Извън стандартите на дипломацията, дисбаланс в политиката ни и в помощ на чужди стратегии

Боян Чуков

За обявеното като т. нар.“работно-официално“ в САЩ на Бойко Борисов и Цветан Цветанов може много да се анализира.

Първо, в дипломатическата практика такова понятие няма, посещението или е работно, или е официално. Обикновено посещение на такова ниво, каквато беше срещата между Барак Обама и Бойко Борисов, се планира дълго преди осъществяването и. В Министерския съвет има шестмесечна програма за посещенията на премиера, по които се работи. И тъй като в такова посещение премиерът се придружава от министри, от зам.-министри, прави се дълъг списък, списък и на споразумения и договори, ако ще има такива, на срещите, прави се преглед на двустранните отношения, разглеждат се области с напреднал диалог, който може да се финализира при посещението.

Виждаме, че при това посещение нищо подобно не се случи. По-точно, имаме едно заминаване почти чисто експертно, професионално по линия на министерството на вътрешните работи, една командировка, продължила 2-3 седмици, като не беше ясно защо се прави, когато става дума за един вицепремиер. И независимо, че става дума за САЩ, не е обяснимо толкова дългата му командировка в друга страна, непосредствено преди посещението. След което се оказа, че на практика поканата за визитата е получена устно – от устата на вицепремиера. Но, дотук с тази пълна мешавица, извън стандартите на дипломацията. Може би в постмодерния ни живот няма особени правила, но в междудържавните отношения те все пак остават доста консервативни. Все пак, една страна, уважаваща себе си, би трябвало да изисква стриктно от страната, отправяща поканата, да се спазват тези процедури, които показват уважение и зачитане на суверенитета на поканената страна и се зачита равнопоставеността на двете държави.

От друга страна, обяснения, че посещението е първо след преизбирането на американския президент от лидер на източноевропейска страна не звучи особено сериозно, защото се обезсмисля от начина, по който беше осъществено. Естествено, всяко посещение на българска делегация в САЩ, дори на по-ниско ниво, във всички случаи е от значение за страната. И във всички случаи, се решават въпроси от значение за нас, защото САЩ все още са държава с глобален геополитически код. Макар и не както преди 20 г., но няма точка от света, в която да не се съобразяват с американските позиции по някакъв начин.

Демонстрация на дебалансирана външна политика

Начинът, по който се случи посещението на премиера ни в САЩ е демонстрация на дебалансираната външна политика на България. Тук вината е на външния министър Николай Младенов, тъй като той е лицето, което трябва да търси баланса заради българския национален интерес.

Темите, по които е дискутирано, изнесени в медиите, дават известна представа какво биха желали да научи общественото мнение на двете страни. Но това в никакъв случай не означава, че това са били темите, които са разисквани. Едно е информацията, дадена за консумация – ширпотреба, друго са темите, които по уговорка от двете страни, не са били заявени на пресконференциите. Не е толкова сложно, обаче, да се проследят както двустранните ни отношения, така и темите, които вълнуват американската страна по отношение на България. Така че предполагаме какво би могло да се говори на такава среща на най-високо ниво.

Първата и основна тема е: Вие за „Южен поток“ ли сте или не сте?

Тя винаги през последните 20 години е основната, която е вълнувала Вашингтон. Става дума за диверсификация на енергийните източници в България, което означава откъсването ни от Русия по линия на двустранното енергийно сътрудничество. Т.е., една от темите на разговор е била за проекта “Южен поток“. Защото и преди 4 години, при посещението на специалния пратеник на държавния секретар Хилъри Клинтън по въпросите на евразийската енергетика Ричард Морнингстар, въпросът звучеше горе-долу така: „Вие за „Южен поток“ ли сте или не сте?“. И понеже става дума за стратегия, това кои енергийни проекти защитаваме е нещо като камертон в двустранните ни отношения, т.е. зависи как звучим по този въпрос. И според това се определя натискът, който ни се оказва в този план. През последните три години постоянно имаше промяна на позицията ни за „Белене“, което е сигурен знак за оказван натиск върху българското правителство. И България беше сред последните страни, които се съгласиха газопроводът „Южен поток“ да минава през територията й. Много зависи и от това доколко правителството е склонно да се огъва под външен натиск. Защото далеч по-малки страни или съизмерими с нас бяха по-категорични и си гонеха националните интереси безкомпромисно. Да не забравяме освен „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“. Тези, които следят полутоновете в сектор „Енергетика“, са забелязали, че имаше заседание на парламентарната комисия в НС, където отново се правят опити да се ерозира позицията, заета до този момент от ГЕРБ по отношение на тези гигантски енергийни проекти.

Шистовият газ влиза в темата, която евентуално е била засегната в разговорите. Но нека ви върна през 2009- 2010 г., когато АКБИ (Азербайджан, Грузия и България-интерконектор) се превърна в АГРИ (Азербайджан, Грузия, Румъния-интерконектор), тъй като от наша страна беше отказано, което е знак, че ГЕРБ като правителство не играе на сто процента в защита на американските интереси. От друга страна, Катар нанася удар върху търговската стратегия на „Газпром“ за Европа, строят се 64-65 специализирани кораба, които ще пренасят сгъстен природен газ, изграждат се терминали за получаването на природната суровина и пускането й по тръби. Така че се правят огромни усилия да бъде скъсана пъпната връв на тази част на Европа с тръбопроводите, които идват от Русия. В тази схема много активно участва и Турция и в този смисъл приказките, че като направим интерконектора с Турция, ще разнообразим източниците си на енергия, са несериозни. Тъй като това е същият газ, но като мине на територията на Турция, се превръща в нейна собственост и тя ни я препродава. Ако енергийната ни диверсификация се състои в това да получаваме същата суровина, а Турция да играе ролята на прекупвач, не виждам икономически смисъл. Но като се има предвид стратегията на САЩ на Балканския полуостров и прословутата неоосманистка доктрина на Давутоглу, виждаме, че за „кучето – пазач“ на американските интереси на Балканите очевидно Вашингтон е избрал Турция. В този смисъл тласкането на България към Турция влиза в американската стратегия. Тъй като пакс Отомана е подпроект на пакс Американа в глобален план, двата проекта не се противопоставят. Пакс Отомана има за цел възстановяването на влиянието на Турция в рамките на бившата Османска империя.

Другата тема, по която е говорено при нашето посещение в САЩ е тази за Афганистан. Мисията в тази страна също остава един много сериозен проблем за Вашингтон. Останалите играчи в НАТО с огромни армии започват един по един да се изтеглят. Така че пак отиваме към формулата „Коалиция на желаещите“ вече изпробвана във времето. И най-вероятно на срещата е обсъдено да се запази присъствието на българския контингент докрай, защото ако България направи такава крачка, подобните на нея държави ще имат аргумент да постъпят като нея. Но поддържането на нашия контингент там, тъй като България си плаща за това, в тежкото ни икономическо положение, реже от пенсии и заплати. Да, оказва ни се техническа помощ, но това са милиони левове годишно за поддръжка на контингента. Не бих могъл и точно да дефинирам какви точно национални интереси защитава Българската армия в тази страна. Възниква и друг въпрос, на който българското общество трябва да си отговори. При условия на тотално съкращаване на капацитета на армията ни, ние си позволяваме да изпращаме контингент в Афганистан. И защо Българската армия не е съизмерима с гръцката и с турската армии? Ние нямаме вече заплахи със съседите си и намаляваме числеността на армията си, следователно техните армии имат други заплахи в региона, защото не си ги съкращават...Този разговор трябва да се проведе.

От друга страна, вероятно в разговора е била засегната и темата за Близкия изток. Там се подготвя широкомащабен конфликт, заради което започват да се броят страните, които биха могли да подкрепят участниците, които ще воюват за свалянето на Башар Асад. Вкарването на ракети Пейтриът до турската граница очевидно подсказва развитието на конфликта. Насочването към Дамаск на 20 000 от най-активните кадри на Ал Кайда, които се обучават в съседни на Сирия страни, също доказва предстоящо развитие на конфликта. Поставя се въпрос дали и в района на Персийския залив не е започнала Арабската пролет. Т.е., върви се към кървав хаос и безредици в този регион. В този смисъл е важна стратегическата позиция на Балканите на България, която не е далеч от зоната на конфликта. Територията ни може да бъде използвана чрез военните съоръжения, разположени тук, което ще изисква и във вътрешнополитически план вземане на мерки. В рамките на досегашните спогодби, в България може да се пращат ранени, да има медицинска логистика, възможност за зареждане с гориво на военната техника. И според мен, в този план вероятно също се е говорило при срещата на Барак Обама с Бойко Борисов. Това са основните теми, като прибавим и дежурния въпрос - за американските визи. За съжаление, ние в това отношение не можем да си изиграем картите. И на практика, посещението във Вашингтон, включително последното, е за да ни се дадат определени указания.

Има и друго, за което не се говори. В подобно посещение, даже да е уговорено две седмици по-рано, още повече в такъв случай, е отговорна ролята на посланика в съответната страна. В този смисъл Елена Поптодорова, която има доказани контакти и познания за американската администрация, явно беше направила всичко, което професионалната дипломация изисква за подготовката на срещата зад кадър. Професионалистите знаят, че екипът й и тя самата са поели голямата част от работата и организацията. Това става известно по-късно или при провал.

А що се отнася до коментарите откъде е излязъл Бойко Борисов, за да „не срещне“ журналистите, а ги е поканил по-късно на брифинг, от собствената ми практика ще кажа, че това не е основното, но обичайно и неоснователно се хиперболизира в медиите. В това определено няма интрига. Важното е сега, след срещата, анализаторите да видят какви евентуални промени ще има в поведението и на двамата президенти и какви управленски решения ще бъдат взети. Точно те ще подскажат дали нашите предположения са били в правилна посока.