Балканите в 21 век– българският поглед Печат
Автор Експерт   
Неделя, 16 Юни 2013 21:10

БАЛКАНИТЕ В XXI ВЕК – БЪЛГАРСКИЯТ ПОГЛЕД


На 27 февруари 2013 г. от 10:00 до 13:30 ч. В Университета за национално и световно стопанство се проведе Конференцията „Балканите в ХХI век– българският поглед”, организирано от УНСС, Института по икономика и международни отношения, Българско дипломатическо дружество и Асоциацията за международни отношения.

 

 

Конференцията беше открита от Проф. Динко ДИНКОВ, преподавател в УНСС.

В три панела бяха разгледани следните основни теми:

Панел: Балканите в глобалния свят

Модератор: Проф Динко ДИНКОВ

Основни изказвания:

Любомир КЮЧУКОВ, директор на ИИМО

Чл.кор. Васил ПРОДАНОВ, преподавател в.УНСС

Панел: Балканският регионализъм – необходимост или утопия

Модератор: Чавдар МИНЧЕВ

Основни изказвания:

Проф. Мария ЧАВДАРОВА, преподавател в УНСС

Симеон НИКОЛОВ, Директор на Център СИСМО

Анина ЙОВКОВА, студент УНСС

Панел: България и балканските съседи

Модератор: Любомир КЮЧУКОВ

Основни изказвания:

Чавдар МИНЧЕВ, изпълнителн директор на НАМО

Бойко БОРИСОВ, журналист

Избледняват ли Балканите на политическата карта на света?

(Проба за преосмисляне перспективите пред Югоизточна Европа)

Проф. д-р Динко Динков

Проф. д-р Динко Динков е преподавател в Университета за национално и световно стопанство.

Под това заглавие са обединени размишления на проф. д-р Динко Динков при откриването и закриването на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари 2013 г.), организирана от Университета за национално и световно стопанство, Института за икономика и международни отношения, Българското дипломатическо дружество, Националната асоциация за международни отношения, с медийното съдействие на списание „Международни отношения”. Конференцията премина в три панела – „Балканите в глобалния свят”; „Балканският регионализъм – необходимост или утопия”; „България и балканските съседи”.

Географският район, който повече от два века е обозначаван с понятието „Балкани”, е една от люлките на човешката цивилизация и дълго време е играл ключова роля в историческия процес. Тук оставят трайна следа културите на елини, траки, илири, даки. Те са градивна сила в Римската империя. Неслучайно нейната източна част се оказва много по-жизнена и просъществува във времето много по-дълго от всички други „велики” и „свещени” останки. Всъщност, Византия става бастиона на християнството. В Средновековието е мощно присъствието на славянските държавни образования, сред които доминира империята на българите. В тази част на света става плодотворно съприкосновение и триене между различни религии и култури. Поради известни причини в новото време народите на тази част от Европа остават встрани от важни събития, които задават нови насоки в развитието на европейската цивилизация. Османската империя се оказва трудно податлива на идеите на Ренесанса, свързани с реформирането на християнството, на революционните промени в организирането на обществото, на индустриалния преврат и свързания с него разцвет на средствата за производство на блага. Тези факти обуславят по-различно историческо време, в което живеят народите от европейския югоизток, в сравнение с останалата част на континента. Тава дава основание на немския географ Щефан Цойне в началото на ХІХ век да въведе новото понятие „Балкани” за обозначаване на европейската част на Османската империя, чиито народи не успяват да претворят една от най-европейските идеи – национално-държавната в нейния класически вариант.

Национално-освободителните конвулсии на балканските народи, при намесата на европейските велики сили, оформят един от най-сложните международни въпроси на ХІХ и началото на ХХ век – Източния. Тогава Балканите си спечелват славата на най-неспокойната и конфликтна част на континента. Балканските войни от 1912-1913 г. стават повод районът да бъде наричан „кървавите поля на Европа” и „буре с барут”. От тук започва Първата световна война. Регионът не остава встрани и от Втората световна война. В периода на „студената война” през Балканите минаваше основната разделителна линия между Изтока и Запада. В района като че ли бяха проектирани в умален мащаб политическите реалности в света с всичките последици от това за балканските страни. Особено характерно беше това, че при военноблоковото противостоене, въпреки опитите за изменение в съотношението на силите в регионален план, много от проблемите бяха замразени.

На фона на дълбоките промени в международната система в края на ХХ век Балканите започнаха да възраждат характеристиките си на най-конфликтна част на Европа и колкото и абсурдно да изглеждаше, тук се разгоряха военни конфликти. Отново Балканите доказаха, че живеят в различно от останалата Европа историческо време. Във вихъра на промените се получи асинхрон между създаването на качествено ново обединение в лицето на Европейския съюз и новите изблици на национализъм на Балканите. За пореден път балканските народи не успяха да се приобщят своевременно към доминиращите в Европа тенденции. При амбициозния опит за обединение на Стария континент, след разпадането на Югославия (замислена като федерация на три нации), се родиха 7 нови държави. Само върху 7,5% от територията на континента вече се разполагат 25% от държавите – от велики по-велики, но малки. В условията на глобализация нашият район не успя да даде адекватни на новата степен на интернационализация на обществения живот политически решения. Почти незабелязано, след края на „студената война” се появиха нови названия, отнасящи се за Балканите. Новите обозначения дадоха израз на новите тенденции в развитието на евроатлантическите отношения и на нова роля на Балканите, която видяха двата центъра на сила – СА Щ и Европейският съюз.

В конкретната обстановка след края на „студената война”, в преследване на своите амбиции да поемат лидерството на света, САЩ отредиха на Балканите особена роля. Доколкото оспорването на амбициите им дойде от Европа – с трансформирането на Европейските общности в Европейски съюз (Договорът от Маастрихт), те видяха възможности за себе си в този район. На европейските центристки амбиции СА Щ отговориха категорично, че ще си останат „европейска сила” (Холбрук). Въпреки първоначалния опит на СА Щ да спасяват (тяхното творение) Югославия, те бързо се преориентираха към използване на югокризата за засилване позициите си в Европа.

Затова САЩ прекръстиха Балканите на Югоизточна Европа – те не се стремяха да бъдат балканска сила, а европейска, със засилени позиции в „Югоизточна Европа”. Европейският съюз, в търсене на възможности за диференциране на балканските страни в контекста на своето разширение, предложи също ново понятие – „Западни Балкани”, в което бяха визирани бившите югославски републики без Словения, плюс Албания. Идеята за европеизиране на Балканите играе силно реформираща роля в политическите и стопанските системи на страните и в търсенето на решения на проблемите в междудържавните им отношения.

Възникват много въпроси по вписването на Балканите в света на ХХІ век. Досега те имаха своя облик, макар не много благовиден, в международната система. В перцепциите на останалите това беше важен район. Създават се впечатления, че има възможност неговата роля да бъде принизена. На тази конференция чл. кор. на БАН проф. д.ф.н. Васил Проданов повдигна интересния въпрос за „переферизация на Балканите” като се позова както на отслабващия изследователски интерес към района като такъв, така и на своята констатация, че глобализацията доведе до извличане на ресурси от Балканите, а не до привличане. Да, докато бушуваха конфликтите в постюгославското пространство медиите ангажираха вниманието на целия свят. Сега интересът се фокусира главно върху една държава от района – Турция. Тя се модернизира, постига впечатляващо високи темпове на икономически растеж в условията на криза, укрепва нейното самочувствие и демонстрира амбиции за нарастващо влияние. Сто годишнината на Турската република се очертава като удобен повод тя да направи силни внушения и впечатления в този контекст. На фона на изпадналата в дълбока криза Гърция вехнат нейните аспирации за регионално лидерство. Натрупаният огромен външен дълг във висока степен е следствие от опитите за подплатяване на тези амбиции. Гърция не издържа на противостоенето и съревнованието с Турция.

Сега на територията на балканските държави от 1543 хил. кв.км живеят около 140 милиона души. Те произвеждат брутен продукт възлизащ на около 1378 милиарда щатски долари. Общият износ от тези страни е около 226 милиарда щатски долари.1 Тези числа дават някаква идея за тежестта на балканските страни в международната политика и в световното стопанство. Този потенциал, обаче, би бил респектиращ, ако към него се добавяше принадената стойност на регионално сътрудничество. За съжаление, никоя от балканските страни не отрежда приоритетно значение на сътрудничество с другите за решаване на свои проблеми и между тях не е развито интензивно двустранно и многостранно сътрудничество. Дори географската близост, близките култури и начин на живот не могат да надделеят над политическата предубеденост. Затова те не могат да очертаят свое политическо пространство. На практика, Балканите не са изграден в политико-икономическо отношение регион в международните отношения и затова не е голям шансът останалите да го възприемат като относително значимо цяло и фактор в новия свят.

Очевидно промените стават по-бързо от способността на общественото съзнание да разбере тяхната комплексна динамика. Радикалните трансформации в съвременния свят променят границите на историческите възможности. Съвременната финансова, икономическа, структурна и идейно-теоретична криза вещае неочаквани за стереотипите на модерния свят перспективи за нарастващо потребление на блага. Долавят се нови тенденции към прекрояване на политическата карта на Европа. Дълбоката криза, в която изпадна Европейският съюз, като че ли дава нови шансове за националните егоизми. Сега пример и вдъхновение за изостаналите в своето развитие страни идват не от най-напредналите и считани за недостижими държави като СА Щ, Япония, Германия, а от новите сили като Китай, Бразилия, Турция.

В новия многополюсен свят високата степен на интернационализация, подпомагана от съвременните информационни технологии, не роди ново политическо пространство с механизми за глобално управление на процесите. Вече върви процес на осъзнаване потребността от смяна на парадигмите за обяснение на динамиката в постмодерния свят. Променя се ролята на държавата. Тя не отмира. Агентите на глобализацията я товарят с нови функции. Зараждат се нови форми на организиране на човешки общности и те, наред с държавите, се вплитат в сложните взаимодействия между обществени образувания. Важна роля в търсенето на решения на проблемите на ХХІ век имат да играят продуктите на електронното общество – социални мрежи, информационни технологии и други. Започва да се говори за кибер-политика като нещо свързано с действията на общности в кибер-пространството и с неизбежна роля на този нов фактор в комуникациите и взаимодействията в света на ХХІ век.

Налага се да търсим перспективите пред Балканите в радикално променящ се свят и как те ще се идентифицират в него. През ХХ век останалият свят възприемаше Балканите като изостанал в своето развитие и изпълнен с конфликти район. С такива впечатления балканските народи започнаха века, с такива го и завършиха. Остана валидно предсказанието на един от героите на Ръдиърд Киплинг – военен кореспондент, който с висока доза на сигурност предсказва пред свои колеги, че напролет ще има тревоги на Балканите, създавайки впечатление, че всяка пролет неизбежно в района избухват конфликти. Дали с разпадането на Югославия се изживяха и надживяха балканските конфликти, или все още имат капацитет да „балканизират” Европа?

Несъмнено, при определяне положението на Балканите в новия свят ще има да играят роля:

Новите тенденции в структурирането на международната система. Новите геополитически конструктори в никакъв случай няма да пренебрегнат и в информационния век стратегическото положение на Балканите.

Икономическите предизвикателства, свързани с дефицита на ресурси. За Югоизточна Европа и Черноморския район се очертава да бъдат натоварени с нови функции в търсенето на решение на проблеми с ресурсното осигуряване и особено в енергийните доставки от големи производители до големи потребители.

Демографските тенденции в страните от района. Сега в балканските страни живеят около 140 милиона души. При силното застаряване на повечето балкански нации и големи емиграционни вълни се открояват младите албанска и турска нации. Със своето 75 милионно население Турция е регионален колос. Някога най-малкият етнически масив на албанците вече е от големите на полуострова. Новите съотношения между етническите общности вещаят неподозирани предизвикателства.

Пред балканските народи и държави се изправят общи изпитания, свързани с необходимостта да преодоляват своята исторически обусловена изостаналост. Те имат много трудности в изграждането на свои демократични политически системи, да преодоляват много „балкански синдроми”, да гарантират основни права на индивида и малцинствата, да осигурят достъп до качествено образование, до основни блага, осигуряващи достоен живот. За новата идентичност на Балканите роля има да играе културната близост. Културата е силен израз на идентичност и основа за регионална кохезия на народи с обща съдба. Сътрудничество в тази област на регионална основа би разширило потенциала за по-широко влияние.

Балканите биха могли да бъдат фактор в развитието на процесите през ХХІ век, ако дадат своя принос за решаване на проблемите на сигурността в засега несигурния свят, ако са част от решението на екологично-климатичните, енергийните, продоволствените, информационните тревоги на постмодерния свят. Възможни са много роли, но способността на балканските народи да осмислят предизвикателствата пред себе си ще бъде решаваща. За да бъдат забележими Балканите на политическата карта, но не с тяхната конликтност, а с градивната си значимост, е нужно и лидерско въображение, и умела политика на правителствата.

1. Тези числа са пресметнати от автора на базата на различни източници.

Балканите в глобалния свят

Любомир Кючуков

Любомир Кючуков е директор на Института за икономика и международни отношения.

Доклад, изнесен на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари 2013 г.).

В началото на новия век Балканите имат (може би вече трябва да се използва минало време – имаха) своя голям шанс. Имат дори два шанса – глобализацията и разширяването на Европейския съюз. Дълбоката трансформация на международните отношения в края на ХХ век, разпадането на Съветския блок и изчезването на двуполюсната система създадоха съвършено нова международна рамка за развитието на Балканите, възможност да се премине към друг тип взаимоотношения както между страните на полуострова, така и да се промени мястото и представата за региона в един по-широк, европейски контекст.

В известна степен това се случи – изчезнаха идеологическите линии между отделните държави (Гърция и Турция като страни от НАТО от една страна, България и Румъния – членки на Варшавския договор от друга, Югославия – един от лидерите на Движението на необвързаните – от трета, самоизолиралата се Албания – от четвърта); редица страни станаха членки на НАТО (България, Румъния, Хърватия, Албания); България и Румъния (а на практика вече и Хърватия) се присъединиха към ЕС . От друга страна, с разпада и войните в бивша Югославия – първите военни действия в Европа след края на Втората световна война, Балканите затвърдиха реномето си на зона на нестабилност и неизживени национализми.

Глобализацията и регионалната идентичност

Глобализацията – на пръв поглед парадоксално – даде възможност отношенията между държавите на полуострова да се поставят на нова основа, да се формира определена регионална идентичност и субектност (по христоматийния пример на Скандинавското сътрудничеството). Основният губещ от глобализацията е националната държава. Обективните процеси на технологическо и икономическо развитие на човечеството направиха тесни националните граници – както индустриалната революция преди няколко века разруши ограничителните рамки на феодалното стопанство, така днес новите комуникации и технологичната революция разчупиха границите на националната държава.

Глобализацията все по-очевидно очертава необходимостта от предефиниране, преосмисляне ролята и мястото на националната държава в света, включително и чрез оформянето на нова, глобална институционална и правна рамка, заменяща досегашната международна такава и съответстваща на настъпилите промени. При това, разликата не е само терминологична, защото основно става дума за появата на нова субектност наред с тази на националната държава. Има се предвид не само вече привичното наличие на транснационални индустриални корпорации, в много случаи далеч надхвърлящи икономическата мощ на отделните държави, не само поя вата на редица крупни и влиятелни наднационални неправителствени организации, но също така и постепенното оформяне на „глобално обществено мнение”, както и изкристализирането на идеята за присъствието на „глобалния индивид”, изваден извън юрисдикцията на националната държава, като субект на новите отношения (като пример тук може да бъде посочено разбирането, залегнало при създаването на Международния наказателен съд за подсъдността на личността при геноцид и престъпления срещу човечеството извън националното законодателство).

Същевременно, „разчупването на черупката” на националната държава предпостави търсенето на загубената политическа и икономическа сигурност и социален уют в две посоки – към наднационалното и към субстаталното. Като резултат от тези тенденции фрагментацията се превърна в обратната страна на глобализацията, а от друга страна стремежът към регионализация стана естествена реакция в търсенето на ново място в международните отношения за редица страни, които трудно биха претендирали за значимо международно влияние самостоятелно.

На балканска почва фрагментацията получи драматично развитие с разпада на Югославия и формирането на седем нови независими международни субекта, част от тях получаващи за първи път своя самостоятелна държавност. Заедно с това, в средата на деветдесетте години на миналия век започна (следва да се отбележи – по българска инициатива) изграждането на политическата инфраструктура на регионалното сътрудничество. За значимостта на тази тенденция свидетелства и така наречената „арабска пролет” в Северна Африка и в Близкия Изток, която потвърждава тенденцията, че в глобалния свят процесите може би все по-често ще се развиват по-скоро на регионално, отколкото на национално ниво.

Балканите след студената война

След края на студената война ситуацията на Балканите беше ... като след война. И то в буквалния смисъл на думата, като може да се характеризира с две понятия – разруха и подем. Разруха на територията на бивша Югославия (обособена заедно с Албания в резултат на креативна геополитическа инвенция като нов субрегион – Западни Балкани) и подем в България и в Румъния, ситуирани в стабилната половина на полуострова (Югоизточна Европа), които успяха, въпреки определени перипетии, да достигнат до членство в ЕС и в НАТО .

Разпадът на Югославия не само оформи нова държавна конфигурация в западната част на полуострова, но направи много видими и дотогава притъпените от общата държавност разделителни линии, произтичащи от различията в етнос, религия, култура и т.н. Впрочем, една от характерните за Балканите особености е несъвпадението между етническите пространства и националните граници. Обстоятелство, което често създава напрежение както вътре в отделните страни с противопоставянето на различните етноси, така и между държавите. Като най-динамичен, най-себеутвърждаващ, респективно най-агресивен се открои албанският фактор, което намери своето отражение и в проблема около независимостта на Косово. През тази призма албанският национализъм крие и най-много неизвестности от гледна точка на бъдещата стабилност на региона. Наличието на национални, етнически и религиозни малцинства в повечето страни и отношението към тях (не на последно място и като имидж на другия, на различния, в националната история и култура) се очертава като ключов въпрос за бъдещето на Балканите.

Не по-малко характерно за региона е и наличието на специфични оси, базиращи се на етнонационална основа, по които нерядко се наблюдава протичането на високо напрежение. Спецификата на отношенията Гърция – Кипър, Румъния – Молдова, България – Македония, Турция – Северен Кипър, Албания – Косово, Сърбия – Република Сръпска в Босна и Херцеговина в условията на все още преобладаващата тенденция за директно трансфериране на историята в политика, генерират по-често дестабилизиращ потенциал, отколкото добросъседство и сигурност. От тази гледна точка, укрепването на държавността и стабилизирането на Босна и Херцеговина и на Република Македония, които изглеждат най-уязвимите звена в регионалната архитектура, е от интерес на всички страни от региона, а и на Балканите и в Европа като цяло.

Това в много голяма степен оформя два пътя за развитието на региона: национализъм или интеграция. И новото тук за разлика от всички примери от историческо естество, свързани с развитието на Балканите досега, е наличието на алтернатива. Става дума за интеграцията в ЕС , където може реално да се осъществи разтварянето, размиването на национализмите (но не на националното) в една по-широка общност, функционираща на базата на общоприети наднационални правила, където в много случаи дори и държавните граници са ирелевантни. Този път изглежда достатъчно практичен и реализуем, дори и в условията на криза и тежък дебат за бъдещето на самия Европейски съюз, който тече в момента, защото той създава най-стабилна икономическа, политическа, правна и институционална рамка за преодоляване на историческите наслоения и конфронтация.

Балканите и глобалните играчи

Балканите винаги са били пресечна точка на много интереси. През тази призма регионът е по-скоро консуматор на външни политики и интереси, отколкото генератор на регионални политики и проводник на собствени позиции. Днес тези интереси са концентрирани в две насоки – сигурност и енергетика. В началото на ХХI век Балканите са на ръба на няколко геополитически разлома: континентален (Европа – Азия), религиозен (християнство – ислям), енергиен (износители – потребители), културен, цивилизационен и т.н.

Това, от една страна, повдига редица въпроси по отношение на такива понятия като идентичност, принадлежност, а от друга – поставя сериозни изисквания към политиката на сигурност и сътрудничество на балканските страни с оглед снижаване остротата на тези разломи вътре в региона. Напоследък, по силата на преакцентирането върху вътрешните си проблеми, Европейският съюз започна постепенно да изсивява като фактор в динамиката на политическото развитие на региона – преди всичко като достижима цел в достатъчно близко бъдеще за страните от Западните Балкани, но вече също така се появяват и пукнатини върху фасадата му и въобще като привлекателна дестинация за същото това бъдеще.

Запазвайки риториката в политиката на разширяване, ЕС в същото време демонстрира определена умора от него. Ефектът е ерозия на импулса за реформи и покриване на критериите за членство сред кандидатките. Това създава своеобразен синдром на раздвоеното съзнание и у двете страни – докато в геостратегически, политически и икономически план Източна и Западна Европа все още сме „ние”, то в психологически план се засилват рефлексите на отграничаване като се оформя релация „ние – вие”, замествайки еуфоричното „всички ние” от края на миналото и първите години на настоящото столетие.

Независимо от новата геополитическа ориентация на страните от региона, включително членството в ЕС и в НАТО на повечето от тях, остава впечатлението, че въз основата на определена инерционност от епохата на студената война СА Щ и Русия често следят събитията в региона през призмата на подходи и практики, отразяващи продължаваща борба за влияние на Балканите. Разбира се, този подход вече не е идеологически мотивиран, а и акцентите са нови – енергетика и сигурност, но той определено не спомага за укрепване на стабилността на Полуострова и разбирателството между страните.

Обратната страна на медала е наличието на определена доза комплексираност на страните от региона, склонност да се търси опора в световните сили, поглед към „големия брат”. Налице са достатъчно исторически примери на сателитен манталитет и подходи, които рязко намаляват способността на региона да формулира свои интереси на международното поле.

Когато става дума за сериозните и влиятелни играчи на Балканите неминуемо следва да бъде спомената и Турция. Въпреки че е част от региона, през последните години Турция се превърна и в нещо доста повече от това. Политиката и държавната идеология на турското правителство не просто изведоха Турция в позицията на регионален икономически и политически лидер, но и в такъв с глобално влияние, с когото се съобразяват всички големи политически играчи в района на Югоизточна Европа, Близкия Изток, а и Средна Азия и ислямския свят като цяло. Това поставя въпроса за съхраняването на балансите, както в двустранните отношения с Турция на страните от региона, така и в развитието на регионалното сътрудничество.

Погледът напред

Основните предизвикателствата пред региона в близка перспектива са свързани с избягването на две еднакво негативни алтернативи: превръщането на Балканите в зона-буфер, т.е. в сива, периферна зона на нестабилност между вече упоменатите „тектонични геополитически плочи” или пък в зона-фронт – в територия за премерване на силите на глобалните играчи.

Възможността за предотвратяване на подобни сценарии може да се търси също в поне две посоки – принадлежност и регионализъм. Под принадлежност се има преди всичко предвид членството в ЕС и в НАТО – на всички страни в региона, което значително би снижило риска от неконтролируемо нарастване на напрежения в двустранен план и дестабилизация на региона. Поне на този етап, обаче, интеграцията е затормозена от двустранни проблеми (с името на Република Македония), забавяне на държавна консолидация и национални реформи (Босна и Херцеговина), непризнаване на независимостта на Косово (от Сърбия, но и от Гърция и Румъния), както и от сложната конфигурация при преговорите за присъединяване на Турция към ЕС .

През последната декада на миналия век и първото десетилетие на настоящия (до началото на световната финансова и икономическа криза) регионализмът се превърна в значима тенденция за развитието на Югоизточна Европа. Създадена беше политическата платформа за регионално сътрудничество – Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа (ПСЮИЕ). Европейският съюз подплати ангажимента си към европейското бъдеще на Балканите с учредяването на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа, впоследствие през 2008 г. (по време на българското председателство на ПСЮИЕ) трансформиран в Съвет за регионално сътрудничество със засилена компонента на регионална собственост.

Най-важното – въз основа на постепенно формиращото се съзнание за регионална принадлежност и необходимостта от регионализация на подходите (като дестинация за чужди инвестиции, пазарни възможности, туризъм, енергийни транснационални проекти, трансгранични екологични проблеми – замърсявания, горски пожари и др.,) започна оформянето на една доста развита мрежа от регионални структури и проекти, служещи за основа за развито регионално сътрудничество. Нещо повече – създадоха се условия да се мисли за евентуална „регионализация в регионализацията”, т.е. за активно представителство на интересите на региона в ЕС дори и на етапа, когато страните от Западните Балкани все още не са членове на Съюза.

Кризата удари двойно региона. Първият път директно, и икономически и социално, като Гърция не е единственият пример. Освен това и индиректно – чрез промяната на нагласите и приоритетите в ЕС : пренасочване на интереса към националните проблеми, институционално укрепване на Еврозоната, умората от разширяването, ерозирането на принципа на солидарността, включително до ниво на ксенофобия в отделни страни и т.н.

На този фон оптимистичната прогноза в средносрочен план може да звучи по следния начин: присъствието на Балканите в глобализиращия се свят ще се доминира и определя по-скоро като консолидирана аморфност, отколкото чрез своя регионална идентичност и субектност с всички произтичащи от това последствия.

Новата историческа ситуация в Югоизточна Европа

Проф. д.ф.н. Васил Проданов

Проф. д.ф.н. Васил Проданов е преподавател в Университета за национално и световно стопанство.

Доклад, изнесен на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари,

2013 г.).

По темата за глобализацията съществува огромна литература. Спори се кога започва, в какво се проявява. Обща е, обаче, нагласата, че в истинския смисъл тя се разгръща след края на студената война и се разпада в резултат на перестройката на Горбачов на свързаната със СССР социалистическа система.

1. Изчезването на Балканите като колективен субект при прехода от биполярен към глобализиран свят

До 1989 г. Балканите са включени в рамките на две противоположни военнополитически блока като обединяват държави, които в рамките на знаменитата концепция за света-система на Уолърстейн заемат икономически мястото на полупериферия. Особеност на полупериферията е, че колкото е по-открита към държавите от капиталистическия център, толкова по-лесно е за тях да осъществяват асиметрични икономически отношения и да изсмукват ресурси към себе си от икономически и технологически по-слабата периферия.1 България, обаче, е защитена до началото на 80-те години от такова изсмукване на ресурси по две основни причини. Първата е, че съществуват високи бариери в отношенията с развитите капиталистически страни и това намалява опасността от изтичане на национално богатство към тях. Втората е, че в контекста на глобалното противопоставяне България получава допълнително средства от СССР във вид на евтин петрол, безплатни лицензи за военните си заводи, които произвеждат огромно количество продукция и по редица други канали. Същото става от Турция и Гърция, получаващи съответно средства от СА Щ всяка година в милиарди за военни цели, а Гърция и от ЕС след влизането си в Съюза. Югославия успява да се възползва в ситуацията на студената война от конкуренцията между западноевропейския капитализъм и източноевропейския социализъм и да получава средства и от двете места. Разпадът на социалистическия лагер и ускорената глобализация, свързана с взривно намаляваща роля на границите за движение на финанси, стоки, капитали и хора от 90-те години насам, промениха радикално ситуацията и на Балканите. Те почти веднага почувстваха резултатите от двете основни характеристики на глобализацията – компресията на времето и пространството.2

Компресията на времето е свързана с умножаването на прочитите на историята, с превръщането на далечни исторически периоди във фактор за поведението в настоящето, с увеличаване на битките между различни интерпретации на историята в държавите и между държавите. Това от своя страна благоприятства кризите на съществуващите национални идентичности и формиране на нови такива. Най-ярко то се прояви в разпадането на общата югославска идентичност и в ускореното формиране на множество нови идентичности в Западните Балкани, характеризиращи се с кризисен и в много отношения с агресивен характер. Съществена проява на процеса на компресията на времето в резултат на глобализацията е небивалата, както никога досега в историята, скорост на протичане на различни процеси, включително и скоростта на промяна на съотношение на силите, на нарастваща мощ и упадък на един или друг регион, на трансформация и разпад. Това води до невиждани досега темпове на трансформация и на Балканите, които за четвърт век претърпяха промяна, която някога е ставала в продължение на столетия. Неочакваността на появата на нови държави и изчезване на предходни големи сили, на геополитически трансформации никога не е била така голяма. За пет-шест години неочаквано се разпадна бившата социалистическа система, след това изглеждаше, че ХХІ век ще бъде “американският век”, но цялата тази увереност не трая и десетилетие. Възходът и падението на големите сили днес става с такава неочакваност, че и най-сериозните, като че ли, прогнози лесно се опровергават от реалностите.

Втората характеристика на глобализацията е компресията на пространството, свързана с падането на границите за движението на информация, финанси и хора по земното кълбо, което дава възможност по-скоростно от всеки друг период в историята за загуба и прехвърляне масирано на ресурси от един регион в друг регион или просто за унищожаване в глобалната конкуренция на индустрията и селското стопанство в една или друга част на света, за сметка на други части, които имат повече ресурси да стимулират икономиката или по-висока производителност на труда. Разпадането на предходното биполярно противопоставяне доведе до очаквания, че Балканите няма да бъдат повече разединени между големите сили, че ще се формират като един перспективен регионален пазар и център на Европа, със своите колективни възможности. На практика това не се случи. Редица от балканските държави – Словения, Хърватия, Румъния – поначало отказаха да бъдат свързвани с Балканите и обявиха, че не са балкански страни, особено след поредната “балканизация”, проявила се във войната на територията на Югославия през 90-те години. Бе създадено дори ново понятие – “Югоизточна Европа”, което да замени Балканите като политически по-коректно и не навяващо негативни исторически конотации.

В крайна сметка, в резултат и от протеклите процеси в продължение на последния четвърт век Балканите изчезнаха като единен субект в международните геополитически анализи и прогнози. Това може да се види много добре при проучване на текста на публикуваната в края на 2012 г. прогноза от 160 страници на американските разузнавателни агенции “Глобални тенденции 2030 година. Алтернативни светове”. В нея понятието за Балкани отсъства. Отсъства и политкоректното “Югоизточна Европа”. Основната държа ва, имаща отношение към Балканите, която присъства, е Турция. Ето контекста, в който се говори за нея, защото той е важен: “Освен Китай, Индия и Бразилия, особено важни за глобалната икономика ще станат регионални играчи като Колумбия, Индонезия, Нигерия, Южна Африка и Турция. Междувременно икономиките на Европа, Япония и Русия ще продължат вероятно техния бавен относителен упадък.”3 (р. ІV). Обърнете внимание, останалата част от Балканите няма значение, изчезва от глобалната прогноза, остава Турция като регионален играч, чиято роля ще нараства в сравнения с тази на двете други сили, които в момента имат значение за нашия регион – Европа и Русия. Това означава, че тя ще бъде регионалната сила, диктуваща правилата на играта. Гърция се споменава два пъти само в контекста на евентуален сценарий за излизане от еврозоната и съответните неуправляеми процеси. Останалите 11 балкански държави не съществуват нито поотделно, нито заедно като фактори, имащи значение за каквито и да е глобални прогнози, интереси, перспективи на глобалните играчи.

Подобна е ситуацията и в последната работа „Стратегическата визия” на Збигнев Бжежински, излезла миналата година.4 Там Гърция се споменава на две места само в контекста на пример за кризисна страна с големия си дълг, останалите балкански държави липсват, но се отделя специално място на Турция, която се споменава в различни контексти на около около 20 от общо 270 страници на българското издание на книгата. Бжежински се изказва изцяло позитивно за перспективите на Турция и новата външна политика на Давудоглу и в сравнителен план с Русия вижда турското развитие като много по-успешно. На Турция гледа като на ключова страна, която би могла да осигури алтернативен път за петрол и газ до Европа, заобикаляйки Русия. В този смисъл, Турция играе стратегическа роля в американската енергийна геополитическа битка с Русия. В този контекст е важно да се види каква е степента на глобализация на отделните балкански държави, как се е отразила глобализацията на нейното развитие и от тук и на нейното място в международната политика. При последната международна класация на глобализацията за 2012 г. България се оказва най-глобализираната страна на Балканите и между страните в света с много висока глобализация. Тя заема 22 място в класацията за равнище на глобализация на Ernst & Young като на първо място е Хонконг, а забележете – СА Щ е зад нея на 25 място. България е по-отворена за външния свят от САЩ и върху нея глобализационните потоци може да действат много по-силно. От балканските страни след нея е Румъния – на 31 място, Гърция на 35, Китай на 44, Турция – на 46 място. Индикаторите за измерване на глобализация включват откритост за търговия; движение на капитали; размяната на технологии и идеи; движение на работна ръка, културна интеграция.5 Забележете, България, чиято икономика претърпя катастрофални разрушителни следствия през последните 23 години е по-глобализирана от САЩ, докато Турция е най-малко глобализираната страна на Балканите, но в същото време с най-успешно развиваща се икономика и с най-силни институции. Това ни дава в много отношения обяснение на станалото с началото на глобализацията с повечето балкански държави. Степента на глобализираност може да бъде плюс и минус, може да е предпоставка за по-лесно привличане на ресурси на съответната територия и ускоряване на развитието й, но и за по-лесно извличане на ресурси и периферизацията й. На Балканите като цяло, като се изключи Турция, действа по-скоро процес на извличане на ресурси и степента на глобализация увеличава тези предпоставки. Неолибералната глобализация по същество се оказа полезна главно за държавите от капиталистическия център – в Европа главно за Германия, които успяват да печелят от нея, докато при голяма част от останалите балкански държави има катастрофални последствия. Като цяло Европа, въпреки призивите и опитите за солидарност ускорено се раздели на център и периферия, а предходните разделения в това отношение нарастват.

2. Четири основни процеса, които определят новата историческа ситуация в региона на Балканите

Разпадът на границите между предходната полупериферия на световния социализъм и центъра на световната капиталистическа система доведе до четири основни процеса в този регион – фрагментация, неравенства, периферизация, диспропорции в икономическата, политическата, военната, идеологическата мощ на отделните държави

Първата тенденция е на фрагментация – От 7 на брой (Турция, Гърция, България, Румъния, Кипър, Албания, Югославия) държавите на Балканите нараснаха значително (Турция, Гърция, България,

Румъния, Кипър, Севернокипърската турска република, Албания, Македония, Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватско, Словения). Днес те са повече отколкото са били през целия период след падането на Балканите под властта на османските турци. В това отношение имаме връщане към времето Средновековието. Следващите десет години има вероятност да се появят още една или две нови държави, като изключвам проблемната ситуация в Турция с кюрдите. При това, тенденциите на фрагментация продължават, защото на Балканите по-ускорено от всякога се пренаписват истории, формират се и са в криза различни идентичности. Това е важен фактор, затрудняващ не само възприятието на региона като едно цяло, но и за засилващи се страхове от балканизация – увеличаващо се количество малки държавици, със слаби институции, висока корупция, с политическа нестабилност, неравенство, бедност. Неслучайно напоследък забелязваме тенденция на нарастващ страх на ЕС от Балканите и приемане на различни мерки на ограничаване на движението на хора от Балканите към Западна Европа, на изолиране на Балканите като своеобразна европейска перифериягето. Индустрията на бившите социалистически държави в тези страни е унищожена, присвоена от западни корпорации или местни олигарси, пазарите им са отворени и опоскани откъм ресурсите там, местните системи на интеграция и социализация на различните общности са разрушени, образованието и здравеопазването им са доведени до колапс и Западът повече не се нуждае от този регион, освен като от район, от който може да се извлекат някакви остатъчни ресурси.

Втората тенденция е на нарастващи регионални икономически дисбаланси, регионални неравенства вътре във всяка от отделните държави, а така също и между отделните държави. Дистанцията в икономическо отношение между София и Северозападна България не е била никога толкова голяма в последните столетия. Но такава нарастваща дистанция имаме между отделните страни от гледна точка на БВП на човек от насеението и различни други показатели. Нека да вземем индекса на човешко развитие – показател, чрез който ООН мери равнището на грижата на едно общество за своите граждани чрез съвкупен коефициент, включващ БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност, равнището на образование и равнището на здравеопазване. През 1988 г. България заема 27 място в световната класация по индекс на човешко развитие, но четвърт век по-късно след прехода й към на неолиберален глобализиран капитализъм се е срутила два пъти назад и никога няма да има повече шансове да си завърне позицията от преди времето на разпада на социализма.

Какви са съотношенията между балканските държави според последния доклад през 2011 година. През 2011 г. Словения е на 11 място от 176 държави – индекс 0.884, Гърция – на 29 място с индекс 0.861, Кипър – на 34 място с индекс 0.8401, Хърватия на 46 място – 0.796, Румъния – на 50 място с 0.781, България – 55 място с индекс 0.771, Сърбия – на 59 място с индекс 0.766, Албания – на 70 място с индекс 0.739, Босна и Херцеговина – на 74 място с индекс 0.733, Турция – на 92 място с индекс 0.699. Виждаме че имаме огромна дивергенция от гледна точка на положението на отделния човек – от 11 място на Словения до 92 място на Турция Нека да вземем такъв показател като БВП на човек от населението по паритет на покупателнаа способност в различните балкански страни и да видим как са ранжирани те от Световната банка. По този показател най-висок БВП на човек от населението през 2011 г. има Кипър с 32 245 долара и в това отношение той е на 26 място в света; на 34 място с 26 054 долара на човек от населението е Словения, на 37 място с 25 850 долара е Гърция, на 48 място е Хърватия, на 55 място със 11 110 долара е Турция, на 64 място с 14 825 долара е България, на 69 място с 13 432 долара е Черна гора, на 74 място с 11 883 долара е Сърбия, на 78 място с 11 258 долара е Македония, на 88 място с 9 076 долара е Босна и Херцеговина и на последно – 90 място в света с 8 866 долара на човек е Албания.6 Вижда се, че разликата между първата и последна страна е около 4 пъти. Бих добавил, че икономическите дистанции днес на Балканите са така големи, каквито не са били никога в историята преди това.

По-бързо от всякога в историята през последния четвърт век се осъществи промяна на демографско-етническите и демографско-религиозни баланси на Балканите в резултат на два основни фактора – намаляване на раждаемостта и по-скоростно от всякога движение на хора. Около 8% от българските граждани са напуснали страната само през последните десет години. Балканите се разделят на зони, групи и етноси на висока раждаемост и такива, които се маргинализират и това е ключов фактор, от който ще зависи тяхното бъдеще. С висока раждаемост са преди всичко районите заети с албанци и роми, с положителен баланс е Турция, докато в останалите части на Балканите върви по-скоро процес на депопулация. Възниква тенденция на нарастващи демографски дисбаланси в различните части на Балканите.

Третата тенденция, резултат на глобализацията под американска хегемония през 90-те години и първото десетилетие на ХХ век, са ускорени процеси на периферизация на този регион, т.е. на изсмукване на ресурси от държавите от капиталистическия център, като Турция е незасегната от този процес, за разлика от другите балкански държави, във всички от които (с изключение на Турция), макар и в различна степен протекоха процеси на деиндустриализация, традиционализация, декласация Най-напред протече процес на икономическа периферизация, свързан с налагане на неолиберална идеологическа хегемония, благодарение на трансформацията на идеологическите апарати в различните балкански страни чрез външно финансиране на либерални „тинк танкове” и медии. Вашингтонският консенсус и неолибералните политики, американизацията на този регион, налагането на неолиберална доминация доведоха до разрушаване на предходния индустриален потенциал, на селското стопанство, до разграбване от местни и чужди сили на основните ресурси, до изсмукване на човешки потенциал. Финансовата глобализация доведе до това, че този регион бе подчинен на логиката на глобалната печалба, при която парите отиват там, където имат такава печалба. Така например, в България до 1989 г. в рамките на СИВ имаше съответно разделение на труда и според това разделение на труда страната бе развила мощна военна промишленост, силно машиностроене, държеше около 40% от електрониката в ЕС и по технологично равнище в тази област бе няколко години след СА Щ и Япония. Влизането на страната ни отново в системата на глобализирания неолиберален капитализъм, без ограничения на движението на ресурси, финанси, стоки през границите, доведе до нов тип разделение на труда. Цялата продукция, която беше с по-висока степен на обработка, с по-висока производителност на труда бе унищожена и изнесена и България бе превърната в суровинен придатък, в район, който да оцелява благодарение не на принадената стойност на продукта, а на евтината работна ръка в трудоемки и материалоемки продукции. В максимална степен основните й ресурси бяха присвоени и изсмуквани от чуждестранни монополи, извличащи основните печалби, както е например със знаменитата „Дънди Прешъс” и добива на злато. Правителството на ГЕР Б официално обяви за своите приоритети развитието на страната по посока на заетост в областта на услугите – сфера с ниско заплащане, предпоставяща сама по себе си високо социално неравенство, тъй като работните места със заплащане типично за така нар. “средна класа” са сравнително малко. При това положение, гигантско количество за около 100 милиарда долара подготвени специалисти, интелектуален потенциал с висока квалификация, за който бяха хвърляни ресурси, бе принуден да напусне страната и това рязко срина допълнително интелектуалното и квалификационното равнище на работната ръка и допълнително периферизира България. Подобни процеси протекоха и на територията на бивша Югославия, в една или друга степен в Румъния, в Гърция. Имаме ускорена маргинализация и периферизация на капитализма на Балканите в резултат на европейската интеграция и глобализацията, което води до рухване на социални системи в отделните балкански държави, обедняване, декласация и лумпенизация на големи маси от хора.

Политическите системи и държавните институции в региона се приближиха по своите характеристики до това, което имаме традиционно в редица страни от третия свят. Господството на либерално-демократичната утопия, представяна като “край на историята” и като най-ефективната форма да се достигне западния потребителски рай, наложена без кръв в България и с война, насилие и идеологическа обработка на територията на бивша Югославия, доведе до отслабване на институциите и разпад на държавите в този регион. Народните бунтове в България през февруари 2013 г. са индикатори за масовата негативна реакция срещу корумпирането и неефективността на институциите на либералната демокрация в този регион. Възниква фрагментизирано партийно пространство с относително слаби и корумпирани партийни върхушки, което започва да характеризира цяла Южна Европа, с изключение на Турция. Европеизацията или “пътят към Европа” по същество допълнително доведоха до извличането на ресурси от този регион. Всъщност, големият печеливш от ситуациите на промени се оказа Турция.

Четвъртата тенденция е на нарастващи икономически, политически, военни дисбаланси на Балканите, дисбаланси в меката и твърдата сила. Ще дам пример с икономическите дисбаланси между държавите, но те са свързани с останалите дисбаланси.

Между 1990 г. и 2010 г., когато България катастрофално разруши своята икономика и по същество и нейният БВП за този период най-напред силно се върна назад, след това тръгна отново на горе, но по същество след две десетилетия се оказа отново приблизително същия, БВП на Турция нараства около шест пъти по текущи цени в долари. Според годишната книга на фактите за отделните нации на Централното разузнавателно управление на СА Щ класацията по БВП по паритет на покупателната способност при отделните балкански държави през 2011 г. е била следната: Турция – 1.087 трлн. долара (17 място в света) ; Гърция – 298.1 млрд. (44-то място в света); Румъния – 270.6 млрд. (47-мо място в света); България – 102.3 млрд.; Хърватска – 81.36 млрд.; Словения – 47 млрд. и 10 млн.; Сърбия – 44 млрд. 830 млн.; Босна и Херцеговина – 25 млрд. и 320 млн.; Македония – 16 млрд. 960 млн.; Черна гора – 3 млрд. 443 млн. долара.7 Разстоянието между първата и последна държава в тази класация е близо 200 пъти, а България е назад от първия над осем пъти. Турция заема в момента 16-то място в света по БВП и си е поставила задачата през следващите години да влезе сред десетте най-силни икономики. Докато България се деиндустриализираше през последните две десетилетия, то Турция се индустриализира с ускорени темпове. Сриването икономически на Гърция и рязко засиленият антиевропеизъм там се съпровождат с предложения от страна на турски експерти за нов икономически съюз помежду им, за излизането на Гърция от ЕС и разчитане на Турция в решаването на своите икономически проблеми. През 2001 г. дори само шестимата турски милиардери са имали богатство по-голямо от БВП на България. Всички тези процеси се разгръщат в контекста на тенденцията на появата на постзападен и постамерикански свят и рязкото увеличаване на външните въздействия на Балканите като за сметка на СА Щ и Западна Европа има тенденция да нараства тежестта на въздействията на процеси и интереси в Азия, Русия, Близкия Изток и Турция. Формират се нови йерархии в съвременния свят, в които все повече страните от БРИКС увеличават мощта си, концентрират ресурси, пари и възможности. Показателна на фона на всички приказки за европеизация е ускорената тенденция на промяна на основните търговски партньори на България. През миналата година износът, благодарение на който оцелявахме, нарасна главно спрямо тези региони – Русия, Турция, Китай, докато по отношение на Западна Европа имаме силен търговски дисбаланс. В този контекст, в света като цяло се забелязва тенденция на завръщане на империите и неовасалността като перспектива през следващите години, при което порядъкът и подчинението в един или в друг регион няма да се налага директно от глобалния хегемон, а от различни държави, които той подкрепя като стратегически в отделните региони. СА Щ трансформират своите интереси главно към Тихоокеанския регион и започват да ограничават предходната тенденция да налагат директно порядък навсякъде. В едни или други конфликтни точки се появяват нови сили, които се опитват да налагат порядък. Отслабването на СА Щ, кризата в ЕС и ускореното развитие на Турция, която претендира да стане десетата по мощност икономика в света през следващите години, засилват и ще засилват нейната роля на Балканите, които обаче като тенденция чевидно все по-трудно ще се обеди няват срещу каквато и да е хегемония, външен натиск и външни интереси. В този смисъл, глобализацията ще води до ускорена регионализация на региона – в смисъл на увеличаващо се значение на регионалните баланси на силите в рамките на една все по-периферна спрямо европейския капитализъм територия на европейския континент.

Информационни източници

1. Валлерстайн, И. Анализ мировых система и ситуация в современном мире, С.-Пб.: Изд. “Университетская книга”, 2001.

2. Проданов, В. Глобалните промени и съдбата на България, С., Христо Ботев, 1999.

3. Global Trends 2030: Alternative Worlds, A Publication of National Intelligence Council, December 2012, p. IV.

4. Бжежински, З. Стратегическата визия, С., Обсидиан, 2012

5. Globalization and New Opportunities for Growth, In: http://www.ey.com/GL/en/Issues/Driving-growth/ Globalization---Looking-beyond-the-obvious---2012-Index, 05.03.2013

6. World Development Indicators database, World Bank. In: http://databank.worldbank.org/ddp/home. do?Step=12&id=4&CNO=2, 30.12.2012.

7. Вж. CIA – The World Factbook – Rank Order – GDP (purchasing power parity), https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2001rank.html, 25 August 2012

Регионализация и регионализъм на Балканите

Проф. д.ик.н. Мария Чавдарова


Проф. д.ик.н. Мария Чавдарова е преподавател в Университета за национално и световно стопанство.

Доклад (актуализиран), изнесен на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари, 2013 г.).

Два взаимно свързани процеса протичат на Балканите паралелно с глобализацията и глобализма – регионализация и регионализъм. Регионализацията е обективен процес, при който целият балкански регион, включващ Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Косово, Македония, Черна гора, Албания, Румъния, България, Гърция и Турция, става естествено взаимнозависим и обвързан. Този процес „си пробива път”, в крайна сметка, независимо от неговото периодично ускоряване или забавяне (регресия) под влияние на субективния фактор.

Закономерностите на регионализацията в Югоизточна Европа/ Балканите са обективна потребност. „Независимо дали ни харесва – подчертава проф. Велко Маринов – светът и Европа възприемат ЮИЕ като единен регион със специфични характеристики”.1 Балканите са граница/ контактна зона на различни култури, религии, империи, континенти, обществени системи и велики сили. През тях преминава единственият воден път – Черноморска проливна зона (Босфора и Дарданелите), свързващ Черно море със Средиземноморието, Европа и Африка. Контролът върху тази стратегическа евразийска връзка е повод за продължителни войни в античността и многобройни международни регламенти в съвременността. Нарасналото значение на средищното място на Балканите в контекста на геостратегическите промени в началото на ХХІ век превръща географското положение на региона във важна предпоставка на регионализацията.

Балканите са транзитен и разпределителен център на енергийни доставки от Близкия изток, Каспийския регион и Централна Азия. През тях преминават проектни трасета на шест транспортни коридора, на газопроводите „Южен поток” и „Набуко”. Интересът към реализацията на инфраструктурните проекти е функция на нарасналата потребност на Западна и Централна Европа от енергийни суровини и транзитен терен към големите азиатски пазари. Определящ фактор е увеличеният внос на нефт и газ от Русия и Каспийския басейн. За последните две десетилетия делът на този внос в общия обем на необходимия нефт и газ за Европейския съюз нараства с една трета.

Върху Балканския полуостров – мост между Европа и Азия са разположение 12 държави с общо население от 150 млн. души и територия от 1.5 млн. кв. километра. Половината от тях принадлежат на Турция. Другата половина се разпределя между останалите 11 държави.2 Многообразието на етноси и конфесии, концентрирано в държави с големина от 20-55 хил. кв. км и население от 2-4 млн. души, каквито са Македония, Словения, Босна и Херцеговина, Хърватия, Албания, е благоприятна предпоставка за политиката на силни външни фактори да се намества във вътрешните работи на тези страни. Още по-лесна е тази намеса в Черна гора и в Косово, които са с най-малка територия – съответно 13 хил. кв. км и 10 хил. кв. километра. Особено силен е външният натиск върху управлението на балканските държави, когато в региона се сблъскат интересите на СА Щ, Русия и ЕС . Липсата на баланс между тях, особено по проблемите на югокризата и енергийните проекти, дезинтегрира балканския етнодържавен ред, което продължава и през второто десетилетие на ХХІ век.

Поради общността на политически, икономически и социокултурни фактори на развитие 12-те балкански държави са обхванати в относително единен регион. Най-голям спор предизвикват основанията за регионалната принадлежност на Словения, чиято официална позиция свързва страната с централната част на Европа, а не с нейния югоизточен ъгъл.3 Без да оспорвам значението на географията и историята като относително постоянни величини, придавам по-голямо значение на променливите фактори на политиката като основен разграничител на регионалността. Социалноикономическото и политическото развитие на Словения от периода на Държавата на словенци, хървати и сърби през 1918 г. до разпадането на СФРЮ през 1991 г., оценяван от словенски изследователи като грешка в историческото развитие, има определяща роля за спецификата на словенското общество и държава. Особеностите на мултиетническото съжителство, политическо взаимодействие между словенци, хървати, сърби, черногорци, босненци и македонци в рамките на различните държавни формирования и политически режими оказват по-силно влияние за балканското регионализиране на страната, отколкото отделно взетите география и история до началото на ХХ век. Аргумент в тази посока е активното участие на Словения в многостранното балканско сътрудничество и неговите форуми, институционализиращи общобалканския интерес – Процес за сътрудничество в Югоизточна Европа и Съвет за регионално сътрудничество.

Регионализмът, за разлика от обективно обусловения процес на регионализация, е целенасочена политика на управляващите елити за реализиране на регионализацията (интернационализацията) във взаимно зависими и обвързани Балкани. Отликите между регионализация и регионализъм са фундаментални. Знакът за равенство между тяхното съдържание и смисъл води до неверния извод, че субектът може да твори обективна действителност. Подобна идея се внушава с често използвания напоследък термин „турска регионализация” на Балканите. Прилагателното и съществителното в него са от различен разред и поради това са несъвместими. В зависимост от качествата на субективния фактор в балканските държави, на първо място на техните държавни и правителствени глави, обективната трансгранична и взаимна обвързаност в региона може да бъде стимулирана и отклонявана, но не и заличавана. Чрез многостранно управление на регионалния процес, зачитащо общобалканския интерес в хоризонтално и симетрично, а не в йерархично взаимодействие, биха могли да бъдат туширани и балансирани асиметриите, в т.ч. в сферата на икономиката. Не споделям твърдението, че балканските общества и държави нямат интерес да разширяват икономическите си отношения, поради относителната неразвитост на техните стопанства, технологичната изостаналост и ограничения обем на вътрешните пазари (с изключение на Турция). Връзките със съседа са първична и тотална потребност. Стремежът на управляващите да „прескочат” непосредствения съсед и да търгуват приоритетно с развити европейски държави има неблагоприятна последица: нараства отрицателното салдо, частично преодолявано с нарастване на износа към трети страни нечленки на ЕС . Еврорегламентите са бариера пред опитите за създаване на свободна търговска зона в балканския регион. Износът на България за ЕС през 2012 г. намалява с 3.6% спрямо 2011 г. (23.8 млрд. лв.), а вносът нараства със 7.5% (29.2 млрд. лв.), което означава дефицит от 5.4 млрд. лева.4 Основни партньори на България по линия на износа са Турция, Сърбия, Русия, Македония, Китай, СА Щ, които формират 51.6% от общия обем на износа. Българският износ към трети страни нараства по-бързо, отколкото вносът от тези партньори. Членството на балканските страни в ЕС няма стабилизиращо влияние върху обществото и държавата. Точно обратно. България, Румъния, Гърция и Словения не скъсяват, а увеличават дистанцията спрямо развитите западноевропейски държави. Основен индикатор на негативната тенденция е БВП на човек от населението спрямо средния за ЕС показател. Влошаването на качеството на живот е причина за падането на правителства и предсрочни избори в четирите държави.

Може само да се съжалява за сбърканите приоритети, отразени в мотото на новото (служебно) българско правителство – „За Европа, за демокрацията, за икономическото развитие”.5 Философията на президентското формулиране на целите е „отвън навътре”, а би трябвало да е в обратна посока – от икономическото развитие на страната към Европа и света.6 Дано официалното представяне на новия икономически министър Асен Василев като последен сред своите колеги не дава сигнал за мястото на тази важна сфера сред приоритетите на служебното правителство. Монополите, срещу които протестират българските граждани, са защитени от европейското право и имунизирани срещу всякаква отговорност към обществения интерес и благо. Българските управляващи са фокусирали вниманието върху случващото се в Европа, СА Щ, международния тероризъм, сирийската опозиция, честването на холокоста, а не върху вътрешната политика и социално-икономическото развитие, генериращи главния ресурс на адекватната външнополитическа дейност.

Колективният подход към регионализма на Балканите зависи в решаваща степен от политиката на управляващите в 12-те балкански държави за реализация на наионално-държавния, балканския, европейския и глобалния интерес. Без противопоставяне и „прескачане”. Взаимното прескриптивно споделяне на четирите относително отделени хоризонтални равнища на интереса предизвиква синергичен ефект, който разширява възможностите на балканските държави да задоволяват своите потребности. На балканския политически елит липсва приоритетна реакция по линия на многостранността в региона. Увлечението на балканските държавници да реализират общоевропейския интерес в рамките на ЕС , неглижирайки или в най-добрия случай съподчинявайки регионалния балкански интерес, има висока цена, включително ерозия на национално-държавния суверенитет.

Регионализацията на Балканите може да бъде адекватно управлявана чрез балкански регионализъм само въз основа на равностоен национален суверенитет, а не въпреки него. Това означава техните политически елити да прилагат на практика заложените в Устава на ООН основни принципи на междудържавно взаимодействие – суверенно равенство, ненамеса във вътрешните работи, ненакърнимост на границите. Напразно е усилието, тези принципи да бъдат открити на страницата на Министерство на външните работи.7 Три новини с картинка са изведени на челно място в сайта на МВнР на 27 февруари (деня на конференцията „Балканите през 21-ви век – поглед от България”), в които няма нищо регионално/ балканско макар да се очаква съобщение за работното посещение на премиера и външния министър в Македония. Ето и заглавията на новините: 1. Международната общност подкрепя България след представяне на факти от разследване на атентата в Сарафово; 2. България представи напредъка в разследването на атентата; 3. ЕС трябва да започне дискусия за мерки с цел да се предпазим от терористична атака. Следва логичния извод за външната политика на България: създаваме си рискове и заплахи за националната сигурност и след това ги преодоляваме. В раздела “Мисия и принципи” на МВнР четем, че страната ни провежда последователна и целенасочена политика и е предвидим съюзник в ЕС и НАТО . Възникват най-малко три въпроса: каква е външнополитическата цел на България, с какви принципи се постига тя и как може да си предвидим съюзник като нямаш предвидима външна политика.

С изключение на Турция, тези въпроси биха могли да бъдат зададени към останалите балкански държави, чиито неолиберални общества са колонизирани от пазара, който накърнява социалното единство и единността на външната политика. Декларираната демокрация е фасадна. Пазарът и капиталът са просмукали цялата система от обществени отношения и държавата не изпълнява главната си функция – да защити обществения интерес като обединител на социума. Поради задълбочаващата се асиметрия в социалната общност, нейната канава се разпада, което предизвиква криза по веригата – до политическа и институционална. Неточна е оценката на президентът Плевнелиев: ”Страната е обхваната от социална и политическа криза. Не трябва да допуснем, тя да се превърне в икономическа”.8 Системният анализ на кризата не би допуснал подобен извод, отделящ икономическото от социалното и политическото, които по презумпция са интегрално свързани. Коректното обобщение за ситуацията в България (подобна е тя и в други балкански страни) е: накърнен социално-икономически фундамент при непоносимо неравенство между социалните групи, общество пред срив, държавната власт губи легитимност. Суверенът е на улицата и търси вариант да делегира номиналната си власт на политически субект, който да защити неговия, а не олигархичния интерес. Не го открива в „новите” лица на служебното правителство.

Силно впечатление прави бягството на балканските лидери от институционализирано политическо сътрудничество в региона. Теоретичният аспект на проблема насочва към качествената разлика между държавната политическа власт като първа, висша власт в държавата – монополен арбитър на процесите в обществото, от една страна и съподчинените й други власти в т.ч. икономическа и административна. Тази надзорна власт, която управлява и контролира реализацията на общобалканските потребности (регионализацията) във всички обществени сфери, е преотстъпена на извънрегионални фактори – субекти на европейския и глобалния регионализъм, които защитават свой унилатерален интерес вместо субрегионалните интереси на Югоизточна Европа.

Балканският регионализъм през „златното десетилетие” на миналия век успява да постигне ефективно работещо политическо ниво на многостранното взаимодействие в по-сложната външна среда на биполярния модел, включващо държавните и правителствени глави на балканските държави, което не накърнява интереса в непосредствена близост – национално-държавен и европейски интерес. Днес имаме политически блокиран Процес за сътрудничество в Югоизточна Европа, предпоставящ разочароващата дейност на останалите многостранни форуми и организации, включително Съвета за регионално сътрудничество. ПСЮИЕ е неинституционализиран политически форум на най-високо равнище, създаден по инициатива на Софийската среща на външните министри на Югоизточна Европа през 1996 година. Неговият блокаж не позволява на държавите-членки да изграждат многостранна способност за действие по посока на потребния балкански регионализъм. В съответствие с политическата многостранност на Балканите, която липсва в момента, всяка държава от региона би могла да изисква от всички останали зачитане на своя суверенитет и териториална цялост. Конституирането на политическите регионални норми и принципи в автономна добре институционализирана организация на Балканите би било предпоставка за по-ефективна европейска и евроатлантическа интеграция. Не е възможно да заобиколиш съседа си и междусъседското политическо сътрудничество и да се надяваш на ефективна интеграция в ЕС и в НАТО . При това и двата Съюза генерират отрицателни ефекти за трети страни нечленки, които са в непосредствена близост. Когато Пактът за стабилност в Югоизточна Европа (ПСЮЕ), създаден през 1999 г. по инициатива на ЕС , започва реализацията на идеята за Свободна търговска зона в ЮИЕ, той бива заподозрян от институции и държави членки в „опит за заместване на членството в ЕС”. Като резултат, балканското търговско взаимодействие е пожертвано в името на европейската интеграция. Никак не е учудващо, че само след три години Пактът за стабилност губи политическото си значение. И никой не обясни официално, защо това се случва. През февруари 2008 г. ПСЮЕ е преструктуриран в нова автономна структура – Съвет за регионално сътрудничество (СРС ) с напълно безлична, силно бюрократизирана и разочароваща дейност. Официално декларираните цели на СРС нямат нищо общо с реалните. Вместо ПСЮИЕ, където 12-те държави са представени на най-високо политическо равнище, да има свое представителство в Европейския съюз, това е главна характеристика на Съвета за регионално сътрудничество, чието ниво е по-ниско (на външни министри). Към 2013 г. СРС (не ПСЮИЕ) действа като единствен реален център на балканския регионализъм. Не е случайно, че приоритет на СРС е „стратегическото ръководство на регионалното сътрудничество в ЮИЕ”.9 Пълноправните членки на ПСЮИЕ съставляват едва една трета от общия брой на участниците в Съвета за регионално сътрудничество, където ролята на политическото поемат СА Щ и ЕС . Останалите субекти в СРС са Косово (не членува в ПСЮИЕ), Канада, Норвегия, Швейцария, 15 международни организации и институции, сред които ООН, ОССЕ, НАТО. Седалището на СРС е в Сараево (Босна и Херцеговина), а не например в Хърватия, Сърбия или Черна гора, по следната причина: липсата на централна конституционно-учредителна власт (политическите решения се взимат от Върховния представител, избиран от ЕС и СА Щ), създава комфорт при налагане на извънрегионални интереси, които блокират споделянето/ разделянето на национално-държавния и възникването на автентичен общобалкански интерес.

Подчиняване на балканския регионализъм на извънбалкански регионализъм (ЕС ) и американски глобализъм е регистрирано през 2005 г., когато на форум в София Пактът за стабилност обявява фалшива привързаност към високата летва на регионалната ЮИЕ-принадлежност. Реалното послание е: ЮИЕ заобикаля собствената си политическа власт с цел да не принадлежи на самата себе си (чрез създаване на относително самостоятелна балканска общност), а да бъде „прехвърлена” на друга, извънрегионална общност, движена от интересите на извънрегионални субекти и интереси. Истината е, че Европа не би могла да създаде своя демократична общност без жизнено способни субрегионални общности, в т.ч. балканска.

Преосмислянето на балканския регионализъм засяга преди всичко неговата политическа рамка и превръщането на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа в добре институционализиран форум на най-високо равнище. Този подход не би трябвало да се възприема като затваряне и изолация на субрегиона от европейските и глобалните потребности и интереси. Точно обратното. Той ще има за цел едновременно споделяне на четирите интереса – национално-държавен, балкански, европейски и глобален. Актът на споделянето изисква нещо много трудно за днешните управляващи елити на Балканите, чието съзнание е обвито в мъглата на неолиберални и антикомунистически митове: промяна на субективното ниво на интереса.10 Без нея, институционално незакрепените решения на държавните и правителствени глави в рамките на ПСЮИЕ ще продължават да са неефективни. Със своя индикативен и незадължителен характер те остават на хартия, без възможност за проследяване, ориентиране и контролиране на тяхното изпълнение. За да се случи регионалнизма на Балканите, желан от балканските общества в началото на ХХІ век, е необходимо демократично институционализиране на субрегионалните стратегически решения. Причината това да не е факт засега се крие в липсата на компетентност и политическа воля на балканските политически елити, обхванати от паника и комплекси да не би да загубят легитимност в очите на вътрешните олигарси и външните спонсори. Слабо ги интересува балканското общество, което много по-добре осъзнава императива за сътрудничество и интеграция със съседа.

Транснационализирането на национално-държавния суверенитет на 12-те балкански държави в субрегионален мащаб е основа на балканския регионализъм, разбиран като дългосрочна и трайна тенденция, при която нововъзникналите общобалкански институции не опекунстват над балканските държави и не накърняват демократичната процедура в тях. Само подобно делегиране на компетенции „отвътре навън” няма да ограничи свободното пространство за политическа автономия и защита на гражданските права и свободи. Това пространство ще се разширява под влияние на синергичния ефект, за който в момента само се говори (синергия ЕС – Западни Балкани, Черноморска синергия), но не се случва на практика. Реалната синергия създава условия за по-пълно задоволяване на потребностите и интересите на балканските държави. Ако, обаче, прехвърлянето на пълномощия не се осъществява по демократичен начин, а по пътя на неоправдани компромиси, направени под натиск, то води логично до снижена легитимност в две направления: а/ навътре в държавата – управляващите губят одобрението на своите избиратели, и б/ навън в балканския регион – нововъзникналите наднационални институции и организации не печелят доверие и предизвикват задълбочаване на противоречия и конфликти.

Поради по-висши външнополитически интереси, заявени от балканските държави, опитите за институционализиране на политическия регионализъм не успяват. Някои балкански лидери дори считат, че в рамките на евентуално институционализирания ПСЮИЕ би трябвало да бъдат създадени условия за разрешаване на трудни двустранни проблеми. Този подход е несъстоятелен и безперспективен. Осъществяването на политическия регионализъм на Балканите не преминава през предварително разрешаване на двустранните противоречия и конфликти. Точно обратното. То изисква тяхното заобикаляне. Основна предпоставка на успешни преговори в субрегиона е откриването на общи моменти в интересите на балканските държави, а не изграждането на лабиринт от „червени линии”. Спорни проблеми не можеш да разрешиш без преди това да си разрешил безспорните. Главен безспорен проблем в отношенията със съседа на Балканите е тяхното развитие в система (политика, икономика, инфраструктура, култура, наука, образование) при взаимно доверие и динамичен диалог между управляващите. Едва след дългосрочно създадена база и добросъседска атмосфера можеш да посегнеш изключително внимателно и към някой спорен проблем. В противен случай губиш всичко.

Дефицитът на балкански регионализъм в началото на ХХІ век укрепва невъзможността на балканските държави за обратно влияние върху ЕС, СА Щ, НАТО и Русия, което задълбочава асиметрията между местния и извънбалканския регионализъм. Съществен принос в това направление има ЕС, който се въздържа от юридически задължителен многостранен подход към балканската регионализация и развива отношенията си с балканските държави на двустранна основа. Само че двустранните действия няма как да водят към многостранен ефект. Вместо да коригира отрицателната практика в тази сфера, Лисабонският договор я задълбочава. Негови неясни текстове съдържат възможности за нарастване на изискванията към новите страни кандидатки за членство. Съюзът си позволява да променя методологията на процеса за водене на преговорите за членство, известен като Conditionality. Уж ключовите критерии за влизане в еврозоната са от Маастрихт, но никой не вярва в тях.11

Липсата на многостранно политическо сътрудничество на Балканите и на координиран подход на ЕС към региона стимулира негативна тенденция в междубалканските отношения – настъпателност и агресивност спрямо съседа. Днес България регистрира геополитическите промени в субрегиона без усилие да повлияе върху тях със своето макар и ограничено маневрено поле. При новото преразпределение на силите, изразяващо се в растящо субрегионално влияние на Турция (паралелно с това на САЩ, НАТО и ЕС), изолацията и самотата на България се засилват. Балканската ни политика се диктува все по-често от субрегионалния заместник на СА Щ – Турция в съответствие с прехвърлени военно-политически и други ангажименти. Тази ситуация изисква от България по-внимателна и протекционистична политика към най-големия си съсед, без излишно противопоставяне и при допълнителни усилия за усъвършенстване на цялата система от двустранни отношения.

Информационни източници

1. Маринов В., Икономическо сътрудничество в Югоизточна Европа, в: „Форми и проблеми на многостранното сътрудничество в ЮИЕ”, С., 2013, с. 61

2. По-подробно за територията, населението и етноконфесионалната структура на 12-те балкански държави във: Чавдарова, М, Политически

системи и външна политика на балканските държави”, УИ Стопанство, С., 2008

3. За безспорна балканска държава се възприема Турция макар само 3% от нейната територия да е в Европа.

4. Cross.bg., 11.03.2013

5. Терзиев, Св., „С българския Монти започва клоунадата”, Сега, 13.03.2013

6. Вж. Социологическо проучване на в. Сега, 13.0302013. Мнозинството от анкетираните считат, че служебният премиер трябва да е макроикономист, а не дипломат.

7. www.mfa.government.bg, 12.03.2013

8. www.novinite.bg , 13.03. 2013

9. Report on the activities of the Regional Cooperation Council Secretariat by Secretary General of the RCC, Sarajevo,15 Sept. 2011

10. По-подробно за обективното/ прагматичното и субективното/ ценностното ниво на интереса във: Чавдарова, М., съставител, „Национално-държавен и субрегионален интерес на държавите от Югоизточна Европа”, Изд. комплекс Стопанство, 2012, с. 16

Регионалното сътрудничество в НАТО

и в ЕС на Балканите – предизвикателства и възможности

Симеон Николов


Симеон Николов е директор на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международни-

те отношения и главен редактор на електронното издание за анализи www.expert-bdd.com

Доклад, изнесен на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари,

2013 г.).

Регионалното сътрудничество винаги е разглеждано като важен елемент от процесите на стабилизиране и асоцииране към европейските и евроатлантически структури, като мотор, който е тласкал напред тези процеси и затова е било и все още е, въпреки новите предизвикателства, обща цел на страните от региона. През последните няколко години, обаче, има тенденции към промяна на обстановката, които се отразяват на това сътрудничество и от които започнаха да произтичат много въпросителни. Поради разположението, състава, особеностите, но и ролята на региона в един динамично променящ се свят, върху развитието и трудностите на регионалното сътрудничество въздействат:

• фактори на геополитическо ниво;

• вътрешно регионалните баланси и неразрешени спорове между страните;

• фактори и особености на национално ниво.

Към първите трябва да споменем налагащите се за европейските съюзници изводи от промените в новата отбранителна стратегия на САЩ, представена на 05 януари 2012 г., която без съмнение ще доведе до значителни изменения в международните отношения и ще принуди особено съюзниците, днешни и бъдещи да подобрят способностите си за управление на кризи и конфликти, които не засягат пряко интересите на САЩ. Въпросът за оперативните способности и въоръжените сили, които изграждаме в страните на Балканите възниква логично, макар че с или без пряка подкрепа на САЩ в бъдещи мисии, тези способности трябва да се развиват в започналата посока. Потрудни стават, обаче, политическите компромиси в условия на краткосрочно вземане на решения. Изискват се политически предпоставки за сътветната реакция и изградена съвместимост и взаимно допълване на силите. Ще трябва да съгласуваме собствените си национални планове за изграждане на ВС и модернизация на същите в рамките на националните бюджети. Това означава доверие и отстъпване на част от суверенитета си. Освен това, поучителното от отбранителната стратегия на САЩ е, че от общо пет ключови елемента от нея, които касаят в повечето случаи поведението на една световна сила, поне единият от тях, петият по ред, но не и по значение, би трябвало да е водещ и за всяка друга страна партньорка, включително и за нашата страна: Защита на ключовите инвестиции и запазването им като приоритет – инвестиране в технологии и нови способности, от специалните сили през кибернетичните системи до способностите за бързо нарастване на силите, когато и ако е необходимо.

Вторият въпрос, който възниква е за капацитета, притежаван от страните от региона и ще могат ли да отговорят на предизвикателствата, защото освен високотехнологичното развитие на армиите, светът върви и към принципно нови схеми в глобален план. Отдавна вече военните теоретици не само говорят за тях, а на практика от няколко години се водят „четвърто поколение” войни, при които няма дефинирано бойно поле или фронтове и при които може да има размиване между цивилна и военна сфера. Започвайки от информационна война и манипулиране на общественото мнение, извършване на саботажи на военни обекти, ликвидиране на лидери на противника, водене на активно въздушно разузнаване, кибернетични атаки, изпращане на спецназ в суверенна страна и т.н. Разбира се, че сама страна не може да си позволи това. За помалките страни все по-важно става специализирането в отделна област.

В балканските страни армиите поеха по пътя на модернизацията, станаха професионални, но са още много далеч от нивото на европейските си партньори. Числеността им бе сведена до 16 500 души в Албания, 10 000 в Босна и Херцеговина, 90 000 в Румъния, 16 500 в Хърватия, 37 000 в Сърбия, 3 100 в Черна гора. Влияние върху регионалното сътрудничество неизбежно оказват и моментното състояние, проблеми и тенденции в НАТО и в ЕС. На пръв поглед те концентрират в момента усилията си по въпроси, които изтласкват далеч встрани вниманието им от проблемите на Балканите, но решаването им ще се отрази косвено и пряко върху региона в положителна насока. Новата стратегическа концепция за сигурност на НАТО е ясен план за промяна и обръщане към реалната политика. В страните от Западните Балкани мотивацията за интегриране в НАТО е обединяващ фактор. По отношение на ЕС обаче се забелязва едно все понегативно отношение, което е предупредителен сигнал за политиката на Брюксел. Затова на този въпрос ще се спра малко по-късно.

Втората група фактори, касаещи балансите и отношенията вътре в региона, естествено, също оказват влияние върху регионалното сътрудничество. Имам предвид цялата проблематика, свързана с Косово и факта, че от петте страни, които не са признали независимостта му, две са балкански. Става дума за албанският фактор, намерил израз наскоро в скандалното изказване на Бериша, предизвикало реакцията на Брюксел и албанският фактор в Македония. Другият проблем е гръцко-македонския спор, който забавя някои процеси. Когато говорим за баланси обаче, трябва да имаме предвид ролята на Турция на Балканите, като икономическа мощ, новата й външна политика, амбициозността на неоосманизма, провала на политиката й „Нула проблеми със съседите”, осъзнаване границите на възможностите си да играе ръководна роля в Близкия Изток, запазване на ориентацията й към ЕС , но не на всяка цена, наклоняване на баланса към евразийския вектор и т.н. Впрочем, през последните три месеца се появиха оценки на някои политолози от балканските страни, че поради слабости в отношенията с ЕС има колебание в някои от държавите в региона, които се “оглеждали за стратегическа алтернатива – Турция, Русия, Китай”. На конференцията по ЕС и Западните Балкани, през ноември 2012 г. в Грац, прозвуча, обаче, много ясно предупреждението „Няма друга стратегическа перспектива за балканските страни. Без ЕС ще изпаднем във вакуум. Страните ще загубят част от двустранните и многостранни финансови помощи”.

Сложната ситуация още преди началото на една авантюристична военна стъпка в Близкия Изток поражда мисълта, дали в бъдеще не е възможно една европейска страна да води смесена политика между Трансатлантическия съюз, Европа и един собствен външнополитически курс. Отговорът очевидно е, че такива разсъждения са безплодни, това в съвременната обстановка в света и при непредвидимите заплахи към сигурността е невъзможно. Поне за страните от Стария континент, които не са сред перспективните водещи сили, дори и за онези, които смятат, че биха имали икономическата база, за да го постигнат. (Противното защитава списанието за международна политика в Германия, наричайки го „национална опция”.) Подобна „национална опция” може и да придобие някаква популярност, но по същество тя би представлявала по-скоро преориентация например към Русия и Китай. Напълно погрешна е и тезата за „позициониране като икономическа сила без оглед на колективните интереси на съюзниците”.

В България не всички политически сили осъзнаха, че някои еднолични стъпки на външния ни министър всъщност препозиционираха външната политика на България в дългосрочен план в една междудържавна ос, малка група страни, върху които в бъдеще ще се излее гнева на мюсюлманския свят, особено след една доста вероятна война в Близкия Изток. Това бе направено, загърбвайки основни принципи на общо формулиране на европейската политика и действайки в разрез с европейските интереси. Немаловажна роля за регионалното сътрудничество играе един въпрос, който почти не се споменава. Това е ролята на лидерите, на елитите, способността им да генерират идеи и да увличат, да бъдат движеща сила на инициативите, да имат силата да ги прокарват, да са в добри отношения с колегите си. В действителност, обаче, дефицитът на лидерство е характерен за Балканите в момента, а отношенията между тях понякога са причина за отсъствие на активност и забавяне на възможни решения. Последното важи и за отношенията на бившия български премиер спрямо някои лидери от региона. Важността на темата бе потвърдена наскоро на една международна конференция за ЕС и Западните Балкани, на която докладчик от Института за политика и икономика в Берлин освен че подчерта оценката за „слабия политически елит” на Балканите, отиде и подалеч, споделяйки личен опит: „Дори и правителствени ръководители не можели да си представят да приемат правителствен шеф от Западните Балкани като равнопоставен колега.”

Това, какви условия ще имаме в близките години за регионално сътрудничество, ще зависи и от евентуални промени в страните от региона. Преувеличено би било да смятаме, че „арабската пролет” ще се повтори в „балканска пролет”. Ние сме част от едно демократично семейство, членове на ЕС и НАТО и в страните партньорки също протестират. Макар че в България демокрацията ни е „фасадна”, а и официалните изявления от Брюксел по повод на протестите в България, както на говорителя Пиа Хансен, така и на председателя на Алианса на либералите и демократите, от 22 февруари т.г., са близки в оценките си за необходимо начало на демократичен процес и предизвикателство за подобряване на демокрацията, тоест показват загриженост именно защото са виждали непълноти и застрашаване на демокрацията. Хората са изморени от държавници, чиято демокрация се изроди в политиканство. По отношение на т.н. „мека диктатура” пък, всеизвестно е, че ни слагаха в тройката Унгария–Румъния–България, в която имаше такива тенденции.

Когато нашият Център за стратегически изследвания представи, на 21 април 2011 г., доклада си за събитията в Северна Африка и в Близкия Изток, ние не пожелахме да включим някои оценки, че т.н. „арабска пролет” можела да се прояви и в други региони между които и Балканите. Но ако днес сравним 7-те причини за събитията там, 4 от тях съвпадат с оценки и за нашия регион: на първо място тогава посочихме социално-икономически причини (цената на хранителните стоки беше значително увеличена), второ – безпрецедентното разпространение на корупцията и грабеж от управляващи прослойки; трето – възмущение и недоволство от фалшификации и манипулации включително на избори; четвърто – разочарование от невъзможността да се постигне жизнения стандарт на Европа и преливане границата на търпимостта главно сред младите хора. Всички тези четири причини да Ви напомнят за нещо? Оскърбеното търпение по правило се превръща в яростен гняв. Арогантността на управляващите ражда същото. Това става днес и в България. (Другите три причини остават характерни само за Северна Африка и за Близкия Изток – те са от демографски характер, неуспешната политика на Запада в Близкия Изток и загубените войни и лишаване от елементарни демократични права.)

Днес ставаме свидетели на призиви на хърватски граждани да последват примера на протестиращите българи. В Босна и Херцеговина и в Сърбия заявяват: „... една и съща банда ни управлява повече от 20 години, краде и плячкосва. Българите изпревариха всички ни.” В Тунис се запали един младеж и отприщи процеси в целия регион. В България за кратко време се запалиха трима. Не се знае какво ще се случи от тук нататък. Но и през 2011 г. предупредихме и се оказахме прави, че „арабската пролет” ще бъде открадната и на искрените, емоционални и ентусиазирани египетски младежи ще им остане само романтичния спомен от площадите. Дано това не се повтори и тук. Колеги политолози от Гърция споделят опасенията си от едно постепенно изместване към дясното политическо пространство в някои балкански страни и по-голямо влияние в парламентите със съответните последствия и за политиката на тези държави. А в България малко хора са запознати с потенциала на неофашистките организации и се притесняваме, като от срамна болест, да говорим за бъдещето на ромското население.

Регионално сътрудничество в рамките на сигурността и отбраната

Тук нямаме възможност да разгледаме всички области на регионално сътрудничество: сигурност, икономика, пътна инфраструктура, околна среда, борба срещу организираната престъпност, борбата срещу бедността. Затова следващите две теми на настоящия доклад са НАТО и ЕС. Разширяването на НАТО винаги е било стимул за нарастване и задълбочаване на регионалното сътрудничество. Вярно е, че известно време то не бе в центъра на вниманието, но след срещата на върха през месец май 2012 г. в Чикаго има ясни сигнали за неговото активизиране. Вярно е, че има проблеми, но те не касаят нашите балкански съседи Македония, Черна гора и Босна и Херцеговина, а по-скоро Грузия. Въпреки това, подобно на ситуацията в ЕС , все по-често се появяват становища и припомняния, че първо – обща и свободна Европа още не означава, че всички трябва да членуват в НАТО и не разширяването е основната му функция, а то трябва да се случва, когато има необходимост от това и второ – според Член 10 от Договора, страни, които се стремят към членство, трябва да са в състояние да допринесат за сигурността на Алианса. Процесът за сътрудничество в Югоизточна Европа е добра платформа за обсъждане на конкретни въпроси с регионална значимост и срещите на министрите на отбраната в неговите рамки практически обличат това в съдържание. Въпросът, обаче, е в активността на страните, в идеите и проектите, в които те са готови да се включат. На срещата на министрите – 2012 беше обсъден изключително важния за НАТО въпрос за т.н. „интелигентна отбрана”.

Относно т.н. „Smart Defence” (концепция на НАТО за споделяне на разходи и отбранителни способности в условията на финансова и икономическа криза и намалени разходи за отбрана в бюджетите на страните членки) трябва да се има предвид, макар това да е лично мнение, че от същността на предлаганите спестявания произтича тенденция, която един германски политик нарече „пълзящо обезоръжаване” или „опасно самоограничаване”. Ние на Балканите сме склонни да търсим оправдания. Новата концепция е дългосрочен процес, който първо изисква по-голямо доверие и отчитане на различията в отбранителните капацитети, второ, постепенно изпълване със съдържание на този процес и трето, преодоляване на национално ниво консервативна финансова политика и придобиване на гъвкавост и политическа готовност за промяна на законодателството при нужда. И тук идва един проблем, касаещ региона като цяло – Балканите. Струва ми се, че страните тук все още не са достатъчно зрели за такива форми на сътрудничество, предлагани от новата концепция на НАТО , особено що се касае до отстъпване на суверенитет на съседна балканска страна. Именно за това идеята на президента Плевнелиев от миналата година държавните глави от Югоизточна Европа да се съберат и решат как да се интегрираме в „интелигентната отбрана” е в правилна посока. Вярно е, че само това няма да е достатъчно, но надежда дава фактът, че Бригадата Югоизточна Европа е един добър и обещаващ пример. А конкретно, България работи по два проекта – жените в армията и изграждане на Център за изследвания, създаване и развитие на способности на НАТО за управление на кризи и реакции при бедствия. За съжаление обаче, както ние, така и другите балкански страни, с изключение на Турция, като че ли нямаме самочувствието и активността да претендираме за повече в разпределението на неизбежното специализиране в рамките на НАТО, поемане домакинството на Агенция, съсредоточаване на военно-образователен ресурс и т.н. Има дефицит на идеи, текстовете, с които сме се представили на последните три срещи на министрите на отбраната са почти идентични с едно единствено повтарящо се предложение за мястото на Многонационалната бригада за ЮИЕ. Често небрежност на други министерства, например неплащане на членски внос от Министерството на икономиката и туризма към европейска организационна структура ни спъва за да се включим в изгоден проект и губим много повече отколкото неплатения членски внос, вместо хиляди губим милиони.

Тъй като един политолог от друга балканска държава предложи наскоро създаването на смесена бойна група на Балканите, искам да припомня, че Многонационалната бригада Югоизточна Европа /SEEBRIG/ натрупа вече и боен опит с участието на целия й щаб в силите в Кабул, а на две последователни срещи на министрите на отбраната от Югоизточна Европа България предлага щабът й постоянно да бъде дислоциран в България след 2015 г., тъй като дислокацията и командването досега са на ротационен принцип. (Ние бяхме първи – щабът бе в Пловдив, последваха го Констанца, Истанбул и Кукуш.) Това е безспорно постижение за страните от региона. Със свои сили в бригадата участват Албания, Гърция, Италия, Македония, Румъния и Турция. През октомври 2012 г. пълноправен член на инициативата Многонационални мирни сили в ЮИЕ стана Босна и Херцеговина, а Сърбия се присъедини като наблюдател. За ускоряване на процеса определено допринасят: Многонационалните щабове на НАТО в Скопие и в Тирана, Международния щаб в Сараево и групата за подпомагане на реформите в Сърбия и Черна гора, създадена от 2005 година. Не е без значение, когато български генерал или офицер ръководи такива структури, а досега не сме имали неудачи с кадровите решения.

Освен концепцията за т.н. „умна отбрана”, друго предизвикателство, чието преодоляване организира НАТО и има пряко отражение и върху нас е изграждането на способности в киберпространството.

Освен недържавните субекти, информационната революция облагодетелства и по-малките държави. Ако притежаваме потенциал за киберзащита и кибератака, не е необходимо да бъдем голяма военновъздушна, военноморска или бронетанкова сила. Достъпът до киберсферата, възможност за скритост на операциите и ефектът стават възможни на база сравнително по-малко финансови средства, а въздействието на кибернетичната мощ е много широко – от военната до икономическата сфера. Концепцията за изграждането на способности в киберпространството се превърна в приоритет. Нито една балканска страна, обаче, не беше сред страните, участвали в проведеното през пролетта на 2012 г. учение „Заключени щитове – 2012” в Естония (Австрия, Дания, Естония, Италия, Финландия, Германия, Норвегия, Словакия, Испания, Швеция и Швейцария). Последните идеи, обаче, за структура за киберсигурност и изграждане на национална система за киберсигурността в България, станали известни на международната конференция в София на 2-3 април 2012 г. са обнадеждаващи, стига да не останат в рамките на пожеланията или да бъдат подменени. От 1 януари 2013 г. в Хага започна работа Европейски център срещу киберпрестъпления. Официалното му откриване бе на 11 януари. Пълното му развръщане ще бъде до 2015 г., когато личният състав ще наброява 50 души, а бюджетът му 7 милиона (от бюджета на Европол). В рамките на ЕС, за съжаление, трябва да констатираме, че необходимостта от Външна политика и политика за сигурност остана повече встрани от вниманието вследствие на сериозните проблеми на Общността. След 2009 г. значително намаляха и операциите – от 2003 г. досега, общо 24 цивилни и военни операции. Последствията от сегашното буксуване, дори ерозия, на ЕПСО ще са негативни още повече за малките държави, затова е недопустимо пасивна роля от наша страна. Двустранното сътрудничество между отделните държави при координиране на военните и цивилни способности тъпче на място. Между държавите членки продължава да няма консенсус за това, дали е необходима военна или гражданско-военна главна квартира за операциите на ЕС . В усилията на европейските страни като че ли лостът на скоростите просто беше изключен, вместо да се включи на по-висока предавка. След създаването и на Северен Алианс, след френско-британския пакт за отбрана, въпросът е – няма ли да отидем на тотално регионализиране и какво ще спечели или загуби България от това?

ЕПСО зависи от принципа на доброволността и решенията на национално ниво. Най-голямата пречка в налагащото се съвместно изграждане на сили за отбрана е била и остава страхът от загуба на национален суверенитет. Но само с големите държави могат да бъдат постигнати способности като тези с Безпилотните летателни средства, Противоракетната отбрана, космическото разузнаване, киберотбраната и други.

Проблемите се свеждат до политически, когато липсва воля за използване на определен инструментариум. Затова се предлага изработване на Обща европейска военна стратегия, която да бъде представен на европейската общественост в „Бяла книга на европейската сигурност”. Критиците на ЕПСО все пак трябва да признаят, че постигнахме определен капацитет с изграждането на т.н. Многонационални тактически бойни групи на ЕС (EU-Battle Groups) с личен състав 1500 души всяка, като по две от тях дежурят всеки 6 месеца. Вярно, че не се наложи да влязат в действие, но натрупахме опит. Първата група, в която участва България с водеща страна Гърция с една лекопехотна рота и 4-5 щабни офицери и даде такива дежурства беше с Румъния, Гърция и Кипър и стана ясно, колко трудно се осигурява такава група и как трябва, в случай на изпращането й, все пак да разчиташ на по-големия партньор в нея – в случая Гърция.

Тъй като европейската „ахилесова пета” е морската сигурност, трябва да кажем няколко думи и за регионални и национални инициативи и механизми за укрепване на сигурността и развитие на сътрудничеството в Черноморския регион

• Оперативна група (ОГ) за военноморско сътрудничество в Черно море (БЛЕКС ИФОР ) от 2001 г. с шестте страни участнички – Турция, България, Румъния, Грузия, Украйна и Русия (единственото съединение с участието на Русия).

• Операция “Черноморска хармония” (Black Sea Harmony-BSH).

• Черноморски граничен координационно-информационен център със седалище в Бургас.

След Стратегията за сигурност на ЕС от 2003 година, след обявяване на Политиката към новите съседи и Програмата на Европейската комисия за Черноморско взаимодействие (Black Sea Synergy), която последното българско правителство не доразви, се налагат ускорени действия и наваксване на пропуснатото време. В двустранен план също има ниши, в които можем да развием още повече сътрудничеството си в сферата на отбраната. Сред секторите от взаимен интерес и безконфликтност, но също с дългосрочно въздействие, са членство и сътрудничество с НАТО и участие в мисии. Така например в Македония има среди, които са заинтересовани от по-широко военно сътрудничество с България и сред тях няма антибългарски настроения. Не е достатъчно да обучаваме няколко македонски войници в Националния военен университет. Необходимо е да се потърсят по-широки траектории в това сътрудничество:

• оказване на консултантска помощ на правителството;

• споделяне на опитите от мисии;

• опит от модернизиране на армията ни;

• по-близък професионален обмен между офицерските корпуси на двете страни;

• предоставяне на военнотранспортен самолет за техни нужди, поемане на „еър полисинг” в рамките на НАТО;

• повече взаимоизгодни връзки в сферата на отбранителната индустрия. (Защо например македонците преоборудваха унгарски бронирани машини, а не намериха общ проект с българите?).

Още по-добре би било, ако България проведе едновременно с три кандидатки за членство в НАТО , например, мероприятия по споделяне на опита от мисии и модернизиране на армията, които по-късно могат да прераснат в препоръчваното ни от НАТО съгласуване на усилията за създаване на оперативни способности, модернизация и военни бюджети. Предизвикателството тероризъм ни накара да развием активно сътрудничество в глобален мащаб. Съществува реална опасност Европа да се превърне от място за набиране, на терористи, легендиране и получаване на образование, „спящи клетки” и логистична подкрепа в обект на терористични атаки с далеч по-голяма сила и честота, отколкото тези в Мадрид и в Лондон. Колкото до балканските страни, знае се, че има три активни терористични организации – в Турция една и две в Гърция. В Западните Балкани, конкретно в Босна и Херцеговина имаше две действащи екстремистки организации свързани с „Ал Кайда”, нелегални групи имаше в Албания и Косово и т.н. За щастие в България няма данни за такива организации и групи.

Създаването, обаче, на среда за разпространение на ислямски фундаментализъм предполага изграждането на джамии, дори в райони, в които няма мюсюлманско население, изпращането на емисари, които да разпространяват радикално учение и обучението на стотици студенти в Саудитска Арабия, Египет, Сирия и в други държави, част от които се завръщат в страните си, усвоили доста различен, радикален ислям. Сред предупрежденията от началото на 2011 г. за възможни предстоящи терористични атаки, като това на австриеца Фридрих Щайнхойзлер, например, в книгата му „Европа – цел на терора”, бяха споменати и две балкански страни: „В Полша, България, Румъния и Чехия се създават нови ислямистки терористични клетки.”, пише авторът само преди две години. След терористичния акт на летище Бургас справедливо, но наивно се задаваше въпроса: Има ли радикален ислям в България? Проблемът е, че настъплението на радикалния ислям е глобално, общи и идентични тенденции има и на Балканите – във финансирането, в изпращането на емисари, в резултатите – разделението на старите носители на турския ислям и растящите привърженици на радикален ислям сред младите. На тези тенденции трябва да се отговори и с общи координирани усилия. Самата Европейска конвенция за превенция от тероризъм, съдържаща четири основни цели, ни задължава да предотвратим: на първо място ориентирането на хората към тероризма, а след това, на второ място да намалим уязвимостта на обществото, на трето – преследване на терористите в международен мащаб и на четвърто място – минимизиране на щетите.

В цялата система за защита от тероризма международното сътрудничество излиза на първи план, но тук, говорейки за Балканите, трябва да обърнем внимание на необходимостта от много по-дълбоко сътрудничество и мрежова структура на операциите и управлението им от съответните разузнавателни служби. Защото ако недоверието между службите от региона с големите такива в Европа, като разбираемо най-консервативни структури, се преодоляваше постепенно и бавно, недоверието между службите на самите балкански страни винаги е било по-силно и е спадало след като сме ставали равноправни членове на НАТО. Нивото на регионалното сътрудничество и в борбата срещу тероризма е важно и заради коренните промени, които настъпиха в този план. Твърденията, че с ликвидирането на Осама бин Ладен, „Ал Кайда” е загубила значение, се оказа пропагандно клише за пренасочване на нападките срещу ливанската „Хизбула”. След ликвидирането му се изградиха: стратегическо ръководство от трима души, оперативно командване от 40 командири, 6 специализирани и 11 регионални организации. Една от специализираните организации е точно за атентати в търговски обекти, летища и гари. Друга е само по кибернетични атаки, като 2013 г. е обявена за година на такива атаки срещустраните от НАТО.

Тъй като тероризмът е тясно свързан с организираната престъпност и я използва за самофинансиране, трябва поне да маркираме проблема, който изисква много по- задълбочено изследване. ЕС е извел в свои декларации борбата срещу тероризма, организираната престъпност и нелегалната имиграция, но същността на явлението значително се измени. Затова германският разследващ журналист и писател Юрген Рот е прав като пише в книгата си „Новите български демони”, че досегашното разбиране и обществено възприятие на организираната престъпност осигурява оневиняване на политическия елит. Много преди него и българските експерти предупреждавахме в анализите си ЕС за неговата пасивност и изчакване по отношение на Косово, където симбиозата между политика и престъпност се задълбочава и прави трудно бъдещо разкъсване на такъв възел. Беше време, когато албанската мафия се смяташе за най-силната. Бившият премиер Бойко Борисов пък ни убеждаваше, че „нашите момчета само си играят на гангстери”, а най-голямата мафия в Европа била сръбската. Но той премълча това, което и американския посланик Бил Монтгомъри писа, че още тогава българската държава участваше активно в нелегалната търговия с горива. Премълчано и неизвестно остана за хората, че понякога и големите държави прикриваха някои лидери, защото им трябваха за политически цели. (Например, когато черногорецът Джуканович правеше по 6-7 милиарда британски лири годишно само от контрабанда в Италия и Великобритания.) Изминаха години, в които организираната престъпност се глобализира. Някои специални служби и висшите етажи от политическата власт са свързани с нея или тя с тях. Пропуснахме процесите, които създадоха и на България образ на мафиотска държава. Няма как да имаме авторитет във външната политика, когато най-авторитетното издание за външна политика „Форин афеърс” пише за нас: „В мафиотските държави като България, Гвинея, Черна гора, Мианмар, Украйна и Венецуела националният интерес и интересите на организираната престъпност са тясно свързани”. И още: „Другите държави си имат мафии, а в България мафията си има държава”. Затова хората в България въстанаха срещу системата, а не само срещу сметките за ток.

Регионално сътрудничество в рамките на ЕС

За разлика от военната област и антитероризма, нещата в ЕС за съжаление стоят по-лошо. А разширяването на ЕС и излъчваните сигнали са предпоставка и стимул за успешно регионално сътрудничество и укрепване на сигурността. В Западните Балкани обаче се чувства „умора от чакането за присъединяване”. Твърде негативно влияние оказват изказвания като това на председателя на германския Бундестаг, че „ЕС е неспособна за момента да продължи разширяването и Хърватия не е още зряла за приемане.” Преди това, канцлерът на Германия Ангела Меркел беше казала, че през следващите десет години може да не се мисли за ново разширяване. А политиката на разширяване е стратегическа цел. Историчката Marie-Janie Calic пише, че критиката към европейското разширяване е неподходяща и опасна. Изгледите за приемане бяха силен стимул за вътрешни реформи, регионално сътрудничество и сближаване. „Разширяването е необходимо, за да се предотврати възникването на черна дупка на политическата карта в средата на Европа, от която ще излязат нови рискове за сигурността”.

От друга страна, зачестиха аргументите, че няма нищо лошо в по-бавното разширяване и при по-бавно такова с България и с Румъния е щяло да има по-добър резултат. И тъй като всички оставащи кандидатки не могат да бъдат приети едновременно, интересно предложение прави авторът Кристоф Бендер: „Балканските държави трябва да разглеждат ситуацията не като чакалня, а като фитнес зала. Повече държави да са във фитнеса, а не в съблекалнята, защото и конкуренцията мотивира”.

Регионалното сътрудничество в условията на Балканите има своите граници. Експертите са единодушни, че то не може да реши проблемите по Косово или гръцко-македонския спор. Но има и критици, които заявяват, че ЕС трябва само да определя правилата на дискусията например, а регионалните актьори ще намерят решение в нея. Механизмите за регионално сътрудничество, които изгради ЕС изглеждат впечатляващо и достатъчно, за да се предлагат нови: Регионалният съвет за сътрудничество в ЮИЕ с главен секретар в Сараево и бюро за връзки в Брюксел; Регионалното висше училище за управленски кадри, открито 2010 г. в Черна гора; Регионалната мрежа за околна среда /RENA/ с 4–те работни групи; Инвестиционната рамка за Западните Балкани /WBIF/; Договора за основаване на енергийна общност; Центъра за наблюдение на транспорта в ЮИЕ /SEETO/; Многонационалната програма за сътрудничество между полицейските служби и между прокуратурите и други. Проблемът е, че макари да получаваме заключителна информация в годишните доклади за напредъка на съответните страни, горните органи и механизми остават в голяма степен слабо известни, малко прозрачни, с недоизяснени задачи и възможности, за да търсим по-голямата им ефективност и отчетност.

А иначе, европейски проекти в сферата на регионалното сътрудничество се реализират в Сърбия, Черна гора, Косово, Албания, Босна и Херцеговина и Хърватия. Понякога, обаче, големите страни в ЕС демонстрират непонятно подценяване на форуми, които са от значение за ускоряване на интеграционния процес. Например, срещата „ЕС – Западни Балкани”, на 02.06.2010 г., когато не дойдоха ръководителите на Германия, Франция и други страни, а 48–те делегации не проявиха политическа воля за обща декларация. Но дипломатическата активност около срещата раздвижи нещата. Практиката показва, че понякога много голяма роля и принос могат да имат фондации и неправителствени организации (НПО) с реални резултати в активизиране на регионалното сътрудничество. На горецитираната среща 471 НПО излязоха с открито писмо до ЕС с искане интеграцията да се превърне в приоритет на европейската политика. Интересни резултати има и в усилията за преодоляване на историческата обремененост: например, в подпомагането на хърватско-сръбския диалог с помощта на Фондация „Фридрих Науман“ – Германия бяха проведени вече 11 срещи между историци на двете страни и издадени 12 тома с научни разработки. Интересен е и проектът „Да разбереш Балканите”, чиято втора част предстои на 21-29 март 2013 г. в Страсбург за европейските перспективи на балканските страни и третата му част: от 27 октомври до 2 ноември за европейските институции, регионално сътрудничество, култура и образование.

Български НПО рядко са организатори на инициативи в другите страни на нашия регион, с изключение на отделни прояви на Атлантическия клуб в Македония и в Косово, което трябва да се приветства. При сегашната обстановка и диалог с Македония, обаче, принос биха могли да имат Българското дипломатическо дружество, например, Обединението на българските общини, икономически и браншови сдружения и други. Понякога идеи и предложения поставени на конференции, събудили внимание, имат перспектива. Разбира се, има и неудачни такива като цитираното по горе за бойна група, след като имаме вече Бригада ЮИЕ. Но със сигурност е имало предложения на Атлантическия клуб, които са станали реалност. На конференция на БДД , с подкрепата на Фондация „Фридрих Еберт“, още през 2004 г. бяха изложени идеите за Черноморско взаимодействие, синергия, възприета много по-късно, както и за координиране на борбата срещу организираната престъпност. Вярно е, че идеи се крадат и преписват, но важното е накрая да се случат. Нищо че предложението ни за Академия по сигурност и отбрана в Балканско–Черноморския регион беше перифразирана и влезе в друго направление. Затова, провеждайте подобни конференции, давайте идеи и предложения оказвайте натиск, това е ролята и отговорната задача на НПО, гражданските инициативи и научните институти.

Информационни източници

1. MITTEILUNG DER KOMMISSION AN DAS EUROPÄISCHE PARLAMENT UND DEN RAT Erweiterungsstrategie und wichtigste Herausforderungen 2012-2013

2. Ohne den Balkan ist die EU noch unvollendet Das europäische Friedensprojekt ist noch nicht abgeschlossen. Der westliche Balkan fehlt noch in der EU-Familie. Ein Beitritt erfolgt jedoch nicht ohne strikte und faire Bedingungen. Von G. Westerwelle und J. Martonyi Die Welt, 22. 11. 2012

3. Leaving Europe’s Waiting Room: Overcoming the Crisis of EU Enlargement in the Western Balkans Veranstalter: Zentrum für Südosteuropastudien, Karl-Franzens-Universität Graz / Südosteuropa-Gesellschaft; Graz, 9.-11. November 2012 Bericht von Stefan Graziadei, Graz

4. http://www.dradio.de/dkultur/sendungen/politischesfeuilleton/ 1900548/ Schwarzes Loch auf der politischen Landkarte Ist der Balkan von der EU aufgegeben worden? Von Marie-Janine Calic

5. Теорги Кулов, „Българската дъга на исляма”, 2011 година, Тангра ИК.

6. Геополитическите и военно-технологичните фактори, въздействащи върху развитието на съвременната армия и въоръжение и готовността на управляващия елит и обществото да подкрепят тези промени.

Бележки

1. Многостранно регионално сътрудничество – първа среща на министрите на външните работи – 1988 г. в Белград. Създаване на регионалната организация „Процес на сътрудничество в Югоизточна Европа – юли 1996 г. в София. Първа обща среща на министрите на отбраната – 1996 г. в Тирана.

2. В България зад фондацията „Вакъф ел Ислям” стоят радикални ислямисти. Фондацията финансира конференцията, на която е свален Недим Генджев (1997 г.). Съюз на мюсюлманите в България е учреден тайно през 2006 г. Ръководи я Али Хайредин, известен екстремист и проводник на уахабизма сред мохамеданите и ромите. Ръководители на структури на „Ал Кайда” многократно са посещавали Смолян и Велинград, според българските специални служби, пише Георги Кулов в книгата си „Българската дъга на исляма”.

3. В доклад на доктор Богдана Тодорова, изнесен в БАН и публикуван на сайта на нашия Център се посочват екстремистки организации в близките ни съседи Босна, Косово, Македония и Албания: в БиХ– ал Харамейн и GRF /Global Relief Foundation/

във връзка са „Ал Кайда”, крилото за разузнаване и логистична подкрепа „Al-Quds”; в Косово – радикални екстремистки организации, с които е обвързан университета в Прищина и други.

4. Черноморски регион: България се стреми към постигането на баланс между глобалния и регионалния подход. С последните нови инициативи има шанс за ново качество и ефект от участието на България в укрепването на регионалната сигурност в рамките на общата европейска и евроатлантическа сигурност. Ключово значение имат три условия: Първо, формулиране на широк подход към сигурността в региона. Второ, ангажиране на основните международни действащи лица, които могат да имат реален принос за решаването на тези проблеми. Трето, увеличаване на националните усилия за приоритетно укрепване на секторите за сигурност, както и използване на нови форми на двустранно сътрудничество с черноморските страни с цел по-бързо, по-ефективно и по-изгодно финансово реализиране на общи проекти.

5. Фридрих Щайнхойзлер в книгата си „Европа – цел на терора” дава списък от 78 терористични организации в цял свят. В Турция – Great Eastern Islamic Front, Kurdistan Freedom Falconsq Kurdistan Workers Party /Kongra Gel/, Revolutionary People,s Liberatzion Party. В Гърция – Revolutionary Nuclei, Revolutionary Struggle.

Проблемът за националната идентичност

Анина Йовкова

Разработка на Анина Йовкова, студентка по „Политически науки“ във Факултет „Международна икономика и политика“ на Университета за национално и световно стопанство. Тя е член на Студентската асоциация за изследване на международните отношения към УНСС. Получила специална Грамота на Българското дипломатическо дружество на младежката кръгла маса „Балканите в XXI век – българският поглед“ (УНСС, 13 февруари 2013 г.). Като награда за отлично представяне е определена да вземе участие в експертната конференция на същата тема (УНСС, 27 февруари 2013 г.).

Ние, народите на Балканите имаме много повече прилики помежду си, отколкото сме готови да ризнаем. Поставени в едни и същи условия, изправени пред едни и същи проблеми, ние заедно сме се развивали и сме творили история – общата ни история. На този кръстопът между култури, религии и ценности ние носим по малко от всичко, докоснало се до нас. Нашите традиции са сходни, нашата музика е балканска, нашият темперамент е уникален и общ. Където и да отидем по света няма да срещнем чужденец, който да ни докосне така, както ще го направи един съсед, един приятел. Никой не би разбрал по-добре мечтите и страховете ни от един балканец. Общото ни минало е оставило от печатък в националното ни съзнание, който е сформирал народопсихологията ни и ние сме безсилни пред този факт. Ние сме буйни, понякога неконтролируеми, с изострено чувство за справедливост. Едно от най-хубавите ни качества е толерантността. Тук, между Изтока и Запада, Християнството и Исляма, ние сме се научили да живеем в мир и сътрудничество, да приемаме различния такъв, какъвто е, да споделяме трапезата и празниците си с него. Живеем с уважение към другия, без да му пречим, без да налагаме волята си и да се опитваме да го променяме.

За жалост, политиката между държавите не е като отношенията между обикновените хора. На тази малка територия всеки търси своето място и признанието на останалия свят. Това се превръща в една надпревара за миналото, една борба за подвизи и герои, една нужда да докажем, не толкова на другите, колкото на самите себе си, че сме значими. Спорим за историята ни, за езика ни, за религията – именно нещата, които изграждат и съхраняват една нация като такава. Чувстваме наранени своите чест и достойнство и затова тези спорове така лесно се превръщат в национални въпроси, променят общественото мнение и нагласата на гражданите. Липсата на традиция в правенето на компромиси и особения ни манталитет, който ни кара да бъдем крайни във всяко едно решение задълбочават конфликтите и ги превръщат във все по-трудни за овладяване. Забравяме, че живеем в един глобализиран свят, където, както политиката и решенията на другите държави носят своите последствия за нас, така и нашите спорове влияят на международната политика.

Предпоставка за повечето от събитията през последните 20 години са изкуствените граници, наложени след Първата и Втората световна война от великите сили. Появяват се големи малцинствени групи на територията на всяка от страните, което води до съвременните етнически конфликти в и между държавите. С падането на социализма и разпадането на Социалистическа федеративна република Югославия се поставя началото на съвременната политическа нестабилност на Балканите и разделението на балканските държави, което се отразява и на останалите страни на континента. Своеобразна кулминация на напрежението на Балканите е намесата на НАТО, което само ни доказва колко лесно двустранните конфликти на полуострова се превръщат в международни. От друга страна, обявяването на която и да е държава за независима поставя след себе си много въпроси, обвързани с международните отношения: как да докажем има ли тя своя нация, има ли свой език, каква е нейната история, какво да бъде името й. Ставаме свидетели на това как такива спорове могат да продължат повече от 20 години. Докато не се научим да правим компромиси и от двете страни, докато не се примирим с факта, че на

Балканите всички имаме обща история и общи корени, но днес имаме правото да сме независими един от друг и сами да градим новата си история, ние няма да се преборим с по-важните проблеми, които стоят пред нас, като икономическата изостаналост, корупцията, организираната престъпност. Ще продължаваме да тъпчем на едно място, съсредоточени в миналото, а не в настоящето.

Какъв е проблемът всъщност? Страхуваме се да признаем колко сме еднакви. Страх ни е, че ако го кажем на глас, ще изгубим националната си идентичност. Страх ни е, че ще бъдем подценени или омаловажени. Страх ни е, че няма да сме уникални, че ще се слеем с другите и ще се изгубим. Затова се делим. Делим се, затваряме се и изживяваме закъснялата си независимост и недоизживения си национализъм. Не осъзнаваме, че това само ни тласка назад, защото във време, в което искаме да станем част от европейското семейство, не сме готови да приемем, че сме част от едно по-малко, но по-значимо – балканското.

Това е голямата крачка, която трябва да направим по пътя към Европа и по пътя към бъдещето. Борбата за надмощие и величие трябва да приключи. Нека се поучим от миналото и заживеем в настоящето. Нека влезем в крак с времето и започнем да мислим глобално и мащабно. Ние имаме общи цели и мечти, трябва да работим заедно, за да ги постигнем.

Проблемът за националната идентичност

Анина Йовкова

Разработка на Анина Йовкова, студентка по „Политически науки“ във Факултет „Международна икономика и политика“ на Университета за национално и световно стопанство. Тя е член на Студентската асоциация за изследване на международните отношения към УНСС. Получила специална Грамота на Българското дипломатическо дружество на младежката кръгла маса „Балканите в XXI век – българският поглед“ (УНСС, 13 февруари 2013 г.). Като награда за отлично представяне е определена да вземе участие в експертната конференция на същата тема (УНСС, 27 февруари 2013 г.).

Ние, народите на Балканите имаме много повече прилики помежду си, отколкото сме готови да ризнаем. Поставени в едни и същи условия, изправени пред едни и същи проблеми, ние заедно сме се развивали и сме творили история – общата ни история. На този кръстопът между култури, религии и ценности ние носим по малко от всичко, докоснало се до нас. Нашите традиции са сходни, нашата музика е балканска, нашият темперамент е уникален и общ. Където и да отидем по света няма да срещнем чужденец, който да ни докосне така, както ще го направи един съсед, един приятел. Никой не би разбрал по-добре мечтите и страховете ни от един балканец. Общото ни минало е оставило от печатък в националното ни съзнание, който е сформирал народопсихологията ни и ние сме безсилни пред този факт. Ние сме буйни, понякога неконтролируеми, с изострено чувство за справедливост. Едно от най-хубавите ни качества е толерантността. Тук, между Изтока и Запада, Християнството и Исляма, ние сме се научили да живеем в мир и сътрудничество, да приемаме различния такъв, какъвто е, да споделяме трапезата и празниците си с него. Живеем с уважение към другия, без да му пречим, без да налагаме волята си и да се опитваме да го променяме.

За жалост, политиката между държавите не е като отношенията между обикновените хора. На тази малка територия всеки търси своето място и признанието на останалия свят. Това се превръща в една надпревара за миналото, една борба за подвизи и герои, една нужда да докажем, не толкова на другите, колкото на самите себе си, че сме значими. Спорим за историята ни, за езика ни, за религията – именно нещата, които изграждат и съхраняват една нация като такава. Чувстваме наранени своите чест и достойнство и затова тези спорове така лесно се превръщат в национални въпроси, променят общественото мнение и нагласата на гражданите. Липсата на традиция в правенето на компромиси и особения ни манталитет, който ни кара да бъдем крайни във всяко едно решение задълбочават конфликтите и ги превръщат във все по-трудни за овладяване. Забравяме, че живеем в един глобализиран свят, където, както политиката и решенията на другите държави носят своите последствия за нас, така и нашите спорове влияят на международната политика.

Предпоставка за повечето от събитията през последните 20 години са изкуствените граници, наложени след Първата и Втората световна война от великите сили. Появяват се големи малцинствени групи на територията на всяка от страните, което води до съвременните етнически конфликти в и между държавите. С падането на социализма и разпадането на Социалистическа федеративна република Югославия се поставя началото на съвременната политическа нестабилност на Балканите и разделението на балканските държави, което се отразява и на останалите страни на континента. Своеобразна кулминация на напрежението на Балканите е намесата на НАТО, което само ни доказва колко лесно двустранните конфликти на полуострова се превръщат в международни. От друга страна, обявяването на която и да е държава за независима поставя след себе си много въпроси, обвързани с международните отношения: как да докажем има ли тя своя нация, има ли свой език, каква е нейната история, какво да бъде името й. Ставаме свидетели на това как такива спорове могат да продължат повече от 20 години. Докато не се научим да правим компромиси и от двете страни, докато не се примирим с факта, че на

Балканите всички имаме обща история и общи корени, но днес имаме правото да сме независими един от друг и сами да градим новата си история, ние няма да се преборим с по-важните проблеми, които стоят пред нас, като икономическата изостаналост, корупцията, организираната престъпност. Ще продължаваме да тъпчем на едно място, съсредоточени в миналото, а не в настоящето.

Какъв е проблемът всъщност? Страхуваме се да признаем колко сме еднакви. Страх ни е, че ако го кажем на глас, ще изгубим националната си идентичност. Страх ни е, че ще бъдем подценени или омаловажени. Страх ни е, че няма да сме уникални, че ще се слеем с другите и ще се изгубим. Затова се делим. Делим се, затваряме се и изживяваме закъснялата си независимост и недоизживения си национализъм. Не осъзнаваме, че това само ни тласка назад, защото във време, в което искаме да станем част от европейското семейство, не сме готови да приемем, че сме част от едно по-малко, но по-значимо – балканското.

Това е голямата крачка, която трябва да направим по пътя към Европа и по пътя към бъдещето. Борбата за надмощие и величие трябва да приключи. Нека се поучим от миналото и заживеем в настоящето. Нека влезем в крак с времето и започнем да мислим глобално и мащабно. Ние имаме общи цели и мечти, трябва да работим заедно, за да ги постигнем.

Българо-гръцките отношения и влиянието им върху процесите на Балканите

Бойко Борисов

Бойко Борисов е журналист, бил е кореспондент на БТА в Гърция; кореспондент на гръцката национал-

на информационна агенция АНА в София.

Изказване на конференцията „Балканите в ХХІ век – българският поглед” (УНСС, 27 февруари, 2013 г.).

Завършил съм френска гимназия и испанска филология в София, но тъй като, както е известно, ние си имаме една хубава национална традиция всеки да работи онова, за което не е учил, аз се занимавам с тази тема още от осемдесетте години на миналия век, когато работих пет години в Атина като единствения български журналист в Гърция, в качеството на кореспондент на БТА. Това, впрочем, ми дава повод да се шегувам понякога, че от доста години насам работя, така да се каже, обратното – като постоянен кореспондент на националната информационна агенция на Гърция АНА в София.

Впрочем, ще Ви помоля да приемете тезите в изказването ми от тази висока трибуна единствено като лично мнение на човек, понатрупал известен опит в тази интересна тематика по силата на професионалните си задължения, но не само. Аз обичам Гърция, имам поне толкова близки приятели в тази страна, колкото и в България. Така е и защото открай време съм привърженик на тезата, че това, което найподхожда на българи и гърци днес са отношенията на стратегическо партньорство. Не крия, че изпитвам особено задоволство от факта, че отношенията между двете съседни страни следват именно този курс (макар и с някои лъкатушения) поне от тридесет години насам, когато у двата народа и в техните политически ръководства все повече узряваше съзнанието, че всъщност българи и гърци нямат сериозни нерешени проблеми (ако изключим многогодишните пазарлъци за водите на река Места, решени с двустранния договор от 1995 г.) и могат само да спечелят от развитието на отношенията си във всички области.

Казвам всичко това не защото имам някаква амбиция да конкурирам политическите мъже в привързаността им към силните думи, а за да припомня, че през всичките тринайсет века съвместно съществуване на този ветровит кръстопът, наречен Балкани, българи и гърци през повечето време са били във война, или, в най-добрия случай, в състояние на временен мир, с ръка било то на дръжката на меча, било на спусъка на пушката.

Нямам намерение да се връщам в древните времена, за да припомням как е получил известния си псевдоним византийският император Василий Втори, нито пък от каква точно чаша си е пиел питието хан Крум Страшни. На времето един български посланик си беше поставил за приоритет да убеди компетентните гръцки институции, в интерес на приятелските отношения, да сменят името „Василий Българоубиец”, което носеха пет шест улици в Атина. Във връзка с това, един ден кметът на Атина му каза „Г-н посланик, ние имената на улиците можем да променим. Ама историята не можем”.

Така е. Историята не може да бъде променена. Тя е такава, каквато е, дори и когато е зле приспособена за веселие, по думите на един голям поет. Именно затова политиците и всички ние трябва да се отнасяме с изключително уважение към мъдростта, с която двата народа загърбиха историческите вражди и предразсъдъци в името на човешките контакти, на туризма, на бизнеса… Това уважение е особено важно по отношение на приятелството и партньорството, което придобива все по-стратегически характер след приемането ни в Европейския съюз през 2007 година.

Ще си позволя да напомня, че още от момента, в който голямото мнозинство от българския народ и основните политически сили поставиха въпроса за завръщането на България в Европа, като неотделима част от голямото семейство на обединените европейски народи, Гърция заяви категорично и недвусмислено, че подкрепя и ще подкрепя българската кандидатура за ЕС и НАТО. Спомням си, че тогава по страниците на родната преса дефилираха немалко статии, тълкуващи гръцката позиция в духа на небезизвестната максима „Timeo danaos et dona ferentes”. Те защитаваха тезата, че гърците, видите ли, щели да ни забият нож в гърба, за да не би да им вземем част от европейските субсидии, след като ни приемат в ЕС, както и други подобни аргументи.

В действителност, чрез последователната подкрепа на кандидатурата на България и Румъния, Гърция реализира собствените си стратегически интереси. Преди всичко, сухопътните си комуникации (неведнъж гръцки колеги са ми казвали, че „докато ви приемат вас и румънците, ние бяхме като остров в Евросъюза, защото нямахме директна шосейна връзка”), а и чрез привличането на нови съюзници в борбата за интересите на „бедния Юг” на Европа. Като, разбира се, Гърция не искаше да остане и, така да се каже, единственият остров на православието в католическа и протестантска Европа. По сходни съображения, впрочем, Атина сега е сред най-изявените привърженици за присъединяването на София и Букурещ към споразумението от Шенген.

Ето затова всички гръцки политици, които посещават България, неизменно използват изрази като „ос на развитие и просперитет”, „ядро на стабилност” и други подобни метафори, с които аргументират идеята, че София и Атина могат и трябва да играят на Балканите ролята на „локомотив на Югоизточна Европа”, подобно на значението, което имат специалните отношения между Берлин и Париж за Европейския съюз като цяло.

Тази роля и по-специално, активната позиция, с която двете страни членки на ЕС полагат, заедно с Румъния, последователни усилия за да подпомогнат страните от Западните Балкани да превърнат европейските ценности в основа на демократичното си развитие и, по този начин, да съкратят пътя си към обединена Европа беше оценена и призната неотдавна и от Брюксел. Това стана с решението на Съвета по общи въпроси и външни отношения на ЕС за отлагане на решението за определяне на дата за започване на преговори за членство на Македония в Съюза. По този начин, на практика, компетентният орган на Европейския съюз призна в края на миналата година основателността на аргументите на София и Атина, че на Скопие предстои да измине още доста път до практическото приложение на европейските критерии за членство и, по-специално, на политиката на добросъседство. Спирам се на този факт защото, според мен, той представлява недвусмислена оценка за ролята на България и Гърция като своеобразни гаранти за европейския кодекс на поведение на Балканите.

С това двете страни, заедно с Румъния, изпълняват преките си задължения като част от европейското семейство, което благодарение на дългия си опит знае колко неблагоприятно, дори пагубно въздействие оказват върху цялостния климат в Европейския съюз „привнесените” спорни проблеми от новоприети страни членки. Още повече, че решението на Европейския съвет стана повод в печата в Скопие да се появят твърдения за някакъв хипотетичен „общ фронт на България и Гърция срещу Македония”, а родни медии и политици използваха повода, за да изразят резерви, дали и доколко твърдата позиция на София не обслужва всъщност интересите на Атина.

В тази връзка, искам да припомня думите на Александър Дюма: ...историята не е нищо повече от гвоздей, на който окачвам моята картина”, с които бележитият автор на „Тримата мускетари” отговоря на упреците, че се отклонява от историческите факти. Трябва да отбележа, че докато подобна практика е разбираема, дори естествена за художествената литература, то волните и фриволни тълкувания на всеизвестните и отдавна доказани исторически реалности определено е напълно неприемлив подход в историческата наука.

Може би обединена Европа не е „християнски клуб”, както я обвиняват някой от нейните недоброжелатели, но тя устоява уверено на всички бури по историческия си път, именно защото е изградена върху твърдия фундамент на християнския морал и на демократичните ценности. Една от най-великите, според мен, идеи в най-продаваната от две хиляди години насам книга – Библията, гласи, че човек трябва да узнае истината, защото истината ще го направи свободен.

Ще завърша с надеждата, че рано или късно (дай Боже да е по-рано) отговорните политици в Скопие ще осъзнаят и колко много истина има в думите на Достоевски, че човек не бива да живее в лъжа. Всеки, който волно или неволно тласка не отделния човек, а цял един народ да живее в лъжа, в измислен свят на криви огледала, поема тежка историческа отговорност, преди всичко пред същия този народ. По този начин той рискува да стане жертва на заболяването „политическа шизофрения”, според впечатляващата диагноза, която постави на форум в София през миналата година бившият министър-председател на Македония Любчо Георгиевски.

Що се отнася до София и Атина, очевидно е, че проблемите на двете страни със Скопие са от различен характер, но имат и една съществена обща черта – и двете страни искат само истината. Както се казва в познатата клетва, която полагат свидетелите в съда „Истината! Само истината! Цялата истина! Нищо друго, освен истината!”.