ИЗ ЛАБИРИНТИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ Печат
Автор Експерт   
Сряда, 15 Юни 2011 16:42
Новоизлязлата книга „Из лабиринтите на българското разузнаване” от Атанас Кременлиев, издателство „Св. Климент Охридски”,  привлече интереса ни с изключително богатата информация от близкото ни миналио, включваща и елементи на международни и двустранни отношения, използване на дипломацията като прикритие от наши и чужди разузнавания, разузнаване на най–малко десетина чужди разузнавания срещу България, влиянието на Русия, отношението на службите към важни събития като атентата срещу папата, възродителния процес и други.
Авторът има зад гърба си 29 години служба в българските органи за сигурност в пет от важните отдели на разузнаването, бил е заместник началник и началник отдел, както и съветник на Началник на управление.  Предимството от това е безспорно и гарантира обективно и богато съдържание на разказа, но същевременно  е и недостатък, защото му убягват някои от големите въпроси на времето, решавани на много по–високи нива, както и успехите и недостатъците на други разузнавателни служби, работели паралелно с тази, в която е работил авторът. Дори такава богата на факти и изключително ценна книга показва, че такава сложна и специфична материя като разузнаването не е по силите на един човек да разкрие цялата истина. Но за съжаление политиците се хванаха със Закона за досиетата, вместо да създадат условия за цялостно изследване на предишната  обществена система и нейните органи и инструменти. Но от друга страна в случая авторът не допуска нито веднъж грешна или субективна оценка на важни международни въпроси и такива на сигурността, което показва една добра, професионална осведеменост и аналитичност на разузнавач.
Книгата се чете леко и завладява с много и любопитна фактология. В стремежа си да направи прочита лек и интересен авторът периодично вмъква комични случаи, което обогатява разказа, но в някои моменти и отдалечава от сериозните проблеми и особено от успехите, за които едно разузнаване обикновено мълчи, докато провалите стават достояние на обществото. Друг характерен момент е чувството за достоверност, което внушава авторът, дори когато греши за други ведомства, които той не познава,  изказът му е искрен. Тази искреност води автора до много ценни формулировки, с голяма познаватена стойност и способност да корегират някои днешни погрешни представи, но за съжаление той не ги свързва със съвременните ни проблеми като сбъркания Закон за досиетата, опитите за лустрация и др. Все пак в последния раздел на книгата се докосва до истинската причина: инициативата на политиците да прехвърлят вината на идеолозите на системата върху изпълнителите, макар и да премълчава обаче съдействието на някои от носещите действителна вина специални служби, в Закона за досиетата да бъдат вкарани всички за да се размие вината. Струва ми се, че за първи път пред българския читател се повдига завесата към чисто професионални въпроси на разузнаването за разлика от мемоари и книги на други автори, които актцентираха или на автобиографичното или на общополитическото.
    Оригинален е подходът на Кременлиев да постави в самото начало на книгата избрани мисли за разузнаването:
– „Мъдър е не който знае много, а който знае нужното”, Есхил
– „Лидерът има право да бъде победен, но не и изненадан, Наполеон Бонапарт
– „Разузнаването е преди всичко труд, денонощен, изнурителен, опасен, непосилен човешки труд.”, Рудолф Абел
– „Всички честни започват като разузнавачи”, Хенри Кисинджър
–„Разузнавачите са добри хора с лоша професия”, Леонид Шебършин, бивш началник на руската служба за външно разузнаване
– „Политиците често използват разузнавателната информация не за да вземат решения, а за да оправдаят своите грешки.”, Гергий Болшаков, съветски военен разузнавач
–„Разузнаването е изкуство за мъдреци, посветени в него”, Феликс Каугил, английски разузнавач
и други.
    Авторът е построил изложениоето си в следната посвледователност:
1.Феноменът разузнаване
2.Контраразузнаване в разузнаването: САЩ, Англия, Франция, Италия, ФРГ, Австрия, Турция, Гърция,  Сърбия,
3.Разузнаване и идеологическо противоборство: НАТО, Радио „Свободна Европа”, Емиграция, Неоформали, Религия, Тероризъм, Атентатът срещу папата, Възродителния процес
4.Вечните спътници на разузнаването: агентура, специални разузнавателни средства, прикрития, секс и разузнаване, пари и разузнаване, над какво се ксвмеят разузнавачите
5.Партньорство и разузнаване: Сътрудничество с разузнавачите на социалистическите страни, РУМНО–взаимодействие с военното разузнаване, Руската разузнавателна школа
6.Предателства в разузнаването
7.Ръководители и разузнаване: Тодор Живков и разузнаването, Началници на българското разузнаване
8.Австрия– кръстовището на Европа
9.Българите през погледа на един разузнавач
10.Ностагично за българското разузнаване.
Въпреки че основният раздел е в областта на контраразузнаването, което се обяснява с продължителната служба на автора в контраразузнавателния отдел на външнополитическото разузнаване, все пак той успява да разкаже в книгата си и за успехите на научно–техническото разузнаване и външнополитическото такова, така че читателят няма да е разочарован. Но и в самия „контраразузнавателен” раздел се засягат интересни случаи по начин, далеч по–различен от този в книги и публикации от миналото.  Някои от тях са далеч по–значими и интересни за да бъдат само споменати от автора, от който напира толкова много информация, че той само ги маркира. Да се надяваме, че в следваща книга ще навлезе по–дълбоко в тези случаи. Освен това в този раздел на книгата, в който за  разузнавателните служби на всяка страна е представена кратка предистория, може да се намерят примери за зависимостта между дипломация и разузнаване. Авторът разказва за въздържане от разузнавателна активност и остри мероприятия например в Германия поради особено близките отношения с тази страна и личните приятелства между Тодор Живков и Франц Йозеф Щраус и Петър Младенов и Ханс–Диртих Геншер. „Разузнаването не трябваше да дава повод за разрушаване на това, което политиците бяха съградили.”, отбелязва авторът. Той не уточнява в този раздел, но казва на друго място, че  тези страни се използват само  като трета територия от която се работи по балканските страни. За Австрия Кременлиев, който е работил в тази страна, пише: „Самата Австрия никога не е била обект на пряка разузнавателна дейност от страна на българското разузнаване.” Междудържавни отношения понякога пряко оказват въздействие върху конкретни случаи в разузнаването. Така например, след ареста на двама български служители в Турция, лично външният министър на Турция Чаглаянгил се разпорежда веднага да бъдат освободени. „Предстояла му скорошна официална визита в България и не желаел да се обременяват със случая и без това вечно деликатните и сложни българо–турски отношения.”
Някои случаи са разказани безлично и само ограничен кръг от хора могат да се досетят за кого става дума. Например, кой е българският дипломат, вербуван от чуждо разузнаване във Виена, който по принуда става двоен агент, а след промените през 1989 г. се представя за репресиран и за известно време от високите етажи на властта поучава в морал и честност.
Грешка е обаче, този „контраразузнавателен” раздел да завършва с подраздела „Обслужване”, защото сам авторът признава, че тази дейност не е присъща на едно разузнаване, а по–скоро на криминалисти и полицаи. А именно с работата по българските граждани в посолства, представителства и фирми зад граница службата днес е уязвима, а упреците размиват големите задачи и успехи в сферата на разузнаването. Уязвим е избора на самото име „Обслужване”. Веднага се набива на очи отсъствието на тематга медиците ни в Либия и др. Кокошкарските истории цитирани в този подраздел може да са интересни за някои читатели, но вредят много на службата, която Кременлиев всъщност иска да представи с книгата си.
По случая с възродителния процес авторът пише: „В разузнаването, на моето ниво и надолу, не знаехме абсолютно нищо за кампанията по преименуването. ...... Разузнаването почнаха да търсят, когато нещата зациклиха.” Оперативните работници не одобряват ставащото. Началикът на управлението Васил Коцев разказва открито за колега, който предупредил, че „проблемът можел да донесе големи тревоги на България.” Едва когато предупрежденията се сбъдват и страната започва да изпада в изолация, държавата впряга целия апарат, включително и разузнаването „да доказват правотата на извършеното”.
Сполучлива е идеята да бъдат представени в отделен раздел бившите началници на външинополитическото разузнаване. Прави впечатление опитът на автора да предаде чисто човешките черти на ръководителите си, дори техния външен вид, навиците им. Подходящи са примерите за сложни и напрегнати ситуации, при които те е трябвало в кратък срок да вземат изключително важни решения.
Внимателният читател ще намери много доказателства за несъстоятелността на редица аргументи на днешните критици на някогашните служби. Авторът не си е поставил за цел да ги търси, а случайно споменава факти в процеса на разказа си. Наистина разузнавачите, познаващи по–добре демокартичната система от всички останали българи, много добре са разбирали грещките на социализма и с нетърпение са очаквали промяната. Както дипломатите ни, така и те първи се деполитизираха и пренасочиха професионалните си усилия в направленията, отговарящи на националния интерес.
Много са примерите, които косвено свидетелстват, че не разузнавателните служби са дърпали конците или координирали всичко важно в държавата, както някои политици твърдят днес.  Напротив, те са оставали встрани, дори не са били съгласни със ставащото /възродителния процес/, от телевизията са научили за пленума, на който бе свален Живков и т.н.  Трябва да се обърне внимание на бурната реакция на състава на МВР след среща с Алексанъдр Лилов след промените, когато разбират, че идеята е , партията ръководителка да си измие ръцете с Държавна сигурност и да хвърли върху нея голяма част от собствените си грехове към българския народ и напразно искат неговата оставка.
Справедливо е отразен периода на изолация, самотек, неспособност на политиците да се справят със ситуацията, неизползване на разузнавателната информация, включително и на анализи за грешките допуснали други страни в периодите си на преход, загуба и отлив на агентура и възможности.
    Показателно е, че бивши „противникови” някога разузнавачи признават пред българските си колеги: „Ако не бяхте вие за да създавате баланс в глобален мащаб Студената война щеше бързо да прерастне в гореща.” От друга страна самият автор на книгата  признава, че са се учили от професионализма на някои разузнавания като английското например, но и с известна доза гордост посочва признанията на чужди агенти за високия професионализъм на българските контраразузнавачи, например когато изразяват учудване, че българите получават документи от ЦРУ, доказателство, че имат агентура в най–голямото и силно разузнаване в света. Признанието за приноса на разузнаванията Студената война да не прерастне в гореща, е чуждо обаче на нашите политици. Уважението между професионалистите обаче остава. Днес те се срещат на международни конференции и обменят мисли за работата си един срещу друг преди години.
Малко са местата в тази книга, които правят автора уязвим. Най–очебийното такова обаче, е раздела „РУМНО– взаимодействие с военното разузнаване”. Правилно е казано в заглавието– „взаимодействие”. Но тогава авторът не трябваше да си позволява оценки, защото не познава дейността на военното разузнаване и внушава неверни и погрешни неща. Разбира се, подчертаната по–горе искреност на автора, го води и до оценки, че кадрите на военните са превишавали в качествено отношение тези на външнополитическото разузнаване, но казано с нотка завист, че  военните са имали по–добри възможности за подбор. Не може да се скрие една неблагоразположеност към колегите, за които без да има информация, само на база на цитиран от него случай внушава „оперативна некомпетентност”, „дилетантски подход” и т.н. Това е некоректно. Като служител в контраразузнавателен отдел авторът знае много добре, че именно военното разузнаване никога не е имало провали, ако изключим този с полковник Пенев, бивш консул в Истанбул, лежал в турските затвори, чиято история кратко е спомената в този раздел. Случаи на предателства от външното разузнаване пък авторът сам изброява, докато за военното разузнаване няма нито един. Несправедливо споменатия от него случай „Димитров” бе описан подробно в поредица публикации в часови вестник точно когато се появи книгата на Кременлиев и от тях става ясно, че този млад офицер от ракетно поделение не е бил дори приет на служба в РУ–ГЩ, какво остава пък да е имал дотстъп до агентурна информация, а „реализацията” му е инсценирана, като в ролята на чуждия агент на срещата се явява оперативен работник на контраразузнаването с добър английски език. Разбира се, че е правил опити да се свърже с чуждо разузнаване и че е виновен.  Авторът обаче няма смелост да разгледа случая от гледната точка на автора на публикациите в пресата, за размера на присъдата, но и за методите в разработката на лицето.  Не е коректно разузнавачите от запаса да се замерят днес с упреци. Защото и военните биха могли да зададат въпроси например за използвани методи и прийоми от контраразузнаването, за инсценировките и изкуствени реализации, за скалъпените разработки, лесни успехи и награди, вместо усилията да са насочени към истинските чужди агенти и извършители на престъпления, методи които са били чужди на стратегическото военно разузнаване и външнополитическото и научно–техническо разузнаване.  Ето такива нечистопълтни и неморални методи,  използвани и днес, са причината може би, поради която генерал Зикулов, дългогодишен ръководител на РУ–ГЩ, не е хранил симпатии към контраразузнаването, както твърди автора. Но офицерите от РУ–ГЩ трябва да са  благодарни на искрения повествовател, който цитира думи на генерал Зикулов, че ще уволни всеки свой служител, ако разбере, че поддържа връзки с Държавна сигурност. Защото днес това е очевиден пример за тотално несправедливия Закон за досиетата, в който бяха вкарани и хората от армията. За това, че на читателите днес се внушават погрешни неща са си виновни самите офицери и генерали от някогашното РУ–ГЩ , защото отдавна трябваше да напишат своите книги и защото за разлика от Асоциацията на разузнавачите от запаса, към която принаделжи авторът на книгата, са незабележими, неактивни, неорганизирани, не се чува мнението им по актуални и засягащи ги проблеми, ако изключим разбира се активността единствено на генерал Зикулов.
Само продължаващата необяснима неприязън на автора към военното разузнаване може да обясни, защо подкрепя предложението на Иван Костов от преди две години за сливане на външнополитическото и военно разузнаване. Защото като професионалист сигурно знае, че това нарушава един основен принцип в разузнавателната дейност. В разузнаването информациите задължително се засичат от няколко различни източници и се проверяват. Оценяването на тази информация само от един ръководител, например на Държавна агенция по разузнаването и предоставянето на Президент, Председател на парламент и  министър председател може да има фатални последици в някои случаи. Това най-добре го знае един от вносителите на предложението, Иван Костов, който в качеството си на премиер възложи доклад на Военното разузнаване, след неудовлетвореност от такъв на НРС и това коренно промени решението и последвалото поведение на правителството по войната в бивша Югославия. Но този случай няма да го намерите в книгата на г–н Кременлиев. Упрекът за разпиляване на средства е обиден за хиляди военни разузнавачи, защото Служба „Военно разузнаване” никога не си е позволявала това, а доводът за дублиране на дейности е неоснователен, защото военното разузнаване има своята специфика и като предмет на дейност и като подготвеност и специализация на кадрите и като анализ на информацията.  Действително дублиране ще се получи, ако военното стратегическо разузнаване премине към  външнополитическото разузнаване. Защото в МО неизбежно трябва да остане оперативното и тактическо военно разузнаване.
Тази книга обаче ще остане, защото е добра и искрена.
А многобройните незнайни служители на външнополитическото, научно–техническото и /с разрешение на г–н Кременлиев/ военно разузнаване заслужават почит и уважение!


Откъс от книгата:
10.Носталгично за българското разузнаване
В годините на социализма за първи път в историята на България се създава ефективна, самостоятелна, външнополитическа разузнавателна служба. Тя подготви кадри, придоби източници, създаде традиции, изработи свой стил на работа и собствени критерии за анализ и оценка на процесите и явленията в обществото. За няколко десетилетия от самостоятелен отдел в състава на МВР разузнаването ни прераства в управление през 1953 г., става Главно управление през 1970 г. и самостоятелна Национална разузнавателна служба към президента на републиката през 1990 г. Годините на прехода на страната към демократично общество през 1989 г. свариха разузнаването ни с ефективни, ясно оформени, няколко основни направления– политическо, икономическо, научно–техническо, контраразузнавателно, културно–историческо, информационно–аналитично, техническо, нелегално и активни мероприятия. Численият му състав надхвърли 1000 души разузнавачи от няколко поколения, с разнообразни граждански  професии и сериозни езикови познания. Тридесет и пет служители на разузнаването бяха хабилитирани като доктори, кандидати на науките, доценти и професори. От нашите среди в авторитетно чуждестранно научно учреждение впоследствие бе избран и академик. От личния състав на разузнаването на високи длъжности в държавни и стопански ведомства в различно време се издигнаха пет министри, множество заместник министри и заместник председатели на държавни комитети, пдиректори на стопански обединения, посланици, търгонвски представители и ръковмодители на задгранични представителства и фирми, съветници в министерства и държавни комитети. Може да се каже, че в някаква степен разузнаването служеше като банка за кадри на партията–държава. С малки изключения мнозинството от тях се справяха успешно с възлаганите им отговорности.
Ценен капитал на българското разузнаване бе ктонтингентът от няколкостотин агентурни източници на информация, предимно чуждестранни граждани. Сред тях имаше високопоставени държавници и политици, ръководители на партии, висши военни, водещи журналисти, политолози и социолози, учени, дипломати от всякакъв ранг, служители в международни организации, перспективни млади хора. Средногодишният темп на увеличение на агентурните ни източници се движеше в рамките на 5 до 8%. Преди разпада разузнаването ни изпращаше към ползвателите средно по 12 секретни информационни съобщения на ден, издаваше седмични и месечни бюлетини с анализи, оценки и прогнози на важните за България политически процеси, протичащи на Балканите, в Европа и света. Освен от собствени източници сериозни информации в разузнаването постъпваха и по линия на обмена със сродните разузнавателни служби на социалистическите страни, с които бяхме в своеобразен работен разузнавателен пул. При нас и в различните поделения на МВР се четяха 37 шифъра на специални служби, държавни и граждански ведомства на разузнаваните страни и по силата на вътрешноведомствена разпоредба цялата постъпваща по тази линия информация се предоставяше за обработка в разузнаването. Съсредоточаването и обработката на информацията от собствени източници, международен обмен и дешифър в един център даваше особена ценност и достоверност на нашия информационен продукт. По балканската проблематика българскоро разузнаване бе водещо сред разузнаванията на социалистическите страни и с мнението вму нашите партньори се съобразяваха. По информация и предложения на разузнаването бе разработена цялостна стратегия и тактика по време на управлението на военните хунти в Гърция и Турция и с подписаните в този период договори се постигна напредък в международните отношения. Разрешиха се проблеми от взаимен интерес, натрупани и отлагани с годиони. Разузнаването предвиди своевременно падането на шаха в Иран и идването на власт на аятоласите и предпази страната от колосални, с непредвидими последици, икономически загуби. Първо сред разузнаванията на социалистическите страни българското разузнаване сигнализира за резкия завой, който ще предприеме Египет във външнополитическата си ориентация след смъртта на Насър и идването на власт на Садат, характеризиращ се с отказ от тясно сътрудничество със СССР и източноевропейските страни и постепенна проамериканска ориентация на страната. От наши източници се получиха първите сигнали за зреещите революционни процеси в Етиопия и Афганистан. По данни на нашето разузнаване бяха осуетени заговори и атентати срещу държавни глави на приятелски страни и техни индустриални и военни обекти. Съществен напредък в подписването на САЛТ–1 и САЛТ–2, както и други споразумения в областта на разоръжаването, стопирали галопиращата надпревара в областта на превъоръжаването, бе постигнат благодарение и на предоставени от нас на СССР и съюзниците ни най–точни данни за стратегическия военен арсенал на САЩ и НАТО.
Разузнаването ни даде отрицателна оценка за наемане на нефтена концесия в Либия, но мнението му бе игнорирано и в либийснките пустинни пясъци потънах няколкостотин милиона долара на българските данъкоплатци. През 1978 година българското разузнаване придоби концепцията на Запада за ликвидиране на комунизма като теория и практика в световен мащаб, разработена в престижен университет с участието на световноизвестни съветолози и антикомунисти, сред които Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. В същността си концепцията предвиждаше, посредством тотален натиск, световната социалистическа система да се разпадне след 50–60 години, някъде около 2020–2030 г. Авторите на прогнозата сбъркаха с около половин век. Тогава те не можеха да предполагат, че системата ще се самовзриви и вътрешни сили ще свършат по–бързо това, което не бе по силите на огромната западна а икономическа, политическа и военна машина. На около десетина машинописни страници се изреждаха приоритетите за постигане на крайната цел. Цитирам някои от тях по памет:  Налагане темп на превъоръжаване, непосилен за икономиките на социалистическите страни; Ограничаване достъпа на социалистическите страни до високите западни технологии; Ликвидиране с позволени и непозволени средства на всички лявоориентирани правителства и режими навсякъде по света и недопускане на нови държави да попаднат в сферата на влияние на СССР и източния блок; Премахване, включително и физическо унищожаване, на ляво ориентирани политици и държавници; Рязко увеличение на бюджета на тайните служби за провеждане на дестабилизационни операции в социалистическите страни; Изваждане на показ чрез средствата за пропаганда , на недъзите на социализма като обществен строй; Морална и материална подкрепа на дисидентските и опозиционни движения в созциалистическите страни; Единни координирани действия на западните демокрации по отношение на социалистическите страни в областта на политиката, икономиката, идеологията и отбраната.
В разузнаването документът се прие много сериозно. Подейства отрезвяващо и се надявахме, че той ще даде сериозен повод за размисъл на управляващите. Преведохме го от английски на български и русдки език и в луксозна подвързия бе разпратен до нашето партийно и държавно ръководство и по линия на обмена– до разузнаванията на всички социалистически страни. Не последва никаква реакция.  Като докладвали документа на Тодор Живков, в присъщия му стил, той се изсмял и казал: „Социализъма и Господ не може да го унищожи.” Системата бе сериозно зациклила и в този период нищо не бе в състояние да я изведе от дрямката и дълбокия коловоз на собственото си унищожение, към което се движеше. При среща с Франсоа Митеран известната английска държавничка Маргарет Тачър, анализирайки процесите на разпад в социалистическите страни, казала: „Франсоа, ако знаехче върху руините на комунизма ще избуи такъв див капитализъм, никога нямаше да се боря за ликвидирането му.”
Социализмът вместо да бъде погребан можеше да бъде реформиран. Китайският опит нагледно показа това. От социализма капитализмът взе много– социалната осигуреност, здарвеопазване и образование. Той бе коректив на капитализма. Дори сгромолясването му не доведе до днешната най–голяма световна финансова и икономическа криза и дали няма да предизвика нови социални революции, ще покаже бъдещето.
Силна страна на българското разузнаване бе Научно–техническото му направление. През 1959 година то възниква като отделение, през 1964 г. пстава отдел и от 1981 г. до разтурянето му през 1991 г. съществува като самостоятелно управление в рамките на разузнаването. То бе закрито по ултимативното настояване на САЩ, защото ощетявало Запада, крадяло научни и технически постижения, в които развитите страни били инвестирали огромни средства. Наши специалисти днес изчисляват, че с изтичането на научен потенциал от страната ни след промените ние сме потърпевшите и губещите. Средствата, които страната ни е вложила в специалистите, заминали на работа в САЩ, далеч надхвърлят ефективността от придобитата и внедрена у нас информация по линия на индустриалния шпионаж. Макар създадено на по–късен етап, Научно9техническото разузнаване  /НТР/ бързо набира старт, натрупва опит  и се превръща в първостепенен доставчик на научна и техническа информация, на техническа документация и съвременни образци, модели и технологии. То запълни един вакум в постоянно развиващата се икономика на страната, който в развитите капиталистически страни се компенсира чрез силно разпространения междуфирмен шпионаж. Приносът на НТР в икономиката на страната е несъизмерим в цифри. На различни вътрештноведомствени форуми се изнасяха данни, че приходите от предоставяната на потребителите информация от НТР далеч надхвърля всички разходи на българското разузнаване. Благодарение на придобиваната от разузнаването научно–техническа информация в България се създадоха модерни предприятия и се обновиха цели клонове на поостарялата и технически поизостаналата ни индустрия. Някои от малко оцелелите след промените предприятия още работят по технологии, придобити от НТР. През 1987 г. преди появата на гражданския комитет за защита на Русе, специалисти от НТР с модерна апаратура засякоха обгазяването на града от румънските химически заводи в Гюргево, направиха пълен анализ на безконтролно изхвърляните във въздуха  вредни вещества и предвидиха последиците за населението. Дотогава румънците отричахаотправяните им обвинения, но притиснати от неопровержимите доказателства, изтрезняха. При преговорите на всички нива тези факти се използваха като сериозен аргумент, но отношенията с Румъния бяха деликатни, румънската страна все шикалкавеше и протакаше, докато проблемите наболяха и придобиха взривоопасен характер. Министър Стоянов не пропускаше случай на отговорни вътрешноведомствени форуми да подчертава ролята на НТР в техническия прогрес на страната. За пример често сочеше колегата ентереровец, придобил щамп на рядък антибиотик, с който България стана третата страна в света, произвеждаща този медикамент. Наричаше колегата еталонен разузнавач, по който да се равняват другите оперативни работници. Обясняваше колко доволен бил от нашия колега тогавашният министър на химията Панков и искал съгласие да го представи повторно за отличаване с найвисоката при социализма държавна награда „Герой на социалистическия труд”.
Направлението за външно контраразузнаване успешно се противопоставяше на постоянно засилващия се веробвъчен натиск срещу българските граждани в капиталистическите и развиващите се страни.
Феномен в световната разузнавателна практика бе нашето културно–историческо разузнаване. То няма аналог в света и допринесе много за попълване на част от празнотите на ограбеното ни през вековете културно–историческо наследство. Сериозни резултати имаха нелегалното направление за работа, отделът за активни мероприятия и технвическите служби.Израелски специалисти, изследващи дейността на тайниоте служби в годините на Студената война, наредиха българското разузнаване в десетката на най–ефективните разузнавателни служби в света.
В разузнаването осезателно се усещаха несъвършенствата на системата, но ние се надявахме, че те са субективни, временни и поправими. Виждахме технологичното изоставане, разминаването между теорията и практиката, между думите и делата, люшкането от крайност в крайност, безхаберието, псубективизма и издигането на кадрите, привилегиите и недосегаемостта на висшия управленски ешалон. Когато Михаил Горбачов застана начело на съветската държава, грледахме го като месия. При пресконференциите му в Рейкявик, в Женева и речите му на форуми на КПСС или на сесиите на Върховния съвет на СССР никой не работеше, кабинетите опустяваха. Струпвахме се в залите с телевизори и попивахме всяка негова дума, коментирахме, спорехме. Радвахме се, че се появи на политическата сцена, споделяхме, че такава велика държава като Съветския съюз нямаше как да не го роди, и таяхме надежди, че ще реформира социализмаи ще го изведе от задънената улица, в която се бе натикал. За това, което той натвори, ще се произнесе историята, но той не овладя процесите нито в собствената си държава, нито в социалистическата общност, вървеше след събитията, разрушителните сили домиснираха над градивните. Какот по–късно неговите земляци от Ставрополския край го охарактеризираха: „Ще омае всички ни с думи, думи... ще ни удави в думи и ще ни погребе.” Видният руски писател и дисидент Александър Солженицин го предели като „политически безотговорен към родината си, наивник, без опит на държавник”.
На едно юбилейно тържество в сградата на разузнаването, малко преди 10.11. 1989 г., присъстваха високопоставени гости, сред които членове на Политбюро, завеждащи отдели на ЦК на БКП, министри и заместник министри. От нашите погледи не убягнаха усамотяванията и разходките около сградата. Безспорно при нас на неутрална територия, са договаряни последните потробности около промените и предстоящия пленум на ЦК на БКП за смяната на Тодор Живков.
    В деня на пленума лично началникът Владо тодоров отдаде заповед до ръководния екип да не напуска сградата, да не се поемат за изпълнение задачи от друг, освен от него, и да не предоставя информация на никой, включително и на членове на Политбюро. Цял ден бяхме като в обсада. В 19 часа се даде отбой. Разпореди се да си ходим по домовете и да гледаме централната информационна емисия на телевизията в 20 часа. От тези факти заключавам, че нашето ръководство в някаква степен е било съпричастно към промените на 10.11.1989 г.
    Българското разузнаване имаше и своите сериозни слабости. То страдаше от сериозен дефицит на агентуристи. На пръсти се брояха добрите агентуристи и на тях се крепяха успехите на службата. Не малка част от разузнавачите през цялата си служба не видяха жив агент. Прехвърляха си безперспективни случаи, отбягваха от вербовачните дела с рисков за кариерата им характер, криеха се зад прикритията си, задоволяваха се с посредствени резултати. Присъствието си в разузнаването разглеждаха откъм престижната му страна, като служба в институция, даваща привилегии и възможности за приятни разходки в далечни чужбини. Но както навсякъде, така и в разузнаването, пенсиите се дават за прослужено време, а не за свършена работа.
    Българското разузнаване страдаше и от липса на сериозни аналитици и прогнозисти. Набираха се много факти, регистрираха се събития, но невинаги се разглеждаха в дълбочина и перспектива. При преврата на военните в Гърция на 24.04.1967 г. и идването на хунтата на власт, информация се получава далеч преди това, но залежава в папките, оценява се като подвеждаща и провокативна, не се докладва, ръководството на партията и държавата е изненадано и това става формален повод за отстраняване на началника на разузнаването Дичо Атанасов. Два дни преди нахлуването на Китай във Виетнам през 1978 г. в разузнаването идва екстрена шифрограма с изчерпателна информация за конфликта, но поради пропуски в шифровата служба, тя не е обработена и докладвана. Тодор Живков научава за китайската агресия от радиото и прави страшенп скандал на министъра. Беше почивен ден, началствата се бяха запилели на празненство в Северна България, Димитър Стоянов не успява да ги открие и какафонията става пълна. В крайна сметка пешкира опира дежурният шифровач. Уволниха го дисциплинарно по бързата процедура.
    Дълго време при подбор на кадри се е отдавало предимство на партийния произход на кандидатите за работа в разузнаването, отколкото на личните им качества и пригодност да се справят с професионалните си задължения. Нещата се подобриха, когато се измениха подходът и критериите при назначаването. Привлякоха се оперативни работници от централните и регионалните контраразузнавателни поделения, преустанови се практиката разузнавачи да се назначават направо от скамейките на висшите учебни заведения, предпочитаха се кандидати за работа, преминали определен трудов стаж в предприятия и учреждения, придобили трудови навици и поведение. Особено добре се реализира в разузнаването попълнението от службите за външно наблюдение и проследяване, с усет към ред и дисциплина, привикнали да преследват до педантичност изпълнението на поставените задачи. В задгранични условия те безпогрешно се ориентираха в обстановката, надхитряха противника и в мнозинството си постигаха върхови вербовъчни и информационни резултати.
    В последните години преди промените службата се бе задръстила от синове, дъщери и риднини на отговорни партийни и държавни ръководители, членове на Политбюро, министри и заместник министри. При нас работеха хора от обкръжението на Тодор Живков, Станко тодоров, Венелин коцев, Димитър Стоянов, Мирчо Спасов, Тригор Шопов и много още други. Сред тях имаше и съвестни оперативни работници, но една категория се държаха надменно, предизвикателно, нехаеха за служебните си задължения, преките им началници сервилничеха пред тях и това състояние дразнеше и демотивираше редовия оперативен състав.
    В българското разузнаване имаше мегаломания. То бе с раздут щат, пръснато по много точки на света. За мащабите и нуждите на страната не е бе необходимо такова разпиляване на силите и такъвм огромен числен състав. Раздутата структура се ръководеше трудно, голяма част от усилията на ръководния състав отиваха в занимаване със самите нас, отколкото в ръководството на сложния разузнавателен процес. В посолствата и търговско–икономическите служби в някои страни повече от длъжностите  се заемаха от наши и военни разузнавачи и това пораждаше неприязън към нас от така наречените чисти дипломати и търговци.
    Разузнаването ни не бе изобиран оазис, носеше в себе си голяма част от недостатъците на тоталитарната държава и се нуждаеше от сериозни кадрови и структурни промени, от пренасочване на работата му по нови приоритети. След промениоте от 1989 г към него се подходи безотговорно, както впрочем бе постъпено със селското стопанство, икономиката, здравеопазването, образованието, културата и цялото наследство на тоталитарната държава. В първиоте месеци и години на промените бяхме оставени на самотек, на „автопилот”, изпаднахме в безтегловност, вършехме рутинната си работа, но това не удовлетворяваше и не носеше полза на обществото и държавата. Никой не търсеше мнението и информацията ни. Новоизбраният партиен лидер Петър Младенов започна серия от всекидневни срещи с различни слоеве от населението. Отиде при работещите от софийския завод за електрокари и мотокари. Събра в голямата зала на ЦДНА висшия команден състав на армията, на която военни и партия се клеха във взаимна любов и вярност. Срещите се съпровождаха с шумни репортажи по вестници, радио и телевизия. МВР, към което все още принадлежеше разузнаването, като че ли не съществуваше. От кумова срама при нас на 06 01 1990 г. дойде реабилитираният в партийната йерархия Александър Лилов. В големия салон в сградата на министерството на „Гурко” и „Шести септември” присъстваха секретарите на първични партийни организации и ръководните кадри на всички поделения на МВР от началник на отдел нагоре. Словото на Александър Лилов бе провокативно към нас. Той е речовит политик, умее да владее чувствата си, не нападна директно органите на МВР, но в подтекста на това, което каза, прозря идеята партията ръководителка да си измие ръцете с Държавна сигурност и да хвърли върху нея голяма част от собствените си грехове към българския народ. Думите му разбуниха духовете в залата. Последваха остри критики. Колеги разпалено доказваха, че не са си измисляли сами задачите, по които работят, те са им поставяни от партийното и държавно ръководство и за допуснатите грешки и извращенвия отговорността трябва да се поеме от управляващите. Един наш колега, секретар на партийна организация във важен отдел на разузнавателното управление поиска оставката на Александър Лилов от всички партийни постове. Лилов отмина предизвикателството с пренебрежение. Нито коментира случая, нито си даде оставката. Казват, че след срещата с актива на МВР двамата с Атанас Семерджиев отишли при Петър Младенов и докладвали, че ръководният състав на МВР гъмжи от върли, непоправими живковисти. Тримата вземат решение за поголовни съкращения. На ключови позиции в министерството бяха издигнати лично предани на Петър Младенов служители, негови съученици от някогошното Суворовско училище. Още при първата ликвидационна вълна наведнъж около 4000 души от редовия, средния и висшия ръководен състав бяха изхвърлени от системата. Чистката в МВР се извърши от некомпетентни хора, под външен и уличен натиск, без да се мисли за последствията. Сред състава настъпи несигурност, много предпочетоха да напуснат сами, системата се дестабилизира, престъпният свмят я проби  и последствията се носят и досега от цялото българско общество.
Когато преди януари 1990 г. Атанас Семерджиев стана министър на МВР, за нас не бе изненада. Неговото име за тази длъжност се спрягаше далеч преди това. При нас още служеха негови съпартизани, имаше и негови земляци велинградчани, които добре го познаваха. От тях съм слушал всякакви квалификации за него. Наричаха го Наско социалдемократа поради склонността му лесно да се пригажда към всяка конюнктура. Позволих си да кажа пред един началник, че Семерджиев ще бъде екзекутор на МВР. Той естествено ме смъмри и ме предупреди да не плямпам глупости. Семерджиев не познаваше системата и не му сдтигна време да я опознае. Действаше като голям военачалник на маневри, където в атака се хвърлят огромни формирования и размерите на загуби в жива сила се оправдават, стига да е постигната крайната цел, в случая поголовните съкращения. Семерджиев всяка сутрин привикваше началниците на управления при себе си и когато нашия началник Владо Тодоров се връщаше от заседания на Колегиума или от оперативки при него, гледахме го със зяпнали уста и питахме какви разпореждания е дал министърът за разузнаването. Всеки път на изпроводяк Семерджиев му казвал: Владо, ти там съкращавай, съкращавай.” И се почна едно съкращаване..... което още не е пркилючило. Партията, която създаде органите  за сигурност, им нанесе първия удар, другите след нея ги довършиха. Прикачиха им всички земни грехове, обезличиха ги и си осигуриха свободен терен да разграбят за жълти стотинки  трупаното с десетилетия огромно национално богатство. В България имаше много за крадене. Атаката срещу органите за сигурност бе димна завеса за разграбване на назционалното богатство. Сбърканият български модел на преминаване от тоталитарно към демократично общество няма аналог в никоя от страните в преход. Създадоха и още поддържат изкуствения мит, че уволнените служители на бившата Държавна сигурност ограбиха държавата, дирижират обстановката и ръководят и направляват всички дестабилизационни процеси в страната. Приказваше се общо, на ангро, без да се посочват имена и факти. Истината е, че след промените само десетина души от разузнаването почтено въртят и се препитават от някакъв дребен бизнес. Огромната част разчитат на мизерните си  пенсии и износват дрехи от децата си, от магазините втора употреба и остатъци от страи костюми, купувани някога във виоенски, лондонски и парижки бутици. Първа жертва на съкращенията стана зетят на Димитър Стоянов. На Петър Младенов докладват информация, че Димитънр Стоянов, Милко Балев, Пенчо Кубадниски и някои други около тях замислят контрапреврат и се взема решение за очистване на партийния и държавен апарат от обкръжението им. Като пряк началник на зетя на Димитър Стоянов не ме питатаха за уволнението му, не бяха уведомили и него. Той бе на работа зад граница, идва в служебна командировка, минава през касиерката да получи заплатата си и тя му казва, че е уволнен. Разрешихме му да замине да прибере семейството си и след него пратили грама до резидента да контролира поведението му и веднага, по най–краткия маршрут, да го експединра за България. Резидентът взел, че дал да прочете грамата с указанията и момчето, след като се завърна, изплака болката си на мен, въпреки че не бях съпричастен към драмата, разигравана с него.
Ние виждахме и знаехме много добре какво е положенишето извън високите огради на службата, бяхме узрели за п ромените, желаехме ги и ги очаквахме повече от някои други в държавата, но не бе нито наше задължение, нито наше право, нито в нашите възможности да ги извършим. Ние можехме само да помогнем те да станат възможно най–поносими за страната и народа. За съжаление капацитетът на разузнаването бе подценен и пропилян. Понеже бездействахме, по собствена инициатива започнахме да събираме и обобщаваме информация от Испания, Португалия , гърция и други страни, изживели и изстрадали прехода от тоталитарно към демократично общество. Смятахме, че с това ще помогнем да се направи преходът на България по–безболезнен, по–поносим за обществото. Разполагахме с източници, преки участници в сродни процеси в собствените си страни и готови да окажат всякакво съдействие. Един от тях, високопоставен държавен служител, изяви готовност да дойде в България и на база на опита си, на място да разработи за правителството модел на българския преход. Информацията отиваше към институциите и отникъде не последва реакция. Докараха други съветници да правят реформите в България и всички днес знаем какво надробиха. Много от агентите спряха да идват на срещи, други ние изоставихме или законсервирахме. За вербуване на нови агентурни източници в създалата се обстанвока не можеше да се мисли. От ПГУ на ДС разузтнаването ни стана Национална разузнавателна служба. Извърши се първото голямо съкращение. Наведнъж бяха освободени всички, родени до 1935 г. Отделите се трансформираха в сектори и направления. Всичко се вършеше механично, зад гърба на началниците на важни отделеи, без снериозно обсъждане на целесъобразността от съкращенията и промените. След първата вълна на съкращенията и трансформация последва втора, трета.....Службата се оголи. Извърши се грубо вмешателство в редовете и отвън, от хора, некомпетентни, кариеристи и безотговорни. Прексъна се приемствеността в работата, наруши се връзката между поколенията. Изземването и разсекретяването на архивите е последният тежък удар  по разузнаването. Лишиха го от неговата памет. Всичко разумно води началото си от изстрадания опит, а той се концентрира в архивносот стопанство на една разузнавателна служба. В работата се трупа опит, в практиката се усъвършенства. Стабилизационният процес в разузнаването ни ще бъде мъчителен и дълъг. Скромното ми мнение е, че българските специални служби ще се отлепят от дъното, в което ги натикаха бездарни политици, и ще се възродят тогава, кожгато престанат атаките срещу тях, когато се спре с размахването на досиета, разработки и компромати.    


Атанас Кременлиев, Из лабиринтите на българското разузнаване, София 2011, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, Първо издание,  435 страници