ООН създава стандарти и изисква прозрачност в търговията с обикновени оръжия– последствия за България

Симеон Николов٭/

След 7 години трудни преговори, две провалени конференции и внасянето на проектодоговора за търговия с обикновено /конвенционално/ въоръжение в Общото събрание на ООН, където отпада изискването за пълен консенсус, със 154 гласа „за”, 3 „против” /Иран, Сирия и КНДР/ и 23 „въздържали се” /между които Русия, Китай, Венецуела и др./  от общо 193 страни бе приет първия документ, който в глобален мащаб внася за първи път някакви правила и повече прозрачност в тази чувствителна сфера.

Необходимостта от него беше безспорна, защото непрекъснато увеличаващият се обем на търговията достигна 70 милиарда долара годишно, като оръжие за 2,2 милиарда долара влиза нелегално в страни, на които им е наложено ембарго. Всеки ден загиват над 2000 души от такова оръжие. Случаят с този договор е пример за това, как неправителствени организации от цял свят, стартирайки още през 2003 година глобална кампания под мотото „Оръжия под контрол”, успяха да убедят ООН да се заеме с проблема и днес с основание отбелязват своя успех. Борбата се водеще срещу много силни лобита на оръжейния бизнес. Петте водещи страни–износителки на оръжия само за две години увеличиха двойно продажбите си и през 2011 година САЩ достигна обем на оръжейния с трансфер от 28,66 млрд дол., Русия – 13,2 млрд дол., Франция запази ниво от 54,7 млрд дол., Германия отбеляза ръст – 2,6 млрд дола, а Китай измести Великобритания от петото място.

Пазарът само на стрелковото оръжие се оценява на над 10 млрд долара и е нарастнал от 2006 до 2012 година два пъти. Сред десетте компании с най–големи ежегодни печалби в света са Локхиид Мартин /2,9 млрд дол./ Боинг /3,3 млрд/, Дженеръл Дайнамикс /2,6 млрд/, Нортроп Груман /2,05 млрд/, Рейтеон /1,8 млрд/ и др. и то преди ръста на продажбите от последните две години.

Петте най–големи вносители, т.е. купувачи на оръжие са Индия, която купува повече руско оръжие /79%/, Китай /до 69% руско оръжие/, Пакистан / до 50% китайско и 27 % американско/, Южня Корея /до 77% американско/ и Синтгапур / до 44% американско/. Тенденция на рязко увеличаване на вноса на въоръжения се забелязва и при Саудитска Арабия– вносът само от Германия се е увеличил 9 пъти! А всичко това  очертава негативни прогнози за бъдещето на тези региони.

Броят на страните, които са под ембарго вследствие на резолюции на ООН, решения на ЕС и ОССЕ е между 19 и 23 и се променя непрекъснато. През 2011 г бяха добавени Беларус, Либия, Южен Судан и Сирия. А от предишни години /1993–1997/ в списъка са Азербайджан, Армения, Бирма, Иран, Китай, КНДР, Кот д,Ивоар, Република Либерия, Ливан, Сомалия, Судан и др.

Основанията за твърде вазвишените и дори еуфорични оценки за постигнатия договор, както от ген. секретар на ООН – „исторически успех”, така и от неправителствени организации– „исторически момент” и някои външни министри– „мощен инструмент”,  се обясняват с дългогодишните усилия, овенчани с този успех. На второ място с факта, че след провалената м.г. конференция около 90 страни бяха силно разочаровани и обезкуражени, а сега одобрението дойде от 154 страни. Третата причина е, че наистина за първи път бяха положени основите на някакви правила, създаване на общи стандарти  и на изисквания за повече прозрачност. Положителното е, че вследствие на този договор на международно ниво ще трябва да се създаде организационна структура, която са събира информация, анализира и предлага мерки, а на национално ниво всяка държава ще трябва да създаде съответните закони, където още няма такива, да увеличи капацитета си за контрол на експорта  и информиране. Обхватът на въоръженията, които влизат под контрола на този договор е от лекото стрелково до тежкото и високкалибрено оръжие, тоест от пистолет до танк и самолет.

Трезвите оценки изискват обаче да се обърне вниманието и на седното: Практиката и досега е показвала, че не всички от тези 154 страни ще ратифицират договора. Той ще бъде открит за подпис от 03 юни 2013 г., а ратификациите могат да продължат няколко години. Успехът обаче е предопределен от изискването договорът да влезе в сила ако бъде ратифициран от минимум 50 държави. Изискванията на договора важат само за ратифициралите го държави, останалите могат да не се придържат към него. По начало санкции срещу нарушителите не се предвиждат.

Вторият негативен момент е, че вследствие на многобройните компромиси, възприети по време на двете провалили се конференции, бяха изменени много текстове, които създават възможности за различни тълкувания и оправдаване например за оръжейни доставки, ако страните имат сключени договори за военно сътрудничество или оправдаване на въоръжаването на бунтовници в страна с вътрешни конфликти. Причина за въздържането на страни като Русия и Китай например е, че в текста не бе приета забрана за доставка на въоръжения за „неупълномощен недържавен субект”, както и за „предотвратяване на повторен по–нататъшен експорт”. Въздръжалите се страни обръщат внимание на оценката, че договорът облагодетелства повече големите страни–производителки, отколкото вносителките на въоръжение. САЩ не поискаха да отстъпят на натиска за по–големи ограничения на вида въоръжения и въобще не се везприе включването и на боеприпаси и муниции към тях. Най–обезпокоителното, което не се среща дори и в коментарите е, че не бяха включени нови оръжия като безпилотните летателни средства, за които се водят остри дискусии от морално и юридичесско естество. Използването им само от САЩ в Пакистан доведе до 2912 убити цивилни, покрай набелязаната основна цел, а през последните 7 години при операции на ЦРУ с безпилотни летателни средства са убити 168 деца!

Третия важен момент е, че критериите за оценка на оръжейните доставки, свързани например с въпросите за спазване на човешките права, създават условия за политическа злоупотреба при евентуална обосновка за отказ на доставката. Поне така считат държави като Пакистан, Алжир и др.

Четвъртият повод за сдържаност произтича от практиката на двойните стандарти в политиката на някои западни страни, които въпреки забраните намират начини да реализират големи доставки оръжия от свои фирми в конфликтни региони. Такъв е примерът  и с въоръжаването на сирийските бунтовници, организирано от щаба на ЦРУ в Турция и от Кувейт и Саудитска Арабия.

Твърде дълъг е срокът за преразглеждане и допълване на Договора– 6 години след влизането му в сила, като предложения ще се разглеждат на всеки 3 години, а такива се очертават още сега в групата на „въздържалите се” държави.

В крайна сметка договорът не може да бъде инструмент за директно спиране на оръжейни доставки, както може би са си го представяли неправителствените организации в началото на своята кампания. Но той не може да бъде обявен и за излишен. В периода на ратификация неизбежно ще бъде предизвикана дискусия за отговорността и безотговорността при търговията с оръжия по света. Освен това не бива да се създава впечатлеине, че и с ратификацията се поставя точка на проблема, напротив, тя трябва да се превърне само в изходен рубеж на един дългосрочен и непрекъснато усъвършенстващ се процес.

За страните от ЕС не произтичат съществени нови неща, защото вече има подобни критерии при търговията с оръжие. Известни са инициативите и резултатите на Европейската агениця по отбрана, създаването на общоевропейски индустриален военене пазар, етичен кодекс и така нататък. Европейска директива 2009/43/ЕО урежда реда и условията за трансфер на продукти на военната индустрия. Вследствие на тези дадености един такъв договор би имал вероятно малко влияние двърху европейската практика на износ на въоръжение.

България зае позицията на ЕС и подкрепи Договора. Ние обаче не произвеждаме повечето от оръжията, включени в регистъра на ООН като танкове, самолети, вертолети, кораби, висококалибрени артилерийски системи.  Производството ни е съсредоточено в  лекото стрелково оръжие, комуникационна техника, радари, морски мини, оптични уреди, боеприпаси и т.н. България, освен че се е присъединила към съответните документи на Европейската агенция по отбрана, създаде през 2012 год. Междуведомствен съвет по отбранителна индустрия и сигурност на доставките, който замени  Междуведомствения съвет по военно–промишления комплекс и мобилизационната готовност. Приет бе и Закон за експортния контрол на продукцията, свързана с отбраната и изделията с двойна употреба. Освен това, през 2011 г. бе приета Стратегия за развитие на Българската отбранителна технологична индустриална база, а през 2012 година – Стратегия за изследвания и технологии в сигурността и отбраната. Последното е важно във връзка с горната тема, защото днес изключително тежката конкуренция може да се преодолява единствено с въвеждане на високи техтнологии в производството и с участие в общи проекти с водещи партньори от НАТО. Остава да видим дали и създаденият през 2012 г. Индустриален форум ще се превърне в консултативен механизъм между правитество, индустрия и наука. Основанието за съмнение остава, защото за научноизследователска и развойна дейност в отбраната България заделя 1000 пъти по–малко от Франция /695 млн евро/ и 120–130 пъти по–малко от Чехия и Полша. Армията ни няма възможност да предоставя големи поръчки на българските предприятия от военната индустрия, чиято продукция до 90% отива за износ. Все пак, поне осем от тях могат да произвеждат продукциуя по стандартите на НАТО, а общият обем на производството им, въпреки кризата, в която в момента е ВМЗ Сопот например, е 231 млн евро /460 млн лева/ за 2011 година. През същата година вносът на оръжия в България е за 117 млн евро. Междуведомствената комисия за експортен контрол през 2011 г. е издала 671 разрешителни, от които 406 за износ към ЕС, докато през 2008 г. те са били 885, от които 454 за износ и 431 за внос. Въпреки трудностите Българската отбранителна индустрия има някои уникални продукти, без аналог в света! Ако управляващите искат да спасят остатъка от българската отбранителна индустрия, би трябвало да въведат европейските практики, например – вето на държавата при опит за поглъщане на повече от 25% от военно предприятие от друга фирма или чужд инвеститор. Тоест, точно обратното на намеренията, които сега битуват сред български политици.٭

Горният коментар е част от интервю със Симеон Николов за БНР, програма Христо Ботев на 04 април 2013 год от 09 до 10 часа