Опитите за дестабилизиране на Ливан не минаха, но ще продължат

Симеон Николов

Атентатът в Бейрут, в който бе убит ръководителя на на ливанските тайни служби и полиция и бяха ранени десетки цивилни, стресна международната общност, защото подхрани опасенията за пренасяне на конфликта в Сирия извън границите й.  А няколко дни по–късно България я застигна новината, че използвания експлозив е дошъл от България. Най–малко след атентата в Бургас не изненадва, че страната ни не е изолиран остров от събитията, още повече в близък до нас регион.

Причините за събитията обаче не винаги стават известни, или са спорни, а това влияе не само на общественото мнение, но и на вземаните политически решения. Обяснението е в това, че вече реално сме свидетели на водене на т.н. войни от 4–то поколение /4GW/, при които се използват терористични действия, наемници от много страни, изпращане на специални сили на чужда територия, широкомащабни информационни кампании, въвеждащи в заблуждение международната общност, финансиране на бунтовници, незаконно използване на норми на вътрешно и международното право, налагане на ограничения и изтощаване на противника до сваляне на неудобни правителства.

Така както в Сирия в навечерието на заседанията на СС на ООН се извършваха масови убийства, обявявани на следващия ден за дело на сирийската армия и както изстреляните от сирийска територия снаряди, попаднали в жилищна сграда в турско село, таки и при атентата в Бейрут отново не сме сигурни, кой го извърши, с каква цел и какви ще са реалните последствия.

Така както само един час след атентата в Бургас Израел  обяви, че зад него стои ливанската „Хизбула”, организация, която е в управляващата коалиция в Ливан заедно с движението Амал, така и след атентата в Бейрут първата и светкавична  версия бе, че това е дело на сирийския режим, който пък има твърдата подкрепа на „Хизбула”. За това има най–малко три формални довода:

1. Шефът на ливанските тайни служби, 47 годишният Ал Хасан /Wissan al-Hassan/ беше приближен на убития през 2005 г. министър председател Рафик Ал–Харири, когато ливанците излязоха на улиците и сирийското военно присъствие трябваше да бъде вдигнато.

2. Ал–Хасан водеше разследването не само за убийството на Ал–Харири, но и срещу арестувания преди два месеца и половина бивш министър на информацията Michel Samaha, обвинен в пренасяне на експлозиви от Сирия в Ливан.

3. С отстраняването на Ал–Хасан действително се отслабва фронта на враговете на днешния режим в Сирия.

А прогноза за това, че Сирия може да предприеме мерки за разширяване на конфликта извън границите си, ако гражданската война в нея продължи твърде дълго, имаше още преди една година, например от братовчеда на президента Асад крупния бизнесмен  Rami Maklouf във вестник Ню Йорк Таймс.

При подобни инциденти важи обаче правилото: Търси, кой има интерес от извършеното и постигнатите до момента цели.

Първо, изборът на Ал–Хасан за обект на атентата е най–добрия начин да бъде предизвикана ескалация на общественото недоволство, да се дестабилизира страната, да се обвини сирийския режим за него, а от там и подръжника му „Хизбула” в Ливан.

Убитият шеф на службите обаче, бе същевременно и гарант за сигурността и стабилността и умерен в своите действия ръководител. Следователно, възниква въпросът, кой има интерес да дестабилизира Ливан? Във всички случаи, едва ли това може да бъде президента Асад поради тежката си борба за оцеляване и едва ли би искал да се лиши от подкрепата на една така силна във всяко едно отношение „Хизбула”.

Второ, в резултат на атентата за първи път срещу авторитетната и управляваща „Хизбула” бе предизвикана вълна от гневни протести. Подкопаването на влиянието й е първата стъпка, но не е реалистично да се предизвикат промени, ако тя не бъде и разоръжена, а това на този етап е абсурдно. Очевидно ще се цели дискредитирането й за да се усили и натиска върху ЕС, който все още не иска или се колебае да я включи в списъка на терористичните организации. Ако това обаче стане,  изведнъж ще се окаже, че и България най–после ще посочи организаторите на атентата в Бургас, както иска Израел от нас и вероятно с „доказателства”, предоставени ни от тях.

Трето, така както войната в Сирия е стъпка към отслабване влиянието на Иран, лишаването му от подкрепата на Сирия, така и опитът за детабилизация на Ливан и подкопаване влиянието на „Хизбула” е стъпка от операцията срещу Сирия. Така както в основата на интересите  спрямо Сирия са газопроводите, които трябва да минат през нейна територия и достигнат Средиземно море, така и територията на Ливан е част от този план. Името на Ливан фигурира в споразуменията от 2006 и 2004 година, които бяха провалени разбира се, като част от проекттите, първият межд Египет, Сирия, Йордания, Ливан, Турция, а вторият между Египет, Йордания, Ливан и Сирия.

Четвърто, както ливанската опозиция в лицето на движението Mustakbal, така и външни сили като Турция  вярват, че падането на режима в съседна Сирия може да бъде ускорено не само чрез подкрепа на бунтовниците с въоръжение и техника, но и чрез отстраняване на неговите подръжници. Но тази позиция не отчита, че една оставка на ливанското правителство ще предизвика продължително безвластие и дълбока криза, която може да доведе и до гражданска война. А спомена за 15 годишната такава е истински кошмар за населението. Твърде съмнително е дали това ще ускори падането на режима в съседна Сирия и твърде висока цената, като се има предвид трудно постигнатия компромис с поставянето на сунита Микати на едно правителство, доминирано от „Хизбула”. Но ако Ливан бъде тласнат в миналото на старите вражди и войни, ще стане отново една марионетна държава. А може би това се зцели?

Пето, последвалите след атентата вълнения в Бейрут бяха погрешно представени като действия на религиозна основа и продължение на сблъсъците, които от месеци вървят в северния пристанищен град Триполи. Но на демонстрациите след погребението на Ал–Хасан бяха и сунити и шиити и християни, които бяха възмутени от използването на атентата за други, политически цели, от опита страната да бъде тласната години назад в огъня на гражданската война. Докато сблъсъците в Триполи са между два враждуващи квартала – на сунити, сред които над 3500 радикални такива и другия– на алавити, част от общо 50 000 алавитско население, като първите рушат и подпалват магазини на своите религиозни противници, дори признават, че обстрелват квартала им с противотанкови ракети и че получават финансовата помощ от опозиционното движение „14 март”.

Шесто, взривът бе осъществен на улицата, на която се намира централата на Християнската фалангистка партия, която е сред противниците на сирийския президент Асад. Само че, болшенството от християните в Ливан, а те са над 20% от населението се страхуват от сирийските бунтовници и завземането на властта в Сирия от радикални ислямистки сили. Християните в самата Сирия също в болшинството си не подкрепят бунтовниците. Може би атентатът трябваше да покаже, че силите на Асад не щадят и тях или да създадат настроения срещу привържениците им.

Факторът, който не позволи разрастване на пожара и постигане на евентуалните цели за дестабилизиране на Ливан бе неговата Армия. Тя се намеси навреме и решително, заставайки дори физически между полицаи и протестиращи. Като единствената може би надрелигиозна институция тя все още има авторитета за да гарантира сигурността и стабилността.

Заслужава си да се цитира коментатора Raniah Saloum, който посочи в западногерманското списание „Дер Шпигел” „пет причини за това, Ливан да остане изненадващо стабилен” след атентата:

– Дълбокото разединение сред опозицията и коренно различините им интереси по ключовия въпрос –Сирия;

– Липсата на подходящ кандидат, който опозицията би могла да издигне. Възгласите по адрес на сина на бившия министър председател Рафик Харири – Саад Харири предизвикваха по–скоро насмешки, защото той се укрива във Франция;

– Искреното възмущение на хората от инструментализирането на атентата, солидарността на гражданите и сравнително слабата подкрепа на демонстрациите;

– Предупрежденията на Запада да не се допуска дестабилизация на Ливан. Опозицията поиска оставка на правителството, но още същата неделна вечер се отметна под натиска на Запада с думите, че правителства не се свалят от улицата.

– Ролята на армията, която засега демонстрира готовност и способност да запази мира.

Въпреки това, опасността от ескалация на обстановката в Ливан не е отминала и трудно би могла да бъде преодоляна. Реално погледнато някои райони в Ливан като тези в северната й част по границата със Сирия фактически отдавна са плацдарм за войната в Сирия. Общинските власти в Триполи признават, че на пристанището са разтоварени три кораба от Либия с въоръжение и техника, което е прехвърлено през сирийската граница за нуждите на бунтовниците. Логично тогава възниква въпросът, щом „Хизбула” е обвинявана в подкрепа на сирийския президент, защо като управляваща сила в Ливан позволява това или в действителност не е толкова силна, за каквато я представят?

Опитите за дестабилизация на Ливан обаче със сигурност ще продължат. Залогът е твърде голям и очевидно инициаторите на тези действия не се съобразяват с високата цена и последствията за целия регион.