„ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ” Печат
Автор Експерт   
Понеделник, 28 Ноември 2011 14:31
 Редакция на „expert-bdd.com”

През ноември 2011 г. се появи книгата на Валентин Катранджиев „Външната политика на Европейския съюз”, Военно издателство, която веднага привлече вниманието още преди първите й две официални представяния.
Причините за това са: отсъствието на актуален научен труд в тази област, синтезирането на най–важните въпроси по темата, очевидно известни от преподавателската дейност на автора, и доказана с това  неоспорима компетентност, както и  актуалните в момента въпроси, във връзка с кризата в Европа.

            Валентин Катранджиев е наш колега, завършил специалност „Международни отношения”. Доктор на науките, защитил в Русия, работил в Средиземноморската дипломатическа академия в Малта и в организация, специализирана в обучение на дипломатически кадри. От 2007 до 2010 г. беше главен експерт в Дипломатическия институт при Министъра на външните работи на Република България. Специализирал е в Института по международни отношения  „Клингендал”, Холандия. Понастоящем преподава в ЮЗУ „Неофит Рилски”.

            Книгата е структурирана в три глави:

            – Външната политика на ЕС: структури и инструменти

            – Отношенията  на ЕС с ключови фактори в световната политика и

– Отношенията на Европейския съюз с водещи международни организации.

Първата включва:

1.     Националното начало на външната политика на ЕС: структури и инструменти

2.     Международното начало във външната политика на ЕС: структури и инструменти

3.     Европейският съюз като глобален играч: амбиция и реалности

4.     Реформирането на външнополитическата система на ЕС

Втората включва:

1.     Отношенията на ЕС със САЩ

2.     Отношенията на ЕС с Китай

3.     Отношенията на Ес с Рууската федерация

4.      Турската дилема на Европейския съюз

5.     Средиземноморската политика в ЕС

Третата включва:

1.     Отношенията  ЕС– ООН

2.     Отношения ЕС– ОССЕ

Втората глава е най–обемната и всъщшност в нея са засегнати най–много и интересни въпроси.

Предговорът е от професор доктор Динко Динков. Той счита, че авторът много точно е установил, че „Съюзът не е нито квазидържава, нито пък е класически пример за международна /между/държавна организация. Но и това, че казва, какво е ЕС: синтез на наднационални и междудържавни механизми на управление”.

„Професор Динков изразява мнение, че след 5 години членство на България в ЕС все още мнозина български граждани не са наясно в каква интеграционна общност членуваме и какво означава това за страната и за всеки отделен гражданин. Според него законодателната и съдебната власт трябва да скъсат с доминиращата у нас правна доктрина, според която правото се свързва с държавата и с нищо друго. Трябва да приемат, че и у нас ще трябва да се прилагат правни норми, идващи отвън–регламенти, директиви и решения, приемани от органите на Европейския съюз. Изпълнителната власт вече освен за вътрешната и външна политика отговаря и за постигането на целите на общата политика на Съюза. Професорът обръща внимание на това, че политическите конструкции се оказват непригодни за икономическите закономерности. Това фундаментално противоречие е първопричината за постепенното отслабване на ролята на европейските държави  в развитието на света. Дълбокият смисъл на европейската интеграция той вижда в  преодоляването на основното противоречие, в което изпадна една от люлките на човешката цивилизация–това между  голямата политическа, религиозна и икономическа разпокъсаност на континента и модерните изискванияза рационално организиране на производството на материални и духовни блага.

Европейският съюз е безпрецедентна, уникална форма на междусдържавно взаимодействие и сътрудничество и затова е трудно осмислянето на неговата същност. Относително краткото му историческо съществеване не е позволило  да се развие цялостна система от адекватни понятия и категории за обозначаване на неговите нови същностни характеристики. Този дефицит внася затруднения в изучаването на новия феномен, но реалноснтите и тенденциите са голямо предизвикателство за човешкото познание.

ЕС е нещо повече от от единен пазар и засега е единственият интеграционен модел, при който държавите и гражданите са прехвърлили  част от суверенитета си на пнаднационални органи, които са авластени да приемат решения, задължителни за страните членки и за техните граждани, които са и граждани на Съюза. Функционирането на този особен субект на отношения е свързано с формирането на много общи и преплетени интереси. Няма друга част на света, където да има подобна висока степен на взаимна зависимост между елементите на интеграционната общност.

Досега ЕС е постигнал обнадеждаващи резултати: във висока степен е преодоляна конфликтността на континента, постигна се по–рационално използване на ресурсите, създадоха се висок стандарт и продължителност на живота, създадоха се предпоставки за еманципиране от външни зависимости. Всичко това направи прилагания модел на интеграция много атрактивен и в европейскеата люлка на човешката цивилизация се зароди едно ново евроцентристко начало, възраждащо ролята на стария континент като задавщ модите в общественото развитие.

Прездизвикателствата, пред които се изправя новата обща външна политика на ЕС подсказват потребността от извеждане на нейните въпроси и на наднационално равнище. От друга страна, на сегашния исторически етап сме свидетели на надигането на нова националистическа вълна в Европа и съотношението на силите в Европейския съюз определено не е в полза на засилване на наднационалното начало. На новия председател на Европейския съвет бе вменено да представлява Съюза в международните отношения без уточнение откъде ще черпи компетенции. Новият Върховен представител на Съюза по външна политика и сигурността  за разлика от Хавиер Солана, който по същество беше служител на Съвета на министрите на външните работи, сега е член и по право заместник–председател на европейската комисия и също по право председател на това издание на Съвета. Доколкото все пак по принцип общата външна политика е предмет на междуправителствено сътрудничество, компетенциите и на тази фигура останаха неизяснени. Големи спорове възникнаха по повод изграждането на предвидената в реформиращия Лисабонски договор Служба за външно действие, наричана Дипломатическа служба на Съюза.

Професор Динков смята, че кризата е фактор, който  ще даде допълнителни стимули за утвърждаване на нова европейска идентичност, но не трябва да се забравя, че и при глобализацията светът не е „постнационален”. Голямото предизвикателство пред ЕС е свързано с това, че той е една „постмодерна мрежа” от 21 век и трябва да съществува в обкръжение, владяно от парадигмите на национално–държавнвата идея. Новата идентичност трябва да обобщава общите въжделения и интереси на европейските народи и държави, но нереалистично би било тя да подкопава националните идентичности. Укрепвайки свояата идентичност България би трябвало да даде своя принос за утвърждаване на идентичността на Европейския съюз.

Разразилите се международни финансова и икономическа криза, съчетали се с кризата в механизма за приемане на решения в Европейския съюз, дават да се разбере, че има дефицит на идеи за бъдещото развитие и се трупа недоволство на гражданите.

Необходимо е сериозно преосмисляне на целите, приоритетите и задачите на българската външна политика. Показателна за неразбирането на изпитанията, пред които е изправен ЕС в международен контекст е неясната позиция на нашата страна по изграждането на Службата за външни действия към Върховния представител на съюза по външната политика и сигурността. Нашата страна съсредоточи усилията си за включване на повече „български представители” в тази нова дипломатическа служба. За да се впишем в идеята, заложена в Лисабонския договор, по–издържано би било да се стремим към включване на повече българи, които да работят като представители на Европейския съюз.

Книгата на Валентин Катранджиев ще бъде полезна както за изследователи, така и за въвлечените в практическото претворяване на идеята за обща външна политика и сигурност на ЕС, толкова полезна и необходима ще бъде и на изучаващите това „странно” творение като субект на международните отношения.

Във въведението на книгата авторът посочва основната цел на изследването: да покаже степента на интегрираност на външната политика на ЕС чрез анализа на органите и инструментите за нейното формиране и провеждане и чрез прегледа на двустранните отношения на Брюксел с ключови държави и международни организации. Имат ли държавите членки споделена външна политика или външната политика на ЕС е функция от тежестта на големите и силните в ЕС? В монографията са избегнати категорични прогнози за бъдещето на европейската външна политика и нейния новоформиращ орган и инструмент –Европейската служба за външна дейност /ЕСВД/. И ако втората уговорка на автора– относно Европейската дипломатимческа служба е спорна, то той е напълно прав, когато във втората глава дава редица примери, показващи слабостта на ЕС да говори с един глас в международните отношения, тъй като е факт честото разминаване на интересите на отделните страни–членки  и ЕС като цяло. Напълно можем да споделим и аргумента, че Средиземноморската политика на ЕАС се нуждае от нов прочит в светлината на Арабската пролет от 2011 г., която предизвика разместване на геополитическите пластове в Северна Африка и Близкия Изток.

В третата глава е показано, защо ЕС трудно би имал някаква тежест в механизмите на вземане на решения в Съвета за сигурност и Общото събрание дори в контекста на новия си повишен статут на наблюдател поради факта, че ООН остава международна организация на национални държави.

В монографията не е разработен проблема за отношенията на ЕС с балканските страни поради убедеността на автора, че той заслужава отделно и много подробно анализиране с оглед особеното положение, което заема България в Югоизточна Европа и ролята, която би трябвало да играе тепърва в този регион.

В Заключението на раздела „Отношенията ЕС–САЩ” авторът отбелязва, че е трудно да се прецени в каква степен САЩ подкрепят или се противопоставят на процеса на формиране на обща външнополитическа и отбранителна идентичност на ЕС след края на Студената война и най–вече на стремежа за обособяване на ЕС като отделен геополитически полюс в международните отношения. Вашингтон често използва формата на двустранните отношения в прокарването на своите стратегически интереси в Европа.

Търговските спорове между Брюксел и Вашингтон са функция на европейско–американската геоикономическа конкуренция на световните пазари. Чрез налаганите специфични бариери  за производство и внос на определени видове стоки и услуги САЩ и ЕС взаимно си ограничават достъпа до тези пазари.

Силовият американски унилатеризъм и недотам ефективният европейски мултилатерализъм по време на администрацията на Буш не се допълваха особено добре на международната арена и засилиха усещането за концептуално разминаване между ЕС и САЩ по въпросите за използване на сила в международните отношения, експорта на демокрация и пр. Световната финансова и икономическа криза размести геополитическите и геоикономическите пластове и силно удари по мощта и престижа на трансатлантическото пространство.  

В Заключението на раздела „Отношенията на ЕС с Китай” авторът посочва, че в идеологическо отношение КНР остава единственият успешен конкурент на западния цивилизационен модел на демокрация. В условията на увеличаване на геополитическата и геоикономическата тежест на КНР /особено след индиректното въвличане на Пекин в стабилизиране на Еврозоната/, водещите страни–членки на Съюза– Германия, Франция, Великобритания– настояват за по–голямо ангажиране на Поднебесната в управлението на световните дела /например: ООН, Г–20, Г–7+Китай/. Специфичното в китайския подход към ЕС е, че Пекин не фаворизира двустранните си отношения с нито една страна от ЕС и третира еднакво уважително  всяка, независимо от нейния икономически и политически потенциал. Изхождайки от китайската доктрина на многополярността в международните отношения, Китай желае да вижда в ЕС единен субект, но в същото време отчита вътрешната геополитическа разпокъсаност на Съюза и по този начин поставя под съмнение възможностите му да бъде фактор в световната политика в средносрочен план. За Китай Европа е ключов пазар и той ще работи за стабилизиране на икономиката на еврозоната и на ЕС като цяло.

В Заключението на раздела „Отношенията ЕС–Русия” се прави прогнозата, че обективно погледнато, взаимозависимостта между Русия и ЕС ще се задълбочава  в средносрочен план.

ЕС не следва да изпада в крайности спрямо Москва.

Сътрудничеството в областта на енергетиката остава най–значимия фактор в отношенията между Брюксел и Москва. В геополитически контекст продължаващото отсъствие на единна европейска енергийна политика в значителна степен позволява на Кремъл да реализира максимално бързо своите две стратегически вайжни енергийни трасета– „Северен поток” и „Южен поток”– за сметка на опитите му да обезсили западния проект „Набуко”, чийто срокове на реализация изостават.

Постсъветското пространство се превръща в зона на конкуренция между ЕС и Русия. От една страна Русия, донякъде разбираемо, го смята за своя зона на особени, жизненеважни интереси. От друга страна  под прикритието на дежурно произнасяни политически послания, декларации и лансирането на многообещаващи инициативи от типа на Политиката за съседство и Източното партньорство, европолитиците привидно апелират към съгласувани действия между Русия и ЕС, но всъщност се опитват да реализират собствени цели и интереси и наивно се учудват, защо Кремъл отказва да се присъедини към тях.

Руско–европейските отношения ще останат в сянката на отношенията между Русия и САЩ. Сътрудничеството в сферата на сигурността в постсъветското пространство и големия Близък Изток ще протича основно по линията на НАТО–Русия, а ЕС ще играе спомагателна роля. Позициите на ЕС и Русия по иранската ядрена програма ще се сближават.

Русия и ЕС ще продължат да имат доста различни подходи за разрешаване на „замразените конфликти”.

За Кремъл ще е доста трудно да намери баланс между развитието на отношенията с Евросъюза като единен субект и развитието на отношенията с отделните страни–членки. Разгръщайки сътрудничеството с традиционни партньори в Европа, Москва следва да отчита факта, че подобни действия могат да накърнят принципа на солидаронст в ЕС. А в ЕС от своя страна все по–трудно ще става изработването на обща политика спрямо Русия.

В заключение на раздела „Турската дилема в ЕС” авторът се спира на изключително интересната и обсъждана у нас тема „България в контекста на турското еврочленство”. След като излага някои от аргументите на двете основни експертни общности в България, определящи характера на дискусиите по турската проблематика, „за” и „против”, авторът отбелязва, че предвид малкия политически, военен и икономически ресурс на разположение на българските правителства на прехода, те провеждат изключително предпазлива и внимателна политика спрямо Турция. През двете години на своя мандат настоящото правителство на Бойко Борисов парира всички инициативи на патриотично–националистически партии в България в лицето на ВМРО и „Атака” / в това число провеждане на общонационален референдум за турското членство, забрана на новините на турски език по БНТ, политическа декларация в българския парламент, определяща османския период от българската история като „Български геноцид” и пр/, които биха могли да доведат до изостряне на на двустранните отношения.

Като успех на сегашното българско правителство според автора можело да се отчете изземването от ДПС ролята на посредник в българо–турските отношения. Но отказът на турски официални представители да се срещат с лидерите на движението е по–скоро тактически ход, отколкото решение за принципно дистанциране от ДПС.

Възможността за мащабното и безконтролно навлизане на големи турски фирми и капитали в България, за което настоява турската страна, преди да сме изградили основите на собствения си национален капитал, не отговаря на българския национален интерес.

Евентуалното присъединяване на Турция към ЕС може да има трайни негативни последици за оцеляването на нашата нация, ако не се вземат верни стратегически решения за националното ни възраждане в политически, икономически, обществен и културен план.

Като страна–членка на ЕС следва да се придържаме към общите тенденции в политиката на Съюза в процеса на присъединяването на Турция, който –както се вижда от практиката– е противоречив, протича на приливи и отливи и ще бъде продължителен. Заемането на крайни позиции „за” и „против” не е в наш интерес, защото променящата се политическа конюнктура по въпроса може да ни постави в губеща позиция.
  

В Послеслова авторът прави извода, че влизането в сила на Лисабонския договор задвижва институционалната реформа в ЕС, но не решава автоматично редица от проблемите в Съюза. Така например намирането на баланса между националното и международното във външната политика продължава да пречи на ЕС въпреки високото ниво на постигнатата икономическа и политимческа интеграция. Въпреки мечтата на европейските федералисдти за Европейски съединени щати ЕС остава съюз на национални държави с елементи на наднационална координация, а не се преобразува в квазиидържава. Именно за това не можем да третираме Европейската служба за външни действия като европейско външно министерство с европейски външен министър, защото това са атрибути на държава, каквато ЕС не е .

Важно средство за постигане на синтез би било интегрирането на националните дипломатически образователни програми и институти в отделните страни членки в общоевропейски дипломатически институт или академия, което ще помогне за изграждането на една бъдеща интегрирана европейска дипломация и на професията европейски дипломат.

Процесът на формиране на единна външнополитическа и отбранителна идентичност, която е основната предпоставка за интегрирана външна политика, ще приключи едва тогава, когато споделянето на суверенитет стане норма, а не изключение в сферата на външната политика, сигурността и отбраната и когато се постигне препокриване на националния и общоевропейския интерес.

Авторът посочва един актуален парадокс, когато председателят на ЕС Ромпой получи правото /според повишения статут на наблюдател в ООН/ да направи политическо изявление от трибуната на Общото събрание, представяйки ЕС като един силен и уверен в бъдещето съюз, докато в същото време висшите представители на отделните страни членки в речите си на 66–тата годишна сесия на Общото събрание заемат противоречащи си една на друга позиции по въпроса за признаване на Палестина като 194–та държава–членка на ООН.

Емблематичността на случаите като Косово и Палестина сериозно накърняват  международния авторитет на ЕС и намаляват неговата геополитическа тежест.

ЕС ще остане водещ търговско–икономически блок в обозримо бъдеще /ако се справи успешно със сегашната дългова криза/, но неговата относителна геоикономическа тежест намалява на фона на азиатския подем.

В монографията е отделено особено внимание на отношенията на Брюксел със САЩ, Китай и Русия, защото това са ключовите държави за ЕС от гледна точка на справяне с глобалните стопнски, финансови, климатични, енергийни , терористични и други предизвикателства.

Ситуацията около финансовите и фискални проблеми в ЕС има не само икономическо, но и външнополитическо отражение. Световната икономическа криза, а сега и дългова такава в Еврозоната може да се отрази отрицателно на външната политика на ЕС в няколко направления:

– Кризата нанася сериозен удар върху принципите на солидарност между страните членки;

– Кризата може да засегне военните и хуманитарните способности на ЕС за реакции в горещи точки, ако страните решат да орежат средствата;

– Кризата може да принуди ЕС да намали финансирането на реализирането на европейските политики спрямо трети страни в областта на екологията, развитието, хуманитарната помощ, борбата с бедността, подкрепата за доброкачествено управление;

– Силата на ЕС винаги е била в неговата нормативна привлекателност. /ЕС е силен като нормативен актьор, но все още не е израснал до нивото на единен геополитически субект/ Това преди всичко означава,   че Съюзът е привлекателен за останалия свят заради вътрешния си пазар и социално–икономическия си модел на развитие. Засилването на протекциовизмът вътре в  ЕС поставя сериозно въпроса за жизнеспособността на единното европейско политическо и икономическо пространство.

Разширяването е най–успешният външнополитически инструмент на ЕС. Все по–осезаеми са призивите обаче ЕС да направи сериозен анализ на това, колко още може да се разширява. На преден план излиза решаването на въпроса за културно–георгафските граници на ЕС.

Следва да се пречупят наложилите се стереотипи през годините на прехода, че България се нуждае  основно от силно европейско водачество. Тъжно ще бъде, ако не се промени сателитният манталитет във външната ни политика, който съпътства новия период от българската история. Външната ни политика трябва да се прави не в Брюксел, Вашингтон или Москва, а в София. Предвид сложните взаимозависимости и процеси в ЕС България не следва да превръща членството си в ЕС в самоцел, а да го използва като референтна рамка за осъществяване на българските национални интереси, както това правят останалитке наши партняори в Съюза.

Към всяка глава от книгата са приложени изключително прецизни и подробни бележки за литературните източници.

Приложен е и Списък на съкращенията.

Книгата завършва с резюме на английски език.

Забележка: В горното представяне се постарахме да дадем възможност за запознаване с темите и някои от тезите в книгата, т.е. да ви предложим повече информация, подбирайки по–съществени цитати, обобщения и изводи на автора.  Умишлено не сме си позволили свои оценки и коментари. Това не означава, че се солидаризираме с всичко. Някои оценки подкрепяме, към други имаме възражения или допълнения, но те могат да бъдат предмет на отделни анализи. Впрочем, в архива на нашето издание можете да намерите немалко материали по засегнатите тук въпроси.

Книгата вможете да намерите и закупите в книжарниците „Хеликон” или в книжарницата на „Военно издателство.

Валентин Катранджиев, ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, Печат „Военно издателство”, 271 страници, Цена 14 лева.