„БЕЗ ПРИЕМСТВЕНОСТ ВСЯКА ВЪНШНА ПОЛИТИКА Е ОБРЕЧЕНА” Печат
Автор Симеон Николов   
Вторник, 18 Октомври 2011 17:02
За отчета на президента Георги Първанов

Отчетът на Президента Георги Първанов, представян досега само на лични срещи при пътуванията му из страната, беше неоправдано подценен. Не само защото досега държавен глава в България пък и в много други страни не са  излизали с подобен политически документ. А защото този отчет можеше да се окаже много полезен в подготовката и изявите на кандидатите за президент в предизборната им кампания. Именно тя показа обаче, че кандидатите не са се запознали с текста и не са наясно по много от въпросите, които ги очакват в сградата на Президентството. Това, което направиха някои организации на миналите парламентарни избори, организирайки в НДК поредица от дискусии с кандидатите, сега не бе направено с тези за президент, с което бе пропусната възможността, не само обществото да чуе и сравни позициите на избранниците си, но и неправителствените организации на национално ниво да бъдат коректив на техните виждания още в етап а на предизборната кампания.

На организираните телевизионни дебати кандидатите или нямаха време да изложат идеите си, поне онези, които имаха такива /защото имаше кандидати и без платформи  и виждания за бъдещите си функции и задачи/, или оставаха далеч от приоритетните въпроси на един бъдещ президент. Показателно е, че на тях почти ни бе отделено време за външната политика и твърде слабо и фрагментарно за отбраната – основна сфера на отговорност за бъдещия главнокомандващ. Ако разлистите „Отчета на Президента” в обем от 190 страници, ще видите, че след темата „Социални ангажименти”, обхващаща цели 20 страници, въпросите на сигурността са на второ място с 12 страници, а външнополитическакта дейност – с 9 страници. Всички останали раздели са в рамките на 4 до 8 страници. Макар че не обемът, а качеството е важното тук. Текстът е изключително стегнат и сбит, което подчертава важността , а не омаловажава събитията и оценките  и въпреки това освен редица факти и резултати са изложени и идеите, които президентът е давал през своя мандат. Преодоляна е сухотата на онези 800 страници хронология на събитията, за която споменава Президентът, но не е допуснато и увлечение в мемоаристика. Очевидно документът е предназначен за политически активни хора. Във всички случаи едно полезно четиво., от което за съжаление не се възползваха кандидатите за президент.

За да започне с представянето на книгата далеч преди изборите, президентът Първанов вероятно е имал идеята да допринесе за един съдържателен дебат за ангажиментите на президента, за отношенията му с институциите, за правомощията си, за реформата в политическия модел на страната, за външнополитическата дейност, за сигурността и отбраната, за икономиката, за културата, за социалните въпроси. За съжаление обаче такъв съдържателен дебат не се състоя. Липсата на приемственост започва още от там– нежеланието да прочетеш, какво са правили другите преди теб. Дори нежеланието да се поучиш от грешките и пропуските. Значи ли тази липса на приемственост, че ще бъдат изоставени редица инициативи на президента Първанов, някои от които имат и международни измерения, като например тази за Културните коридори в Югоизточна Европа?

Изненадани сме, че дори някои журналисти, какво остава за редовия българин, все още не могат да се сдобият с книгата „Отчетът на Президента”.  В Отчета се съдържат много факти за събития, които ще останат в историята и не могат просто да бъдат изтрити или забравени дори от най–острите, идеологически обременени,  критици на Първанов. Но незнанието също поражда погрешни настроения и позиции. В книгата има примери за самокритичност и скромност, което трудно ще срещнете при днешните политици, най–малко пък при сегашните управляващи.

Като издание на неправителствена организация от сектора на външната политика и международна сигурност ще Ви представим тук раздела „За външната политика с приемственост и с характер”. Това разбира се не означава, че от експертна гледна точка се съгласяваме с всичко. Например използваното от Президента понятие „американски бази в България”, взаимствано от медийната среда, която го наложи, но не отговарящо въобще на действителността и на юридическите формулировки. /Да не се впускаме в дебрите на английския език, защото joint facitlites има значение освен като "съвместни съоръжения" и като "съвместни удобства", а на американски английски – "съвместни тоалетни"./ Но от друга страна, колко актуално звучи разказът за срещата с бившия президент на САЩ Джордж Буш и репликата му „България заслужава своето европейско членство”, която веднага навежда на спомена за думите на вицепремиера и министър на външните работи и шеф на предизборния щаб на ГЕРБ Цветан Цветанов в Брюксел, че незаслужено сме приети в ЕС. Очаква ни и едно друго сравнение в началото на 2012 г.: ще има ли приемственост  и в какви направления ще е новото в презеидентската институция?

Както посочихме по–горе, отчетът на Президента по начина на съставянето и обема му е предназначен за политически активни хора. Затова Президентът трябваше да представи книгата си не само на срещите в провинцията, а и пред неправителствени организации в София като Българско дипломатическо дружество, Национална асоциация по международни отношения, Асоциацията на организациите в сектора на сигурността и др. А може би още не е късно?

Георги Първанов, ОТЧЕТЪТ НА ПРЕЗИДЕНТА, Събития, факти, идеи, Издателство Захари Стоянов

ЗА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА С ПРИЕМСТВЕНОСТ И ХАРАКТЕР

„Президентът е държавен глава.

Той олицетворява единството на нацията

и представлява Република България

в международните отношения.”

/Чл.92/1/ от Конституцията.

Една от основните атаки срещу мен от предизборната кампания преди десет години беше, че ако бъда избран за президент, България ще бъде изолирана и ще се отдалечи от европейските си цели. Днес подобна теза се възпроизвежда в рамките на все още плахия дебат за новите избори.

Затова най–напред малко факти. Екипът ми е изброил, че съм провел над 850 срещи с държавни глави, с министър–председатели, с председатели на парламенти, с лидери на европейски институции и на международни организации.

От тях около 500 /петстотин/ са с президенти и премиери, в това число и над 210 срещи с лидери на държави–членки на Европейския съюз. Няма европейска държава, с чийто лидер да не съм се срещал, при това–многократно.

Опонентите ми са преброили 8 или 9 срещи с Владимир Путин, но пропускат да отбележат, че срещите с президента на Европейската комисия и с председателя на Европейския парламент са повече. Да не говорим, че срещите с генералния секретар на НАТО надхвърлят петнадесет.

При тези факти тезата за изолацията на президентската институция е меко казано несъстоятелна. Впрочем, доколкото подобни подмятания идват от дясното пространство, нека припомня, че през 2006 година председателят на Европейският парламент, лидер на европейската десница Ханс Герт Пьотеринг, между двата тура на изборите се изказа в подкрепа на моята кандидатура.

Въпросът не е толкова в количеството, а главно в качеството на визитите и срещите. В редица европейски страни /Германия, Ирландия, Норвегия и др./ за първи път от десетилетия беше осъществено държавно посещение от страна на български президент.

И най–важното– тези разговори бяха съществен принос в създаването на силна подкрепа за членството ни в ЕС и НАТО, както и за решаването на отделни проблеми.

С усилията на няколко правителства и парламенти, с активното съдействие на президентската институция България реализира европейските и евроатлантическите си цели.

И ако беше естествен приоритет за първия мандат, то през втория усилията ми бяха насочени главно към възстановяване на отношенията на България с традиционни партньори и установяване на контакти с нови, перспективни за нас държави. Постигнатите договорености с Азербайджан, Катар и др. страни бяха израз на разбирането ми за „икономизация” на външната ни политика, за каквато многократно съм призовавал всички правителства.

Постигнахме най–добрите отношения със САЩ в над стогодишната им история /оценка, повтаряна многократно и от Белия дом./

Възобновиха се активните отношения с Русия– на равноправна, взаимоизгодна основа.

Още през 2002 г. в Москва представих стратегическата ориентация на България, включително и членството в НАТО. Нерядко съм казвал, че „американски бази и руски газопроводи е формулата, която отразява националния ни интерес”.

В Москва заявих, че трябва да се сърдят на мен за американските бази в България. Бях първият, който обоснова пред българското общество тази тема.

И обратно– не съм имал колебания да отстоявам пред американските ни съюзници необходимостта България да участва в крупни енергийни проекти с Русия, които са важни за нашия регион и Европа.

Като президент съм бил винаги против провокирането и на антиамерикански, и на антируски настроения, да не бъдем поставяни пред алтернативата да избираме между САЩ и Русия.

В отношението си към Русия някои български политици са „задрямали„ в периода на студената война и сега се опитват да водят закъснели идеологически битки. Но Русия е друга, други са отношенията й със Запада /ЕС и НАТО/.

Наследената от предишни десетилбетия обвързаност на България с Русия в енергиен план /например доставки на гориво/ не доведе до политическо обвързване. България е член на НАТО, взе своето решение за разполагане на американски бази и Москва не се противопостави на този наш избор.

Помня диалога на форума НАТО–Русия в Лисабон, където отношенията между президентите Барак Обама и Дмитрий Медведев дадоха основание да се коментира ново качество на отношенията между двете страни.

Нормално е един държавен глава да пази много спомени от взаимоотношенията си с колеги по света. Ще посоча малка част от тях.

Визитата ми в Белия дом през 2005 г. беше доста знакова. Тогава президентът Джордж Буш формулира три ключови за нас послания:

1.     България заслужава своето европейско членство;

2.     САЩ подкрепят усилията ни да освободим медицинските сестри, осъдени в Либия.

3.     България е лицето на Бълканите.

В ответната му визита в София през 2007 г. най–дълго време говорихме за ситуацията в Косово, за Сърбия и Македония. Впоследствие на пресконференцията президентът Буш подчерта, че високо цени експретизата и ролята на България на Балканите.

През 2005 г. в Белия дом президентът Буш се държеше подчертано приятелски с мен, включително и на пресконференцията. През 2007 г. при гостуването му в София, вече бяхме на малки имена. Все още си мисля обаче, че той избра този подход не толкова заради близостта ни, колкото защото Първанов се помни много по–трудно, отколкото „Джордж”.

Едва ли може да се говори за приятелство между световните лидери, но по–сърдечните отношения винаги са от полза. Случи се така, че съм имал подчертано добри отношения с президента на ФРГ Йоханес Рау, с австрийския президент д–р Хайнц Фишер, с гръцкия президент Каролос Папуляс, с чешкия президент Вацлав Клаус, с азербайджанския президент Илхан Алиев, с емира на Катар и т.н.

Тези персонални отношения помагат за решаване на проблемите. Помня как руския президент Меднедев се намеси лично, за да стартира процесът по връщане на наши архиви от Русия.

По време на визитата ми в Молдова вече трябваше да се подпишат съвместни документи, в т.ч. и за създаването на български университет в Тараклия, а представителите на просветните министерства още спореха. Тогава президентът  Владимир Воронин, по мое настояване, се намеси рязко и така тръгна този толкова важен за българите университет.

На вечерята на Натовската среща на високо равнище в Истанбул през 2004 г. с президента Джордж Буш говорихме дълго за случая с осъдените в Либия наши сънародници. Между другото той тогава научи за случая.

Мина време и се наложи да му звъня за подкрепа в усилията ни да спасим двама български шофьори, заложници в Ирак. Тогава президентът Буш откровено ми каза, че не могат да направят почти нищо съществено, тъй като и те са имали немалко такива проблеми, завършили с неуспех в действията по спасяване на заложници.

В края на разговора обаче той сам буквало заяви: „А сега да ти кажа за вашите медицински сестри в Либия. Следя случая и съм разпоредил да ми докладват на всеки две седмици за развитието му.”

Така решително се разпореди да ни бъде оказана подкрепа и президенът Обама години по–късно, когато помолих да ни подпомогнат в усилията за спасяването на българските заложници при сомалийските пирати.

Архивите пазят немалобройни персонални оценки  от страна на водещи европейски и други световни политици, които ще спестя. За мен много по–важно е, че са поели личен ангажимент към България.

За тези стотици срещи със световни и държавни лидери, за многобройните форуми, в които съм участвал, мога да разказвам дълго /още повече, че съм запазил много документи и лични записки за събитията./

Ще припомня една визита, която имаше силен международен ефект за България– посещението на папа Йоан Павел Втори в София– събитие, което прикова вниманието на целия католически свят, а и не само на тази общност.

Още по–голямо беше напрежението за разговора с папата, от който трябваше да излезе очакваното десетилетие негово мнение по атентата. Новината се роди от разговора ни в Президентството и това не беше ясно преди това. Не беше и рутинно постижимо. Тази забележителна реплика на Н.Св. Папата не беше произнесена в публична реч, а в Гербова зала и за постигането на това послание беше извършена много предварителна работа.

Ще открехна завесата, като напомня, че фразата „Светият отец никога не е вярвал в т.нар. българска следа, защото винаги е хранил топли чувства, уважение и почит към българския народ”, присъстваше почти буквално в едно мое интервю за италианския вестник „Кориера дела Сера”, отпечатано ден преди визитата на папата.

Извън съгласувания текст на Съвместното изявление от разговора ми с Негово Светейшество той каза и думи, които звучат не по–малко силно. „Това беше една несправедливост. Това вече е изяснено и Светият Престол има предвид този факт, т.е. невинността на българите.”

Голямо изпитание за мен беше да водя историческото заседание на Съвета за сигурност на ООН на 11 септември 2002 г. /Година след атентатите в САЩ./ Това беше събитие, което се следеше от целия свят. В Съвета винаги е имало различни, дори крайни мнения. Тогава още нямах опит. На всичко отгоре, както се знае, английсксият език не ми е стихията.

Отзивите бяха позитивни. Казвам го не заради личното си удовлетворение, но защото смятам, че от това страната ни спечели.

Винаги съм бил за това дипломацията ни да има характер, да отстоява позиция. Нека само си припомним как координирано с тогавашния външен министър Ивайло Калфин защитихме идеята кирилицата да е третата азбука, на която да се изписва еврото.

Стремял съм се Президенството да бъде част от външна политика, която да решава проблеми.. В резултат на дългогодишни преговори например върнахме руския дълг към България от 38,5 млн щ.д. до последния цент. И това стана с личната намеса на Владимир Путин– тогава президент на Руската федерация.

Припомням това, защото е пресен споменът с какъв възторг  беше коментирана новината, че сегашното правителство върна една малка част от дълга на Сирия към България.

И през двата мандата бяха положени много усилия за „икономизация” на българската външна политика. Повечето от международните ми прояви включваха в програмата и бизнес форуми, в които представители на различни отрасли разкриваха възможностите за инвестиции в България. Във всички случаи заедно с колегите държавни глави сме участвали във форумите като ясен знак за ангажимента на държавата към развитието на икономическите отношения.

Първото десетилетие на ХХ век беше време на най–активна и ефективна политика на България в региона на Югоизточна Европа.

Никога от Освобождението насам не сме имали толкова добри двустранни отношения със своите съседи. За първи път от десетилетия български президент направи държавно посещение в Сърбия. Няма да забравя как с президента Борис Тадич открихме заедно обновения паметник на загиналите български и сръбски войници в братоубийствената война от 1885 г.

Бяха обновени войнишки паметници и в други  съседни нам държави, вкл. и на територията на Република Македония, макар че там трябваше да преодоляваме доста бюрократични пречки /селата Цапари и Ново село/.

С трагично загиналия македонски президент Борис Трайковски направихме много и различни знаци на модерен прочит на общата ни история – заедно почетохме паметта на Яне Сандански в Мелник и на Гоце Делчев в Струмица.

Държавните глави от региона бяхме активен фактор в търсенето на решения за големите европейски коридори, главно № 4, 8 и 10. За съжаление, въпреки многобройните декларации на всички равнища, европейските институции не приеха реално  тези проекти като свои и не ни подпомогнаха. Няма оправдание и фактът, че ние, страните от региона, не успяхме да мибилизираме този неголям ресурс, който е необходим за реалното придвижване на тези значими проекти.

Президентската институция катализира работата по откриването на нови ГКПП– тема, която постоянно присъстваше в дневния ред на разговорите ми с балканските колеги. С президента на Гърция Папуляс участвахме в откриването на пункта Илинден–Ексохи, Ивайловград– Кипринос, с което се реализира една дълголетна мечта на населението от двете страни на границата.

С президента на Р Сърбия Тадич подписахме документ за нови ГКПП, но осъществяването на проектите се забави много.

Добрите ни отношения със съседите не изключваха, дори предполагаха честно и аргументирано поставяне на проблемите.

Няма случай в разговорите ми с турски държавници да не съм повдигал темата за имотите на тракийските бежанци. По мое предложение беше създадена Смесена комисия, която да търси решения на основната част от проблемите, поставяни от двете страни.

Бях първият /май и единственият президент/, който отиде в Белград да отстоява „Плана Ахтисаари”.

Остро възразявах срещу позиции на Скопие, в които прозираха претенции /изказването на Никола Груевски в Австралия/.

През всички тези години като президент активно съм участвал в регионалния диалог, в утвърдени и от предишни години формати. По моя инициатива на равнище държавни глави се разви диалогът „Културни коридори в Югоизточна Европа”. За първи път на Балканите се формира такова единение около историята и културата като средство за общуване помежду ни и на всички заедно– с Европа и със света.

Седемте последователни форума по тема „Културни коридори” показват колко жизнена е идеята. Не е маловажен и фактът, че ние се опитваме да постигнем и дълбочина в съдържанието– вкл. и чрез създаване на Академия за наследство, обединяваща усилията на учени и млади хора от страниите в региона.

Струваше ни много усилия, но организирахме успешно и високопредставителни форуми – Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа, Централноевропейски форум, енергийна среща на най–високо ниво.

Всичко това ми дава основание да кажа, че през първото десетилетие на ХХI век на Балканите и по отношение на Черноморието България се утвърди като ключов фактор, като своеобразен лидер в много отношения.

За съжаление в последните две години страната ни отсъства от своите позиции на Балканите. Появиха се проблеми в отношенията ни с някои съседи.

Винаги съм разглеждал съдбата на българите по света като неотменен ангажимент на външната ни политика и в частност на президентската институция.

През всичките тези години заедно с вицепрезидента Ангел Марин сме се старали да правим външна политика, която защитава интересите на нашите сънародници по света. Почти няма моя визита зад граница, в рамките на която да не съм се срещал с българската общност в съответната страна.

Десетки са срещите ми с държавни глави– от Брюксел през Вашингтон, Лондон и Триполи, насочени към спасяването на българските медици, несправедливо осъдени в Либия; значителни бяха усилията за освобождаване на задържаните сънародници в Дубай; бързата намеса за транпортирането на българи от Ливан– това са само част от фактите на една такава политика.

Специално внимание институцията отделяше на българската общност по света. Има немалко примери за това, как с активни двустранни отношения могат да се подпомогнат нашите сънародници и да се формира духовното ни пространство.

Президентската институция хвърли много сили за решаване на пробрлема с несправедливо осъдените български медицински сестри в Либия. Наследен от предишните управляващ, той практически беше поставян във всичките ми срещи с държавни и правителствени ръководители от 2002 г. насетне.

Имаше един момент, в който правителството призна, че не е в състояние да постигне решение на въпроса. Министърът на външните работи Соломон Паси поиска среща с мен и преди, и след разговора публично заяви, че правителството е направило каквото е можало и че сега президентът трябва да отиде в Триполи на среща с полковник Кадафи за намиране на изход от ситуацията.

Моят екип беше против– смятаха, че това ще бъде авантюра, която ще завърши с провал и ще накърни сериозно авторитета на институцията.

Аз обаче пренебрегнах предупрежденията, защото нямахме други средства за противодействие и защото бях се готвил от години за такава среща. Бях изчел всичко от и за Полковника – от теоретичното му наследство до особеностите на водене на разговорите. Имах готовност за различни сценарий на диалога, включително отчитайки  странностите на характера му. С помощта на топ–разузнавач от съюзническа служба бяхме установили вече канал за предварителна размяна на позиции.

Това беше най–тежката ми визита за 10–те години. Вместо обичайното размотаване на гостите му от летището, се оказахме направо в известната палатка на полковник Кадафи. Разговорът беше на приливи и отливи– той често се отклоняваше с остри въпроси. Например защо сме предали социалистическата идея и за Тодор Живков. Или пък твърдеше категорично, че сестрите са вербувани от „американеца Джон” да извършат тежко престъпление.

След 4–5 часа разговори полковник Кадафи ме попита какво да направи за мен. Тогава ги изненадапх – него и екипа му. Помолих да отида в Бенгази, за да видя болните от СПИН деца. Мисля, че посещението в този град, общуването с роднините на заразените имаше сериозен ефект върху по–нататъшните преговори.

Освобождаването на българските медици в Либия е един от важните успехи на българското общество и институции. То е и ярък израз на международна солидарност с тази българска  кауза, макар че имаше много лидери, които избягваха да поставят този въпрос на Полковника, за да не им се развали бизнесът с Либия. Това беше едно от основанията ми да кажа, че международната обшщност има двоен стандарт към диктаторите.

Продължавам да твръдя, че президентската инситтуция може и трябва да участва активно във форимрането на външната ни политика. Има много случаи, в които съм се договарял за една или друга идея на равнище държавен глава, но правителствата след това не са ги поемали, идеите  са оставали „мъртвородени”. В този смисъл взаимодействието между институциите е от изключително важно значение.

Излишно е да обяснявам, че стремежът да се изолира президентът от дипломатическото поле– било от МВнР, било от правителството като цяло, е нелеп. А да се крият грами или официални покани за международни събития от държавния глава, е смешно.

През последната година от работата ми като президент възникнаха остри различия с правителството и във връзка с назначаването и отзоваването на българските посланици.

Като цяло през тези близо десет години с предишните правителства не сме имали сътресения в търсенето на съвместни решения. Проблемите се появиха през последната година. Първият път –когато управляващите настояха незабавно отзоваване на посланиците от САЩ и Турция, прехвърляйки им несправедливо цялата отговорност за констатирани изборни нарушения. И когато показах, че държавният глава не е просто „регистратор” на кадрови решения, а реален участник в процедурата по съгласуване, стана поредният публичен скандал.

Разбира се, процедурните ми възражения– че не са съгласували предложенията си, преди МС да вземе решения– не са най–важните. Въпреки че този прецедент после се превърна в практика и на други министри, което означаваше „пълзящо” изземване на президентските правомощия.

Чисто формални възражения могат да бъдат направени и по кампанията за връщане на посланиците, чиито имена бяха огласени от Комисията по досиетата. И тогава президентската институция беше поставена „пред свършен факт” с решение на МС за колективно отстраняване на посланиците.

По–важното е, че министърът на външните работи създаде безпрецедентна неразбория с дипломатическата служба, с необмисленото безсрочно командироване обратно в страната на десетки наши посланици. Още по–неприемлив е опитът да се узакони дипломатическата лустрация.

Тези хора не заслужават подобно унизително отношение от държавата, за която са работили десетилетия. Огромната част от тях няма от какво да се срамуват– всъщност съдържанието на папките ги оневинява /нека някой най–после ги прочете!/ И най–сетне– те дадоха всичко от себе си за модерна България– за членството в НАТО и ЕС.

В резултат на активността на президентската институция, и при висока и разностранна политическа подкрепа, беше приет Закон зар дипломатическата служба, в който ясно се регламентираха правилата при опредвеляне на дипрломатите. И не може, и не бива всеки нов министър да си прави нови правила, които обслужват личните му амбиции.

Нямам самочувствието, че съм постигнал всичко в президентската институция. Проявявам разбиране към стремежа на кандидатите да декларират желание за промяна. Когато приех Президентството от президента Петър Стоянов, ключовото ми послание беше за приемственост: „Нямам намерение да отричам успехите на моите предшественици. Напротив– ще се опитам да задълбоча техните успехи, а там, където не бяха постигнати резултати, ще се опитам търпеливо и прагматично  /с тяхната подкрепа/ да решавам проблемите” / от лекцията ми пред Атлантическия клуб, 31 януари 2002 г./.

Впрочем, тези думи са произнесени няколко седмици, след като моят предшественик Петър Стоянов и тогавашното правителство бяха задействали процедура по назначението на около 15 нови посланици, без дори да ми споменат за това като новоизбран президент. Можех и да спра порцедурата, но не го направих и работих коректно и активно с тези посланици, макар че част от тях бяха от екипа на президента Петър Стоянов.

Днес, близо десет години по–късно, съм убеден, че без приемственост всяка външна политика е обречена.

Затова кампанията трябва да даде отпор на въпроса дали новият президент ще отрича и ще зачерква, или ще надгражда и ще развива постигнатото при толкова нови предизвикателства на променящия се свят.