Поуките от събитията в Турция и възможните сценарии на развитие и рискове Печат
Автор Експерт   
Петък, 07 Юни 2013 05:13

Поуките от събитията в Турция и възможните сценарии на развитие и рискове

Симеон Николов /Интервюта в Нова българска телевизия и в телевизия България Он Еър на 04 06 2013/

Поведението на един държавник е от огромна важност, включително и за сигурността и бъдещето на страната му. Не че натрупаното напрежение в турското общество нямаше да избухне, но точно в този момент ескалирането на протестите можеше и да не се случи, ако премиерът Реджеп Ердоган с поведението и хапливия си език не бе ги ускорил и дори пренасочил в политическа плоскост. В резултат на това независимо, че са изминали само 7 дни и че не се очертава края им, вече е ясно, че ще влязат в историята, защото ще променят страната в една или друга степен.

 

Ердоган най–арогантно нарече протестиращите „банда лентяи и мародери”, непряко заплаши с гражданска война: Ако вие изкарате 200 000 души, аз мога да доведа 1 милион. Дори след признанието за прекомерно използване на сила си остави вратичка за прилагането отново на такава, които си беше пак чиста заплаха. Изказването му пък срещу социалните мрежи, благодарение на които се самоорганизираха простиращите, че били „най–голямата напаст за обществото”, а Туитър и Фейсбук съдържали „най–тлъстите лъжи”, демонстрира, че очевидно този човек, омаян от дългогодишното упражняване на властта, има силен дефицит на елементарна демократична култура.

Поведението на премира Ердоган спрямо собствения му народ и отговора му на добронамерени препоръки от Запада, например от МВнР на САЩ за „гаранции за свободното изразяване на мнение и свободни събрания”, на което отговори, че това било намеса във вътрешните работи, свидетелства за неспособността да се видят реалностите, да се разкъса самовлюбеното самочувствие от успехите през един дълъг период от 10 г., което не предвещава нищо добро.

Президентът Абдулах Гюл, въпреки че е свързан с Ердоган от основаването на партията, много точно отбеляза, че само демократични избори още не означава истинска демокрация в една страна. Той призова, хората да бъдат чути, да има цивилизован диалог. Това не означава разбира се, че президентът би могъл да направи следващата крачка, на наблюдателите и експертите, които запитаха: А съвместим ли е умерения ислям с демокрацията?

Твърде поучително и за политици в други страни е, как след един протест срещу застрояване на градски парк, може да са разрастне такава широка, общонационална съпротива / в 67 от общо 80 области в страната и навсякъде в света, където живеят, работят и учат турци/, само защото управляващите не са си дали сметка за натрупалото се през последните 10 години недоволство от самодоволнто им, безчувствено към нуждите на хората поведение, от постепенното упорито налагане на ислямски ценности, които постепенно заменят официалните светски принципи и ограничават личната свобода, за потъпкваните човешки права– свободата на мнение, за натиканите в затвора журналисти, интелектуалци, студенти, за външната политика, водеща до нови тежести и опасности от въвличане във война, до най–кървавия атентат в най–новата история на страната терористичен акт / в Райхатлъ на турско–сирийската граница на 11. май 2013 г. с 59 загинали и няколкостотин ранени, а според някои сведения три пъти повече/.

Всичко това дава основание за извода, че на преден план излизат исканията за повече демокрация, повече свобода на личността и защита на личното пространство, за повече сигурност. Това обяснява, защо в страна с такъв прираст на БВП от 5 % и завидно икономическо развитие /страната е на 18 място в света през 2011 г., а БВП на глава от населението от 3 500 долара през 2002 г. на 10 000 долара през 2012 г. може да избухне такова напрежение.

На второ място сред особените характеристики на днешните протести в Турция трябва да отбележим разликата им от предишни протести: те не са свързани с партии и идеологии, не са организирани от партийни структури, а възникнаха спонтанно, самоорганизирани през социалните медии.

На трето място трябва да обърнем внимание на характтеристиката на състава на протестиращите: преобладаващо млади хора, но и турската интелигенция, която е против ислямизацията на страната, както и бивши военни, мотивирани от грубото погазване на правата и ролята на армията, премахване на функцията и на защитник на светското начало и кемализма, кюрди и представители на прокюрдски партии /лидерът на Партията за мир и демокрация дори бе сред пострадалите, алевитите, чиято численост е 1/5 от населението на 76 милионна Турция и повечето от тях подкрепят опозиционната лява Републиканска народна партия. Страхът в последните, които имат шиитски корен, че при очертаващите се промени отново ще бъдат преследвани от сунитите, оправдано се засили, след като турските управляващи откриха строежа на третия мост над Босфора, давайки му името на Явуз Селим, наричан Жестокия, 1512–1580 г.– най–големия убиец на алевити в историята.

Поведението на протестиращите дава основание за извод относно една по–голяма зрялост на гражданското общество, изразяваща се в следното:

безпрецедентна солидарност– гражданите от много провинциални градове бързо се оргиназираха през социалните мрежи в подкрепа на протестиращите в Истанбул; Подкрепа протестиращите получиха и от армията– от раздаването на маски против пръскания от полицията газ до медицинска помощ на ранените във военни болници. Турски граждани отказаха да презареждат с вода полицейските коли за борба с безредици.

– бързо и точно искристализираха основните искания на протестиращите: не на ислямизацията, демокрация и свобода на личността, Ердоган да си върви. Имаше определена символика в събота, когато протестиращи от азиатския бряг се отправиха през моста Ататюрк над Босфора забранен на пешеходци, за да подкрепят съгражданите си от европейската част на площад Таксим и парка Гези– път отАзия към Европа.

– критиките бяха насочени и към информационното затъмнение и ролята на услужливите към властта медии, които прикриха дори първите смъртни случаи, за които съобщиха лекари от болниците, а някои видяхме в частни видеофилми. За съжаление чуждите медии и в частност българските възприеха официалните съобщения от 02 и 03 май за само двама загинали. Същото важи за общия брой протестиращи в цялата страна, който достигна 1 милион, над 3000 пострадали, над 1700 арестувани.

– интресно и дори уникално беше поведението на гражданите: след всяко използване на насилие от полицията срещу протестиращите и прогонването им от площада те се завръщаха в много по–голям брой. След всяка закана или обида от Реджеп Ердоган, че били лумпени и какво ли не, избухваха нови и нови протести в различни градове в подкрепа на протестиращите в Истанбул.

Сравненията на събитията с „арабска пролет” не са основателни и единствено в този пункт премиерът Ердоган е донякъде прав, защото:

– в арабските страни бяха пометени многогодишни диктаторски режими, докато в Турция, независивмо от критиките към Партията на спасението и развитието, тя е избрана три последователни пъти в нормални избори;

– преобладаващото младежко население в арабските страни нямаше онези икономически възможности, които имат младежите в Турция, при един съвсем друг икономически ръст, независимо от големите социални диспропорции.

Това не означава обаче, че протестите няма да развият енергията, която е необходима за по–сериозни и дълбочинни промени.

Прилики има по–скоро не с арабската пролет, а с доскорошното управление на ГЕРБ в България, макар и с някои сериозни уговорки по отношение огромните различия в икономическото развитие: главно в стила на ръководство, незачитане нуждите на хората, арогантен език, самовнушението, че премиерът е вечен, решенията му безгрешни и неподлежащи на ревизия, тоест пътя към авторитарен режим и „мека диктатура”. Паралели могат да се търсят и по линия на различията: например в смелостта и съпричастността, демонстрирани от гражданското общество.

Коментатор на едно издание за Близкия Изток характеризира демонстрациите като „Упражнение” за турската демокрация, при което както правителството, така и опозицията биха могли много да научат. Това не е „турска пролет”, а призив за по–добро управление. Ердоган трябва да се вслушва в хората, опозицията да бъде по–активна.

Резултатите от сегашните протести в Турция, до този момент, преди да е известен краят им, могат да се формулират така:

1. Създадена е опозиционна основа, канализирана е енергия срещу пълзящата ислямизация в Турция;

2. Подкопана е стабилността на режима на Ердоган.

3. Неизбежно ще се засилят вътрешните критики и противоречия в партията на Ердоган, в която и преди това се оформиха лобита по интереси.

4. Под въпрос е реализирането на големите амбиции на Реджеп Ердоган: да бъде избран за президент и една нова конституция, която се готви вече от 1 ½ година да му даде широки правомощия.

Възможни сценарии:

Развитието на протестите зависи от три основни неща:

– дали към протестиращите ще се присъедият работници и синдикати и други слоеве от населението. Изненадващ е сигналът за подкрепа от Синдиката на държавните служители, защото те бяха едни от най–верните на Ердоган, вградени по схема в този апарат, която използва и Бойко Борисов в България.

дали управляващите ще успеят да успокоят гражадините, което в момента едва ли може да стане с прозвучалото на 04 06 2013 извинение от вицепремира Бюлент Арънч и умишленото свеждане на проблема единствено до застрояването на парка Гези– хората издигат вече други искания срещу стила на ръководство на Ердоган, ограничаване на свободите, неудачната външна политика към Сирия и т.н.

– дали Реджеп Ердоган ще бъде подкрепен както от своята партия така и от други сили и организации.

Очертаващите се на пръв поглед три сценария, засега не изглеждат реалистични.

Тези, които твърдят, че Ердоган може да подаде оставка и предизвика предсрочни парламентарни избори не отчитат два решаващи факта: решителността на Ердоган да не прави никакви отстъпки и факта, че и да се проведат предсрочни избори, той по конституция няма право на 4–ти мандат и автоматично излиза от властта. Т.е. не е в негов интерес.

Вторият вариант, търсещ сходство с египетския, също не е приемлив. Освен хаоса, който би предизвикал, напълно нереалистично е Ердоган да бъде съден както Мубарак.

Третият вариант– военен преврат е изключен поради наложената от режима ограничена роля на военните. Т.е. не могат да се повторят превратите от 1960, 1971 и 1980 г.

Следователно, всичко зависи от развоя на протестите и избягването на ексцесии, които биха хвърлили страната в гражданска война. Възможно е при по–спокойна обстановка да се завърши проекта на нова конституция и да се проведат президентски и местни избори през 2014 г., макар че мандатът на президента изтича през 2015 г. Възможно е при извънредни обстоятелства Абдулах Гюл да заеме поста премиер, ако Ердоган бъде прогонен. Засега немалко наблюдатели смятат, че Ердоган може да оцелее въпреки разделението в обществото. Но дори вътрешната обстановка да се успокои, тази в някои съседни на Турция държави е доста непредсказуема, особено в Сирия. Една нестабилна Турция би била в голям ущърб при усилията на международната общност за стабилизиране на региона.

При вероятното в средносрочен план преначертаване на граници в Близкия Изток, федерализиране на държави, обособяване на др., отстъпване на територии, както и сблъсъка на интереси за газови находища и трасета и т.н. е особено важно за Турция е да запази своята стабилност и роля. На стабилността основно ще заложи всяко управление в Анкара.

За ЕС би било по–изгодно да продължи преговорите за приемане в съюза с друго правителство, което ще е по–склонно да отстрани пречки като позицията по Кипър, нарушаването на правата на човека в Турция и др. Но главното е, че ЕС, а и България като непосредствен съсед, са заинтересовани на първо място от една стабилна Турция.

Позицията на България, изразена от МВнР беше в рамките на тази на ЕС, но по–мека от позицията на САЩ и на някои други държави. Въпросът за нас обаче не е в това, дали тя можеше да бъде по–релефна, назоваваща ясно несъответстващото на европейските норми и принципи поведение на турските управляващи. Бившият министър Младенов нямаше дори да заяви това, което заяви Вигенин. Проблемът ни е, че през последните 4 години България беше в унизително положение пред своя голям южен съсед. А вината не е само в безпрецедентното водене на политика от ГЕРБ, а и в повечето политически сили в Народното събрание и отделни народни представители, гласували например Декларацията за възродителния процес, определяща го като геноцид.