Поставените от министъра на външните работи на Република България въпроси на заседание на Министерски съвет относно формиране на „основни приоритети към съседите”, на „по–нови принципи”, на „червени линии, от които да не отстъпваме” и предизвикване на „дебат и възможност за национален консенсус”, не заслужават експертен анализ, защото освен, че не носят нещо ново, са твърде порзрачен опит за прикриване на отсъствието на българска политика в региона и на адекватни реакции на българската дипломация на предизвикателствата, предизвиквани главно от Македония и Турция. Те обаче са нов повод за разговор относно стила на ръководство на българската дипломация.

Това не е първи опит за отклоняване на вниманието от проблемите и демонстриране на лъжлива загриженост. В началото на лятото на настоящата година външният ни министър обяви „конструктивно настъпление” спрямо страните от Балканския регион. Общото между тогавашната подхвърлена инициатива и днешната такава за „червени линии със съседите” е видимият опит за копиране, макар и в лилипутски вариант на политиката за „Нула проблеми със съседите” на Турция, която междувпрочем тотално се провали. В интерес на истината през юни имаше и една международна конференция, посветена на Балканите, на която Катрин Аштън отказа да дойде, но присъстваха министрите на външните работи на Швеция, Хърватия и Словакия и вицепремиерът на Албания. От нея не се роди нищо съществено, но за пореден път показа, че подходът на МВнР е по–скоро на такъв на неправителствена организация.

За какъв „дебат и национален консенсус” мечтае министър Младенов сега, като в случая предизвикал неговата реакция още преди три месеца се обединиха нашите евродепутати от всички представени български партии. Нещо повече, по тяхна инициатива беше проведена кръгла маса в София по проблемите с Македония, на която за първи път бяха събрани безпрецедентен брой експерти по страната и региона. МВнР не я уважи с нито един представител!

Не може да става дума тепърва да формулираме нови принципи в отношенията със съседните страни. Основните принципи за залегнали в Стратегията за национална сигурност, приета от 41–то Народно събрание на 25. 02. 2011 година. На нейна база /тъй като България няма Национална доктрина/ следваше всеки държавен сектор, имащ отношение към тази Стратегия да изготви свой документ. За изготвяне на „Външнополитическа Стратегия на Република България” настояваше както нашето издание за анализи „Експерт”, така и академичната общност от факултетите по Международни отношения. В нашата анкета на въпроса „Необходима ли е” такава, 55,2% отговарят „Да, но след приемане на Национална доктрина”, 31,3% отговарят „Да, на базата на Стратегията за национална сигурност”, 6,7% отговарят „Не, имаме си такава по лииня на ЕС и НАТО, а 4,7% са на мнение „Не, няма смисъл, в български условия ще я партизираме при всяко ново правителство”. /Когато наскоро министър Младенов отговори в интервю точно както третата група запитани „Не, нямаме нужда, защото следваме политиката на ЕС и НАТО” , не можехме да повярваме на ушите си, че това излиза от човек, който би трябвало да е професионалист, а на всничко отгоре е и министър. Студент дал такъв отговор щеше да бъде скъсан. / Впрочем, читателите дали горните отговори са хора, имащи отношение към дипломацията, външната политика и сигурността и логично 86,5% отговарят, че имаме нужда от Външнополитическа стратегия. . Както с инициативата, така и с подготовката на такава Външнополитическа Стратегия трябваше да се ангажира МВнР, но то се занимаваше с всичко друго, от връщане на посланици, изпратени от предишното управление, през опитите да разбие първия демократичен Закон за дипломатическата служба от 2007 г. до нов Правилник и структурни промени, но не и с такъв основополагащ документ като Външнополитическа стратегия. Изработването на такава Стратегия предполага един колективен труд, не само на експертите на МВнР, но и на други ведомства, институции, неправителствени организации и специалисти, но колективизмът е много далеч и чужд на стила на ръководство на министъра.

В такава Стратегия на външната политика действително не би имало споменаване на конкретни страни. Но в един документ визиращ само съседите ни, какъвто предлага министър Младенов, няма как да не бъдат назовани същите поради цялата сложност на региона и особености на отношенията и проблемите ни с всяка една страна. Така че изявлението за някакъв общ документ, нито Стратегия, нито Позиции, изглежда доста неаргументирано. Отговорът на министъра пък, че предстоящият документ не бил свързан с последните новини от Македония за поредното присвояване на българска история е повече от възмутително. Впрочем той не е нарекъл досега ставащото с истинските му имена. Министерството мълча като партизанин пред разстрел.

В Стратегията за национална сигурност, въпросите за външната политика са отразени в точки от 126–та до 139–та. Там министър Младенов би могъл да намери заявената готовност за придържане към принципите и целите на Устава на ООН /чл.126/, задължението политиката ни да допринася за добросъседство и доверие между страните, за балансиране на подходите ни към източните и южни съседи на ЕС /чл.128/, за интегриране на Западните Балкани /чл. 133/, за отговорността ни към българските общности в чужбина /чл. 138/, за изграждане на „компетентна, лоялна и ефикасна дипломатическа служба” /чл.139/. Ако формулировките от тази Стратегия се наложат върху резултатите от тригодишната дейност на министър Младенов, ярко се очертава неизпълнението на тези задачи, възложени от НС с приемането на Стратегията на 25.02.2011 г.

В досегашни наши и на външни автори анализи сме дали достатъчно ясни аргументи и доказателства за отсъствието на външна политика със собствен почерк, подчинена на националните ни интереси, затова тук не е необходимо може би отново да навлизаме в някакъв доказатествен процес. Интересното е, че автори на тези убедителни анализи са хора от различни политически сили и бивши правителства, както и на авторитетни експерти и ръководители на неправителствени организации.

На първо място обаче, трябва да се постави факта, че на МВнР му липсват собствени предварителни задълбочени експертни оценки на събитията и процесите. Същевременно, умопомрачителната нова структура, в която Балканите са сведени само в отдел с няколко души, едва ли помага за решаване дори на текущите задачи.

На второ място, стилът на работа на министър Младенов създава впечатлението, че той води някаква собствена външна политика, белязана от личните му предпочитания, виждания и бъдещи планове. Дори и за последното му решение да внесе в МС предложението на „нови принципи” и „червени линии”, не са знаели дори директорите в МВнР.

На трето място, внезапните завои на „политиката” му създават впечатление за хаотичност и непоследователност. Да си спомним първата му и последна обиколка на Балканите в началото на мандата и рязкото пренасочване на акцента на външнополитическите ангажименти към Близкия Изток. Това впечатление се засилва от пълното несъответствие между думи и дела. Дори на въпрос за трите приоритета на българската външна политика той отговаря: 1. Блканите, 2. Черноморски регон, 3. Близкия изток. На практика обаче е изведен само Третия приоритет.

На четвърто място, неадекватните реакции на външнополитически събития или пълното им отсъствие, като неясната декларация по осъждането на трите популярни момичета от Pussy Riot в Русия, но в същото време отсъствие на становища по проблемите на българите в Югославия или ескалиращото нажежаване на отношенията Азарбейджан–Армения по повод помилването на убиец на арменски офицер, което може да доведе дори до сериозни последици в региона и въвлече и други страни. Особено фрапиращо е мълчанието, с което се подминават посегателствата върху българска история и достойнството на съвременна България, като се подуска агресивноста на македонската политика спрямо България.

На пето място, в резултат на горните характеристики се създава впечатление за безпомощност или некомпетентост, безличност или изчаквателна позиция до произнасяне например на ЕС или големия задокенаски брат. Размахването на пръст от един еврокомисар, да не сме пречили на Македония, е резултат на неспособността на България да се опълчи срещу двойните стандарти и да отстоява интересите си, дори при толкова фрапиращи факти, като провокациите на Скопие, да не позволи да бъде унижавана като държава!

На шесто място, всичко това предизвиква недоверие в партньорите ни и променя отношението към нас на традиционно приятелски страни в негативна посока. А доверието се печели трудно, в международните отношения е въпрос на много години, а се губи много лесно, за броени дни. От обявени инициативи не следва нищо. Безрезултатността от други показва, че министърът тръгва към такива без да оцени отсъствието на реален капацитет на малката ни страна да участва в големи международни процеси. Партньорите ни очакват от нас експретиза по Балканите и водеща роля за налагане на стабилност в региона, а не капацитет за решаването например на Близкоизточните проблеми. Изхвърлянето на Младенов с инициативата за среща със сирийската опозиция в Правец, а преди това с конференция, на която на представители от страните на „арабската пролет” беше представен Закона за досиетата /!?!/ ни поставят в смешно положение в сравнение с резултатите от германската инициатива за няколкомесечна подготовка съвместо с видни представители на сирийската опозиция на мерките след падането на президента Асад с акцент върху икономиката и изграждане на държавността. Интервютата със сирийски представители там показват интелектуален потенциал и стратегическо виждане, докато за нашите „приятели” от Правец остана спомена за съвместното им воюване с терористи, присъединили се към тях и избиващи стотици цивилни граждани и деца /без да оневинаваме разбира се и силите на режима/.

На седмо място, очевидно небалансираната ни външна политика поставя България в рискова ситуация, за която светлина бе коментиран терористичния акт на летище Бургас. По–важното обаче е, че едноличните му необмислени и недалновидни ходове и инициативи могат да тласнат България в крайно неизгодни позиции в големия геополитически двубой за разпределение на силите в света, който започва от Близкия Изток. Позициите на Младенов не само че не съвпадат с националните интереси. Те често се отклоняват и от позициите на ЕС, чиито лоялни членове сме. ЕС отказа да причисли „Хизбула” към „терористичните организации”, както настоява Израел, но Младенов неофициално проявява нетърпение да поднесе на израелските си приятели такава версия за атентата в Бургас.

На осмо място, МВнР не успява да координира международните усилия на министерства и ведомства. Освен това, проява на изключителна ограниченост беше и дистанцирането на МВнР от проблемите с Шенген, предоставяйки ги само на МВР. Министър Младенов не само отрече да работи с експерти от „мухлясалото минало”, познаващи Близкия Изток и лиши МВнР от български посланици, получили най–високи награди от страните, където бяха акредитирани, но се разграничи и от съвременните специални служби: „Аз не давам прикрития на разузнавачи.” Дали в резултат на некоординираност, дали вследствие на слаби възможности, той е все по–малко информиран дори за това например, какво представлява антибългарския филм „Второ полувреме”, излязъл наскоро в Македония или какви са замислите на организираната от Македония изложба на български ценни старинни ръкописи в Белгия. Изглежда, че и чуждите му покровители не го информират в детайли, а го използват само в посоки, в които преследват определни интереси.

На девето място, следва да отчитаме генезиса на това правителство: Кукловодите на премиера Бойко Борисов са наясно, че той добре изпълнява техните основни изисквания, но става очевидно, че министър Младенов се ползва с относителна самостоятелност, позволяваща му да не се съгласява с премиера или да прокарва например проектозакон, нарушаващ Конституцията и Европейски норми, да опитва да отнема дори права на президента и премиера, без последният да посмее да му възрази, да предоставя подготвянето на решения извън рамките на МВнР и т.н и т.н. Разбира се, вина не носи само министър Младенов. Спомняме си за репликата на премиера Бойко Борисов за кризата в Гърция, предизвикала дипломатическа реакция в Атина и привикване на българския посланик, което разбира се бе премълчано у нас. Спомняме си за изказването и на вицепремиера Цв. Цветанов в Брюксел, че сме били приети в ЕС без да сме заслужавали. Премиерът носи отговорността и за неравпопоставеността в отношенията с някои страни, защото не остава незабелязан фактът, че съвместно заседание с турското правитество бе проведено, предстои такова и с Израел, а подобно с Гърция, въпреки някои обективни причини заради развитието на вътрешнополитическата обстановка там, все още остава висящо. Народното събрание пък носи вина за срамната декларация относно възродителния процес, приравнен на геноцид, което предизвика вече искания на Турция за финансови обезщетения и препречи пътя ни в политиката на България за защита на исканията на тракийските бежанци.

На десето място, в резултат на всичко това се руши авторитетът на страната и на дипломацията ни. Страна, която не умее да отстоява интересите си, не е уважавана. Разбира се, определя от комплекс от фактори:

• способността на страната да бъде водеща в региона, да влияе на събитията;
• да излъчва икономическа и политическа сигурност;
• да всява респект с военната си мощ;
• да реагира първа на международни събития с ясни позиции, адекватно и поема отговорност;
• да има реален принос в международните операции;
• да има открояващи се лидери на международните форуми– президент, министър–председател, министър на външните работи;
• да има политици с визии за бъдещето с принос за формиране на международната политика;
• да има посланици, уважавани и търсени партнъори и приятели в страните на акредитация с видим принос за развитие на двустранните отношения, а не такива, които не могат да си включат микрофона.

А колкото до „предложенията” на министър Младенов за нови принципи и червени линии в политиката към съседите, трябва да е ясно, че след като по негова вина изпуснахме инициативата, загубихме ролята си на влиятелен участник в Балканската политика, е повече от смешно да искаш пренаписване правилата на футбола, когато в края на второто полувреме виждаш, че губиш мача.

А разработките на сътрудниците на министъра, ако въобще ще има такива, трябва да се опрат на:

• общите икономически интереси на балканските страни;
• общите им интереси в сигурността и отбраната;
• общите им интереси в инфраструктурните проетки и енергетиката
• общото желане за проевропейско развитие.

Постигането на тези общи цели е възможно на основата на:

• задълбочаване на доверието мужду страните от региона;
• разширяване на сътрудничеството във всички области;
• формиране на общи позиции по международни въпроси и в международни организации и съюзи;
• преодоляване на наслоени от миналото противоречия по цивилизован начин, внимателно, а не като слон в стъкларски магазин;
• недопускане отлагане във времето на фундаментални проблеми, независимо дали с мотото „очаква ни общо европейскио бъдеще”, или „да го оставим на историците”. Същевременно да не се проявява двоен аршин– едни спрямо Македония, други спрямо Турция.
• недопускане на васалническо поведение на българската страна към регионални и световни сили;
• отчитане на културни и етнически особености в съотвтените държави;
• залагане на общите интереси на новото поколение и бъдещите му лидери;
• развитие на гражданско общество и нетърпимост към опити за противопоставане на различните сред нас по вяра и култура и на историческите факти.

Едва ли обаче министър Младенов е заинтересован от всичко това, защото активното отношение на едно гражданско общество означава, че той няма да може да прави каквото си иска. Защото реализацията на горните насоки са възможни при нова зрялост на политическите елити, а Младенов е далеч от такова ниво.