"Червените линии”–  конкретен принос на министър Младенов  в българското "шикалкавене"  по македонския въпрос

Македонизмът може да оцелява единствено подхранвайки се с антибългаризъм.

Любчо Трохаров

Обявяваните от официална София напоследък публично намерения за приемане на "принципен документ" и налагане на "червени линии" в отношенията с Р. Македония, както и лансираната идея - двете страни "да оставят историята на историците, а политиците да гледат в бъдещето"" са ненавременни и недалновидни.

Те създадоха впечатление вътре и вън от страната, че България възприема нов подход в политиката към съседната държава, което реално не би могло да се очаква. Много бързо стана ясно, че авторите им са или с недостатъчна компетентност относно същността на македонския въпрос и произтичащите от него реални проблеми днес между двете държави и в региона като цяло или, че са склонни да продължат следваната до сега конформистка линия на бездействие, която е във вреда на българските държавни и национални интереси. Защо?

Първо. Необходимо е да се напомни, че приемането на документи от българска страна по македонския въпрос до 1989 год. винаги е било посрещано с недружелюбни и даже враждебни действия на Белград или Скопие, въпреки, че същото в повечето случаи е било с отбранителен характер по повод на неоснователни антибългарски нападки. Тези документи не са били елемент от национална доктрина, стратегия или ясна визия на управляващите. Както е известно, редица документи и решения на БКП, меморандуми и декларации на Народното събрание и на МВнР не са помогнали за нормализация на отношенията. Точно обратно – резултатите са били негативни. Властите в Скопие са ги използвали като повод за масирана антибългарска кампания, засилване на напрежението около общата граница и нови репресии срещу македонските българи.

В продължение на 20 години след установяването на дипломатически отношения с новата държава не бе приет основополагащ документ, който да насочва стратегически развитието на отношенията с тази държава, да направлява дейността на държавните институции, на външната политическа и дипломатическа активност, да осигури финансово научната и изследователска дейност, да гарантира пълното осветляване на обществеността в България и информиране на нашите партньори по линия на НАТО и ЕС. Вината за това носи българският политически връх /президенти и премиери/, който следваше линия на мълчание или отбранително плахо реагиране на демонстративно неприятелската политика на Скопие към България и българите в Р. Македония. Нито една от управлявалите политически сили не показа смелост и воля да наложи в дневния ред на двустранните отношения решаването на откритите въпроси, създадени след 1945 год. от внедряването на сърбо-коминтерновския македонизъм във Вардарска Македония. С такъв подход се подхранваха илюзии в българите и в двете страни, че съществуващите проблеми ще се решат лесно, безболезнено и безконфликтно.

Приемането до края на годината от НС на необходимия на България "принципен документ" предполага сериозна предварителна работа на експерти /дипломати, историци, юристи и др./, консенсусно приемане на позиции за преговори от всички основни политически сили, целенасочена политико – дипломатическа активност в Брюксел и сред страните членки на НАТО и ЕС, информиране на обществеността, че се възприема нов подход в отношенията с Р. Македония. Това е невъзможно да стане като се вземе предвид сегашната политическа конюнктура в страната, края на мандата на правителството и състоянието на българската дипломация. Приемането на някакъв документ по бързата процедура, без предварителна подготовка, би било с неблагоприятни последици за двустранните отношения и без одобрение от нашите съюзници.

Второ. Какво би означавало обявяването сега на "червени линии" в отношенията с Р. Македония? Във външнополитически план "червена линия" се възприема като официална позиция на една страна, водеща преговори или диалог с друга, като позиция, внушаваща, че компромис и отстъпление от нея е невъзможно. /Подобни примери имаме днес и на Балканите/. Следователно, с възприемането на някакви "червени линии" България обявява "окопна" позиция с внушение за невъзможен по нея диалог.

Не трябва да се забравя, че още през 1945 година, под диктата на Белград и ЮКП, в Скопие възприеха македонистката доктрина и отвориха неприятелски фронт срещу България и българите в Областта с използване на всички възможни репресивни методи на тоталитарния режим. Обявените тогава "червени линии" в отношенията с България – да признае исторически съществувала македонска нация, македонски език и македонско етническо малцинство на своя територия, бяха определящи в политиката за фалшификация на историята, за ликвидация, терор и прогонване на българи, за изкореняването на българското историческо, църковно и културно наследство във Вардарска Македония. За съжаление тези "червени линии" останаха в сила и след като бившата югославска република стана независима държава. При това, вече 20 години управляващите в Скопие демонстративно показват и във вътрешен и в международен план, че компромиси и отстъпление от тях не може да има. България не би следвало да очаква след десетилетия мълчание и бездействие, че с "червени линии" ще ги стресне и принуди да спрат езика на омразата и поемат курс към нормализация на отношенията с България. Това, което сигурно ще се случи е засилване на окопната вербална конфронтация от двете страни на границата, подхранваща неприятелските чувства сред слоеве от населението и действия на екстремни сили в двете държави. Илюзорни са надеждите на тези български политици, които твърдят, че в процеса на преговорите за членство или след като стане член на ЕС, Скопие ще коригира отношението си към България и българите в собствената държава. Вече е пределно ясно, че македонизмът в досегашния му вид може да оцелява единствено подхранвайки се с антибългаризъм.

Накрая, възниква въпросът – какви "червени линии" възнамеряват да обявят авторите на тази идея? Готови ли са ясно и категорично да заявят, че България не е признала и няма да признае исторически съществувала македонска нация в географска област Македония, че претенциите за наличие на македонско етническо малцинство на територията на България са недружелюбен акт, че нормални отношения между двете държави не може да има докато Р. Македония не гарантира конституционни права на българите /сегашната конституция признава етнически "македонци, албанци, сърби, власи, бошняци, турци, роми и други" /, че България няма да позволи по-нататъшна фалшификация и присвояване на българската история и унищожаване на българското историческо и духовно наследство на територията на Вардарска Македония. Готови ли са да отстояват тези "червени линии" пред Брюксел и Вашингтон? Нали декларирахме преди членството в НАТО и ЕС, че България няма проблеми със съседните държави. Очевидно не са готови. Доказва го постепенното "снишаване " на министър Николай Младенов в реториката и идейното му еволюиране. Сега вече намеренията му се свеждат до "формиране на работна група", "изработване до края на годината на план, с който България и Р. Македония да работят заедно за членството в ЕС" и най-накрая - "връщане към принципите на Съвместната декларация от 1999 година" /Документ, подписан от премиерите на двете държави, не е одобрен от парламента на Р. Македония/.

Трето. Идеята обявена в София /президент, министър на външните работи / - "да се остави историята на историците, а политиците да гледат в бъдещето", макар да е логична и привлекателна за широката общественост, е неосъществима при съществуващите специфични, уникални по своя характер отношения между двете държави. Невъзможна би била мисията, както на историците, така и на политиците. Защо?

След Втората световна война управляващите в Белград и Скопие политици възложиха на историците да напишат нова история на етническите българи в окупираната от Кралство Сърбия Вардарска Македония. Самозвани историци под диктат изпълниха поръчката и сътвориха чрез безпрецедентни за науката и морала фалшификации и буквално присвояване историята на българския народ и българската държава - "История на македонскиот народ". Тази история бе внедрена във всички области на науката, в образованието, културата и изкуството, в църковната дейност и се превърна в главно средство на антибългаризма в цялостната вътрешна и външна политика на републиката. За съжаление тя отвори и най-трагичната страница в историята на македонските българи, изпълнена с терор и убийства на тези, които са защитавали единствено своята българска етническа принадлежност. Тя се превърна в основа и средство за перманентна антибългарска индоктринация на населението и особено на младото поколение, последиците от която виждаме днес. Значителна част от младежите вече са се отчуждили, а други се страхуват да признаят и открито да заявят своите български етнически корени. Следователно, в случая виждаме пример на симбиоза на политика и история за осъществяване уникален експеримент за насилствено формиране от средата на 20 век на нова нация на Балканите. Този експеримент продължава до днес. Поради това не може да се очаква, че историците от Р. Македония доброволно, чрез диалог с българските историци, ще приемат историческата истина и ще коригират историята - фалшификат, а политиците, "гледайки в бъдещето" ще се съгласят за ревизия на македонистката доктрина, ще осъдят извършените престъпления, ще лустрират виновниците и ще поемат пътя на нормализация на отношенията и добросъседството с България. Не трябва да забравяме резултатите от единствените след 1945 год. сериозни преговори между България и Югославия по същностните открити проблеми, свързани с македонския въпрос, състояли се през 1976 год. в София. /Срещата на делегации водени съответно от А. Лилов и Д. Видич, Л. Мойсов / И тогава българската страна предложи "историята да се остави на историците" и да се тръгне към подобряване на отношенията. Категоричният отговор на другата страна гласеше – България трябва най-напред да признае съществуването на македонска нация и македонско малцинство на своя територия, а след това историците да разговарят. Не трябва да има никакво съмнение, че на евентуална среща на историци от двете страни днес ще чуем същите позиции. Те могат да се променят само с решение на политическият връх в Р. Македония, а то е невъзможно без натиск от вън.

Последвалите изявления от Скопие в подкрепа на идеята "да се остави историята на историците, а политиците да гледат в бъдещето" е само един фалшив тактически ход за заблуда главно на София и Брюксел и за печелене на време. Той им е необходим в момента, защото една проактивна политика на България за решаване на откритите проблеми, възникнали по вина на Скопие, би сринала усилията им за членство в ЕС. /Решението за започване на преговори за членството на Р. Македония се очаква към средата на декември т.г./

Разглежданите до тук изявления, както и последвалите ги публично разяснения, уточнения и нови идеи на официална София, станали в отговор на натиска от медиите и реакциите от Скопие, Атина и Брюксел, подсказват, че вероятността да имаме сериозен държавен "принципен документ", "червени линии" и диалог между историци е нищожна. С такъв извод, в никакъв случай не се оспорва необходимостта от първото, второто и третото. Те биха били възможни и логични в определен етап на воден от управляващите диалог със Скопие по същностните проблеми. Това не се случва, както не стана и през последните 20 години. На многобройните политически срещи, включително на най-високо равнище, се разговаряше за всичко друго, но не и директно по откритите въпроси и тяхното разрешаване. Не беше ли пределно ясно на българските политици, че тези въпроси са блокиращ фактор за нормални междудържавни отношения Не беше ли пределно ясно, че македонизмът се утвърждава и оцелява благодарение на "берлинския зид" по строго контролираната граница и с антибългаризма, че той се страхува, не желае и не позволява отваряне на държавата на Изток? Накрая, още ли не е ясно защо не се изгражда ж.п. линията София – Скопие и коридор №8, защо не се отваря напълно границата за свободна комуникация на гражданите на двете страни, за безпрепятствено навлизане на български стоки и капитали, за каквото и да е българско медийно присъствие в тази съседна държава. Обяснението следва да се търси в поведението на управляващите в София, които по време на прехода, с малки изключения, бяха подвластни главно на страха от грешки и произтичащите от него комплексираност и конформизъм в политиката по македонския въпрос. Рискована се смяташе каквато и да е проактивна дейност по македонския въпрос, било поради очаквана негативна реакция от Брюксел и Вашингтон, от Белград или Атина, било поради "сложната международна обстановка", поради партийни, семейни или личностни грешки по въпроса от минал период. По удобно и приемливо се оказваше мазохистичното мълчание и бездействие по отношение на случващото се в Р. Македония. Правеха се често мъгляви декларации и внушения за възможно противодействие на македонизма, /оценявани понякога публично като "размахване на пръст" или "разлайване на кучета"/, но те бяха главно за вътрешна употреба или с кариеристични подбуди и не носеха успокоение нито в българската общественост, нито за българите край Вардара. Какво ни даде заявеното от един бивш президент, че "Македония е най-романтичната страница в историята на България ", без да посочи и осъди трагичните страници от насилствената денационализация на македонските българи? Какво последва от заявлението на бивш външен министър, че "България няма да подкрепи безусловно еврочленството на Р. Македония като не намери смелост да посочи какви условия следва да изпълни тази държава? Какъв сигнал дава министър Младенов на обществеността в България и в Р. Македония, в Брюксел и Вашингтон с изявлението за налагане на "червени линии", с последвалата го декларация, че "България няма да подкрепя на всяка цена кандидатурата на Р. Македония за членство в ЕС" и накрая - с категоричната позиция, че "България в никакъв случай няма да блокира членството на Р. Македония в ЕС"?

Без съмнение управляващите в Скопие точно са разгадали какво им казва българският дипломат – "червени линии", "принципен документ" и блокада от страна на България няма да има. Подобно говорене е конкретният принос на Министъра в българското "шикалкавене" /негов израз/ по македонския въпрос.

С всичко казано до тук се пояснява, защо лансирането на споменатите идеи е прибързан и грешен външнополитически ход, а също така посочва, че първо и задължително условие /кондицио синекванон/ за нормализация на отношенията с Р. Македония е директният диалог на най-високо държавно равнище, при който българската страна открито, ясно и категорично представи и отстоява позиции в защита на държавните и национални интереси. Става дума за свободен от идеологически догми и предразсъдъци, доброжелателен и конструктивен диалог, какъвто България може да води сега като член на ЕС и НАТО, като страна, разполагаща със силата на аргументите относно причините за сегашното състояние на междудържавните отношения и като страна, която може да посочи пътя към разбирателство и добросъседство. Именно при такъв диалог при съпротива на другата страна да отстъпи от досегашната си политика и България може и ще бъде в правото си да обявява своите "червени линии" и да търси подкрепа от Брюксел. Ако не намерим сили да започнем този диалог сега, ще бъдем принудени под натиск от вън, да направим това утре, когато Р. Македония вече преговаря или е член ЕС, но тогава той ще се води в друга политическа обстановка и българските позиции по трудно ще намират разбиране и подкрепа в рамките на Съюза и извън него. /БГНЕС

٭Любчо Трохаров е дипломат от кариерата и един от най-добрите познавачи на Македонския въпрос. Той е бивш посланик на България в редица страни от Западните Балкани.