накрая ще платят сметката – нарочените „агенти” и техните семейства - отдавна знаем, че партийците не ги е грижа. Нека им се вземат главите, щом е за доброто на България, ако трябва да перефразираме Буров! По-жалкото е, че никой от тези политици не можа, или не пожела, да се обърне с лице към корена на проблема – порочния и в зачатието си, и в рождението си, и в битието си Закон за досиетата и несменяемата и безмандатна комисия, които периодично и навярно още дълго време ще подклаждат низки страсти и омраза в обществото.
Вестникарските полета и ефира се задръстиха от позабравени „дипломати”-гастрольори от близкото минало, дежурни коментатори-всичколози, ченгета (ама истински), изявяващи се като политици, както и разни евъргрийни на родната  демокрация и обикновени „отворковци”. А злобният лай на тази глутница и окуражаващото приблейване или овчедушно мълчание на околното стадо, отново доказват, че 20 години са не винаги достатъчни за изграждане на демократичен манталитет.
Самотен срещу тази компания, президентът води неравна битка и за държавността, и за отделния индивид…

Безвремието
Да видим все пак какво става в дипломацията – обичаен политически грешник и любим обществен отдушник в различни периоди от новата ни история, но особено често през последните 20 години. Загубени ли са тези години за българската външна политика (под ръководството на ДС), както упорито се опитват да ни внушат?
    След 14 декември 2010 година вероятно се очакваше всички “осветени” посланици да окачат костюмите си на закачалката, да сложат джинсите и пуловерите и да прекратят срещите си, защото се е оказало, че всичко, каквото са правили досега е лошо, а това, което биха могли да направят – вредно за държавата. Всеки един от тях би трябвало да е разбрал, че алтернативата е нова работа или мемоари. Само дето приемащите страни, партньорите от ЕС и НАТО някак си не са разбрали това и дипломатическият живот продължава по прежнему. Защото те познават „компрометираните” български дипломати по-отдавна и по-добре от собствения им министър. И ако имат въпросителни, то те не са онези, внушавани от постановчиците на бездарния роден водевил. Те опират до абсурда да бъдеш предаден от собствената си държава и оттук - до въпроса необходима ли е такава държава на ЕС и НАТО и има ли изобщо държава в случая. Ако използваме патетичния стил на г-н Младенов, от тази дата България не е същата в очите на външния свят. Вярно е, но в съвършено обратен на влагания от него смисъл.
     Непрекъснато се повтаря, че посланиците с досиета подронвали престижа на България и  тяхното отстраняване щяло да подобри имиджа на страната в Европа и доверието на нашите партньори и съюзници. И тъй като не можем да допуснем, че в устата на високопоставени държавни люде това може да бъде плод на незнание, явно става дума за удобна амнезия. За това е редно да напомним някои факти. По силата на обективното професионално развитие в дипломатическата служба и положението си в нея през последните 20 години, именно набедените сега дипломати (и много други техни колеги разбира се) бяха тези, на които се падна да защитават авторитета и интересите на България в новите геополитически и икономически условия. Точно те  убеждаваха приятелите ни в чужбина да окажат хуманитарно съдействие на българските деца и инвалиди в първите тежки години на прехода. Те пледираха пред  Европа и света, че на България заслужава да й бъде помогнато в изграждането на демократични институции и създаването на гражданско общество. Същите те водеха  преговори за присъединяване към различни многостранни режими и международни организации и помогнаха да се съкрати пътя на България до клубовете на демократичните държави. Пак те, омаскарените сега посланици, се бориха за компенсации за загубите от югоембаргото и улеснения и преференции за България от страна на международните финансови институции, за отпадане на визите за българските граждани, за освобождаване на медиците ни в Либия, за привличане на чужди инвестиции и откриване на нови възможности за българския бизнес и туризъм. Не бяха ли отново те, които решаваха ежедневните проблеми на българите зад граница, които организираха изложби, концерти и представления за показване на автентичния образ на нашата страна?
За непредубедените отговорът е ясен. На оплювателите ще кажем: „Виждал съм ужаса … ужаса, който и ти си виждал. Но ти нямащ право да ме наричаш „убиец”. Можеш да ме убиеш … но нямаш право да ме преценяваш” („Апокалипсис сега”. Изповедта на полковник Курц)

Безпътицата
От 14 декември 2010 година МВнР премина от състояние на хибернация в състояние на пълен ступор. Тези, които излязоха в списъка, се ослушват – някои потресени, други – омерзени, трети – уплашени… Онези, които биха могли да заемат техните места, са объркани. Те също ще трябва да преминат през комисията, осветяваща “сенките от миналото”, а много от тях дори не знаят имат ли картонче, досие или каквото и да било в архивите на „вездесъщата” ДС. С “жълт картон” са и редица настоящи и бъдещи ръководни кадри, които все още работят за българските  тайни служби. Те също вероятно се оглеждат за ново поприще тъй като са разбрали, че българската държава не си спазва задълженията по “договорите” и могат да бъдат издънени във всеки момент от някоя поредна комисия или правителство.  
С нетърпение очакваме списъка на “достойните” посланици, които ще заменят “недостойните”. За да сравним образованието, квалификацията и постиженията на едните и на другите. За “недостойните” всичко е ясно: знаят поне по три чужди езика,   имат редовни дипломи от престижни университети и специализации в реномирани западни институции, в продължение на поне 20-30 години са доказвали своите умения в реална среда – преговори, срещи с партньори, и т.н. Дано сред кандидатите на Николай Младенов има хора с китайски, японски, хинди и прочие екзотични езици. Дано те да могат да правят разлика между Съвет на Европа и Европейски съвет, между ПВР (?) и РДВР. Дано не са свързани със злоупотреби и далавери, с други съмнения за тях или кръгове около тях. Впрочем още преди скандала имаше поне 10 свободни посланически места. Много от посланиците-„агенти” са отдавна в София. Възниква въпросът: защо правителството не предложи на президента заместници на върналите се посланици?  Част от отговора е, че на този кабинет му трябваше крупен скандал, за да разчисти генерално терена за свои хора.

Бляновете
Богати с опита от времето на Ганев и Михайлова (Нейнски), можем с голяма степен на вероятност да прогнозираме ефекта от 14 декември 2010 година за България, Европа и целия свят. Самата дата е обявена от ООН за Световен ден на непорочната дипломация. ЕС я включва в календара си като втори официален празник наред с 9 май. В България тя замества 3 март и цялата съпътстваща я седмица се обявява за неприсъствена, като същата не се отработва и не влияе върху размера на заплатите, трудовия стаж и пенсионната възраст. Учредява се Нобелова награда за цялостен принос в развитието на човешката цивилизация. Николай Младенов е първият и единствен номиниран за нея. Ето какво още може да се случи, стига само много да повярваме:
1.Рестартиране на МВнР. Дипломатическата дейност в няколко десетки държави е в стенд-бай режим. Същото се отнася и до централата на “Жендов” 2. Всички, които могат, вземат отпуск или излизат в болнични, докато не се изясни ситуацията. Някои направо напускат министерството – по своя воля или по внушение. Телефоните мълчат многозначително. Интензивна до краен предел е дейността по подбора на „правилни” кадри за заемане на освободените позиции.  Опашката от мераклии се точи от “Жендов” до “Орлов мост” (там при нужда се разклонява в две посоки, за да не предизвиква задръстване). Посолствата се пълнят с „калинки”…
2.Скъсване на пъпната връв със службите. Въпросът дали чуждите дипломати са част от обществото на разузнавачите и контраразузнавачите оставяме на „Уикилийкс”. За България е ясно, че след декември 2010 година от средите на дипломатите й няма да се пръкне новият  Зорге или Бонд. За младите и бъдещите млади дипломати остава да четат книгите на Моъм, Греъм Грийн, льо Каре и Акунин (Юлиян Семьонов, Гуляшки и Райнов са забранени по закона за лустрацията). Никой не си и помисля за подобно поприще, политиците  ще го предадат при първа вътрешнополитическа необходимост.
3.Де-Десеризация на посолствата (от ДС, не от ДДС). Благодарение на решителната политическа воля на управляващата партия, процесът протича в рекордно кратки срокове. По силата на политическа декларация на парламента, президентът е отстранен от процедурата по назначаване и отзоваване на посланици (частичен импийчмънт). До приемането на съответните конституционни и законови промени, посланиците се назначават от началника на кабинета на министъра на външните работи, а генералните консули – от говорителя на външно, по предложение на Ефтим Костадинов. Съзнаващи отговорността на момента, приемащите държави дават агреман за новите български посланици още при представяне на искането. Новопристигналите посланици връчват акредитивните си писма на съответния държавен глава направо на летището, където той ги посреща лично. Същите автоматично стават доайен на местния дипломатически корпус и почетен гражданин на столицата. Във Виена започват преговори за промяна на Конвенцията за дипломатическите отношения. Всички заварени служители на посолствата се връщат в София на „консултации”, включващи задължително събеседване с комисията „К.”. Поради недостиг на работни помещения и необходимото оборудване, разговорите се провеждат в сградата на националното следствие. При констатиране на дори само един агент на ДС в дадено посолство, се отзовава целият му състав поради безспорни доказателства за участие в престъпна мрежа. Случаят се предава на прокуратурата. Операция „Къртици” влиза в учебниците по оперативна дейност. Цялата работа в посолствата се поема без никакви сътресения от „калинките”.  
4.Образът на България. Шансът, който Европа даде на сегашното българско правителство, получава ново дихание. Партньорите не само възвръщат кредита си на доверие, но и добавят нов. Имиджът на страната ни в чужбина става ослепително сияен. Отзоваването на посланиците с досиета е решило сериозен балкански и общоевропейски проблем. Корупцията и престъпността в страната не безпокоят вече никого в света – виновниците са неутрализирани. „Калинките” в българските посолства стават хит в дипломатическите среди и  водещ фактор в повишаването на капацитета на ЕС и НАТО за борба с новите рискове и предизвикателства.
5.Приоритетите на страната. Външната политика на правителството става все по-разпознаваема, целенасочена и действена. Присъединяването към ERM-2 придобива съвсем реални очертания, Брюксел чака с трепет съгласието на българския финансов министър. Енергийните проекти са в предпусков стадий. Чака се само резултатът от обществената поръчка за доставка на трикольорни ленти. Шенген чука на вратата. Засега я държим затворена, докато всички участници не докажат, че са подготвени. България става лидер и говорител на ЕС на Балканите, в Черноморския район и Задкавказието. Русия закрива посолствата си в бившите републики и възлага на нас да я представляваме. Бразилия става българско предмостие в Западното полукълбо. САЩ малко ни завиждат, но ще свикнат с реалностите… Дебютен филм на млада българска режисьорка печели „Оскар”. Българските дипломи за средно образование се признават в ЕС за дипломи за висше образование. Софийската английска гимназия не смогва да приеме стичащите се от цяла Европа кандидати…
6.И още много други неща… Но за това друг път, както казва една популярна наша колумнистка.

И всичко това – без посланици-злодеи. Не ви ли се вярва?