Не може да има два майчини езика в една национална българска държава

Христо Тепавичаров ٭

Все по-често напоследък в Народното събрание, а и извън него, се разиграва обиден за всички загинали и оцелели в борбата срещу турското робство спектакъл. Разиграва се по сценарий, при който като на покер залог са достойнството, националното самочувствие и вярата на българина. „Необходим е нов общ прочит на историята по отношение на Балканската война, ... това е ... война за етническо прочистване и ...различни вариации на възродителен процес”, заяви между другото в Кърджали на 4 ноември т.г. лидерът на ДПС Ахмед Доган. Без съмнение г-н Доган има предвид езика, на който трябва да се чете и изучава българската история.

Представителите на Догановата партия ДПС, при разглеждане на Закона за предучилищното и училищното образование, предложиха да се запише, че майчиният език, под което те разбират турски, ще се изучава задължително по 4 часа седмично в българските училища. Говорителят на Движението Лютви Местан нарече отхвърлянето на това предложение от всички останали парламентарни групи в Народното събрание „посегателство върху изконните права” и „дискриминационно решение на властите”.

Ако въпросът е за яснота и прозрачност, едва ли би могло да остане някакво съмнение относно преследваните цели от партия ДПС на фона на горните две изказвания на нейните лидери.

Но всъщност за какви “изконни права” става дума? В кой век живеят и кому се кълнат в лоялност, за да наричат „посегателство срещу права” конституционното изискване да се изучава като майчин единствено българският език от българските граждани в българските училища?! Плашат ни с улични протести, щели да изтеглят депутатите си от парламентарната образователна комисия… На който не му харесват реда и законите в България, е свободен да напусне. Както Народното събрание, така и България. И едва ли някой ще съжалява за онези, които не се чувстват българи. Жалко е, разбира се, че г-н Местан няма да им шанс да използва своята ерудиция и своя изящен български език в турския Меджлис, за да направи поне малко реклама на досегашната българска образователна система...

В просторно интервю, публикувано в печата на 28 септември т.г., г-н Местан коментира два въпроса, които заслужават внимание. Първият е свързан с правното основание, на което според него турският език трябва да се изучава в българското училище като майчин. Според него това е Рамковата конвенция за защита на малцинствата, ратифицирана от България. Според неговия прочит Декларацията, направена при ратификация на конвенцията, в смисъл, че тя ще се прилага спрямо лицата, принадлежащи към малцинства, била признание за наличието на малцинства в България. Едва ли би могъл да се намери по-добър пример за тълкуване, диаметрално противоположно на вложения във въпросната декларация смисъл, и по-сполучлива илюстрация, за това  как Шейтанът чете Корана!

Декларацията на българското правителство има смисъла на резерва, без да е такава, поради ясните разпоредби в българската Конституция, а и в цялото българско законодателство, където понятието малцинство не се използва по две причини:

Първата е, че терминът малцинство е атавизъм за българската правна система. Неговото съдържание е формирано основно от разпоредбите на международноправни актове, създадени в периода на разпада на многонационалните империи в Европа и прехода към еднонационални държави от края на 19 и първата половина на 20 век. В началото на 21 век този термин не само е изчерпал значението си и е неприложим, но е и заменен от норми, отговарящи на променените обстоятелства в отношенията държавна власт – права на личността. За илюстрация ще припомня Версайската система, която включваше договори между победителите и победените в Първата световна война, които към днешна дата са заменени от многостранни международни договори в различни области на международните отношения.

Второто основание е свързано с развитието на международното право за правата на човека през втората половина на 20 век. Със създаването на ООН и изработването на Всеобщата декларация по правата на човека от 1948 г., и особено с приемането на двата Пакта по правата през 1968 г. в Техеран вниманието на световната общественост бе насочено към гарантиране на приемливи и много по-всеобхватни стандарти за правата и свободите на отделната личност, независимо къде и при какви условия е родена. Тя отхвърля покровителствената система на привилегии и облекчения за определени малцинствени групи, свързани с чуждото владичество и останали на територията на новоосвободилите се държави. Член 6 на българската Конституция се придържа именно към този подход, обявявайки всички хора за равни и свободни по достойнство и право. Той изключва всякакви ограничения на права или предоставяне на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение, имуществено състояние и т.н. Това казва декларацията към Конвенцията по малцинствата. В България няма малцинства, тъй като националните стандарти са отишли много по-напред от малцинствените стандарти от началото на 20 век. Но доколкото става въпрос за многостранна конвенция, България си запазва правото да изисква съблюдаване поне на малцинствените стандарти от държави, страни по конвенцията, чието законодателство е все още в епохата от началото на 20 век.

Тъй като г-н Местан се опитва да обоснове тезите си с разпоредбата на член 36 от Конституцията, заслужава да се припомнят двата основни момента на тази норма: Алинея 1, която обявява, че изучаването и ползването на български език е право и задължение на българските граждани, без да ги дели по произход, вероизповедание или забрадка. И на второ място разпоредбата на алинея 2, съгласно която онези, за които българският език не е майчин (очевидно законът допуска и подобна хипотеза), имат право наред със задължителното изучаване на български език да изучават и ползват своя език. Конституцията обявява един задължителен майчин език и това е българският, и единствено той може да се изучава като такъв по програмите на българската образователна система. В България живеят български граждани, някои от тях с цигански или друг произход – всеки от тях ползва някакъв език – английски, френски, турски, гръцки, руски, китайски. Няма нито вътрешна, нито международноправна норма, според която българската образователна система да трябва да осигури задължително изучаване на „майчин” език в българските училища на говорещите и друг език, освен български.

Ако някой от пледиращите в Народното събрание за изучаването на турския като задължителен майчин език се идентифицира с лицата, които митингуват пред съда в Пазарджик или дават показания в качеството им на свидетели по делото срещу 13-те обвинени в развиване на дейност, насочена срещу устоите на държавата, горещо му препоръчваме да се замисли върху нивото на интелектуално развитие на онези свидетелки, които заявиха без притеснение и неудобство, че след години посещаване на училище, са неграмотни и знаят само да си напишат името. За съжаление вината не е само тяхна, а и на българските държавни образователни институции, които въпреки задължителните разпоредби на Конституция, допускат български граждани да живеят с манталитета на отомански поданици от началото на 19 век, когато човешкият живот на раята се е ценял по-малко от този на едно прасе.

Вторият въпрос, който е за бележка под линия, но поради интелектуалната непочтеност на контекста, в който се поставя, ще му отделим специално внимание. Става въпрос за отговора, който дава г-н Местан на въпроса „Защо Турция не признава други езици?” Г-н Местан се опитва да прави паралели между онзи сегмент от българското общество, за който пледира да се въведе задължително изучаване на турски език като майчин, без да споменава името Турция и недоволството на българите в Западните покрайнини или в други съседни държави, където срещат трудности при изучаването на своя роден език.

Разликата е огромна. В Западните покрайнини живеят българи у дома си, в своите родни къщи и имоти, в които техните бащи и деди са живели като български граждани преди предоставяне на тази българска територия на Сърбохърватско-словенското кралство през 1918 г., в резултат на Версайската система. Понастоящем Западните покрайнини са окупирана от Сърбия територия. За разлика от българите, останали извън границите на родината, в България живеят български граждани, на които се внушава, че имат „турско самосъзнание”, които никога не са били турски граждани, които никога, нито исторически, нито правно имат или са имали връзка с Турция, граждани, към които турската държава не може да има никакви претенции, произтичащи от международното, вътрешното турско или българско законодателство.

Някога, преди век и половина, техните прапрадеди са били поданици на Османската империя, както и всички останали българи. Когато империята се оттегля и България се освобождава, те доброволно, благодарение толерантността и благородството на българския народ, избират България за своя родина и остават да живеят по родните си места като български граждани. България никога не ги е гонела и винаги е имала резерви към желанието на някои от тях да се изселват под влияние на турски натиск и пропаганда. Ако г-н Местан бе загрижен за истината, много по-подходящо би било да потърси паралел между съдбата на останалите по българските земи български граждани, съхранили турския език в битовото си общуване, със съдбата на българските тракийци, които Турция прогони от родните им места, от родните им земи и къщи. Заграбвайки ги и избивайки 1/6 от коренното българско население на Източна Тракия, Турция лиши това население не само от образование и поминък в средата, в която е родено, но го обрича и на обезродяване, което продължава за оцелелите след геноцида срещу тракийските българи вече повече от век. Г-н Местан би трябвало да пледира за връщане на наследниците на тези прокудени български граждани по родните им места в Източна Тракия и да настоява Турция да даде „пример с едно много изпреварващо отношение за начина, по който организира обучението на майчин език”, ако трябва да останем верни на неговите идеи и да използваме неговата лексика.

Подобен подход биха аплодирали и кюрди, и арменци, и гърци и много други народи, попадали в отделни исторически периоди в пределите на Османската империя. Призоваваме г-н Доган да упражнява своята теория за „възродителен процес” и „етническо прочистване” по отношение на тези народи и да търси нов и общ прочит на историята с тях.

Очевидно е, че в случая не става въпрос за образование, а за политика, за регионална геополитика, чиито цели вече открито обявява Анкара – възстановяване на Османската империя. И няма свободен народ, който да не се противопостави на тези амбиции.

Единствено в този контекст се вписва дългосрочната цел на предложенията на представители на ДПС в Народното събрание за изучаване на „майчин” турски език в България, където образованието е светско, на европейско ниво, достъпно и еднакво за всички. Целта е да се обучават специалисти в най-различни области за сметка на българските данъкоплатци, които след като са формирани и получили достатъчно опит, част от тях да бъдат засмукани от турската държава, като се включат в развитието и обогатяването на турското общество, а другата част да останат по места и да подготвят османската администрация, която и сега действа необезпокоявана в десетки български селища.

Ако в България все още има лица, които се чувстват турци и в нарушение на българската Конституция проявяват лоялност към Турция, а не към България, за да избегнат наказателно преследване за предателство, по силата на българското законодателство, са свободни да се придвижват и да се установяват временно или постоянно, в която поискат друга държава и да се образоват на майчиния език на новата си родина. Ако те приемат чуждо гражданство, българската държава, в зависимост от националните си интереси, може да ги освободи от българско гражданство, което е изцяло в прерогативите и дискрецията на държавата. Тяхната религиозна ориентация не дава права на контрол или покровителство върху тях нито на Турция, нито на която и да е друга държава.

Преди да се обединим в Европа, е време да се разграничим на Балканите. Ако българинът в продължение на 500 години не е осъзнал и разбрал, че опитите за насилствена, кървава промяна на вярата му от християнска с мюсюлманска от турските поробители, в някои случаи успешна и трагична, е била насочена не срещу традиционната религиозна принадлежност на населението, а срещу българската им идентичност и корени, означава, че с промяна на религията са възприели най-унизителното и деградиращо личността качество на обикновения турчин – безропотност и примирение с господството и злоупотребите на силния на деня!

Трагедията на българската управляваща върхушка от Освобождението досега, с много малко изключения, се корени в нейното политическо невежество, ненаситна алчност и липса на държавнически морал. Невежеството е в основата на байганьовщината – не ни интересува добрият управленски опит, поради който някои държави успяват, а келепирът, превръщането на управлението в престъпна организация. Ненаситната алчност не позволява на личността да спре, след като задоволи амбициите си за забогатяване, и да се опита да осъзнае ролята на управника като основен фактор за развитие и благоденствие на обществото. Липсата на държавнически морал е функция на невежеството, което не позволява на примитивната личност да разбере, че силата на властта е не да не се съобразява със закона и правилата, а да започне прилагането им от самия себе си. И ако в миналото сме компенсирали с трудолюбие и възрожденски идеализъм, то днешните управляващи гарнитури спряха развитието и насочиха движението на нацията обратно във времето.

Не може да има два майчини езика в една национална българска държава. Държава, в която 500 години е имало един майчин език – турски, на поробителя, който единствен се е изучавал писмено в официалните учебни заведения и се е говорел в администрацията. Държава, която след третото си възкресение от чуждо робство се опитва да стъпи на краката си и по отношение на която бившият колонизатор и робовладелец не престава да се отнася като към васална територия.

Бихме искали да вярваме, че е в обозримо бъдеще времето, когато отношенията между България и Турция ще се изграждат на равноправна основа. Но дотогава България не може да си позволи да толерира нито една от имперските изяви на Турция, нито да продължава да търпи остатъците от порочното наследство от робството в собственото си общество. Ако трябва да изучаваме турски, ще го изучаваме като международен, като език на многомилионна нация, но не като майчин в България. Така както не изучаваме като майчин нито руски, нито английски, нито френски!

Настоящето четиво е предназначено за свободния български гражданин, за човека с „революционен характер”, както го схваща Ерих Фром. Това е онзи човек, който се е освободил от природната и обусловената от обществото обвързаност, сиреч здравомислещият човек. Той не е мнозинство в нашето общество, но пак според внушенията на Фром, „причината да не живеем вече в пещерите, е в това, че в човешката история винаги е имало достатъчно революционни характери, за да ни изкарат от тези пещери или техния еквивалент”.

И ако останем верни на своята добронамереност, бихме препоръчали на нашите турски съседи, които имат много повече личностни качества за уважение от някои други съседи, да заменят латиницата с кирилица в собствения си език. Кирилицата много по-точно и по-вярно ще се пригоди към звуковото разнообразие и особености на турската реч отколкото латинската азбука. А и ще даде предимство на образованите турци, които ще могат да четат български, без да е необходимо да изучават езика като майчин.

ноември 2012 г.

٭Христо Тепавичаров е уважаван колега дипломат и професионалист. Дългогодишен международен служител в ООН, ръководител на български делегации, посланик. Автор е на стотици статии в българския печат. С богат опит и висока ерудиция. Член е на НАМО и на БДД.