Днешна България е врящо гърне способно най-неочаквано да изхвърли похлупака - политическата класа Печат
Автор Експерт   
Събота, 15 Юни 2013 14:20

Днешна България е врящо гърне способно най-неочаквано да изхвърли похлупака - политическата класа

Професор Чавдар Николов

Икономика сама за себе си, извън обществото, в някакво "нейно си" самостоятелно време и пространство, както и такава без време и пространство, не съществува. Налице е сложно единство, амалгама от детерминирани исторически консенсуси и противоречия, заплетен възел от зависимости и интереси, съвпадащи, но и включително взаимоизключващи се, и затова задължително подлежащи на подходящо държавническо насочване и регулиране. Целта е те перманентно да се поддържат в динамично състояние на баланс и социално приемливо възпроизводство.
Следвайки същата логика, значи не може да има неутрални експерти, най-често публично титулувани като технократи.

 

Така известните и така наричащи себе си хора винаги се оказва, че служат някому, винаги в края на краищата вземат страна, "добра" или "лоша" за съответната общност, социума, икономиката и държавата. В държавното управление, колкото и масирана да е демагогията за работа в полза на "общото благо", неизбежно в някакъв момент проличават и истинските базисни убеждения, и конкретните мотиви. След което идват също прозренията и изводите от страна на широката публика, проличаващи най-силно и откровено при местни и парламентарни избори.
Днешна България е врящо гърне способно, както еднозначно се доказа през изминалата пролет, най-неочаквано да поиска да изхвърли похлупака, обичайно определящ себе си като политическа класа и черпещ от това съответно самочувствие. Въпросният риск видимо бе подценен от всички партии преди последния вот. Но кой сериозно би твърдял, че рискът вече е изчезнал, останал някъде далеч в миналото? Особено при настоящата парламентарна политическа конфигурация в комбинация с ред тревожно задълбочаващи се кризисни синдроми, на първо място - ударно нарастваща безработица.
Политическата, икономическата и обществената нестабилност като основна характеристика на очертаващото се непосредствено българско бъдеще дефинитивно означава най-неприятното, а именно отлагането за неопределено време на жизненопотребните за нацията решения. След такава наложителна констатация всякакви розови прогнози, естествено, стават много трудни, да не кажа, непосилни никому извън кръга на платените клакьори.
Най-лошото обаче в контекста, в който понастоящем се налага да живеем, е, че на България определено й свършва историческото време. С идеологически предписания ни асоциален модел хоризонтът е нисък. От необратимия упадък, както вече неведнъж подчертавах не само аз, ни делят около двадесетина години. А, от друга страна, с палиативни решения, каквито най-често официално пропагандно ни се обещават, няма да можем да се отървем от фундаменталните гноясали обществени проблеми, камо ли да съзрем мечтаната светлина в тунела
Социална пазарна икономика не се гради посредством леко коригиране на неолиберални идеи и възгледи, както и чрез повърхностно модифициране на установилата се брутално безнадеждна тукашна неолиберална реалност. Нито днешното разпределение, нито преразпределението, нито данъчната ни система са съвместими с европейския тип социално пазарно стопанство. Това за сетен път го подчертавам категорично, пък, нескромно казано, придобил съм навика най-често да познавам, поне що се касае до икономически процеси.
Въведеният навремето с лека ръка плосък подоходен данък явно, както нееднократно съм го писал и говорил, се явява костелив орех, трудно въобразима по мащаба си, огромна беля. Изходът от него ще е адски труден и по балканска желязна политическа необходимост ще мине през въвеждането най-напред на необлагаем минимум, а по-късно (но кога, кога, като обективно страшно ни липсва време?!) на европейско прогресивно подоходно облагане. Ограничаването на властта на монополите повишаването на данъчната събираемост и на размера на социалните помощи, индексацията на пенсиите съвсем не отменят изключително належащия у нас и по-главен разговор въобще за доходите. И политиците, и особено бизнесът, и синдикатите още отсега трябва да заживеят с мисълта за неизбежно поне удвояване на заплати и пенсии. Което трябва да се случи максимално краткосрочно, да речем до 2015 г. С 48% от средния БВП на глава в Евросъюза за настоящия жизнен стандарт в България няма приемливо справедливо оправдание. Още повече че местното ценово равнище, както се очакваше, устремно непрекъснато нараства и закономерно при единен пазар се сближава с европейското. У нас числата, каквито са понастоящем, свидетелстват за безогледна експлоатация, такава, каквато никъде другаде в ЕС не би могла да съществува и да се търпи. Но търпението, видно, и тук е на път да приключи и да се озовем в хаос, ако властта не е способна на "революция отгоре".
Държавничеството не е лъжица за всяка уста. Годините на прехода бяха повече демонстрация на набирането на отрицателен опит по държавничество, отколкото на положителен. Защо такова фактическо състояние на нещата стана изобщо възможно у нас?
Изначално наложената ни "версия на демокрация" предполагаше нелогичното, обаче идеологически коректно противопоставяне на пазара и пазарните механизми на "вредната държава". Впоследствие, резултантно, постепенното избистряне на мътилката ни изправи пред станалия много трудноразрешим проблем на повсеместната доминация на олигархията: в икономиката, в политическия живот и, особено дразнещо за свободния дух, по медиите. Тревожното и тук е, че евентуалното национално отговорно решение обективно се сблъсква с ограничението в сроковете. Които срокове за България, както се постарах да обясня, все повече се превръщат в срокове "за вчера". Песимизмът, следователно, в подобни условия не може да не преобладава.